Анабел Абс
Танцьорката от Париж (24)

Кюснахт, Цюрих

— Отхвърлена два пъти в рамките на една година. Доктор Юнг си поглажда мустаците с показалец. — Сигурно ви е било много трудно, госпожице Джойс.

— Бекет също ходи на психоанализа, докторе. Точно като мен. Точно сега. Три пъти седмично в Лондон. Не е ли съвпадение? И двамата да ходим на психотерапия по едно и също време. — Цяла седмица бях мислила за Бекет, бях сънувала Бекет. Дали Бекет говори за мен, както аз говоря за него? Дали мисли за мен, както аз мисля за него? Дали го преследвам в сънищата му, както той все още ме преследва в моите? Друга поличба ли е това?

— Вярата в способността ви да предвиждате бъдещето беше ли разклатена от заминаването на господин Бекет? — Доктор Юнг се изправя и започва обичайната си обиколка из стаята. Една синя муха бръмчи ядосано на прозореца. — На този етап поставихте ли под въпрос пророческите си умения?

— Бекет все още може да бъде моята съдба. — Гласът ми потъва и си припомням какво се случи вчера, как бабо отново ми напомни за ясновидството. Предложих му да започне да пуши лула. По-изискано от цигарите, по-подходящо за мъж с неговата ерудиция. След като съм се върнала в санаториума, бабо отишъл в парка и седнал на една пейка. Когато станал да си върви, видял на съседната пейка лула. Не мога да разкажа това на доктор Юнг, защото не бива да знае, че бабо все още е в Цюрих. Не, това е нашата малка тайна, моя и на бабо.

— За състоянието на психиката ви по това време колко важно беше да танцувате?

— Танците ми позволяват да говоря без думи. По онова време не го осъзнавах, докторе, но те представляваха спасителният ми пояс. — Поглеждам към прозореца — синята муха се блъска в стъклото с нарастващ гняв. От време на време някой лъч светлина пада върху лъскавото й синьо тяло и бръмченето става по-силно и по-натрапчиво.

— Вярвам, че притежавате истински творчески талант, госпожице Джойс. Танците, струва ми се, са били вашият начин да изразите творческите си способности. Когато сте танцували, майка ви, навярно, ви е завиждала най-много, как мислите?

— За какво да ми завижда? Тя имаше всичко… красота, бабо, деца, живот, в който намираше смисъл. Защо да ми завижда?

— Баща ви ми сподели подозренията си, че госпожа Джойс е таяла завистливи чувства към вас. Били сте млада, талантлива и красива. Умеела ли е да танцува, или да пее, да рисува, или да свири на пиано? Била ли е музата за новата му книга? Отговорете ми, госпожице Джойс.

Бръмченето на мухата е станало неистово яростно. Отмествам поглед от доктора към прозореца, където мухата се е омотала в паяжина и безпомощно маха с тънките си крила сред обгръщащите я нишки.

— О, какво значение има! Единственото, което правя сега, е да говоря, говоря, говоря. Защо не обръщате внимание на физическите занимания? Защо няма спорт или движение в така нареченото ви лечение? — Ставам и се приближавам към доктор Юнг. Той отстъпва назад с предпазлив поглед. А през цялото време мухата бръмчи ли, бръмчи.

— Госпожице Джойс, от няколко седмици асистентите ми ви наблюдават и не виждат причина да не се върнете към нормален начин на живот. — Докторът отива зад писалището и ми прави знак отново да седна в креслото. — Но за да има ефект психоанализата, трябва да изследваме дълбините на вашето подсъзнание. В състояние ли сте да се изправите срещу подсъзнанието си? Ще приемете ли това, което откриете там? Независимо колко е обезпокоително? Колко шокиращо? Готова ли сте да преминете през долината на смъртната сянка?

— Смъртна сянка ли? — повтарям, примигвайки учестено. Защо тази муха не спира да бръмчи! Не мога да се концентрирам върху думите на доктора… Бръмчи… бръмчи… в черепа ми… гласове… бръмчи.

— Да. Не е лесно да се изправите срещу тайните на подсъзнанието. Някои са неспособни да го направят. Но е от изключителна важност, ако искаме отново да ви върнем към нормалния начин на живот. Трябва да знам дали притежавате издръжливостта да го направите. — Млъква и отново си погалва мустаците. Защо бръмченето на мухата не разсейва доктора, не го кара да си губи мисълта? — И трябва да се случи още нещо, за да проработи психоанализата. Смятам, че сте уловена в психическата система на баща ви. Помолих го да напусне Цюрих, за да не бъде възпрепятстван процесът на пренос, необходим за успеха на лечението ви.

— Той си замина. — Запушвам си ушите, за да не чувам звука, идващ от мухата. Кога ще спре да бръмчи? Главата ми ще се пръсне от това трескаво бръмчене.

— Не ме лъжете, госпожице Джойс. Заключил се е в хотел „Карлтън-Елит“ в Цюрих, а аз няма как да продължа да ви лекувам, ако и двамата се държите по този начин. Отново го помолих да си тръгне. В противен случай ще се наложи да прекратя лечението ви. — Докторът взема бележника от писалището, отива до прозореца и замахва с него към стъклото. Перва с пръст премазаната муха от тефтера си, а тя пада на пода. — Налага се баща ви да напусне Цюрих.

През мен пробягва паника. Ако бабо си тръгне от Цюрих, как ще го вдъхновявам? Как ще му давам идеите, от които така силно се нуждае? И кой ще ме посещава? Ще бъда затворена и сама — отново. Великата му творба ще се забави — отново. Обхождам стаята с поглед и виждам мухата на пода — частично размазана. Единият й крак все още потрепва… потрепва.

— Вие наистина сте la femme inspiratrice, музата на баща ви, неговата анима. Това не мога да отрека.

— Анима ли? — Неспособна съм да отместя поглед от мухата на пода под прозореца. Защо кракът й не спре да потрепва? Защо докторът не я уби, както трябва, отведнъж? Потрепва… потрепва… Кога ще спре да потрепва?

— Всеки мъж носи в себе си вечния образ на жената… женски образ… несъзнателно, разбира се. Този образ винаги е проектиран върху жената, която обича. Това е неговата анима, която служи като мост към творческия талант, към подсъзнанието. — Доктор Юнг млъква. — Слушате ли ме, госпожице Джойс? — Отива до прозореца, навежда се и вдига мухата за едно от разкъсаните й крилца. После я пуска в кошчето за отпадъци под писалището и сяда тежко на въртящия се стол, а коленете му шумно скърцат. — Така, да поговорим за баща ви.

Вторачвам се неопределено в доктор Юнг: той седи зад писалището, потропва с пръсти по бележника си, наблюдава ме с присвити очи.

— Не. Бабо не живее в долината на сянката. Само той ме разбира. И само на него имам доверие. — Свличам се от креслото, прикляквам и се заглеждам в кошчето за боклук. Дали кракът на мухата все още потрепва! Трябва да знам дали мухата е жива, или мъртва… Пълзя по пода и заставам точно пред кошчето за боклук. Къде е мухата? Къде е?

— Лучия, кой живее в долината на смъртната сянка? Кой е с вас в долината на смъртната сянка? — Доктор Юнг се навежда от стола така, че под писалището лицето му увисва обърнато на обратно като на прилеп. Защо ме нарича Лучия? Къде е мухата? Къде е? — Кой е с вас в долината на смъртната сянка? — пита отново с настоятелен и упорит глас.

В този момент виждам мухата, премазаното й тяло е неподвижно, краката й не помръдват. Синият й цвят е загубил от блясъка си заради сенките, които хвърля кошчето. Спомням си кой е с мен в долината на смъртната сянка.

Доктор Юнг се е свлякъл от въртящия се стол и е приклекнал до мен, под бюрото, а огромното му тяло е приведено и изгърбено. Отдолу е мрачно и тъмно като в антрето ни едно време на площад „Робиак“, като в кабинета на бабо. Всички капаци са затворени, щорите са спуснати до долу, завесите са дръпнати. Всички тези апартаменти, така тъмни и мрачни. Докторът мирише на борови дървета и сапун, и тютюн за лула. Колко хубаво мирише…

— Мъртва е.

— Кой е мъртъв?

— Мухата. Кракът й спря да трепери.

— Лучия, какво се случи в долината на смъртната сянка?

Ала вече е прекалено късно. Заключила съм се далече, много далече, където докторът не може да ме хване. Където никой не може да ме хване. Където никой не може да ме човърка, драска, отчупва, сякаш съм изсъхнал струпей. Не, не съм готова да бъда разкървавена и възпалена.

— Госпожице Джойс? Госпожице Джойс, чувате ли ме?

Всичко започва да притъмнява и да се размазва. Мракът нахлува в главата ми, изпълва я като черен дим от горяща къща. Думите отказват да се оформят в гърлото ми. Не чувам нищо, не виждам нищо, не усещам нищо. Нищо не е останало… само миризмата на влажни борови иглички… такъв хубав аромат… такъв прекрасен аромат…