Анабел Абс
Танцьорката от Париж (21)

Кюснахт, Цюрих

— Защо според вас Джорджо е бил любимецът на майка ви? — Доктор Юнг тъпче лулата си с тютюн. — Ще имате ли нещо против, ако пуша, госпожица Джойс?

— Бил е лесно бебе, а аз вечно съм ревяла. Леля Айлийн ми го каза. Мама се чудела какво да ме прави. Всички знаят, че мама предпочита Джорджо. Самата тя ми го е споделяла. — Изсмях се кухо и потрих ръце нагоре-надолу в ръкавите на коженото ми палто. Беше ми станало студено, докато пътувах през Цюрихското езеро; поривите на вятъра, завихрящи се на повърхността му, зашлевяваха ферибота, от което той се люлееше и клатушкаше.

— С други думи, заминаването му от площад „Робиак“ е означавало цялото родителско внимание да бъде насочено към вас? — Докторът си дръпва от лулата и малък облак тютюнев дим се издига и надвисва над главата му като ореол.

— След това нощи наред не можех да спя. — Посочвам ръкописа, разперен ветрилообразно върху писалището на доктора. — Двамата с Джорджо бяхме преминали през толкова много неща заедно. Когато пристигнахме в Париж — аз бях на тринайсет, а той на петнайсет — отседнахме в мръсен, пълен с бълхи хотел в Латинския квартал. Мислехме, че просто минаваме оттам на път към новия ни живот в Лондон, но това така и не се случи. — Млъквам и си поглеждам ръцете. Колко стари и възлести изглеждат, с изгризани, нащърбени нокти и кожа, която започва да се сбръчква. Мярвам червения лъскав белег на палеца си с неговите издайнически малки гънки, но после очите ми се отместват към старческите петна по китките. — На колко години съм сега, докторе?

— На двайсет и седем, госпожице Джойс. Какво стана, когато пристигнахте в Париж?

— Не знаехме никакъв френски и в продължение на три месеца двамата с Джорджо не говорехме с никого, освен помежду си. Нямахме приятели, нито пък познати по каквато и да е линия. Нямах собствена стая. Ако исках да се усамотя, отивах в стаята на Джорджо. Не ходех на училище, нямаше на кого да отида на гости. Бабо искаше тишина и тъмнина, докато довършваше „Одисей“, затова с Джорджо стояхме часове наред в неговата стая и имитирахме Чарли Чаплин. — Умълчавам се. Усещам как очите ми се пълнят със сълзи дори сега, дори след всичко, което бе застанало помежду ни. Как е възможно подобно приятелство, такава близост да изчезнат толкова бързо?

Преглъщам шумно и продължавам.

— С помощта на един от приятелите Подмазвачи на бабо брат ми си намери работа като чиновник, но я ненавиждаше, била слугинска и скучна, била под достойнството му. После започна в Американската кредитна банка; обещаваха му двеста франка на месец след пробен период без заплащане. Бабо виждаше тази работа като крачка към по-добри позиции, но Джорджо не успя да премине пробния период. И нея намираше за еднообразна и унизителна — да разпределя документи на бюро и то без пари. — Млъквам и поглеждам доктора. Все още си пафка лулата и ме наблюдава, не спира да ме наблюдава с блестящите си като монети очи.

Бутва си стола назад и се изправя. Костите на краката му пукат, докато върви към прозореца.

— Продължете, госпожице Джойс. Трябва да разбера какво е причинило разрива между вас и брат ви.

— Често знаех какво си мисли Джорджо. Понякога предвиждах точните му думи. — Гриза разсеяно щръкнала кожичка около нокътя ми и се чудя дали това са били от онези прозрения ала Касандра, или просто резултат от изключителната близост помежду ни. Докато размишлявам по въпроса, нещо тръгва да изплува от тъмен, покрит с паяжини ъгъл на съзнанието ми. Протягам се, но то ми се изплъзва, и изведнъж ме обхваща усещането, че по гръбнака ми лазят насекоми, малки черни мравки, които се движат под строй. Искам да си почеша гърба, но докторът настоява да продължа, а не ми се ще да мисля повече за пъплещи по кожата ми насекоми. — Когато Подмазвачите на бабо идваха на гости, винаги минаваха забързано покрай нас, сякаш… сякаш бяхме невидими. Викаха ни да налеем чая. Джорджо ми намигаше. Това беше сигналът ни. Бяхме си измислили наш си език — италиански, немски и английски и тук-там малко френски. След като ми намигнеше, започвахме да говорим много високо на този объркан език. Подмазвачите на бабо винаги се обезкуражаваха, защото не ни разбираха. — Споменът ме кара да се усмихвам и да забравя маршируващите по гърба ми мравки.

— Значи връзката ви е била много силна, много дълбока? — Доктор Юнг стои на прозореца, загледан в хълмовете и горите отвъд езерото. По стъклото удрят пръски дъжд. Виждам над рамото му набъбнали от дъжд черни облаци.

— Парите на госпожа Флайшман му дадоха силата и… — Млъквам, докато търся правилната дума. — … решимостта да избяга от площад „Робиак“. В никакъв случай не се ожени по любов.

— Смятате, че се е оженил, за да избяга от родителите ви ли?

— Знам го със сигурност. — Отпускам глава в ръцете си. Как да обясня, че вече съм напълно убедена в истинността на някогашните ми подозрения: хватката на родителите ми около мен бе започнала да се затяга бавно и изкусно, когато Джорджо срещна госпожа Флайшман за първи път. Бориха се да го задържат. Но госпожа Флайшман се оказа настоятелна и твърда. И богата. Съпротивляваше се, използвайки чара и парите си, за да успее отново да си проправи път в кръга от Подмазвачи на бабо.

— Много съм доволен от напредъка ви, госпожице Джойс. Мадам Бен ми докладва колко сте спокойна и определено нямате изявени проблеми с паметта.

— В такъв случай кога ще мога да си тръгна, докторе? — Вдигам глава. — Напоследък се чувствам значително по-добре.

— Когато разкрием блокираните, потиснатите ви спомени. Сглобявам теория, която започва с емоционалното ви изоставяне като бебе. Как животът в семейството ви се е въртял около доминираща бащинска фигура…

— Бабо не е бил доминираща фигура! Мама се разпореждаше с мен и ми казваше какво да си обличам. Грешите! — Гледам гневно доктор Юнг. Нищо не разбира глупакът.

— Права сте, госпожице Джойс. Баща ви не е авторитарен. Но той е контролирал всичко, нали? Споделихте притеснението си, защото господин Бекет също започнал да се поддава на влиянието му.

— Това ли успяхте да измислите? Идвам тук от два месеца и това е всичко, което измислихте. — Ставам и грабвам ръкавиците и чантата си от помощната масичка. Време е да се върна в хотела. Бабо ще се притесни. С всичкия този дъжд и вятър. Доктор Юнг посочва към стола и ме моли да седна. Вече ми крещи, блъска ме да се върна на място. Замахвам с чантата си, опитвам се да го уцеля — него и самодоволните му червендалести бузи. Навежда се и усещам как ме хваща и ме притиска с дебелите си ръце. Дъхът ми излиза на резки пресекулки подобно на вятъра, зашлевяващ стъклата на прозорците. Чантата ми пада на пода и съдържанието й се разпръсва: метална кутийка с вакса за обувки, сребърна виличка за торта, цедка за чай, стар трамваен билет, розово перо от фламинго от цюрихския зоопарк, червило, птичи нокът, кибрит. И ето че великият доктор е на колене, събира вещите ми и ги връща внимателно в чантата.

— Госпожице Джойс — поглежда нагоре към мен и за първи път долавям нотка… нотка на какво? Може би нежност? — Това е само началото. — Очите му се плъзват към цедката за чай, докато я прибира. — Смятам, че страдате от потиснат комплекс в резултат на случка от детството ви. Някакъв крайно противен, крайно неприемлив спомен, заровен много, много дълбоко.

От тези негови думи усещам как всичко в мен се затваря, подобно на смушкана с пръчка актиния. Вътрешностите ми се прибират, скриват се. Заобикалящият ме въздух позеленява и изстива.

— Потискането на подобен спомен води до раздвояване на личността, а понякога и до развиване на мощни халюцинации. Моята хипотеза е, че сте пренесли този спомен в танците. Спрели сте да танцувате и споменът отново е започнал да изплува към повърхността на подсъзнанието ви. — Той изпуска дълга въздишка и става на крака. — Обяснявам ви всичко това, защото вярвам, че сте достатъчно интелигентна, за да го разберете.

Доктор Юнг ми подава чантата, а аз се изправям.

— Ще тръгвам — заявявам сковано. — Тук е прекалено студено. Но трябва да знаете нещо, докторе. — Млъквам и прехапвам устни в продължение на няколко дълги секунди. Искам да му кажа нещо, ала не се сещам какво е. Търся думи, каквито и да е думи, но умът ми е празен и объркан, а и мравките отново са започнали да се движат нагоре-надолу по гръбнака ми.

Доктор Юнг ме наблюдава в очакване.

— Следващия път — заключава спокойно. — Това, смятам, ви беше достатъчно за днес. — Изпраща ме до вратата и ми подава носна кърпичка. — За устните ви, госпожице Джойс. Кървят.