Анабел Абс
Танцьорката от Париж (19)

14
Ноември 1929 г.

Париж

Бекет се върна в Париж в края на ноември. Дните бяха станали влажни и студени. Докато отсъстваше, бабо се вманиачи напълно по някакъв ирландски оперен певец на име Джон ОʼСъливан — възрастен, раздразнителен човек, огорчен от неполученото признание след толкова много години гастроли из оперните театри по света. Беше в Париж, за да пее във „Вилхелм Тел“, и бабо реши, че всички трябва да го видят и да признаят певческия му „гений“.

Ангажираха ме да пиша покани, много покани. Навярно „покана“ не е точната дума, защото докато седях зад писалището с писалка в ръка, ми се струваше, че пиша писма просби — просещи, умоляващи, придумващи всичките ни приятели, всички Подмазвачи на бабо, всеки наш познат в Париж, всеки журналист, който бабо беше срещал някога, да си купят билети за „Вилхелм Тел“. Попитах го защо отделяме толкова много време и усилия за кариерата на Джон ОʼСъливан, а той отвърна, че било, за да помогнем на кариерата на Джорджо.

Бабо крачеше в затъмнената стая и ми диктуваше:

— Джон ОʼСъливан — не, махни о-то, напиши само Джон Съливан просто от любов към музиката — притежава най-великия човешки глас, който някога съм чувал. — Спря, махна си очилата и потърка подутите си очи.

— Наистина ли искаш да напиша това? Най-великият глас, който някога си чувал?

— Лучия, моля те, не подлагай на съмнение думите ми. Така си губя мисълта. — Бабо нетърпеливо поклати глава и отново си сложи очилата. — Не вярвам — пишеш ли, Лучия? — някога да е съществувал по-велик тенор от неговия, а колкото до бъдещето, смятам, че е малко вероятно човешкото ухо… — Замълча, търсейки най-подходящата формулировка. — … отново да чуе друг такъв, докато архангел Михаил не изпее голямата ария в последното действие.

Написах прилежно продиктуваното с най-елегантния си почерк, като изписвах старателно камшичетата на д-тата и добавях малки заврънкулки на е-тата. Бабо наведе глава и отпусна чело в ръката, на която си носеше пръстените. После вдигна поглед и ме посочи с жълтеникав пръст.

— Готова ли си за следващия параграф?

Кимнах, вече напълно погълната от съвършеното изписване на всяка буква, като доукрасявах тези, които позволяваха, с драскулки и извивки.

Той закрачи отново; опипваше пространството около двата стола с протегнати напред ръце, за да избегне възможен сблъсък.

— „Вилхелм Тел“ изследва същата тема като „Одисей“ — баща в търсене на сина си и син в търсене на баща си. Моля, заповядайте на чаша шампанско и вечеря с Джон Съливан след края на представлението. — Така… Смятам, че това е достатъчно.

Бяха минали три часа, ръката ме болеше. Също и гърбът, задето седях прегърбена на писалището на бабо. Две пришки се подуваха на ръката ми — едната на върха на показалеца, а другата — в ъгълчето на палеца. Прегледах купчината пликове пред себе си — доста над четирийсет. Докато изпъвах гръб и си раздвижвах врата и раменете, чух бабо да говори по телефона за Джон Съливан, а от вълнение гласът му ставаше все по-висок.

— Трябва да дойдете. Достига горните до-та със съвършена лекота. Нито един тенор в света не е способен да го направи. — Последва дълга пауза, след която бабо отново започна да величае, да хвали, да умолява. Ентусиазмът преливаше от него като шампанско от бутилка. Аз обаче не го споделях. Всъщност цялата тази работа ме изпълваше с тревога, защото осъзнавах, че няма нищо общо с кариерата на Джорджо. Защо не ме помоли да напиша четирийсет покани за дебюта на Джорджо през април? Мислех си за Съливан — сърдития, стар Съливан, който беше дошъл на вечеря и през цялото време говореше само на френски, заяждаше се с всички и спореше с жена си. Усетих болезнен спазъм при мисълта за Джорджо, живеещ покорно неизживения живот на бабо като оперен певец, за което вземаше някакви си мизерни петстотин франка на месец, за да пее в хора на Американската катедрала на авеню Джордж V. Легнах на кушетката и си засмуках пръста с пришката. Бабо все още говореше по телефона, а разпокъсаният му глас се носеше из апартамента.

— Джон Съливан… Да, Джон Съливан. Трябва да дойдете и задължително да напишете за него. Бил е тотално пренебрегван… Да, преследван… точно така.

Тогава нещо ми просветна. Защо никой не беше написал четирийсет покани, за да ме гледат как танцувам в зала „Бюлие“? Или в театър „Шанз-Елизе“? Или в театър „Вийо Колумбие“? Защо бабо не беше свикал армията си от Подмазвачи, за да ме аплодират буйно? За да ме викат на бис? За да пишат статии, възхваляващи как танцувам? Къде бяха репортерите и фотографите, ухажвани така старателно заради Джон Съливан? Защо бабо предпочиташе стария кавгаджия Съливан пред мен?

И без всякакво предупреждение, преди да съумея да я спра, в мен се надигна вълна от ярост и ме заля изцяло.

Опитах се да я разбия, ала напразно. Оттогава съм преживявала този момент стотици, сигурно хиляди пъти. Бях сама в кабинета на бабо, но усещах нечие чуждо присъствие. Някой бесен и отчаян. Сякаш сянката, която обикновено падаше зад мен, се беше съживила като дявол и се бе промъкнала в тялото ми. Затворих очи и се опитах да я отпратя. Но тя се намъкна отново, мрачна и грозна.

Станах от кушетката, затворих очи и започнах да обикалям стаята в кръг, опитвайки да се отърва от това нещо. Въртях се бясно около себе си в кръг, прикляквах и скачах и когато бабо влезе в кабинета, вече се вихрех като турски дервиш — очите ми бяха обезумели, а сърцето ми биеше тежко. От рафтовете се сипеха книги и документи. Картините и снимките висяха накриво от кукичките си. Електрическата лампа се люлееше замаяно от тавана.

— Лучия! — Бабо стоеше на вратата с тяло, сковано от шок. Продължавах да се въртя, съборих празна винена бутилка и някакъв пепелник. Изритах пепелника и от него се надигнаха облаци пепел. Към ъглите на стаята се носеха книжа. Книгите се катурваха на пода.

— Какво… какво правиш? — Гледаше ме изумено. Беснеещото същество в мен постепенно започна да гасне, да се свива и да се смалява като изчезващ от хоризонта лешояд. Сетне обаче покръжи още малко, без да се губи съвсем от поглед. Без да обръщам внимание на бабо, на документите и книгите под краката ми, без да обръщам внимание на празната винена бутилка, която се търкаляше опасно по пода, продължих да танцувам, въртях се напълно освободено, с разтворени ръце, с разперени пръсти и обърнати нагоре длани. Отметнах глава назад, извих гръб и започнах да обикалям книгите, документите и цигарените угарки, разпръснати по пода на кабинета.

Бабо не беше помръднал от вратата, но изведнъж се втурна, по-бърз от стрела, и грабна изпод краката ми въртящата се винена бутилка. После, стискайки шишето, застана пак на прага и се втренчи в мен. Не се опита да си вземе написаното, безценните си листове, изписани с пастел.

— Лучия? — Гласът му трепереше. В този момент вече се носех плавно, извивах се грациозно, за да избегна столовете, писалището, разпилените листове и книгите, проснали се безразборно по земята. Бабо тръгна към мен предпазливо, внимателно, а подобните му на щипки ръце се протягаха да ме стигнат.

— Всичко е наред. Просто танцувам. — Направих толкова нисък реверанс, че коленете ми допряха килима.

Бабо продължаваше да се взира в мен, ръцете му бяха изпънати напред, в едната все така стискаше винената бутилка. Изглеждаше объркан, все едно не знаеше коя съм.

— Това… това ли учите в школата на Маргарет Морис?

Задъхах се леко, докато се навеждах да събера разпилените книжа.

— Често импровизираме. Съжалявам за листовете. Ще се опитам да ги подредя, както си бяха.

— Не е важно. Ще ги оправя. — Той застана на колене, остави шишето и неуверено протегна ръце, за да опипа съборените книги. После бавно започна отново да ги подрежда на купчини, а очите му се напрягаха през очилата.

— Лучия, какво стана с поканите, които писа допреди малко? Всичко с тях наред ли е?

Погледнах към писалището на бабо. Поканите в дебели кремави пликове, адресирани и с марка, стояха в спретната купчина, готови да бъдат разпратени.

— Да — отвърнах кратко.

— Добре. Важно е да бъдат пуснати възможно най-скоро. Не бива да разочаровам Джон ОʼСъливан. Уф, Джон Съливан. Прав съм да настоявам да се махне о-то. По-лесно се изтърколва от устата, по-лесно ще е за вестникарите да го изписват. Имаш ли нещо против да изтичаш да ги пуснеш в пощата, mia bella bambina?

* * *

Бабо никога не спомена дивия ми танц. Дори на мама. Встрастяването му по Джон Съливан се засилваше и вече говореше единствено и само за него. Дори Подмазвачите бяха озадачени от усилията му да популяризира Джон Съливан. Бекет беше не само объркан, но и смутен от липсата на каквато и да е благодарност у Съливан. Двамата се скупчвахме в антрето на площад „Робиак“ и се оплаквахме един на друг от Съливан и колко много от времето ни отнема. Понякога си правехме шеги за негова сметка и открих, че Бекет, обикновено толкова улегнал и сериозен, също е и саркастично духовит. Мама нареди името на Джон Съливан да не се споменава по никакъв повод, така че бабо много внимаваше да не се изпусне пред нея. Но не демонстрираше никакви задръжки пред всички останали.

От вманиачаването му произтече едно добро: нова близост между мен и Бекет. Споделената ни неприязън към посивяващия, хленчещ тенор прерасна в таен съюз „анти Джон Съливан“ — това също ме свързваше с Бекет. Една вечер, две седмици след завръщането му от Ирландия, ни впримчиха да присъстваме на поредната опера с участието на Джон Съливан. По средата на представлението, докато и двамата сподавяхме прозевките си, Бекет се размърда в креслото и опря плътно бедро в моето. Топлината му се разля в мен, все едно беше грейка с гореща вода. Приближих се по-близо до него, докато не започнах да чувствам как телата ни сякаш се претопяват едно в друго. Долавях отличителния му аромат — тютюн, лента за пишеща машина и сапун. Усетих как пръстите му докосват моите. Ръката, красивата му ръка, неусетно стигна до коляното ми и остана там в тъмното. Бяха минали горе-долу пет месеца, откакто почти правихме любов на пода в гостната — все още живо си спомнях вкуса на устата му, допира на кожата му, топлината и тежестта на тялото му върху моето. Но си спомнях и думите на мама: първо брак, после лудории. Поне този единствен път реших да я послушам.

Така че след няколко минути вдигнах ръката му и много внимателно я поставих върху неговото коляно. А после се вторачих в ръцете му — ноктите, ставите, сухожилията и вените, които се проточваха като спагети под кожата му. Повече не вдигнах поглед, докато Съливан не се появи със ситни стъпки на сцената за последния си поклон, а бабо отново избухна в бурни аплодисменти.

— Сам? — прошепнах, докато плясках вяло.

— Да? — Бекет се беше отдръпнал на мястото си, така че вече не бяхме сдвоени като сиамски близнаци.

— Имам насрочена дата за операцията на окото. Ще започна 1930-а с нови очи. Без кривогледство. Без страбизъм.

— О! — Бекет продължи да ръкопляска апатично, а Джон Съливан се перчеше по сцената като надуто петле.

— Да оставим романтиката за след това. — Загледах се в лицето му, за да потърся следа от обида или разочарование. Но преди да успея да разшифровам изражението му, усетих върха на бастуна на бабо да ме побутва по рамото.

— Невероятно! Несравнимо! Този човек е съвършен гений. Бекет, преброи ли всичките горни до-та?

— Не, господин Джойс.

— Ще вечеряш ли с нас, Бекет? Ще водим Съливан в кафене „Пе“ на по чаша шампанско и студено пиле.

Бабо наметна вечерната пелерина около раменете си с театрален замах.

— Довечера няма да мога, сър. Трябва да си опаковам багажа. Утре заминавам на гости при леля ми и чичо ми в Германия.

Докато ставахме от местата си, погледнах строгото непроницаемо лице на Бекет. Дали бе разбрал погрешно отказа ми? Дали не го бях наранила с новата си стратегия? Наблюдавах как си увива шала около врата и тръгва след бабо на излизане от операта. Напомних си, че Бекет е моята съдба и скоро ще съм свободна да обичам и да танцувам до края на живота си.