Анабел Абс
Танцьорката от Париж (18)

13
Октомври 1929 г.

Париж

— Mia bella bambina, там ли си? — Гласът на бабо идваше през ключалката на вратата на спалнята, а аз си седях в леглото, увита в одеяла.

— Иди си!

— Ангажирал съм вдъхващия уважение и страхопочитание господин Калдър, господин Александър Калдър, да ти преподава рисуване.

Мълчах. Вместо да отговоря, придърпах одеялото по-плътно около превитите си рамене. Не исках да рисувам. Исках да танцувам. Имах нужда да танцувам, да се движа.

— Ще го харесаш, Лучия.

— Ирландец ли е? — извиках с глас, заглушен от одеялото, което покриваше устата ми.

— Отключи вратата, mia bella bambina, и ще ти разкажа всичко.

— Мама харесва ли го?

— Не, но това няма да бъде пречка.

Вдигнах глава и оставих одеялото да падне от лицето и раменете ми.

— Господин Калдър ще те обучава, а после двамата с теб ще работим заедно. Междувременно госпожица Стайн се съгласи да те разведе из картинните галерии. Сега вече ще благоволиш ли да отвориш вратата?

Махнах одеялото и сложих шепи от двете страни на устата си. Не биваше да има никакво недоразумение относно следващото ми искане. След прекарани много часове пред огледалото, заключена в стаята си, бе станало ясно, че кривогледството възпрепятства грандиозния ми план да се омъжа. Трябваше да се отърва от страбизма.

— Само ако платиш за операция на окото ми!

— Ще поговоря с доктор Борш и ще видя какво може да се направи. Обещавам. Ще отключиш ли най-сетне вратата?

Станах от леглото, приближих се до вратата и коленичих, устата ми да бъде на височината на желязната ключалка.

— Не съм готова да се откажа от таланта си, бабо. И не искам да подвързвам книги!

— Открих място, където да танцуваш, mia bella bambina. Моля те, отвори вратата.

— При кого? — Подушвах бабо през ключалката. Дезинфектант и тютюн. Мама трябва да е промивала някой абсцес или очите му. Прободе ме усещане за вина.

— Госпожица Маргарет Морис е отворила школа на по-малко от пет минути оттук. Запазил съм ти място.

— Маргарет Морис от Лондон ли? — Изправих се, вдигнах глава и се обърнах към прозореца. Светлината напираше през капаците, а в дърветата навън грачеха гарвани.

— Смята, че от теб ще излезе чудесен преподавател на нейното движение. Освен това имам писмо от Бекет; пита как си.

Чух токовете на мама, която стремително приближаваше вратата, и гласа й, когато излая на бабо:

— Остави това на мен, Джим. Не знаеш нищо нито за дъщеря си, нито за жените. — Започна да блъска по вратата с опакото на дланта си. — Лучия, излежаваш се в леглото почти от две седмици. Довечера е двайсет и петата ни годишнина и госпожица Бийч ни е организирала тържество. Искаме да дойдеш. Баща ти вече се съгласи с всичките ти безумни искания, а аз съм ти купила нова рокля.

Отдръпнах се от вратата и изпънах гръб, за да съм съвсем изправена. Да, помислих си. Две седмици е предостатъчно време. Чакаше ме куп работа. Бекет щеше да се върне от Ирландия скоро. А и имах нужда да танцувам.

— Каква е роклята? — провикнах се.

— Много ще я харесаш… зелена коприна, ниска талия, подгъв, обшит с пайети. Отвори вратата и ще ти я донеса, обещавам.

* * *

Стоях със Стела Стайн пред автопортрет на Шарден в Лувъра. Бил чудесна отправна точка за нашите „Беседи за изкуството“. Опитах да се съсредоточа върху картината, върху набразденото лице на художника и яркосинята лента, увита около главата му, но погледът ми непрекъснато се отместваше към съседното маслено платно. То изобразяваше мъртъв фазан, висящ над маса, където бяха наредени артишок, ябълки и винени чаши. Погледът ми срещна очите на фазана и за миг между нас сякаш премина нещо.

— Шарден работел много бавно. — Ромолящият глас на Стела ме отскубна от мъртвата птица. — Рисувал много малко картини — средно по три-четири годишно. Нарисувал този автопортрет, когато вече бил прехвърлил седемдесетте и бил толкова сляп, че не можел да смесва маслените бои, затова се наложило да използва пастели. — Стела изучаваше картината, а очите й бяха само на няколко сантиметра от рамката.

Наклоних глава на една страна, а после и на другата и погледнах портрета. Отстъпих крачка назад, после се приближих напред в опит да разбера кое намира за толкова пленително. После очите ми отново се спуснаха към фазана.

— Майстор е на натюрмортите и портретите. Погледни как е уловил светлината, Лучия. — Тя посочи повърхността на автопортрета. — Виж как е използвал цветовете. Успял е да създаде текстура и толкова живи оттенъци дори с пастели. Забележи пауновосиния цвят на лентата около шала на главата му. — Стела въздъхна с дълбоко задоволство. Взирах се в оцъклените очи на висящия фазан.

— Лучия? — Стела ме изгледа с любопитство и посочи автопортрета. — Погледни го по-отблизо.

Присвих очи и се опитах да се съсредоточа върху Шарден. Синята лента около главата му имаше абсолютно същия цвят като новото сако на бабо. Но после погледът ми отново се плъзна към фазана. Сякаш нещо се движеше зад очите му… някаква дъгоцветна светлина.

— Обърни внимание и на изражението му, Лучия, и как е облечен. Какво ти говори това за него? — Стела ме погледна с повдигнати вежди.

Обърнах гръб на фазана.

— Изглежда мил — отвърнах. Усещах как очите на фазана пробиват дупки в гръбнака ми.

— Да, съгласна съм — разпалено отвърна Стела. — Рисува с толкова много чувство. Няма никаква помпозност, нали? В лицето му се чете само честност и смирение. Шарден никога не е напуснал Париж. Открил тук всичко, от което има нужда.

— Това, предполагам, не е толкова необичайно. — Да живееш на едно и също място, да си роден и да умреш с една и съща гледка, да чуваш същите познати звуци — живот, в който има повторяемост, близост, постоянство. Спомних си за историите от детството на Бекет — за двора, за овощните градини и къщата, построена от баща му. Всичко ми се струваше така утешително, а изглежда, отблъскваше Бекет. Обърнах се към фазана, очите му все още бяха върху мен, наблюдаваха ме.

— Лучия, защо продължаваш да гледаш тази картина? — Стела звучеше раздразнено.

— Не я гледам — излъгах. — Мислех си какво каза. Да живееш на едно и също място. За първи път ли напускаш Дъблин?

— Доволна съм, че си тръгнах оттам. — Стела се завъртя към автопортрета на Шарден, сякаш говореше на него, а не на мен. — Париж е мястото, ако си художник. Както и да е — няма да остана тук още дълго. Кандидатствах в Академията „Баухаус“ в Германия. — Тя подскочи леко от вълнение.

— Така ли? — подхвърлих унило. Исках да погледна отново мъртвия фазан, да се вгледам в очите му, да проследя светлината, която проблясваше толкова особено зад ирисите му. Не желаех Стела да ме помисли за странна или да каже на бабо, че не съм слушала по време на нейните „Беседи за изкуството“.

— Е, още не съм тръгнала, Лучия. — Тя се протегна и грабна ръката ми. — Не бъди така тъжна. Имаме достатъчно време да ме научиш да говоря френски, а аз да ти показвам картини. Ще бъде толкова забавно!

Стела пак обърна глава към автопортрета на Шарден и продължи да го изучава, въздишайки радостно. Завъртях се отново към фазана и очите ни пак се срещнаха.

— Баща ти намери ли ти учител по рисуване?

— О, да. Вече имах един урок с господин Калдър.

— Санди Калдър ли? — В гласа й се долавяше нещо средно между пелтечене и ломотене, сякаш я бях шокирала.

— Да, той прави невероятния механически цирк. Гледала ли си го?

— Не, не съм. — На лицето й бяха изписани изненада и смущение.

— Добре, ще те заведа. Защо ме гледаш така?

— Познавам Санди Калдър. Не е сериозен художник Той е инженер. — Тонът на Стела прозвуча пренебрежително. — Трябва да се учиш от природата, да учиш как се рисува по натура и как се рисуват модели. Изглежда толкова лекомислено да го наеме за твой учител. Доста съм изненадана, признавам си.

— О, аз много го харесвам. — Опитах се да потисна усмивката, която името му неволно извика на устните ми. Разсмива ме.

— Доколкото знам, си има годеница в Америка. — Стела ме погледна през малките си присвити очи, все едно изучаваше друга картина. — Едва ли ще остане в Париж още дълго.

— Непрекъснато ме кани да отида с него в „Купола“, така че се съмнявам да е сгоден. Естествено, нямам намерение да изневерявам на Бекет.

— А как е господин Бекет?

— В Дъблин е. Чакаме го да се върне съвсем скоро. Мама не иска да се омъжвам за ирландец. Съвсем ясна е по въпроса — забелих драматично очи.

— Но тя самата го е направила. Омъжила се е за ирландец.

— Да, но това е различно. Или може би затова не иска и аз да се омъжа за ирландец. Смята, че всички са пияници.

— А може би не й се ще да се омъжиш за писател без перспективи?

— Понякога си мисля, че изобщо не желае да се омъжвам. Не знам какво точно иска. Едно е сигурно: не иска да танцувам — за това е повече от категорична. Но когато се омъжа, отново ще танцувам на сцена. Ще видиш! — Сетих се за плана си да се омъжа и усетих как ръцете ми решително се свиват в юмруци.

— Трябва да продължиш. Прекрасна танцьорка си — Стела ми се усмихна широко.

— О, не съм се отказала напълно. Ходя в школата на Маргарет Морис, за да преподавам нейния метод на движение. Това е танц с практическа насоченост. — Отпуснах юмруци и доближих длани една до друга, разтворих пръсти като ветрило и започнах да ги полюшвам напред-назад. — Тази позиция се нарича „реката“.

— Къде е практичността тук? — Стела ме погледна въпросително.

— Мис Морис вярва, че начинът, по който се движим, може да помогне на деца, раждащи жени, физически увредени хора, инвалиди. — Сниших глас и я придърпах към себе си. — Какво мислиш за лявото ми око? Погледни внимателно — като художник. Какво виждаш?

Стела изглеждаше учудена и усетих как търси думи, сякаш не е сигурна какво да каже.

— Бабо обеща да ми направят операция за корекция на кривогледството. Това би могло да бъде отговорът на молитвите ми. — Долепих длани и вдигнах очи към тавана.

— Лучия, ще позволиш ли да попитам за какво точно се молиш?

— Ако окото ми е нормално, навярно отново ще мога да танцувам. А и на Бекет ще му бъде по-лесно да ми предложи да се оженим.

— Моля? — Стела се вторачи в мен.

— Възможно е да се притеснява децата му да не са кривогледи. Или да не иска жена с кръстосани очи. Външният вид е от голямо значение за мъжете. — Погледнах Стела и за първи път тази сутрин забелязах как изглежда, с какво е облечена. Видях черните лъскави къдрици, овалното лице, тъмните й очи, подобни на две черни стъклени топчета, извитите вежди, които седяха над тях като послушни черни гъсеници. Носеше удивителен тоалет в тъмнозелено с оранжев шал, завързан на врата й, и шапка клош, към която бе прикрепила няколко копринени цветя също в яркооранжево. Защо не бях забелязала по-рано смелостта и елегантността на тоалета й? Защо безжизнените очи на един мъртъв фазан ме разсейваха толкова натрапчиво?

— Кривогледството е част от теб. Прави те уязвима, което е много привлекателно. Ако един мъж те обича, няма да му пречи. — Стела говореше съвсем бавно, все едно обмисля всяка дума, докато я избира.

— А аз го мразя! Нямам търпение да се отърва от него. — Две възрастни дами в другия край на галерията се обърнаха и ме погледнаха. Стела внимателно ме хвана за лакътя и ме поведе към следващата зала, но не и без да се обърна, за да погледна за последно мъртвия фазан, висящ безславно на въжетата.

Устните ми безмълвно се размърдаха.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — Не исках да чакам отговор; не исках Стела да докладва на бабо за особеното ми поведение по време на нейните „беседи“.

— Лучия, имаш ли желание да разгледаш още една картина, или предпочиташ да се прибереш вкъщи?

Поех си дълбоко въздух. Защо Стела ми говори все едно съм дете? Или инвалид?

— Разбира се. Но предпочитам да погледна картина на ръце. Дълги, тънки ръце. Мъжки ръце…

— Ръце ли? — Стела се намръщи и се вторачи в мен някак особено.

— Да, голи ръце. — Не й казах за ръцете на Бекет, за изваяната красота на китките, за кокалчетата, за тънките му пръсти. Не й казах, че не спирам да мисля за тях, за тези прекрасни ръце, които ме бяха държали, милвали и оставили горещи белези върху кожата ми. Не, всичко това беше мое и нямаше да го споделям с когото и да е било.