Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Joyce Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Regi(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Анабел Абс

Заглавие: Танцьорката от Париж

Преводач: Ирина Иванова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 07.12.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-385-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15361

История

  1. —Добавяне

Октомври 1934 г.

Кюснахт, Цюрих

— И това беше всичко, така ли? Просто заминахте с тях за Англия? — Доктор Юнг седи много близо до мен, ръкописът лежи в скута му.

— Част от мен искаше да замине. — Взирам се в ръцете си, сякаш те държат отговорите на въпросите му. Набръчканият розов белег на палеца ми ме гледа безизразно. — Не бях казала някои неща на Мадам Егорова.

— Какво, например?

— Не й обясних, че вече нямам енергия да се боря. Обучението й ме изморяваше… Часовете й бяха безмилостно натоварващи чисто физически… изискваха толкова много усилия… и всички тези упражнения! Бяха започнали да ме изтощават.

Докторът кима окуражително.

— Сякаш искаше да се нагърбя с още една битка. Усещах живота си като непрекъсната борба — с родителите ми, с разбиранията им, с очакванията им. — Прокарвам ръка през лицето си. Изморявам се дори да говоря за тези неща.

— Постоянно ли се чувствахте по този начин?

— Не. Но бях започнала да виждам нещата от нов ъгъл, по-отчетливо. Случваше се нещо пагубно и започвах да го осъзнавам.

— Според мен се движите в правилната посока, госпожице Джойс. Днес се изразявате съвършено ясно. Какво започвахте да осъзнавате? — Доктор Юнг става от стола и по обичайному започва да крачи из кабинета.

— И аз бих искала да се раздвижа, докторе. — Изправям се и се приближавам до прозореца. Днес хълмовете са сини и забулени в мъгла. Чувам как се затръшва врата, как лае куче, а чайките над езерото кръжат и се бият. — Започвах да виждам другата страна на живота ни на площад „Робиак“.

— Продължете, госпожице Джойс. — Докторът застава до мен, очите му проследяват моите до хълмовете отвъд езерото.

— Започвах да осъзнавам, че всички наливаме вода във воденицата на бабо. Всички представлявахме част от неговата история. И ако нещо не се промени, ще остана заклещена в нея. Заклещена в измисления му свят.

— И това ви плашеше, така ли?

— Да. Мама беше доволна да си купува дрехи и да вечеря навън. Джорджо разполагаше с парите на госпожа Флайшман, което му беше угодно. Но аз — аз исках нещо повече. — Внезапно млъквам, припомняйки си някогашните мои амбиции. Струва ми се, че копнежът ми да получа признание вероятно е отвращавал някак родителите ми. Махвам силно във въздуха, за да пропъдя неприятната мисъл.

— Искате ли да обиколим стаята, госпожице Джойс? — Докторът ми предлага ръка и аз я хващам. Толкова голяма ръка — същински ствол на дърво.

— Усещах как енергията ми изтича. Чувствах се много изморена, постоянно разтеглях и разтягах по някой мускул. А и имах усещането, че бабо не се вълнува, не се вдъхновява от балета, че ме захвърля като умаляла дреха. — Тръгвам в крак с доктора, а изгризаните ми нокти стискат ръкава му. За няколко секунди умът ми се понася към далечно място. Колко неопределен и безформен е животът, колко мрачен и хаотичен, когато си в средата му. Едва сега, и то с помощта на мемоарните записки и въпросите на доктора, разбирам и придавам форма на всичко случило ми се. Тази мисъл ме връща обратно към Бекет.

— Крепеше ме любовта към Бекет. Благодарение на нея осъзнах неща, които преди това не бях забелязвала. Как бабо ни тегли към неговия свят, как всички се въртим около него. Проумях всичко това заради Бекет.

— Как? — Докторът крачи бавно към картина с мандала, окачена на стената, теглейки ме след себе си, а подгъвът на сатенената ми рокля се влачи зад нас.

— Виждах как същото се случва с него. Любовта ми отвори очите. Не мога да го обясня. — Постепенно гласът ми заглъхва, докато си припомням думите на бабо от предходната вечер. На вечеря му бях разказала неотдавнашен мой сън, в който Бекет и аз сме заедно в Лондон. Разхождаме се в Хайд Парк, а свраките се спускат около нас. Не си спомнях много — аромат на зелена мъзга във въздуха, пикиращи птици. И сините очи на Бекет, но зад тях има нещо тежко, някакво бреме — все едно, препъвайки се, съм стигнала до необятни кални низини отвъд синьото море. Млъкнах и погледнах бабо. Мигаше учестено; забелязах, че миглите му са мокри от сълзи. Каза ми, че Бекет е напуснал Ирландия, за да ходи на психотерапия в Лондон. Сега. Прави същото като мен. По едно и също време. За минута се зачудих дали съдбите ни все още са преплетени. Бабо отвърна, че не са. Каза ми да го оставя.

— Какво видяхте да се случва с господин Бекет? — Доктор Юнг посочва обрамчената мандала. — Погледнете тук — може да ви помогне.

Вглеждам се в изображението с цвят на скъпоценен камък, но виждам единствено подобни на гърчещи се змии, повтарящи се кръгове. Къде е Бекет? Къде са спомените ми? Плаващият мрак се приближава към мен, сгъстява се. Обзета от паника, посягам да хвана ръката на доктора.

Той ми помага да седна в креслото.

— Дишайте дълбоко, госпожице Джойс. Не бързайте.

Седя, отпуснала глава в ръцете си, дишам дълбоко и бавно, усещам как кислородът неохотно се спуска към дробовете ми.

— Какво видяхте да се случва с господин Бекет? — Докторът умишлено повтаря на висок глас въпроса и отново посочва с жест мандалата.

— Започваше да става все по-обсебен от бабо. — Мръщя се, докато се опитвам да проумея заплетените мисли, спомените ми, които се разпадаха. — Виждах как Джорджо успява да избяга с госпожа Флайшман, а Бекет заема мястото му. Бабо много го ценеше. Започваше да го приема като… като син.

— А това е щяло да превърне господин Бекет в нещо като ваш брат, така ли? — Неочаквано гласът на доктора става толкова тих, че се налага да се напрягам, за да го чуя.

Не обръщам внимание на въпроса му. През тялото ми преминава ледена тръпка и ми се приисква да си облека коженото палто.

— Докторе, къде е коженото ми палто?

— Днес не сте с него, госпожице Джойс. Да не сте го изгубили отново?

Наежвам се.

— Не!

— Така значи. Опитали сте се да кажете на баща си, че не можете да заминете за Англия. Но все пак сте отишли, нали?

— Знам какво си мислите. — С неочаквана яснота си припомням коя дума бях видяла в бележника му. — Мислите си, че нямам характер, нямам гръбнак. Че просто съм се килнала на една страна и съм направила, както са ми наредили. Мислите си, че не съм нищо повече от едно… от едно насекомо.

— Съвсем не, госпожице Джойс. Просто се опитвам да проумея мотивите ви. Сбогувахте ли се с господин Бекет?

— Не лично. Не и издънка-до-издънка. — Усмихвам се при мисълта за старата ни шега. — Нямаше време. Но му телефонирах в университета. Заяви, че трябвало да замина. Бабо имал нужда от мен. Била съм неговата муза, а нито един гений не бивало да бъде лишен от музата си. — Изправям се, внезапно усещам потребност да се чувствам по-висока, да разгъна вътрешностите си и да си изпъна назад лопатките. — Освен това каза, че бабо непрекъснато изпитвал болка. В очите. В стомаха. И бил твърде сляп, за да замине без придружител, а всичко това щяло да дойде в повече на майка. Нали разбирате — беше много загрижен за баща ми.

Доктор Юнг сключва ръце зад гърба си и ме поглежда, сякаш изучава любима картина в галерия.

— Значи, вашият възлюбен Бекет също е бил готов да ви жертва, така ли? Въпреки всичко помежду ви?

— Каза, че ще ми пише; щял да бъде в Париж, когато се върна. — Припомням си гласа му, как стигна до мен по телефонните жици — утешителен и успокояващ. Потъвам отново в креслото и внезапно усещам колко ми е изтощено и изморено, и студено. Защо не си донесох коженото палто? Защо дойдох облечена във вечерна рокля? — Харесва ли ви роклята ми, докторе? — Протягам крака, за да види цялата ширина на полите, дължините червен сатен, използвани за тази прелестна вечерна рокля.

Поглежда си джобния часовник.

— Защо да не сте с вечерна рокля в единайсет и половина преди обед? Наистина, защо пък не?

— Заради баща ми съм облечена така. За да го вдъхновя. Вдъхновение за последно, преди да си замине от Цюрих. — Изправям се и се завъртам леко, така че полите на роклята се разпиляват около мен. — Ще танцувам отново, нали, докторе? Имам предвид истински танци, а не просто жига с бабо. Искам отново да танцувам на сцена, както преди. — Минавам с тройна стъпка покрай писалището, полюлявам бедра и щракам с пръсти, за да задам ритъм.

— Всичко е възможно, госпожице Джойс.

— Вече е време да тръгвам. Ще обядвам с бабо. После имаме записан час при доктор Негели. Във връзка с кръвните тестове, за които ви споменах. — Спирам да танцувам и се пресягам за шапката и връхната си дреха.

— А, да, изследванията за сифилис. Желая ви късмет, госпожице Джойс. — Докторът ме изпраща до вратата. Поставя ръка на дръжката и се обръща към мен: — Мога да ви излекувам, госпожице Джойс. Убеден съм. Мога да ви излекувам.