Анабел Абс
Танцьорката от Париж (9)

7
Януари 1929 г.

Париж

Когато господин Бекет се върна от коледната ваканция, Джорджо и аз вече се бяхме преместили от площад „Робиак“ при госпожа Хелън Флайшман. Съпругът й отсъстваше; мама беше в болница и госпожа Флайшман предложи да се грижи за нас — щяла да ни бъде „като майка“. Готовността, с която бабо се съгласи, ме изненада силно и всичките ми доводи и протести, че брат ми е на двайсет и три години, а аз на двайсет и една, останаха неизказани. Надявах се Джорджо да се противопостави поне малко повече и да убеди бабо в способността ни да живеем няколко седмици сами на площад „Робиак“. Но той не продума. Само кимна и измърмори нещо за щедростта на госпожа Флайшман.

— Защо не настоя да си останем на площад „Робиак“? — попитах го после. — Не се ли измори бабо да ни третира като деца? А и знаеш, не понасям госпожа Флайшман.

— Защо да стоя тук, когато майка я няма? Госпожа Флайшман поне има къща, пълна с прислуга. — Джорджо чукна рамката на вратата с върха на бастуна си и излезе.

Така апартаментът ни на площад „Робиак“ беше заключен, а ние с брат ми си приготвихме куфарите и се отправихме към дома на госпожа Флайшман на улица „Юисман“. Апартаментът й бе просторен и луксозен — нямаше нищо общо с нашето непретенциозно жилище. Яркожълти копринени завеси обрамчваха високи прозорци. Паркетът беше застлан с ориенталски килими в приглушени охрени и смарагдови тонове. На една стена висяха маслени платна в позлатени рамки, а на друга масивни лавици приютяваха книги в кожени подвързии. Ефирната зимна светлина се процеждаше през прозорците и падаше на дипли върху полирани старинни мебели, върху колекции от фини порцеланови купи и внимателно поставени бронзови скулптури. Всички стаи миришеха на току-що лъснати обувки и на тоалетната вода на госпожа Флайшман. Прислужниците сновяха безшумно от стая в стая, за да изнесат увехнало цвете, да затворят прозорец или да сложат цепеница в огъня. Дори те изглеждаха безупречно с опънати назад коси над измити лица, в колосани черно-бели униформи и с малки стъпала, обути в лъскави черни пантофки.

Бабо отказа да се раздели с мама, докато е в болницата за операцията. Той също се премести там, като взе със себе си всичките си книги и листове. Господин Бекет прекарваше по-голямата част от времето си да тича между болницата, площад „Робиак“ и библиотеката на госпожица Бийч, да търси изгубени книги и листове, да връща енциклопедии и речници, ненужни в момента на бабо. Копнеех да го видя, но госпожа Флайшман беше ангажирала вечерите ни с посещения на театрални постановки, с вечери и разни „събирания“, лично за мен потресаващо скучни, ала Джорджо ги смяташе за увлекателни.

През деня не спирах да танцувам, за да се подготвя за Международния фестивал на танца. Мосю Борлен настояваше да изпълнявам солата си пред него всеки ден. Бях решена да стигна до финала. Бабо вече беше поканил господин Бекет да го придружи. Мисълта, че ще танцувам пред господин Бекет даде нов тласък на репетициите ми. Разтягах се и подскачах и същевременно си представях възхитения му поглед върху мен и как тънките му дълги ръце пляскат енергично, толкова енергично, че навярно ще се затрудни да пише дни наред. Бабо ме предупреди, че след операцията мама едва ли ще се чувства достатъчно добре, за да присъства, и макар това да ме натъжи, си спомних как беше гледала всички мои изпълнения — за да види кой е в публиката, присвиваше очи, от което те ставаха малки и по-твърди от монети, а ръцете й лежаха здраво стиснати в скута. Не — този път щеше да бъде различно. Господин Бекет щеше да бъде там.

 

 

Докато репетирах рано една неделна утрин, открих нещо, което ме притесни и хвърли сянка върху обзелата ме напоследък радост. Стоях, хванала с ръка облегалката на един стол, и упражнявах plié — натоварвах бедрата си до степен да усетя всеки мускул под контрол и напрегнат докрай. Пуснах стола, вдигнах ръце над главата си, а междувременно броях вдишванията и издишванията си. Спрях да броя. Главата ми беше отметната назад, а ръцете — изпънати нагоре. Не чувах нищо друго, освен дишането си, равно и премерено. Всичките ми сухожилия бяха застинали в идеална позиция. Стоях в тази поза и си представях как мосю Борлен и господин Бекет ме гледат.

Точно тогава чух сдържан, приглушен смях от съседната стая. Стаята на Джорджо. Задържах дъха си и зачаках. Смехът спря. Издишах и сбръчках нос объркана. Да не би да си въобразявах? Сигурно брат ми е излязъл, а прислужниците си разказват шеги, докато разтребват стаята и оправят леглото му. Погледнах часовника. Седем и половина. Джорджо не ставаше толкова рано. Не беше в неговия стил. Снощи бе обикалял до късно джаз клубовете в „Монмартър“ заедно с госпожа Флайшман и нейни приятели.

Хванах се отново за облегалката на стола и изпънах напред единия си крак, преди да го повдигна възможно най-високо. После замахнах назад и обратно нагоре, а същевременно отпуснах ръце: моят вариант на пирует в attitude. Пак започнах да броя вдишванията и издишванията си. Бяха станали по-учестени, като малки глътки, и усещах леко потреперване в мускулите. Тогава го чух отново. Определено беше смях, смехът на Джорджо, примесен с нечие спотаено кикотене. В стаята на брат ми имаше някой. Дали не беше някоя от прислужниците? Или фуста, която е забърсал в „Монмартър“? Едва ли би си довел проститутка в апартамента на госпожа Флайшман, нали?

Минах с тихи стъпки през антрето, за да стигна до стаята му, и почуках леко на вратата. Джорджо я открехна съвсем малко, а тялото му беше така наклонено, че да не виждам зад него. Да не би да… да беше гол? Той повдигна въпросително вежди.

— Джорджо? Добре ли си?

— Зает съм. Обличам се. — Опита се да затвори вратата, но изпитах пристъп на неочаквана и неразбираема омраза, сякаш в главата ми избухваха стотици бесни фишеци. Очевидно ме лъжеше и в този миг го мразех.

— Не ти вярвам — извиках и сложих крак между вратата и рамката, за да му попреча да я затвори.

— Кога ще пораснеш, Лучия! Ей сега излизам. — Съвсем целенасочено бутна вратата към обувката ми за танци.

— Какви ги вършиш там? — С крайчеца на окото си видях черно-бялата униформа на прислужница, забързала се тихо по коридора зад мен със сведена глава. Но дори това не ме вразуми и не потуши разбушувалите се неконтролируеми емоции в мен.

— Обличам се! — Лицето на Джорджо притъмня от гняв. — А сега се разкарай!

Отдръпнах си крака, а Джорджо затръшна вратата в лицето ми. Стоях там закована, зашеметена, фиксирала с поглед дръжката на вратата. В този момент тя се отвори и оттам се показа госпожа Хелън Флайшман, облечена във виолетов кашмирен пеньоар: усмихваше ми се със змийска усмивка и ми правеше знак да вляза.

— Седни, Лучия — тя посочи един стол.

Тръгнах към стола безмълвна и вцепенена от гняв: видях проснатите по пода дрехи, леглото с отметнати завивки, усетих солената миризма из въздуха. Джорджо по халат, седеше на леглото и ме гледаше гневно.

— Съжалявам, че не ти казахме. — Госпожа Флайшман се изкашля деликатно, без да спира да усуква с ръце колана на пеньоара си. — Но майка ти е в болница и…

В мен лумна още една яростна искра. Зад очите ми премина ослепяваща светлина. Дробовете ми дрънчаха от усилието да си поема въздух. От колко време се случваше това? Тази измама, това предателство — зад гърба ми, зад гърба на бабо, зад гърба на мама? Госпожа „Шикозни гащи“ Флайшман се правеше, че се грижи за нас, а всъщност съблазняваше Джорджо.

— Вие сте омъжена. Достатъчно стара сте, за да ни бъдете майка! — Смушках я с пръст с неприкрита свирепост. — Имате съпруг! Имате дете! Имате пари! Имате всичко! Защо ви е Джорджо?

— Бракът ми приключи, Лучия. Всичко е въпрос на формалност — разводът, имам предвид. И не съм толкова стара, че да ви бъда майка. Не чак толкова. — Засмя се смутено.

— На мама и на бабо това няма да им хареса. Няма да одобрят и ти го знаеш отлично, Джорджо. — Млъкнах и се обърнах към Джорджо — беше запалил цигара и я всмукваше жадно. Отместих поглед към госпожа Флайшман. — Бабо не се нуждае от вас. Стотици жени искат да преписват ръкописите му на машина и да му четат. Той не се нуждае от вас.

— Вероятно си права, Лучия, но ние с брат ти не сме направили нищо лошо, нали, Джорджо? — Хелън се обърна към Джорджо, а той изпусна тънка струйка дим и изсумтя.

— Вие сте омъжена и имате дете! И сте прекалено стара! И сега се опитвате да отмъкнете Джорджо, защото не успяхте да докопате бабо. Мислите си, че ви е позволено да правите каквото си поискате, само защото имате много пари.

— Лучия! — Джорджо ме прониза с поглед. — Не бъди толкова отвратително груба! Какво ти става?

Не му обърнах внимание.

— Знам защо започнахте работа при баща ми. Виждала съм как пърхахте с мигли и се опитвахте да докоснете ръката му, докато ви подава листовете. Как се опитвахте да се промъкнете в живота ни. Да си вземете за себе си малко от „гениалния Джойс“. Не успяхте да ме излъжете! — Чувах как гласът ми се повишава, става все по-висок и по-пронизителен, сякаш говори друг човек, някой, изпълнен с горчивина и ярост. — А сега се опитвате да купите Джорджо с мръсните си американски пари. Само защото не успяхте да купите баща ми.

— Всъщност беше точно обратното — отсече госпожа Флайшман. — Но едва ли е необходимо да го обсъждаме. Джорджо и аз искаме просто нещата да се успокоят, за да продължим да съжителстваме разумно, докато родителите ви се върнат от болницата. Защо да не се държим като възрастни по този въпрос? — Тя стоеше собственически над брат ми, а той, прегърбен на ръба на леглото, пушеше нервно цигарите си с позлатен филтър.

— Можеш да започнеш, като се извиниш на Хелън. — Джорджо вече говореше по-спокойно, но лицето му все още представляваше студена гневна маска.

— Съжалявам, ако се чувстваш предадена. — Маникюрираните ръце на госпожа Флайшман се преместиха разсеяно от колана на пеньоара й към перлите на шията й. — Щом родителите ви се приберат вкъщи, ще се върнеш на площад „Робиак“. Но нека първо мине операцията на майка ви. Дотогава ще се наложи просто да я караме някак си.

Погледнах Джорджо намръщено.

— И кой ще им каже за вас двамата?

— Аз ще им кажа, когато съм готов. Това няма нищо общо с теб.

Стигнах до вратата с несигурни стъпки и я затръшнах след себе си. Влязох в стаята си, строполих се върху леглото и се опитах да задуша горчивите си ридания. Защото знаех, че Джорджо си е отишъл. Че онова, което ни беше свързвало толкова дълго време — каквото и да е било то — вече го няма. Виновна, разбира се, беше госпожа Флайшман. Тя беше убедила Джорджо да ме лъже, да мами мама и бабо. Във въздуха около мен вече я нямаше тежката миризма на восък и парфюм. Сега въздухът ми се струваше тънък, бял и притъмнял. Но когато хлипанията ми позаглъхнаха, ми хрумна, че греша — не беше задължително госпожа Флайшман да е съблазнила Джорджо. Ами ако Джорджо е съблазнил госпожа Флайшман? През мен пробяга тревожна тръпка. Ами ако бях изтълкувала всичко погрешно? Имаше ли вероятност студено и целенасочено да я използва за своите си цели? Думите му отпреди месец, когато отказах на Емил, изплуваха неочаквано в съзнанието ми. Тогава ме обвини, че съм ненормална и себична. Такава ли бях? Моя ли беше вината за това, което се случваше? Не! Тръснах силно глава — чак очите ми щяха да изскочат. За това, казах си, е виновна госпожа Флайшман. Всичко друго е немислимо…