Анабел Абс
Танцьорката от Париж (8)

6
Декември 1928 г.

Париж

Господин Бекет беше купил мънички макарони с вкус на лимон, шамфъстък и роза и ги сервираше направо от кутията. Приготви чай „Лапсанг Сушонг“ и го наля в нащърбени чаши, а с джобно ножче наряза тънки резени лимон. Седяхме в малката му всекидневна върху канапе, чиито пружини стенеха и се оплакваха при всяко наше движение. Печката в ъгъла бълваше кълба пушек от време на време и така придаваше на целия апартамент слаба миризма на изгоряло.

— Доста е голо тук. Защо не си купиш възглавнички или килим? Или картини? — Огледах отново стаята: сиви стени с олющена боя, няколко рафта, където господин Бекет си беше подредил книгите по азбучен ред, прозорец, замъглен от влага.

— Хм, идеята не е лоша! — Той опипваше яката на ризата си и леко я подръпваше.

— Майка ти няма ли какво да ти даде? Дори някое старо одеяло, та да покриеш канапето, макар че с възглавнички ще изглежда по-добре. Погледни, тук е почти протрито. — Посочих изтърканата дамаска на канапето, през която всеки момент заплашваха да изскочат снопове росхар и парчета тел от пружините. — Или някакви картини. Имаш нужда от няколко картини, за да освежат стените. Тук е като в монашеска килия.

В продължение на няколко секунди господин Бекет мълча — оглеждаше стаята изпитателно, сякаш я виждаше за първи път.

— Каза, че родителите ти имат голяма къща. Не им ли се намират пейзажи от Ирландия, които да ти дадат? Ще е чудесно да се събуждаш и да виждаш Ирландия, нали? — Въздъхнах замечтано. — Разкажи ми пак за къщата, за голямата градина, за кучетата и кокошките. — Харесваше ми да слушам за дома от детството на господин Бекет. Цялата тази нормалност ме изпълваше с трепет. Вече си го представях там — давам царевица на пилетата, събирам ябълки в градината. — Разкажи ми и за кучетата. Каква порода бяха?

— Обикновено гледахме териери Кери Блу. — Господин Бекет изведнъж се умисли, а после ми подаде кутията с макарони.

— Как се казваха?

— Имахме… хм… Бъмбъл… и Баджър… и Уолф… и-и-и… Мак. Майка ми предпочита кучетата пред хората. — Той си свали очилата и разсеяно ги почисти с крайчеца на пуловера.

— И баща ти е построил къщата, където си роден, нали? И семейството ти още живее там? Наистина ли винаги сте живели само в тази къща?

Господин Бекет кимна.

— Искам да знам всичко за нея. Разкажи ми. — Поставих внимателно чашата чай върху обърнатата дървена щайга, която господин Бекет използваше като масичка за кафе, и се настаних удобно на канапето, а пружините под мен изскърцаха.

— Вече ти разказах всичко.

— Разкажи ми пак. За разходките в планината с баща ти. Разкажи ми за майка ти. Искам да знам всичко за нея. — Почти добавих „защото един ден ще ми бъде свекърва“, но осъзнах, че ще прозвучи самонадеяно, и се спрях тъкмо навреме, за да видя как господин Бекет леко се сепва.

— Тя обича магарета. — Поколеба се, все едно затруднен да измисли какво друго да каже. — Кучета и магарета. — Погледна очилата си, лежащи в скута му, и тогава ми хрумна, че най-вероятно е дошъл в Париж, за да се махне от майка си и от Ирландия. Почти като бабо. Реших повече да не го притискам с въпроси за семейството му.

— Разкажи ми отново за градината. За лимоновата върбинка около верандата, за нарцисите и розите. Ние никога не сме имали градина. — Отново въздъхнах замислено. — Кой е най-ранният ти спомен, Сам? Да не би да е как лежиш в плетеното си кошче на сянка под ябълково дърво?

— Не — отвърна кратко. — От утробата е. Спомням си как съм в утробата на майка ми. — Канапето изскърца и простена, когато господин Бекет се размърда неловко. Сложи си очилата, после взе кутията с макарони и ми я поднесе.

— И какво беше усещането? В утробата, имам предвид. — Взех си бледозелен макарон и започнах да си отхапвам по малко. Долових опитите на господин Бекет да се успокои и се надявах да се поотпусне.

— Ужасно. Тъмно и задушно.

— Наистина ли? Случваше ли се нещо там? Чуваше ли звуци отвън? Помирисваше ли нещо? — Наведох се нетърпеливо напред и се запитах дали и господин Бекет няма дарба на ясновидец.

— Не помня никакви миризми. Но чувах гласове. Чувах как родителите ми си говорят, а също и тракането на порцеланови съдове, ножове и вилици. — Ръцете му лежаха свити на топка в скута.

— Колко любопитно! Какво си говореха? Различаваше ли думите?

— Не много ясно. — Той отпусна юмруци и се пресегна за цигарите си. Извади една от пакета и я почука няколко пъти, преди да я сложи между устните си, където тя увисна объркано няколко секунди.

— Трябва да кажеш на бабо — обадих се накрая. — Ще бъде впечатлен.

— Роден съм на Разпети петък — добави господин Бекет. — Петък, тринайсети, всъщност. — Запали клечка кибрит, поднесе трепетливия пламък към цигарата и същевременно всмукна дълбоко.

— Наистина ли? В такъв случай по-добре не казвай на бабо. Много е суеверен и освен това майка му е починала на тринайсето число. — Седях и гледах господин Бекет, докато същността на думите му не ме погълна. Роден на Разпети петък, петък тринайсети, и има спомени от утробата на майка си. Той също носеше на раменете си бремето на някакви очаквания, надежди, на миналото. Той също беше специален по някакъв начин, различен, белязан още от раждането си.

— Разкажи ми за себе си, Лучия. — Господин Бекет изпусна струйка дим и се закашля за няколко секунди. — За всичките ти пътувания, какво е да растеш редом до баща си…

— Да, толкова много пътувания и толкова много къщи, но нито една нямаше веранда. — Усмихнах се с усмивката си за реклама. Нямах намерение да вгорчавам атмосферата с разговори за спомени от моето детство. Тръснах глава, все едно да пропъдя миналото си. Но господин Бекет настояваше, искаше да узнае кои градове най-много са вдъхновили баща ми и къде съм ходила на училище.

— О, къде ли не. Осем различни училища или май бяха девет? Или десет? Не си спомням. Три в Триест, две в Цюрих, едно в Локарно, още две в Париж. Горе-долу по едно ново на година. — Отхапах си от макарона. Още помнех онези първи дни в новите училища във всеки нов град — малката ми ръка стиска ръката на Джорджо, множеството разпръснати непознати лица говорят непонятни езици, усещам празнота в стомаха.

— Едва ли ти е било лесно — отбеляза меко господин Бекет. Гледаше ме с неизразима нежност и за минута ми се прииска да му разкажа всичко, само да се освободя от всички стаени и здраво навити в мен спомени, но вместо това преглътнах макарона, изтупах една троха, паднала върху роклята ми, и не казах нищо.

— Кой е любимият ти език? — Той се изправи, сложи още малко въглища в печката и стаята се изпълни с плътен облак дим.

— Когато сме само четиримата, си говорим на италиански. Когато ирландските приятели на бабо са ни на гости, говорим на английски. А двамата с Джорджо си говорим на немски, ако не искаме приятелите на бабо да ни разберат. И, естествено, на френски, когато сме някъде из Париж. Но най-много обичам италианския. Бабо казва, че това е езикът на любовта. — Произнесох думата „любов“ много високо, та да ме чуе, въпреки дрънченето на кофата за въглища.

Господин Бекет се върна с големи крачки до канапето, а лицето му беше порозовяло — но дали се дължеше на топлината от печката, или на мисълта за любовта, се затруднявах да определя.

— Значи си истински полиглот, завиждам ти. В момента сам уча немски, езика на философията. Баща ти говори ли свободно немски? — Седна, като се намести между стърчащите снопове росхар и пружините, и избърса сгорещеното си лице.

— Да — отвърнах. Отегчих се да говоря за бабо, затова добавих: — Знаеш ли, днес е празникът на света Лучия? — Пресегнах се да взема един светлорозов макарон от кутията и си отхапах възможно най-изискано.

— Празникът на света Лучия ли? — Господин Бекет първо кръстоса, а после разкръстоса дългите си слаби крака и изведнъж ми заприлича на щурец или скакалец — целият в ръбове и линии.

— Доста иронично, впрочем, като се има предвид, че е покровителка на слепите, а бабо е почти сляп, Джорджо трябва да носи очила, а и аз… аз имам дефект в зрението. — Замълчах и погледнах настрани. Защо казах всичко това? Защо ми трябваше да привличам вниманието му върху кривогледството ми? Сега вече нямах избор и щеше да се наложи да му разкажа всичко. И от този момент нататък, щом ме погледне, ще вижда единствено как очната ми ябълка играе.

— Така ли? — Усетих как господин Бекет ме изгаря с поглед.

— Не си ли забелязал? Медицинският термин е страбизъм. Бабо казва, че мога да се оперирам. — Наклоних лице към светлината, падаща косо през прозореца, и посочих лявото си око. Наследствено е — от майка ми, но при нея не е никак изразено и никой не го забелязва.

Господин Бекет остави чашата, намести внимателно цигарата на ръба на пепелника и ме погледна изпод дебелите си вежди, наклонил глава като птица.

— Не го бях забелязал, но сега, като го спомена…

— Е, какво мислиш, Сам? Да се оперирам ли? Толкова много от операциите на бабо се оказаха неуспешни. А е и доста скъпа.

— Мисля, че си… — Замълча и си взе чашата. Чух я как издрънча в чинийката. — Красива — довърши след малко.

Силно изненадана и стъписана, си изпуснах макарона и започнах да опипвам пода, за да го намеря; всъщност се опитвах да скрия смущението и вълнението си. Не допускам господин Бекет да е имал намерението да бъде толкова прям, защото той също изглеждаше объркан и разля половината си чай в чинийката.

Усетих как лицето ми пламна и постепенно започна да ми става горещо. Бях доволна, че макаронът се беше изтърколил на пода — доволна, защото имах извинение да коленича и да погледна под канапето и така да скрия изчервяването си. Красива! Господин Бекет ме намираше за красива! Изведнъж всичко в главата ми започна да се върти, сякаш някой беше сложил лъжица в черепа ми и го разбъркваше ли, разбъркваше. Протегнах ръка под канапето, тя потъна в пласт прахоляк и осъзнах, че той държи там книжата си. Вместо да намеря макарона, напипах купчини дебели пликове, струпани под разтеглените пружини. Думата „красива“ все още звънтеше в ушите ми, но прахът под канапето ме разсейваше, влизаше в дробовете ми и дразнеше гърлото ми. Чувах как господин Бекет кашля и ме пита дали всичко е наред, казва ми да не се притеснявам за макарона. Изправих се, пригладих си роклята и изтупах праха от ръцете си.

— Макаронът е някъде отдолу — посочих, преди да се засмея неловко. — Не исках да разбърквам твоите… твоите книжа.

— Остави го на мишките. — Свел поглед, той ми подаде кутията с макарони. Виждах как руменината се отдръпва от скулите му, дебелите му вежди са разперени като криле на птица, а гърбавият му нос прилича на клюн на сова. Гледах как слабото му тяло, тъй сковано и тромаво на вид, се намества на канапето. Искаше ми се просто да ме придърпа към себе си и да ме вземе в обятията си. Преглътнах тежко и отново си изтупах роклята, сякаш за да отстраня моя копнеж, неговото неудобство и общата ни стеснителност. Защо не бях поне малко като парижките флапърки? Защо не бях пленителна и смела като другите танцьорки, като Стела? Проклех нашите, задето ме бяха увили в техните ирландски нрави. Тогава се сетих, че сигурно същите ограничения трябва да измъчват и господин Бекет и усетих прилив на съчувствие.

Поклатих глава към кутията с макарони, която той все още държеше пред мен.

— Ще се прибираш ли в Ирландия за Коледа, Сам?

— За малко. — Той остави кутията с макарони върху куп книги и додаде: — А след това навярно ще отида до Германия при леля ми и чичо ми.

— Нали няма да отсъстваш дълго? През януари мама влиза в болница. Докторът смята, че е възможно да има рак. Всички вкъщи сме много притеснени, а бабо ще се нуждае от помощта ти. — Взех си палтото и ръкавиците от бюрото и се опитах да се абстрахирам от тревогите за мама. — Довечера бабо ще ни води на вечеря, за да отбележим празника на света Лучия.

— Така ли? — Господин Бекет беше възвърнал хладнокръвието си и докато си слагах ръкавиците, ме наблюдаваше спокойно, без да мига.

— Войници изболи очите й, но след като я убили, на тяхно място чудотворно се появили нови. — Питах се дали да му кажа, че света Лучия е била ясновидка, виждала е бъдещето в сънищата си — и аз понякога виждах бъдещето в моите сънища. Но не — моментът не ми се струваше подходящ.

— А, да, сега се сетих. Отказала да се подчинява на съпруга си. — Господин Бекет се запъти към вратата и я задържа, за да мина. Из коридора се носеше миризма на пържен лук. Чух как някъде тече вода — пускаха водата в тоалетната в общата баня в съседство.

Сниших глас:

— И била обезчестена в бардак. Много зловеща история като цяло.

За миг господин Бекет погледна настрани. Колко чувствителен, колко съобразителен беше! Но, разбира се, той е ирландец, а в Ирландия никога не се говори за такива неща. — Бабо ме е кръстил на Лучия ди Ламермур от операта на Доницети — добавих, за да сменя бързо темата.

— А нейната съдба каква е? — Господин Бекет ме поведе по коридора към големите дървени врати, през които се излизаше на улица „Улм“. Въздухът в коридора беше по-студен и въпреки пържения лук, долавях миризмата на влага и мухъл.

— Побърква се и се самоубива. — Увих се в палтото в очакване на вечерния хлад. — Брат й я предава. Тогава любовникът й също се самоубива, та да се съберат в смъртта. Тъжно е, но музиката е прекрасна. Това е една от любимите ми опери.

— Ще следя за нея тогава. — Господин Бекет кимна на портиера, който седеше загърнат в одеяло и четеше вестник. После бутна тежката дървена врата към улицата и аз усетих пронизващия вечерен въздух върху лицето си.

— Трябва да дойдеш с нас. Ще проверя кога ще я поставят в „Пале Гарние“.

Надигнах се и го целунах по двете бузи. Вдишах миризмата му; продължавах да усещам топлината на бузите му върху устните си. И през цялото време чувах как гласът му казва: „Мисля, че си красива“. Пак и пак, и пак.

През целия път до вкъщи не чувах нищо друго — нито дрънкането на трамваите, нито клаксоните на автомобилите, нито оркестрите, които се разсвирваха във вариететата, нито виковете на вестникарите — нищо друго, освен думите му — прекрасните му думи, отново и отново. Все пак той беше тайният ми обожател…

* * *

Седмица по-късно се случи нещо чудесно. Бях в студиото на мосю Борлен с особените амбразурни прозорци с изглед към „Сакре Кьор“ и стенещите неравни дъски по пода, мине ли някой по тях. Урокът беше свършил, но мосю Борлен знаеше, че мама не обича да танцувам вкъщи, затова, ако нямаше други часове, ми позволяваше да оставам в студиото и да се упражнявам.

Днес работех по моя „Танц на дъгата“ — опитвах се да измисля синхрона на няколко по-сложни комбинации от стъпки. Предишната вечер бях разказала на бабо за танца си и той много се разпали — пожела да му покажа някои от по-смелите движения и възкликваше колко са новаторски и енергични, но мама се появи, накара ме да се облека и да се държа като дама. Сега стоях облегната на станката, а в ума ми не спираха да се въртят думите на бабо за скачането и сливането със светлината. Оскъдната февруарска светлина падаше на пода като трепереща ивица през една от амбразурите. С няколко шими стъпки стигнах до нея, вдигнах ръце във въздуха и извих тялото си в съвършена дъга.

— А, госпожице Джойс, радвам се, че ви хващам още тук. Опасявах се да не сте си тръгнали. — До вратата мосю Борлен приглаждаше предницата на жилетката си с длани, облечени в ръкавици, и ме наблюдаваше през монокъла си.

Изправих се и спуснах ръце надолу. Нещо в изражението му ме заинтригува. Освен това той рядко разменяше любезности.

— Седнете. — Извади от горния си джоб ветрило във формата на мида и посочи към златистия плетен стол до пианото.

— Но това е вашият стол, мосю. — Тръгнах несигурно към стола. Никой никога не сядаше на златистия плетен стол, освен него.

— Цяла вечер ще седя в театър „Шанз-Елизе“.

Седнах на ръба на стола и се чудех какво ли ще ми каже. Какво ли е толкова страшно, че да се налага да съм седнала? Мина ми през ума, че ще ме освободи от часовете си. Носеше му се лоша слава как гони ученици, защото не показват талант или дисциплина. Усетих мускулите ми да се изопват.

— Позволих си да ви запиша за участие в Международния фестивал на танца през април. Вярно, съобщавам ви малко късно, но положително ще се справите с това предизвикателство.

— Моля? — попитах намръщено. Мен ли? Дали бях чула добре?

— Нека бъда честен. Вие сте най-талантливата ми ученичка. Модерният танц е азбуката на неизразимото и вие, госпожице Джойс, го осъзнавате. — Той разтвори ветрилото и започна да го развява пред лицето си, докато аз осмислях думите му.

— Какво трябва да направя?

— Ще представите две сола, но трябва да измислите и хореографията, и костюмите, и постановките. Притежавате таланта да спечелите, госпожице Джойс. — Сви ветрилото и започна да рисува с него във въздуха. — Танцьорите са пионери на ново начало в изкуството. Вие олицетворявате това ново начало. Начинът, по който се движите — толкова свободно, толкова изразително и с такъв контрол. Как го правите?

— Преди се занимавах с гимнастика — отговорих неуверено, а така ми се искаше да имам по-забележителна биография, за да се похваля.

— Да, виждам. Понякога в изпълненията ви се долавя повече акробатика, отколкото балет. Но не това имах предвид. Да танцуваш, е все едно да рисуваш с тяло и вие инстинктивно го разбирате. Във вас, госпожице Джойс, усещам неподправени емоции, заредени с потенциала да се превърнат в нещо наистина удивително. Това е дарба, госпожице Джойс, дарба. — Мосю Борлен прибра ветрилото в джоба си и присви окото зад монокъла.

— Благодаря ви, мосю. — Изпитвах желание да изпея нещо победоносно, но можех само да заеквам смаяна. Изпитвах желание да обиколя студиото с големи скокове, да изляза с танцова стъпка и да стигна чак до „Сакре Кьор“, където цял Париж да ме види как се завъртам около себе си и после в кръг. Изпитвах желание да извикам до луната и звездите: „Имам талант! Мосю Борлен казва, че имам талант!“.

— Разполагате с три месеца; после ще се състезавате с най-добрите танцьорки на планетата. Съставът на журито предстои да бъде утвърден, но бъдете сигурна, че в него ще бъдат най-прочутите танцьори в света. — Той подсмръкна няколко пъти и се обърна да си върви. — Заключете след себе си, госпожице Джойс, и оставете ключа на обичайното място.

Мосю Борлен си тръгна, а аз направих най-високия скок в шпагат, на който бях способна. Скачах отново и отново. Трябваше да започна да планирам танците си за конкурса, но умът ми беше прекалено размътен, а сърцето — прекалено пълно, затова бях обзета от желание единствено да танцувам. Започнах да правя цигански колела по дължината на студиото — три, четири, пет завъртания. После пак в обратната посока. Изведнъж усетих как туниката ми натежава и ми става горещо с нея. Туфлите ми теснееха и ми стискаха. Изритах обувките настрана и си свалих туниката: останах боса и само по гащи за танци и корсаж. Прохладният въздух в студиото докосваше ръцете и краката ми. Печката беше изгаснала, но се чувствах като ощавена и в един луд момент си помислих дали да не махна всичките си дрехи и да танцувам гола.

Започнах да правя задни салта. И докато стъпалата ми прелитаха над главата, чух някой да се прокашля. Изненадана, се приземих тромаво и се блъснах в станката. Усетих как по шията ми се надига червенина и ми се прииска да не си бях сваляла туниката. Сигурно мосю Борлен си беше изпуснал ветрилото. Или монокълът му бе паднал. Но не беше мосю Борлен. Беше господин Бекет.

— Ще изчакам отвън. — Гласът му прозвуча грапаво, сякаш имаше въглени в гърлото. — Баща ти каза, че ще бъдеш в студиото. А аз минавах оттук.

Вътрешностите ми се свиха, когато си погледнах огромните гащи, но господин Бекет дискретно се беше оттеглил — чувах как дъските на пода в коридора мърдат.

— Моля те, не се притеснявай — извиках, докато надявах туниката и грабвах роклята си от станката. — По принцип не танцувам по бельо, но ми беше много горещо, а и тъкмо получих чудесни новини.

— Така ли? — Бекет отново се прокашля.

— Преподавателят ми по танци ме е записал за участие в най-големия конкурс за модерни танци в Европа. В момента съм притеснена, развълнувана, щастлива и изплашена едновременно.

— Поздравления! — извика той през отворената врата.

— Смята, че имам истински талант. — Усещах как гласът ми трепери дори когато повтарях думите на мосю Борлен. Наистина ли беше казал точно това?

— Господин Джойс ми каза същото. Аз… аз исках да видя с очите си.

— Вече съм напълно облечена. Влез. — Оправих си подгъва на роклята и отметнах косата от лицето си. — Искаш ли да видиш малко от моя „Танц на дъгата“? Още не е завършен, но го съчинявам с мисъл за бабо.

— Може ли да вляза? — Господин Бекет се появи бавно иззад вратата.

Кимнах и се зачудих дали да не махна роклята и да танцувам само по туника. Но чух гласа на мама в ухото си и се отказах.

— Представи си музиката и си представи, че има още пет танцьорки. И си представи, че съм в костюм, наподобяващ дъга. — Застанах в първа позиция, плъзнах назад десния си крак и започнах с встъплението. Понесох се из студиото. Въртях се и се плъзгах. Спусках се и се издигах. Ефимерна цветна дъга, която се полюшва и изчезва. Проблясъци уловена светлина. Тръпнещи в ритъм обръчи. Обвяна от вятъра дъга, чиито цветни ленти потреперват и се разтопяват. Свивах се на пода и се усуквах. Откоси дъжд, остри и плътни. Протегнах се и разперих пръсти — меки лъчи топла слънчева светлина. Бях ивица блестящ цвят. Бях златокожият тъкач на вятъра. Обляният от слънчева светлина суверен на Космоса.

— Дотук съм стигнала. — Изведнъж се почувствах притеснена и неуверена, докато чаках присъдата на господин Бекет. Какво ме беше прихванало? Похвалите на мосю Борлен ми бяха завъртели главата.

— Невероятно! — възкликна Сам. — Нямах представа… Господин Джойс каза, че си добра, но… — Той поклати глава, думите му се губеха.

Не знаех какво да кажа, мълчах. Но после устата ми се отвори по собствена воля и изрече нещо толкова самонадеяно, толкова кокетно, все едно парижка флапърка беше поела контрол над гласните ми струни.

— Много бих искала да те науча да танцуваш, Сам.

В продължение на един безмълвен момент гледах дъските на пода и го чаках да се изчерви и любезно да ми откаже. Но той не го направи. За моя изненада чух:

— И аз искам да се науча. Наистина. — Изгледа ме продължително и решително по неговия си начин — сякаш гледаше през мен към пулсиращото ми сърце, докато въздухът е заседнал в дробовете ми, а горещата кръв буйства във вените ми.

Опитах да си овладея гласа, за да не издава вълнението ми.

— Да започнем с чарлстон. Всички в Париж танцуват чарлстон.

— Чудесно. Нека бъде чарлстон. — Усмихна се едва доловимо и посочи прозорците. Пръски дъжд се блъскаха звучно в стъклата. — Трябва да тръгвам. Отивам в „Монмартър“.

— Но ще започнем чак след конкурса по танци. Имаш ли търпение да изчакаш дотогава?

— Да. — В гласа му прозвуча неразбираема за мен нотка на стеснителност.

Разделихме се пред студиото. В края на улицата се обърнах, за да го видя за последно. Качваше се по стъпалата към „Сакре Кьор“, а косата му се вееше на вятъра като малък рошав ореол. Умът ми отново се върна към танците, към думите на мосю Борлен, към фестивала, към чарлстона с господин Бекет. Как щях да се справя с всичко това?