Анабел Абс
Танцьорката от Париж (5)

4
Ноември 1928 г.

Париж

Споделих чувствата си най-напред с Китън. Току-що бяхме приключили двучасова репетиция за танцовия дует, който щяхме да изпълняваме в новия филм на Жан Реноар. Строполихме се на пейката в малката съблекалничка зад танцовото студио и започнах да оглеждам кървящите си стъпала.

Китън си събу чорапите с една ръка, а с другата си стискаше носа. Сред познатите миризми на обущарско лепило, крем за лице и застоял одеколон се долавяше и необяснима остра металическа нотка.

— Едва ли има по-смрадлива съблекалня в цял Париж. Каква е тази отвратителна воня?

Подуших въздуха. В гърлото ми заседна миризма на урина и усетих как ми се повдига.

— Мирише на пикня… на мъжка пикня. — Огледах се за прозорец, за да го отворим. Защо съблекалните никога нямат прозорци?

— О-о, това наистина е отвратително. — Китън продължаваше да си стиска носа с ръка.

— Напомня ми за някои от квартирите, в които живеехме в Триест. — Потръпнах и млъкнах рязко. — Нали не възразяваш да се преоблечем в студиото? Всички вече си тръгнаха, а имам да ти казвам нещо.

— Знаех си! — Китън ме погледна тържествуващо. — Не си единствената ясновидка тук. Разбрах го, когато те видях с тези навити чорапи. И закъсня. Съвсем нетипично за теб, мила. Да се връщаме в студиото и ще ми разкажеш всичко.

— О, Китън, просто изчаквах подходящия момент. — Повлякохме чантите и палтата към студиото и седнахме до печката. Облегнах рамо на нейното — не издържах повече да пазя тайната си. — Мисля, че съм влюбена. Не мога да мисля за нищо друго. Наложи се да се разхождам в Люксембургската градина и нескончаемо да обикалям фонтана „Медичи“, та да се успокоя. Лошо ли танцувах днес?

— Танцува с такава енергия, с такава наслада. Бях сигурна, че ти се е случило нещо наистина прекрасно. Емил Фернандез, нали? — Китън наклони лице и ме оглежда в продължение на една дълга секунда. Поклатих глава със здраво стиснати устни, за да не позволя на тайната ми да се разкрие прекалено бързо и така да разваля драматизма на момента.

— Ах, ти, колко си потайна! Как е възможно да пазиш толкова голяма тайна от мен?

— Току-що се запознахме, Китън. Преди две вечери. Казва се Самюъл Бекет. Предпочита да му казват Сам, но ние го наричаме господин Бекет. И е прекрасен! — Затворих очи, оброних глава върху рамото на Китън и въздъхнах при спомена за пронизващия му поглед, така пленителен, толкова опияняващ.

— Много си бърза, мила! Прощавам ти, задето не си ми казала. Кой е той?

— По-бърза, отколкото си мислиш. — Вдигнах глава и обърнах лице към Китън. — Мисля, че ще се оженим. Не сега веднага, разбира се. Но рано или късно ще се оженим.

Смаяна, Китън зяпна.

— Предложил ти е? Толкова скоро?

— Не, естествено, не. Първо трябва да се влюби в мен, но имам странното усещане, че ще се случи. — Мушнах стъпало под бедрото си и си свалих обувката.

— Пак си имала от онези твои ясновидски преживявания, личи си. — Китън бавно разтри гърба ми, сякаш се опитваше да измъкне още подробности, и изведнъж разбрах колко абсурдно звучи всичко. Знаех, че бабо ще ме разбере. Представих си го: оживеният му поглед, паяшките му пръсти настоятелно търсят някой пастел, гласът му се снишава доверително, докато ме разпитва внимателно. Но все още не възнамерявах да му казвам каквото и да било. Не беше нещо, което исках да прочета в книгата му, колкото и загадъчно и завоалирано да е представено.

— Този мъж ме гледаше през прозореца на „Мишо̀“ вечерта, когато празнувахме рецензията в „Па̀рис таймс“ за дебюта ми. — Наплюнчих пръст и почистих петънце кръв върху петата на обувката ми. — Сега работи за бабо. Когато мисля за него, краката спират да ме болят. Но снощи сънувах… — Запънах се и започнах да търкам по-настоятелно петното кръв.

— Да? — Китън ме побутна леко по рамото.

— Сънувах, че сме интимни съпруг и съпруга, обгърнати от светлина. — Не уточних, че когато се събудих от този сън всичко в мен болеше и пулсираше. Нито й споменах, че се беше наложило да танцувам половин час в стаята си само за да се успокоя. Вместо това казах: — Никога не съм усещала подобна близост към човек, когото едва познавам.

Тя въздъхна театрално, сякаш бях изтърсила нещо прекалено фантастично, за да го асимилира.

— Но кой е той? Откъде е?

— Ирландец е. Очите му са толкова хипнотизиращи — с цвят на морска вода, но така блестящи и пронизващи.

— Струва ми се ужасно екзотичен. Какво прави тук?

— Преподава английски. В момента обаче има само един ученик. Страшно умен е и иска да стане известен учен. Майка уреди той и Джорджо да се срещнат на по питие в кафене „Дом“ довечера. Ще дойдеш ли? — Пулсът ми се беше ускорил и вече усещах как тялото ми пращи и съска при мисълта, че може отново да видя Сам.

— Сега ли? Първо трябва да се измия, а и нямам какво да облека. И искам да си сложа руж. Защо преди това не минем през вкъщи?

Погледнах часовника на стената. Беше почти шест. Изправих се, прокарах пръсти през новата си къса прическа и си пригладих роклята.

— Няма време. Хайде, ще ти разкажа за него по пътя.

— Ами чорапите ти? Няма ли пак да ги навиеш?

— Ако Джорджо каже на мама, ще има да ми натяква до второ пришествие. Само исках да пробвам. — Потръпнах, докато си вдигах чантата и се отправях към вратата.

— Но така изглеждаха толкова предизвикателно — каза разочаровано Китън. — Е, нищо. Пък и навън сигурно вече е позахладняло.

Излязохме от студиото и усетихме рязкото зимно застудяване, онзи хапещ, крехък въздух, който те кара да си загърнеш плътно палтото и да си нахлупиш шапката върху ушите. Булевард „Монпарнас“ се надигаше за поредната гуляйджийска вечер. Колички с цветя се огъваха под тежестта на едри китки джел с малки червени плодове и зимно цъфтящ жасмин, а миризма на печени кестени се носеше навсякъде. Тъжни гласове на улични музиканти се смесваха с крясъци на вестникари и улични търговци на тютюн. Продавачи на балони, търговци на партитури и кукловоди приключваха работа и си викаха един на друг. Възрастни жени, продаващи връзки за обувки, натрупани в разтворени на обратно чадъри, се протягаха и прозяваха. Гълтачи на саби, огнегълтачи и жонгльори се приготвяха за вечерните си представления. Навсякъде гъмжеше от народ — хора се изсипваха от баровете на улицата и тръгваха да се шляят към следващото заведение в търсене на изгубени приятели или по-евтино пиене.

— Не мога да повярвам, че ме караш да се срещам с Джорджо в този вид. — Китън посочи краката си. Вместо обичайните елегантни обувки на ток с катарами и копчета беше обула практични кафяви оксфордки, каквито носеше винаги когато ходеше на уроци по танци.

— Няма да обърне внимание. Ще си мълчиш за мен и господин Бекет, нали? — Спрях се, за да пусна няколко монети в тенекиената чаша на клекнал на тротоара просяк, чиито патерици лежаха пред коленете му. — На Джорджо и на мама им е странно, когато бабо ме нарича „моята Касандра“. И все пак е необяснимо. Виждам го как ме гледа през някакъв прозорец, а после се появява вкъщи. И е ирландец, и говори свободно италиански, точно като нас. А сега ще започне да работи при бабо и ще е у нас всеки ден.

Хванах Китън под ръка и я придърпах към себе си. Меките светлини на кафене „Дом“ пред нас осветяваха булеварда. Пулсът ми се учести. Поех си дълбоко глътка студен въздух.

— Но всичките ти предсказания ли се сбъдват? Абсолютно всички ли имам предвид? — настояваше Китън.

Поколебах се, защото не бях сигурна как да обясня убедеността на бабо, увереността му в моите способности.

— Не е точно предсказание, по-скоро интуиция. Миналия петък се събудих с мисълта за наша стара приятелка от Цюрих. Не бяхме получавали никакви вести от нея цели три години, но час по-късно пощальонът донесе писмо от нея — съобщаваше ни, че ще идва в Париж. — Задъвках си нокътя, потънала в мисли за онази сутрин. Събудих се със странно изтръпване в основата на гръбнака, а образът на Джийн Вертенберг (не се бях сещала за нея поне от година) беше необяснимо заседнал в главата ми. Когато писмото й пристигна, разказах това на бабо, а той надлежно ме разпита. Как изглежда? Какво прави? Казала ли е нещо? Какво пише в писмото? Колко дълго е продължило изтръпването в гръбнака ми? А после затвори очи и промърмори нещо за загадъчните процеси на сънливия ум.

— Понякога идват като сънища. — Спрях се пред количка с цветя и зарових нос в стръковете жълт жасмин, натопени в емайлирани кофи.

— Сънят ти за мен се сбъдна. Странно. Дори татко каза така, а той е толкова скептичен, стане ли въпрос за такива неща. — Китън замълча, вероятно си припомняше цялата история. — Сещаш ли се, Лучия, сънува, че изпълнявам главната роля в „Сътворението на света“ в Сен-Пол дьо Ванс? И после получих ролята.

— Само истински ярките ми сънища се сбъдват — ако помня всяка подробност, всеки звук и аромат, а цветовете са толкова наситени, че ме заболяват очите. Когато сънувах, че господин Бекет и аз сме голи, чувствах топлината на слънцето върху кожата ми, всичко беше златисто, усещах как под мен костите му ме убиват. И чувах особен тиктакащ звук на заден план като часовник. Няма да кажеш нито дума, нали, Китън?

— Разбира се, мила. — Китън се обърна към мен и ми се усмихна. — Но ако отново сънуваш нещо за мен, ще ми кажеш, нали? Дори и да е ужасно. Дори и да съм в ковчег.

Измъкнах ръката си от нейната и направих няколко пируета, докато подминавахме продавачите на стриди, наклякали край кошниците и ножовете си около кафене „Дом“.

— Аз предричам само щастие, Китън. — Смехът и виковете от заведението, изригнали, когато бутнахме вратите, за да влезем, погълнаха думите ми.

Веднага видяхме Джорджо и господин Бекет. Стояха на бара и изпускаха дълги струйки цигарен дим.

— Здравейте, флапърки! — Джорджо ме дръпна към себе си и ме целуна шумно по бузите. — Тъкмо разказвах на господин Бекет за най-добрите джаз клубове в Париж, но се оказва, че той е по-инструментален тип. Нали така, господин Бекет? — Джорджо млъкна, за да целуне Китън и да й направи комплимент за свежия й тен. Господин Бекет нервно пристъпваше от крак на крак и всмукваше на бързи глътки дима от цигарата си.

— Тук, в Париж, всички се целуваме, господин Бекет — уточних и усетих топла руменина да се надига по шията ми. Повдигнах се и го целунах по двете бузи — наболата му брада одраска устните ми, а димът от цигарата му обви лицето ми. Отстъпих и сведох глава с надеждата господин Бекет да не види как са пламнали бузите ми.

— О, да, така се прави в Париж. Аз съм Китън. — Тя се наведе през мен и подаде буза на господин Бекет. — Това е едно от нещата, които най-много обичам в Париж — додаде, докато си сваляше ръкавиците. — Цялото това целуване. А ако искате музика, Джорджо пее като ангел.

— Благодаря ти, Китън. Тези двете не правят нищо друго, освен да танцуват. — Джорджо се обърна към господин Бекет и докато сочеше към нас с цигара в ръка, забелязах проблясването на златистия й филтър. Не бяха обичайните му ръчно свити цигари и се зачудих дали не са му платили за нещо. Но преди да успея да попитам, той продължи: — Ден и нощ. Танци, танци, танци. Направо побърква майка и татко.

— „О, тяло от музика понесено, о, поглед оживен, кажи как в танца танцьора да съзрем?“^[1] — Погледът на господин Бекет беше насочен към мен и набързо забравих за добрия късмет, споходил Джорджо. Повдигнах вежди:

— Вие ли написахте това, господин Бекет?

— Не, за жалост. Това е ирландско стихотворение, което четох наскоро. Обичате ли поезия, госпожице Джойс?

— Да. Всъщност в момента измислям хореографията на нов танц, вдъхновен от стихотворение на Кийтс, вероятно го знаете. — Двоумях се дали да продължа, видях как очите му проблясват окуражително и тъкмо щях да се доизкажа, когато Джорджо пак се намеси.

— Разкажи му за Париж, Лучия, за партитата и нощните клубове. Господин Бекет има нужда от повече приятели. Познава само Томас Макгрийви и нас, а Макгрийви е повече мишка, отколкото човек. — Джорджо си смачка цигарата и извика сервитьора, за да поръча по още едно мартини за всички.

Обърнах се към господин Бекет:

— Толкова се радвам, че приехте предложението на бабо. Напоследък не се чувства никак добре. През някои дни изобщо не вижда. Налага му се да пише с много дебели пастели и да си слага по два чифта очила един върху друг. Светлината дразни очите му, затова не забравяйте да държите завесите спуснати.

— А как ще му чета? — смръщи се господин Бекет.

— Ще сядате до прозореца и ще ги открехвате съвсем малко, колкото светлината да пада само върху книгата. Така правя аз.

— Огромна чест е да работя за баща ви — каза сериозно.

— Ще искате да посетите салоните, предполагам. Бабо е ходил няколко пъти — в салона на госпожица Стайн и в салона на госпожица Барни^[2]. Всички прочути хора на изкуството ходят там. Ще ви намеря покана, ако желаете.

— Те са лесбийки! Защо, за бога, да ходи там? Освен ако не иска да наблюдава как си играят богатите американки. — Джорджо си отвори запалката, после я затвори. Помислих си колко огорчен звучи. Но си замълчах. Прехапах си езика. Окръглих очи към Китън, която изведнъж бе придобила изморен и тъжен вид. Тогава погледнах надолу и видях обувките на Джорджо. Бяха така добре лъснати, че направо излъчваха светлина.

— Джорджо, кой ти е лъскал обувките? — попитах. Дори мама, при цялата й майчина всеотдайност към него, никога не би отделила толкова усилия за обувките му.

Той се усмихна широко като дете.

— Няма значение, Лучия. — Обърна се към господин Бекет. — Ще ви покажа джаз клубовете. Разчитайте на Лучия да ви разведе из танцовите салони с жива музика и из танцовите театри, а на баща ми — за операта и Сена. Спомена ли ви за ежедневните си разходки покрай реката? Не, нали, и аз така мислех. Трябва някой да го придружава — ще свикнете.

— Не е като да нямам никакви приятели. — Господин Бекет се усмихна неуверено. — Записах се в университетския отбор по ръгби. Като полузащитник.

— Браво на вас, господин Бекет! — Китън плесна с ръце. — Запален ли сте по спорта?

Господин Бекет кимна.

— В Дъблин често играех крикет. И тенис, и голф. Дори се пробвах в състезания с мотоциклети и с ролкови кънки. — Прокашля се притеснено, сякаш беше казал твърде много.

Джорджо го изгледа от горе до долу.

— Не намирам, че телосложението ви е подходящо за спорт като ръгбито.

Сърцето ми прескочи. Какво ще стане, ако господин Бекет — Сам — се контузи или го смажат до смърт в някоя схватка? Погледнах с тревога слабото му тяло; лопатките му се очертаваха изпод костюма.

— Дробовете ми не са в най-добра форма, вярно е — призна той и поглади гърдите си, кимайки замислено. После се изкашля силно, сякаш за да докаже твърдението си.

— Сигурно е от ирландския климат — констатира Джорджо и предложи на господин Бекет от своите цигари със златист филтър. — Париж ще се отрази добре на дробовете ви. Когато бяхме за последно в Ирландия, валя всеки ден. Помниш ли, Лучия? Дъжд. А едни хора се опитваха да ни застрелят. И варени картофи, целите в кълнове. Дяволски ужасно място.

Кимнах при спомена за звука от стрелбата: Джорджо, мама и аз седяхме във влака и се опитвахме да избегнем избухналите сблъсъци. С мама се хвърлихме на пода на вагона, а Джорджо остана смело на мястото си, заявявайки, че ще поеме куршумите вместо нас.

— Въпреки това природата е прекрасна. — Господин Бекет всмукна дълбоко дима от цигарата, та чак бузите му се вдлъбнаха. — В Ирландия има едни такива розови и зелени залези, каквито не съм виждал никъде другаде.

Опитах се да си спомня някой ирландски залез, но Китън смени рязко темата и забравих напълно за Ирландия, докато се изчервявах.

— Лучия е невероятна гимнастичка, нали, Лучия? — Смушка ме в гърба, сякаш съм актриса, която е забравила репликите си и има нужда да й суфлират. — Всъщност беше гимнастичка, преди да стане танцьорка. Пее, свири на пиано, освен това и рисува, нали, Лучия?

— Лучия има толкова много таланти, защо избра точно танците, си остава загадка за всички нас. — Джорджо ме погледна и се усмихна като горд родител с изпъчени гърди.

Господин Бекет се обърна и се загледа в мен, а очите му отново проблеснаха. Лицето ми пламна. Поклатих неловко глава.

— А и всички знаят, че тя е музата на господин Джойс, нали, Джорджо? — Китън се обърна към брат ми, кимайки пресилено. Но Джорджо махаше на някого от другата страна на бара и не отговори.

— Сигурно сте прекрасна в ролята си на муза — промърмори господин Бекет с очи, приковани върху мен, сякаш съм някаква екзотична пеперуда, която е хванал съвсем неочаквано, и сега не знае какво да я прави.

— Време е да ви покажа удоволствията на „Монмартър“, господин Бекет. А вие, флапърки, се прибирайте вкъщи. Лучия, кажи на майка, че ще закъснея. — Джорджо пусна угарката от цигарата си на пода и я стъпка с тока на лъщящата си обувка.

— Не може ли да дойдем с вас? — Усетих как в стомаха ми се бърка нещо студено и горчиво. Никога Джорджо не ме беше отпращал по този начин. В този момент, най-неочаквано, осъзнах как нашата толкова отдавнашна връзка се обтяга и се разкъсва по краищата като плат, чиито краища се нищят. Танците дотолкова ли ме бяха погълнали, че да не забележа какво се случва с брат ми?

— Майка и татко няма да са доволни. — Той подхвърли небрежно куп петфранкови банкноти върху бара и от начина, по който го направи — лекотата и непринудеността на жеста му — стомахът ми отново започна да се бърка. По нищо не приличаше на всички онези случаи, когато двамата си пребърквахме джобовете за монети, после ги брояхме, излъсквахме ги една по една и бързахме да си тръгнем, за да избегнем намръщените физиономии на сервитьорите, понеже не можехме да им оставим бакшиш.

В този момент господин Бекет се наведе към мен и ме целуна по бузите. Отдръпнах се назад, видях, че се е ухилил като хлапак — така гордо и триумфално — и забравих за Джорджо.

— Гледай ти, господин Бекет. — Китън застана пред мен и подложи бузата си в очакване. — Сега сте точно като парижки джентълмен. В Ирландия не правят така, обзалагам се.

Докато целуваше Китън, господин Бекет ме гледаше в очите, а сърцето ми започна да се блъска толкова силно в ребрата, че се наложи да отместя поглед от страх той да не види това блъскане, отразено в очите ми.

— Ще се видим утре, Лучия — прошепна, докато Китън и аз си слагахме палтата и шапките. — И ще ми разкажеш повече за танца, който измисляш в момента. „Дано в небето моя дъх проводи…“^[3]

— А, да! — отвърнах объркана. — Да, Кийтс. До утре.

Хванати под ръка, вървяхме към трамвайната спирка, а Китън не спираше да говори как господин Бекет ме зяпал през цялото време.

— Защо не му каза колко си прекрасна, мила? Прекалено си скромна! — Поклати безпомощно глава.

— Нали е красив?

— Прекалено кокалест и кльощав е за мен. Аз обичам мъжете да са малко по-загладени. — Китън се засмя. — Между другото, знаеш ли на кого ми напомня?

— На римски бог? На лорд Байрон? — Подскочих леко при мисълта за стегнатото жилесто тяло на господин Бекет, за лицето му, сякаш издялано от мрамор и за сресаната му назад коса със следи от гребен.

— Прилича на баща ти. Ако си смени очилата и си пусне малка брада, а дрехите му са малко по-елегантни, ще го вземат за брат ти. — Китън се изкикоти, но после през лицето й премина сянка. — Тази вечер Джорджо беше странен.

— Да — съгласих се и отново се сетих за блясъка на обувките му, за необичайно дебелата пачка банкноти, които остави на бара, за скъпите му цигари и с каква лекота се отърва от мен. Но тогава, като подрънкваше и се полюляваше по булевард „Монпарнас“, пристигна трамваят на Китън и ме избави от по-нататъшни разговори за Джорджо.

* * *

На следващата сутрин тъкмо тръгвах за урока по танци и Джорджо се появи в кухнята: прозяваше се и се опитваше да изтрие сънливостта от очите си, под които се виждаха тъмни кръгове.

— Тръгваш ли вече? — попита изморено.

— Да, закъснявам. Как мина в „Монмартър“? — Пъхнах си танцувалните обувки в чантата и се затичах към вратата. Исках да му задам сума ти въпроси, но нямах време.

— Добре. — Джорджо се протегна и се прозина още веднъж. — Бекет се отпуска след няколко питиета. Има страхотно чувство за хумор, когато си е пийнал. Което ми напомня за нещо, Лучия. — Той млъкна, бръкна в джобовете ги и започна да рови за цигари. — Имаш почитател.

Обърнах се от вратата, сърцето ми бучеше като корнет.

— Кой?

— Не бих могъл да разкрия. — Мушна цигара между зъбите си и започна да опипва джоба си за запалка. — По дяволите! Забравил съм си запалката в проклетия бар.

— Кой е той? — попитах повторно.

— Почитател. Само това ще кажа. — Джорджо се запъти към мен и леко ме побутна. — Ще закъснееш, Лучия. Едва ли ще свариш да позаобиколиш малко, та да вземеш запалката ми от „Монмартър“, нали?

Вече бях тръгнала, зашеметена и замаяна, прескачах на пръсти стъпалата на петте стълбищни площадки до долу. А навън, в ясната блестяща светлина на деня, така сияйно многообещаващ, се въртях около себе си, въртях се като вихрушка през целия път към урока по танци.