Анабел Абс
Танцьорката от Париж (30)

Епилог

Джеймс Августин Алойзий Джойс седеше в приглушената тишина на хотелската стая с дебели килими и плътни завеси. Беше отпуснал главата си в ръце. Тия дни самотата му, изглежда, го преследваше като сянка, от която не можеше да се отърси. Или беше повече като израстък, като гуша или тумор, подуващ се на тила му. Навярно персоналът на хотела му се присмиваше зад гърба. Навярно беше точно толкова очевидно за всеки друг, колкото и за него. Навярно този шарлатанин доктор Юнг също го бе забелязал.

Нора му липсваше. Липсваше му как изчетква праха от раменете му. Знаеше, че е пърхот, но тя винаги казваше: „Джим, това е само прах и нищо повече“. Липсваше му как му оправя маншетите и му наглася папийонката, а после се уверява, че връзките на обувките му са добре вързани. Липсваше му как се движи около него с брадичка, вирната като носа на кораб, как го води и напътства, та да не се блъсне в нещо. И гласът й. Би направил всичко, за да чуе гласа й. Но вече й беше телефонирал три пъти тази сутрин и при последното позвъняване звучеше подчертано раздразнена. Ще й се обади пак по-късно. Може би отново ще я помоли, за последен път, да дойде при него в Цюрих.

Вдигна синия пастел, с който се беше опитал да пише. Трябва да напише поне още една дума тази сутрин. Пет думи ще са за предпочитане. Ако напише пет думи, преди да дойде Лучия, ще бъде доволен. Едно кратко изречение. Едно кратко изречение на ден. Ще бъде достатъчно. Свали си очилата и бързо си избърса очите. Усети сълзите в тях. Вече винаги бяха там. Всички мислеха, че очите отново му създават проблеми. Но не беше от очите.

Сълзи, уши, господин Ерикър, подслушвач. Всичко беше в книгата му. Книгата, която не можеше да завърши. „Бдение над Финеган“. Заглавието все още беше тайна, разбира се. Но вчера го разкри на Лучия, докато танцуваха жига в хотелската му стая. Беше й обяснил всички каламбури, смисловите пластове, двусмислиците. Разбра всичко, естествено. Реакцията й беше самата противоположност на реакцията на жена му. Когато разказа на Нора същите тези неща преди толкова много години, тя го погледна съвсем безизразно, а после каза: „Ти и твоите думи, Джим“.

И това беше. Но Лучия разбра всичко. А когато й каза, че „тази книга ще занимава професорите в продължение на триста години“, отметна глава назад и се смя от сърце.

Усети внезапен пристъп на гняв. Защо доктор Юнг говори единствено за неговото — на Джим — влияние върху Лучия? Понякога си представяше как слага ръце около дебелия врат на неразбиращия доктор Юнг и го души. Защо никой не разбира нейното влияние върху него? „Бдение над Финеган“, този плътно извезан гоблен от думи, тази блещукаща езикова паяжина, е нейната книга. Нямаше да може да я напише без нея. Защо всички говорят за неговия гений, но никога за нейния? Той погледна нагоре към прозореца, забеляза как повторно завалелият сняг се блъска в стъклото. Светлината дразнеше очите му. Нагласи си очилата и напрегна очи толкова силно, че усети как болка прорязва роговицата му. Но нещо в начина, по който падаше снегът, не му позволи да дръпне завесите. Начинът, по който блуждаеше, по който се носеше и после внезапно започваше да лудува, когато вятърът улавяше няколко снежинки, сякаш почукващи по стъклото като ноктите на краката на малки дечица. Сякаш снегът искаше да влезе…

Той открехна съвсем леко прозореца. Шепа снежинки се спуснаха право към лицето му. Усети как се удрят в челото му, омекват и се разтопяват, търкалят се по стъклата на очилата му. Затвори прозореца и отново насочи поглед към гледката навън. Струваше му се, че снежинките танцуват, въртят се и се движат като в делириум. Лучия! Беше дошла при него. В този миг думите бликнаха в главата му. Взе пастела и започна да пише.

„Така и така, пръст по пръст, напред-назад въртят се в кръг, защото те са ангели, глави допрели като момичета, които… Изглеждат толкова красиви, светещо красиви в клопката на нежно брачна нощ.“

За секунда се видя не как пише думите, а танцува с тях. Спря, пак погледна прозореца. Снегът се въртеше и пееше. Усещаше го близо около себе си. Затвори очи. Тя отново беше там. Навсякъде, във всяка снежинка, във всяка нишка на паметта му, във всяка фибра на тялото му, във всяка дума на ужасяващата му книга. Започна да пише, а думите сякаш излитаха от пастела, от пръстите му.

„За последен път в незначителния си дълъг живот тя събра безчетните плаващи умове в един… Развя се светла дреха. Отиде си. И в реката, която някога беше поточе, падна сълза, една-единствена сълза, най-красивата от всички сълзи…“

„Такъв наплив от мисли и думи — като да удариш златна жила“, помисли си. Удряше я силно и още по-силно, а във въздуха летяха късове златна руда, цели блестящи кюлчета. И колко умело, колко бързо ги улови. Остави пастела и започна да брои думите, ала не успяваше да се съсредоточи. Продължаваше да греши, смесваше думи и изречения, бъркаше едноцифрени и двуцифрени числа. Усети как кръвта му се забавя, а сърцето му се стяга и свива. Спря да брои. Съвсем под повърхността на ума му плуваше друга мисъл. Надигаше се точно в този миг. Самоуверена. Пронизваща. Усети как мисълта се успокоява и оформя като втвърдяваща се глина.

Седеше много спокоен. Усещаше думите да напират и изпълзяват от устата му. Искаха да бъдат произнесени на глас.

— Тя няма да се оправи, докато не приключа с тази книга. — Той си свали очилата и притисна основите на дланите към очите си. Тези непрекъснати сълзи… Никога ли няма да свършат? Сложи си пак очилата и подсмръкна. — Когато напусна тъмната нощ, тя също ще се излекува.

Въздухът около него се затегна. Снегът биеше в прозореца. Внимателно постави ръка върху ръкописа пред себе си. Може да я излекува! Ще я излекува! Но само когато приключи тази прокълната книга. Отново взе пастела.

„Умирам. О, горчив свършек! Ще се измъкна, преди да са се събудили. Никога не ще разберат. Нито ще научат. Нито ще им липсвам. Това е старост, а старостта е тъжна, старостта е тъжна и изморен се връщам при теб, мой мъртви татко, мой мъртви, обезумял татко, мой мъртви, обезумял, приказен татко… Листата ми си тръгнаха от мен. Всичките. Но едно седи още. Ще го нося върху себе си. За да ми напомня. Уф! Така мека е тази утрин наша. Да. Носи ме, тати, както ме носеше на панаира на играчките…“