Анабел Абс
Танцьорката от Париж (3)

2
Ноември 1928 г.

Париж

— Емил не можа да откъсне очи от теб снощи. — Китън започна да се изправя на пръсти, а мускулите на прасците й изпъкваха като дебели, усукани въжета. — Би бил чудесна партия, Лучия.

— Заради парите му ли? — Изпънах си крака и го протегнах, докато не усетих как мускулите се опъват по костите ми. През прозорците влизаше бледа зимна светлина и хвърляше назъбени сенки по пода на танцовото студио. Другите танцьорки се разтягаха, въртяха се и разглеждаха внимателно отраженията си в стената от огледала, докато чакахме да пристигне преподавателят по танци.

— По думите на татко семейство Фернандез имат цяло състояние. Но не за това си мислех. Мама смята, че Емил може да бъде следващият Бетовен. Само си представи! Да композира цели симфонии за теб. — Китън отметна глава назад, разкърши рамене и въздъхна с копнеж.

— Наистина е талантлив, но не съм сигурна, че е Бетовен — отвърнах. Братовчед на Емил беше Дариус Мийо, един от най-прочутите композитори в Париж, известен с елегантното смесване на класическа музика и джаз. Емил мечтаеше да бъде като него и често говореше въодушевено как ще се съчетаят строгостта на Бах с експресивността на джаза. Ами ако майката на Китън е права? Усетих малка бучка гордост да засяда на гърлото ми. — Обичам да работя с него — той е един от малкото композитори, които нямат нищо против музиката им да се ръководи от моята хореография. Всеки втори смята, че хореографията трябва да бъде втора цигулка. — Разтърсих раздразнено ръце.

— О, мисля, че е повече от това да работите заедно. И ти го знаеш. — Китън ме погледна с многозначителна усмивка, изписана на модерно червисаните й, подобни на розови пъпки, устни.

— Признавам си — много го харесвам. Миналата седмица ме заведе в Булонския лес с новата си кола и ме целува с часове. — Спомних си как ме драскаше наболата му брада, как мустаците му гъделичкаха носа ми и как ръцете му нетърпеливо ме докосваха под роклята.

— Хареса ли ти, мила? — Главата на Китън се върна рязко в първоначална позиция, а раменете й се обтегнаха в очакване на следващото ми признание. Тогава обаче чухме подрънкването на клавишите на пианото и колективното изшумоляване на крака, когато всички танцьорки се обърнаха към вратата. Облечен в бял костюм от три части и с бели ръкавици от ярешка кожа на ръцете, в стаята влетя мосю Борлен и почука със сребърния връх на бастуна си по страницата на пианото. Издишах с облекчение, че няма да се наложи да разочаровам Китън, защото от настоятелните прегръдки на Емил се бях почувствала някак странно резервирана и смутена. А толкова много исках да съм като онези самоуверени флапърки. Вместо това бях усетила как кръвта ми изстива и коремът ми се свива на юмрук.

— Веднага застанете в трета позиция — нареди мосю Борлен. — Разтворете ръце… обърнете длани… и издължете.

— Имам усещането, че Емил може да ти предложи — прошушна Китън.

— Не ставай глупава! Бедна съм, кривогледа съм и не съм еврейка. — Разперих пръсти към тавана и започнах да се протягам нагоре, докато не ме заболяха всички мускули и сухожилия. Но от думите на Китън скалпът ми потръпна. Възможно ли беше Емил наистина да е толкова увлечен по мен? Сетих се за голямата му къща с кремава каменна фасада и балкони в стил рококо пред всеки прозорец със сини капаци. За изкусно подредените цветя и картините с плътно напластени маслени бои, които майка му харесваше. Как лелите и сестрите му ми се възхищаваха и се суетяха около мен, сякаш съм малко кученце. Мислех си и за Емил — как прокарва ръце по клавишите на пианото, за жизнерадостното му спокойствие, за топлите му, любящи очи.

— Много добре, госпожице Джойс, задръжте така! — Мосю Борлен почука с бастун по пода. — Всички! Моля, погледнете госпожица Джойс! Забележете позицията на стъпалата й, забележете как я поддържат неподвижна. Вижте елегантността на ръцете й!

— Смятам, че грешиш — изсъска Китън. — Според мен Емил е влюбен в теб. И защо да не е? Ти си една от най-талантливите танцьорки в Париж, красива си, умна си и си мила. А баща ти е най-прочутият писател в света.

— Първа позиция… повдигнете ръце, без да спирате да издължавате… продължавайте! — изкрещя мосю Борлен, надвиквайки гърмящите акорди на пианиста. — Сега изпънете левия крак… По-високо… По-високо! — Бастунът му удари по маслената печка, която изпусна стълб черен пушек. — И се завъртете!

Усещах как мускулите на краката ми горят, а над устните ми избива пот. И въпреки това обичах това чувство — напрежението, контрола, усещането всеки мускул да е в съвършена позиция, как тревожният ми ум се успокоява от цялото това усилие.

— Ще бъде невъзможно да му откажеш, мила. — Китън извъртя глава, за да ме погледне. — Толкова е весел, винаги усмихнат. А и е по еврейски привлекателен.

— Евреите не се женят за неевреи, със сигурност не и когато баща им е добре известен богохулник без пукната пара. — Гледах как лявото ми стъпало сочи високо нагоре във въздуха, опитвах се да го задържа неподвижно, а същевременно да избегна погледа на Китън и да отблъсна безбройните мисли, започнали да се роят в главата ми.

— Съвършено, госпожице Джойс! Изпънете ги тези пръсти, госпожице Нийл. Изпънете ги! — Мосю Борлен потупа със сребърния връх на бастуна си лявото стъпало на Китън. — Продължавайте да изпъвате, госпожице Нийл. — Мосю Борлен ни отмина и Китън отново сниши глас. — Как е Джорджо? Той със сигурност не гледаше мен цяла вечер.

— Изтощен е от уроците по пеене. Бабо си е наумил, че Джорджо трябва да стане известен оперен певец. Преди да стане писател, е искал да прави това. — Погледнах лявото си стъпало, все още във въздуха, и ми се прииска Джорджо да си беше избрал друг път. Още си спомнях деня, когато и двамата се записахме в едно и също музикално училище месец, след като бяхме пристигнали в Париж. Бабо настояваше да пеем през целия път, дори в трамвая. Няколко месеца по-късно реших, че има прекалено много начеващи оперни певци в семейство Джойс и се отказах. Но Джорджо продължи, заявявайки, че да пее, е единственото, което може да прави.

— Преподавателят по музика на Джорджо не е и наполовина толкова взискателен, колкото мосю Борлен, обзалагам се. — Китън бавно спусна надолу крака си, малки перлички пот бяха обсипали порозовялото й лице.

— Отпуснете се, момичета! Сега ще упражним импровизация. Представете си, че сте кубистични портрети. Превърнете телата си в квадрати, правоъгълници, линии. Искам да почувствате радостта, духа на музиката на Дебюси, нежния й ритъм и смелите фрази. — Мосю Борлен подсмръкна шумно няколко пъти, сякаш се опитваше да задържи стъклено топче в носа си. — Слушайте внимателно геометрията на музиката. Отразете я в движенията си. Това е красотата на свободния танц, на модерния танц!

Извих гръб в дъга, протегнах се да хвана глезените си с ръце, а ребрата, коремът и гръдният ми кош се прибраха навътре. Чувах как мосю Борлен крещи между подсмърчанията си.

— Прекрасен триъгълник, госпожице Джойс. Момичета, ако имате желание, обърнете внимание на триъгълната форма на госпожица Джойс. — Той крачеше из стаята, смушкваше танцьорките с бастун и излайваше някакви наставления. — Позволете на музиката да премине през крайниците ви. Целта е тя да зададе формите и линиите… Много добре, госпожице Нийл.

Дишах дълбоко и бавно и с опряно в дъските на пода чело мислех за Емил и за всичко, което Китън бе казала. Нямаше как Емил да се ожени за мен, но беше приятно да те обожават, а и съчетанието „мадам Фернандез“ звучеше приятно в устата — някак добре сложено и заоблено.

После се сетих за мъжа с искрящите като на птица очи и сърцето ми подхвръкна, а после се сви. Трябваше ли да споделя с Китън, че съм имала предчувствие? Тя вярваше в ясновидските ми способности почти колкото и бабо. Но дори тя би го сметнала за абсурдно — какво може да означава мимолетният поглед на един напълно непознат! И си спомних по колко особен начин бе подскочило сърцето ми. Преди много години, когато бабо за първи път ме провъзгласи за „своята Касандра“, мама ме подложи на разпит за всички признаци на моите „прозрения ала Касандра“. Описах й какви странни физически усещания съпътстват всеки подобен случай, а бабо разряза въздуха с калаения си нож за писма и извика с дрезгав от вълнение глас:

— Е, Нора, няма ли вече да започнеш да й вярваш?

Не казах нищо на Китън. Не исках да мисля повече за тези мои предчувствия. Понякога ги усещах като камъни върху гърдите ми. Затворих очи. Усетих как музиката преминава на вълни през мен. Чувах ударите на бастуна на мосю Борлен върху пода, пианото, печката. Чувах подсмърчанията и коментарите му. Отново отворих очи.

— Следващата седмица Маргарет Морис от Лондон ще води майсторски клас по движение. Дали да не отидем? Явно е много популярна в Англия в момента. — Китън ме погледна изпод мишницата си и за секунда очите й изглеждаха посребрени от сълзи. Но после премигна и се замислих дали не е било просто прах.

— С удоволствие, Китън. А и имам нова идея за един танц, искам да му измисля хореография. Да ти го покажа ли след края на урока?

Мислех си за новия танц, който се оформяше бавно в ума ми. Бях се вдъхновила от едно стихотворение на Кийтс и смятах да включа дъги и може би някакъв племенен танц, за да помогна на бабо за книгата му. Исках да създам френетичен танц на радостта, който да държи публиката на ръба на креслата. Амбициозната идея включваше няколко танцьорки, всяка облечена в различен цвят на дъгата. Мислех си да ги преплета, да ги събера на възли и ленти от цветове, а после да ги разпръсна по сцената, където да се въртят нежно като крилатите семена на чинара, когато се спускат към земята. Не го бях споменавала на Емил, но се надявах да ми напише още една партитура, нещо тежко с неспокойния ритъм на няколко биещи барабана.

— О, да, моля те! Не знам откъде ти идват всички тези идеи. На мен никога нищо не ми хрумва. — Думите й бяха удавени от носовите нареждания на мосю Борлен:

— Дишайте! Дишайте! Не забравяйте да дишате!

Да, танцът беше отговорът на всичко. Каквото и да ни подхвърли животът, трябва да продължим да танцуваме.