Анабел Абс
Танцьорката от Париж (29)

Кюснахт, Цюрих

— И след това започнахте да ходите от лекар на лекар, така ли? — Доктор Юнг барабани с върховете на пръстите си по последната страница от ръкописа ми.

— Да, вие сте дванайсетият. Освен това съм имала дванайсет сестри и осем „придружителки“, както им вика бабо. Аз ги наричам стражарки, шпионки. — Защо ноктите му са толкова мръсни? Какво е правил? Има полумесеци от черна мръсотия под всичките му нокти… усмихва ми се, смее ми се…

— Без потвърдена диагноза — според баща ви. — Докторът си побутва очилата нагоре по носа и се мръщи.

— Да. — Толкова много диагнози… преждевременна деменция, хебефрения, шизофрения, сифилис, хормонален дисбаланс, маниакалнодепресивно разстройство, циклотимия, кататония, невроза. И всички тези инжекции… ежедневни инжекции с морска вода… инжекции със серум, направен от тъканите на говежди ембриони. И всичко това за какво?

— Единственото, с което всички са съгласни, според баща ви, е, че изпитвате неприязън към изолацията и ограниченията. — Доктор Юнг се взира в мен над очилата си, отново спуснали се по носа му.

— Аз съм танцьорка! — Танцьорка ли съм още? Художничка ли съм още? Изобщо нещо ли съм сега? Инсект, насекомо? Затворник… това ли е всичко, което съм сега? Млъквам и си избърсвам лицето с ръце. Докато го правя, забелязвам червения белег на палеца ми, тънките лъскави гънки, наредени като сърдити хребети. Докторът не казва нищо, затова продължавам. — Да ограничиш един танцьор, е престъпление. Чудно ли е, че бях докарана до ръба? — Всички тези усмирителни ризи и кожени ръкавици, и пълната изолация, и прозорците с решетки, и безкрайните ключове, въртящи се в ключалките, и всички очи, които наблюдават, следят, проверяват, дебнат, шпионират…

— Действително — доктор Юнг поглежда записките си. — А няколко доктори са счели, че ви няма нищо. Лека невроза, според един от тях. Никакви симптоми за каквато и да е било психоза, според друг.

— Доктори! — Изправям се и бавно се приближавам към прозореца. Колко съм скована… колко схванато е тялото ми… аз, която танцувах на едни от най-великите парижки сцени… аз, която танцувах с най-прочутите танцьори на света… какво съм аз сега?

— Ще възразите ли, ако си запаля лулата? — Той не дочаква отговора ми, а слага лулата в ъгъла на устата си и започва да пуши. — Мога да ви излекувам, госпожице Джойс. Но само ако баща ви напусне Цюрих. Преносът не може да се случи насила, а без него ще бъде невъзможно да ви излекувам. — Димът от лулата му се извива във въздуха като лозови филизи.

— Защо всичко опира до баща ми? — Баща ми, който изпи енергията, кръвта от всички нас, от всичко около себе си. Дори сега твърди, че неговият талант, искрата, която носи в себе си, е преминала в мен и е разпалила пожара в ума ми. Що за глупости! Извръщам глава от доктор Юнг и се заглеждам през прозореца към малкия кей, където е закотвена лодката му. Снегът започва да вали по-силно, носи се над езерото, преди да се разтопи в черната вода.

— Възможно е Джорджо да ви е изпратил в лудница в опит да победи баща ви. Като е отстранил вас, той е отстранил музата му, източника на творческия му талант. Без съмнение доктор Фройд би казал това. Би го нарекъл Едипов комплекс. Това обяснява и защо баща ви има проблеми с писането в момента. — Чувам как докторът шумно си дърпа от лулата; обръщам се да го погледна и го виждам да зяпа разсеяно тавана.

— Всичките му Подмазвачи смятат, че вината книгата му да не напредва е моя. Мислят, че го разсейвам. — Така ги мразя тия Подмазвачи… как свеждат глава толкова почтително, раболепно, сервилно…

— Баща ви наистина е решен да ви излекува. Не приема, че имате каквото и да било психическо заболяване. Приеме ли, ще бъде принуден да се съгласи, че и той има психическо заболяване. Но да се върнем на Джорджо. — Той махва към висящата между нас мъгла от тютюнев дим.

Да, Джорджо — продажник, предател, Юда. Той ме предаде на докторите, той заяви, че съм нелечимо луда, той промени съдбата ми. Но не за да отнеме музата на бабо. О, не! Причината никога не е била това… Колко грешите, доктор Юнг! Усещам как звярът в мен се размърдва, надига се, събужда се.

— Така. Защо майка ви настоя да не спите повече в една стая с Джорджо, госпожице Джойс?

Звярът се движи, отърсва се и се гърчи вътре в мен, приготвя се да нападне. Усещам как ноктите му се разтварят, устните му се извиват, тънкото му тяло се извърта, махва с опашка. Мракът също е тук… приближава сантиметър по сантиметър, идва за мен… Трябва да говоря… преди да е станало твърде късно. Говори! Усещам как звярът си отваря челюстите. Долавям как ревът му се надига и прогърмява…

— Намерихме едни писма — изричам неуверено, колебливо. Виждам ги. Тънки листове хартия, сгънати на малки квадратчета, опръскани с мастилени петънца. Защо този спомен се върна? Защо разказвам това? — Бяха в бяла кожена кутия… подплатена с бял сатен… Джорджо ги намери. Търсеше нещо, а мама и бабо бяха излезли. — Спирам и поглеждам към прозореца. Снежните вихри се блъскат в стъклата.

— На колко години бяхте, госпожице Джойс?

— На девет или десет, мисля. — Вглеждам се в снега, който се трупа на прозореца. Колко студен изглежда, толкова студен.

— Прочетохте ли писмата, госпожице Джойс?

Затварям очи и притискам силно колене, обвивам ръце около себе си така, че да усещам как лопатките ми стърчат. Колко съм отслабнала. Защо съм толкова слаба? Слаба като насекомо. Да, слаба като комар. Слаба като инсект. Тази дума видях в тефтера на доктора. Не беше инсект, нали? Усещам как сърцето на звяра бие в гръдния му кош. Още едно махване с опашка. Нетърпелив. Гневен. Толкова съм слаба. Трябва да ям повече…

— Говорехме за писмата, госпожице Джойс — от кого бяха?

— От майка. Бяха от майка до бабо. — Вече няма връщане назад. Вмъкват се и се просмукват обратно в паметта ми, изскачат пред очите ми, подиграват ми се, гнусните вулгарни думи изпълват главата ми. Толкова неприлични, толкова противни, че засядат на гърлото ми като пилешки кости. Няма да повторя онези грозни, мръсни думи, онези гадни скотски желания. Не и пред доктор Юнг с неговата бяла колосана риза и туидения му костюм. Пред никого! Никога!

— Прочетохте ли ги?

— Джорджо ги прочете. Прочете ги на глас. — Изведнъж пискливият момчешки глас на Джорджо проехтява в главата ми. Притискам си ушите с ръце, но гласът му все още се чува. Като призрачен глас, завърнал се, за да ме преследва.

— Лучия, виж какво намерих! Писма от мама до бабо. Намерих ги в чекмеджето на бабо. Чак най-отзад! Ще видим дали ще ходим да живеем в Ирландия. — Джорджо вече беше разгънал едно писмо и го гледаше с присвити очи, сякаш слънцето му блестеше много ярко.

— Пише ли дали ще получим подаръци за рождените си дни тази година?

— Не мога… не… о! — Джорджо се отдръпна и сбръчка нос.

— Искам коте. Пише ли нещо за коте?

— То е… то е за… — Погледна ме и спря. После погледна пак писмото: — То е за какво правят възрастните.

— Искаш да кажеш за чистенето на къщата и изпразването на нощните гърнета, и паленето на огъня ли? Аз помагам за тези неща!

— Май правят и други неща. — Намръщи се и измъкна друго писмо. — Лучия, знаеш ли откъде идват бебетата?

— От Бог. Може ли да прочета някое? За Бог ли е?

Джорджо поклати глава. Очите му бяха много широко отворени и изплашени.

— Не се споменава за Бог. Пише за пишкане и с-сране и — и смучене.

Сложих ръка на устата си и се изкикотих.

— Гадост!

Издърпа още едно писмо и го прочете със същото объркано изражение. От време на време лицето му се изкривяваше в гримаса, все едно беше отхапал неузрял плод.

— Възрастните правят м-много с-странни неща.

— Какво искаш да кажеш? Прочети го на глас, Джорджо! — Започнах да се отегчавам. Гледах си куклата, която лежеше съблечена върху леглото на Джорджо. Трябваше да й се сложат дрехите и шапката. И после да изведе меченцето си на разходка. — Покажи ми го! — Посегнах към писмото.

Джорджо се отдръпна. Пое си дълбоко въздух.

— Аз съм твоята к-кафявогъза к-кучка и ще се из-изсе-ра в гащите си, после ще легна по корем, а ти ще целуваш з-задника ми навсякъде и после ще ме ч-ч-чукаш отзад, както н-нерезът язди свинята, а след това ще седна върху теб и ще се из-изпикая върху тво… — Спря и премигна.

— Това е отвратително! — Исках да се изкикотя отново, но вече не ми изглеждаше смешно. И Джорджо не се смееше. — Върху твоето какво? Гърне ли?

— Патка. — Гласът му прозвуча равен и безизразен. — И топки.

— Топки ли? — Знаех, че патката е патица, но не разбирах защо мама иска да пишка върху патица. Не разбирах също защо ще си цапа гащите, вместо да използва гърнето. И защо пише на бабо за прасета? И за какви топки говори? Дали за топките, които си подавахме в парка?

Но Джорджо не обърна внимание на въпроса ми и продължи да чете, устните му тихо се мърдаха, а челото му се бърчеше.

— Значи не пише нищо за моето коте, а?

— Д-дали всички възрастни п-правят така? Така ли са ни направили мама и бабо? — изпелтечи брат ми.

— Може да го пробваме с куклата ми. — Посочих към леглото на Джорджо. — Има нужда от още едно бебе. Ще взема топката ти от шкафа и ще се изпишкам върху нея като мама.

— Да го пробваме ли? — Гласът му беше преминал в шепот. — Лучия, бързо. Вдигни си нощницата.

— Обаче ще си имам неприятности, ако си изцапам гащите — възпротивих се. — И топката я няма.

— Имам пиш. — Той грабна нощницата ми. — Ще сме като възрастните.

— Ще ми направиш ли бебе с твоето пиш? — Вдигнах си нетърпеливо нощницата. Мое бебе! И двете с Доли щяхме да имаме бебета! Легнах на пода с вдигната до кръста нощница.

— Завърти се, Лучия. Аз ще го направя на теб, а после ти ще го направиш на мен. Точно както правят мама и бабо.

Усетих устните му върху голото ми дупе, докато го обсипваше с малки непорочни целувки.

— Направи ли вече бебето?

— Не още. — Усетих топлината на тялото му, докато сядаше върху мен, а после топлата течност върху гърба си. А под корема си усещах писмата на мама, които се мачкаха и сгърчваха. — Лучия, обърни се.

— Не в лицето ми… гадост!

— За да направя бебето, глупачке!

Обърнах се бавно. Нощницата ми беше подгизнала, а стаята миришеше на урина — остра, металическа миризма. Джорджо беше свалил нощната си риза и се приготвяше да седне на лицето ми.

— Трябва да го смучеш. — Посочи малкия си блед пенис.

— Трябва ли? Нали щях да смуча топка. — Погледнах към Доли. Беше ми писнало от тази глупава игра.

— Това е патката ми, глупачке!

— Па-па-па! — изкряках и хванах пениса му. Изглеждаше по-голям от нормалното, леко подут и зачервен, сякаш беше покрит с ухапвания от насекомо. Наклоних го към лицето ми и забелязах, че тялото му трепери. Изведнъж вече не исках да играя. Джорджо ме плашеше с особената си настоятелност, а очите му бяха станали тъмни и оцъклени. Не исках повече да мисля за писмата на мама. Или за нещата, които правят възрастните, или за правенето на бебета. Исках да сложа на Доли най-хубавата й шапка и да я отведа далеч, много далеч. Затворих си устата и си стиснах носа с палец и показалец. Щях да целуна пениса му веднъж и после да си играя с Доли. Усетих нещо да ме смушква, да се притиска, да се бута в устата ми. Свих устни, за да целуна нещото на Джорджо и усетих как се плъзва покрай венците ми.

Много ми е горещо… много е горещо в кабинета на доктора! Трябва да си сваля коженото палто… прекалено горещо… И миризмата! Миризмата ме беше проследила чак дотук… Имам нужда от въздух… Чист въздух… планински въздух! Защо не отвори прозореца? Вонята тук е непоносима… задушавам се, гади ми се от нея… Защо той не се задушава?

— Госпожице Джойс, защо си държите носа? Какво подушвате? Госпожице Джойс? Госпожице Джойс? Чувате ли ме?

Гласът на доктора звучи, сякаш пътува към мен през много дълга тръба от много, много далече. От толкова далече, че едвам го чувам… Толкова далече…

— Затова ли майка ви забрани да спите с Джорджо в едно легло? Лучия? Лучия — чувате ли ме?

Сега я виждам, мама, на колене, крещи и кълне, и бърше мръсотията. И ми е толкова ядосана. Толкова, толкова ядосана. Подушвам, че нещо гори… ярките пламъци на огъня подскачат в камината. Изгаря всичко — писмата, мократа, воняща нощна риза на Джорджо, изцапаната ми нощница — стаята е изпълнена с дим. А ръката ми така пари, пари ужасно. Не ръката ми, мама! Моля те, не ръката ми! Исках да си имам бебе, мама… Само си играехме… Крещи ми… Ти направи това, Лучия! Намерила си лични писма, накарала си Джорджо да ги прочете, подтикнала си го да го направи като проститутка, като уличница. Не, мама, ние само си играехме… А Джорджо не казва нищо. Абсолютно нищо.

— Лучия? Чувате ли ме?

Бабо е в коридора… вика за мама. От главата му тече кръв, а той крещи с глава в ръцете си, докато кръвта капе между пръстите му на пода. И през дима виждам очите му, огромни и лилави като сливи. Вече плаче, казва, че не вижда, че е сляп и с живота му е свършено. От черепа му бързо тече гъста кръв. Казва, че в слепотата си се е блъснал в улична лампа, че никога няма да върви отново сам — че с живота му е свършено.

— Лучия? Лучия? Чувате ли ме?

Мама също вика, нарича го перверзен ненормалник, обвинява го, че и нея е направил перверзница, неговото курварство и пиене е направило всички ни перверзници. А дяволските му желания са преминали в родната му дъщеря, направили са я курва и развратница, тласнали са я да обезчести родния си брат. И не иска повече курвенските му болести… и мръсните му желания… А ръката ми пари… толкова е гореща… палецът ми се сбръчква и свива. И всичко е по моя вина… заради лошотията ми… Защото исках бебе… и накарах Джорджо да ми направи бебе… А стаята все още вони на изгорено и на пикня… по пода има локви кръв… вината е моя… само моя… През цялото време мама гали косата на Джорджо, крещи на бабо. Който плаче и кърви. Аз си смуча ръката в ъгъла…

— Лучия? Погледнете ме! Можете ли да дишате? — Докторът е на колене до мен, пръстите му са върху китките ми.

Ръцете ми отново са притиснати към ушите. Гласовете вече се отдалечават, миризмата е изчезнала, а мракът идва за мен, докосва кожата ми, приближава се. Заливат ме огромни мрачни вълни. Протягам се към звяра. Но него го няма. Заминал е. Избягал е. Клетката му е празна.

Накланям глава към прозореца и отварям уста. Гади ми се. Имам нужда от въздух. Докторът се забързва, отваря прозореца и в стаята влетяват цял куп снежинки.

Поглеждам навън през снега. Къде е езерото? Къде са горите? Аха-а… хълмовете! Мярвам едва-едва синьо-черните хълмове в далечината, размазани и сини, покрити с планински цветя. А снегът пада ли, пада. Толкова меко, толкова тихо.

Докторът стои над мен, устата му се отваря и затваря като на умираща риба. Чувам как гласът му се носи към мен, долавям отекваща нотка на надежда, която се издига и спуска заедно с него.

— Ще ви излекувам, Лучия. Ще ви излекувам. Баща ви трябва да напусне Швейцария и после, кълна се в Бог, ще ви излекувам.

Гласът му замира и за няколко секунди не чувам нищо. Но после, отнякъде, долавям музика. Идва през отворения прозорец, влетява със снега… един-единствен лъч музика. Гледам покрай доктора, покрай езерото и горите, покрай синьо-черните хълмове с планинските цветя, през снега, който се сипе като пресята захар.

И някъде далече, на ръба на хоризонта, виждам тънка светлорозова линия. Нещо идва оттам… носи се на снопове трептяща светлина. Отивам, танцувам към прозореца. И в розовото на това далечно небе ги зървам — моите дъгоцветни момичета. Виждам как си повдигат стъпалата… Гледам извитите сини венички и малките кости между пръстите на краката и петите им… като навити пружинки… Виждам как се движат и полюшват… спускат се към мен като вода. О! О! Виждам как се въртят в кръста! И вълнението в раменете им. Виждам как извиват върбовите си гърбове. Виждам колко гъвкави са крайниците им. Виждам как се отправят към мен. Моите дъгоцветни момичета идват… за мен!