Анабел Абс
Танцьорката от Париж (28)

21
Март 1932 г.

Париж

Така значи. Щях да се омъжа за Алекс Понисовски. Руски евреин в изгнание. Зет на слугата на бабо Пол Леон. Брат на Луси Леон. Учител по руски на бабо в продължение на няколко години, по времето, когато все още живеехме на площад „Робиак“. С диплома по икономика от Кеймбридж. Сигурна, надеждна работа във френско-американската банка. Очарователен. Мил. Умен. Напълно вероятно най-симпатичният мъж в Париж. Много добър приятел на Джорджо и Хелън. Приятел и роднина на Пеги Гугенхайм. О, и на Хейзъл Гугенхайм.

Всичко беше уредено. Щях да имам зестра. Тържеството по случай годежа ни щеше да бъде в ресторант „Друан“ на площад „Гайон“. Всички приветстваха новината. Е, може би не съвсем всички. Майка го харесваше и смяташе, че най-накрая съм намерила достоен за мен мъж. Бабо го харесваше. Многото Подмазвачи бяха доволни, че малката ми „crise de nerfs“ е преминала, а също и че ще се омъжвам и ще оставя бабо да довърши шедьовъра си необезпокояван. Хелън беше очарована и ми изпрати поздравителна телеграма от Южна Франция, където беше на почивка с Джорджо и бебето.

Само един човек беше против. Когато бабо телеграфирал на Джорджо и Хелън, за да им съобщи новината, брат ми хванал първия влак за Париж и отишъл право в малкия апартамент в „Паси“, където сгълчал бабо. По-късно майка ми разказа, че според него не бивало да ми разрешават да се омъжа за Алекс, а да ме държат под ключ като всички други луди в Париж.

* * *

Китън спомена, че Санди Калдър е отново в Париж и живее в старото си ателие с новата си съпруга. Седях съвършено неподвижна на съвършено тапицираното канапе на госпожа Леон. Нямаше хвърлени столове, нямаше никакви проявени признаци на лудост или гняв. Само погледнах Китън, а ръцете ми лежаха спокойно свити в скута.

— Носи ли моите обеци и моята брошка?

— Е, сигурно е възможно. Не съм я виждала лично. — Китън се намръщи и извърна глава.

— Ще се моля да не го срещна. — Не казах на Китън, че ходя на църква: промъквах се между огромните резбовани врати под прикритието на тъмнината, коленичех на каменния под, молех се за звяра в мен — за неговата екзекуция, за неговия край, без значение колко кървав би бил.

— Сега поне си имаш Алекс. Изглежда чудесен във всяко отношение.

— Да, слава богу, че си имам Алекс.

— И когато се омъжиш, ще се почувстваш повече като себе си.

— Като „себе си“ ли? — Намръщих се, несигурна коя точно е „себе си“ сега. Усещах как звярът се свива и размърдва, сякаш се надига отново, отърсва се от летаргията, роптае срещу неувереността ми.

— Ще бъдеш госпожа Понисовски — отвърна весело Китън. — И може би отново ще започнем да танцуваме.

— Да танцуваме ли? — повторих като ехо. Докато думите на Китън достигаха съзнанието ми, в тялото ми се разля усещане за лекота. Кръвта ми, толкова гъста и тежка, сякаш се превърна във въздух. — Имаш предвид да си направим наша школа по танци ли?

— Защо не? И двете ще се чувстваме по-улегнали, когато се омъжим. А и ще мине малко време, преди да се появят бебетата.

— Да — възкликнах. — Да! — Протегнах се да хвана ръцете на Китън и докато ги държах в моите, усетих как звярът пропълзява разгромен и мрачен обратно в клетката си.

— Минат ли сватбите ни, ще си съставим план. Спомняш ли си всички онези комбинации от стъпки, които учихме при Маргарет Морис? Някои от тях бяха ужасно сложни. А програмата на мосю Борлен? Какъв особняк!

Скочих и се изправих на пръсти. Дали ги помнех? Щях ли наистина отново да танцувам? Започнах да се въртя в бавни, премерени кръгове с извит гръб и разперени ръце, точно както му харесваше на бабо. Сковаността изчезна от крайниците ми, а втвърденият костен мозък направо се топеше в костите ми.

— Все още се движиш толкова красиво, Лучия. — Китън си играеше с краищата на косата си и ме гледаше одобрително. — Обещаваш ли повече да не спираш да танцуваш?

— Обещавам. — Говорех силно и заглушавах слабото ръмжене на звяра. Проточих шия, вдигнах си ръцете над главата, разперих пръсти и спуснах напред десния си крак. Защо да не танцувам отново? Да, веднъж да се махна от вкъщи и отново ще танцувам!

* * *

След седмица седях в ресторант „Друан“ срещу бабо и Пол Леон, чиито лица бяха поруменели от виното. Всички бяха там. Всички, освен Китън — беше болна. А — и Джорджо. Пиеха шампанско, ядяха руски хайвер върху блини със сметана и вдигаха наздравици за годежа ми с Алекс. Сервитьорите носеха бутилка след бутилка, блюдо след блюдо. Лицето на бабо ставаше все по-червено. Слава богу, че вече бе произнесъл кратката си реч. Господин Леон разказваше скучни вицове, а бабо все по-високо си тананикаше ирландска балада.

Чувствах се отлъчена от Алекс. Той прекара по-голямата част от вечерта на другия край на масата, приклещен от майка и Луси Леон. Чудех се какво ли му говорят. Използвах възможността да го разгледам внимателно. Отново. Гъстата му тъмна коса — мека и мъхеста. Лицето му — кръгло и меко като праскова. Очите му с цвят на печена умбра — кафяви, на точици, открити и откровени. „Съвсем не като острите, груби черти на Бекет“, помислих си. Когато образът на Бекет заплува свободно пред очите ми и пулсът ми се ускори, почувствах вина. Не бях напълно откровена с Алекс. Подлостта ми тежеше като вода, която изтласква въздуха от дробовете ми и дъхът ми излиза на пресекулки. Щом спрях да мисля за Бекет и го избутах обратно в малката кутийка, където му беше мястото, погледнах отново в откритите и откровени очи на Алекс и разбрах, че и той крие нещо — и той не е напълно откровен с мен. Алекс вдигна поглед, зърна ме и ми помаха. Помахах му в отговор със сияйно изваяната си усмивка. Моят бъдещ съпруг.

* * *

Беше уредено. След тържеството Алекс щеше да ме изпрати до апартамента на семейство Леон. Бавех се, за да позволя на господин и госпожа Леон да избързат напред. Когато вече не ни чуваха, попитах Алекс за точната причина, поради която ми е предложил да се оженим. Бил ми предложил, защото искал да стана негова съпруга, естествено. Помолих го да ми каже истината. Попитах го чия е била идеята. Попитах го кой я е насърчил. И защо ми е предложил сега, а не по-рано.

За момент Алекс се умълча. Усетих как, докато го държах, ръката му се стегна. После ми разкри, че идеята е на Пол Леон: Пол и Луси Леон му казали, че се налагало да ми предложи. Не съм била от типа „американка си живее бохемски в Париж“, а добре възпитано момиче от буржоазно семейство с традиционни ирландски ценности. От онези семейства, които очакват, когато един мъж е излизал с дъщеря им, да й предложи брак. Обяснили му, че не съм от онези момичета, с чиито чувства може да си играе, и затова след случилото се помежду ни ми дължал предложение за брак.

Попитах го дали ме обича и Алекс ми отговори: да, обичал ме, естествено. Наведе се да ме целуне по бузата. Не го попитах дали е влюбен в мен. Нито му казах, че сърцето ми все още принадлежи на Бекет.

* * *

С Алекс се целунахме за лека нощ и аз изкачих стъпалата до апартамента на семейство Леон. Пол Леон си беше легнал.

— Пи прекалено много — подхвърли Луси отсечено.

Отидох до канапето и се проснах на него уморена и объркана. Думите на Алекс рикошираха из главата ми, блъскаха се в черепа ми. Затворих очи и опитах да се съсредоточа върху дишането си. Но вместо обичайното облекчение усещах как пропадам — пропадам в черен мрак. Опитах да си вдигна крака, ала не успях. Опитах да си помръдна пръстите, но те не се подчиняваха на командите от мозъка ми. Опитах да си завъртя главата — без успех. Не можех да помръдна.

Луси се приближи до мен и чух, че ми предлага чаша чай. Насилих се да отворя уста, но устните ми останаха залепнали. Взирах се безизразно в нея. Нито един мускул по лицето ми не трепваше. Видях я как ме гледа тревожно с чело, набраздено от дълбоки бръчки, и вежди, плътно събрани една до друга. Все още не можех да й отговоря. Усещах сковаността на лицето си като алабастрова маска. Чувствах, че очите ми са широко отворени и не мигат. Дъхът ми излизаше на кратки пресекулки. Луси донесе одеяла и юрган. Зави ме с тях и ги подпъхна — вече лежах като повито бебе.

Чаках и си мислех как ще почувствам страх или паника. Щях ли да се движа отново? Щях ли да танцувам отново? Щях ли да говоря отново? Подобни въпроси се носеха из объркания ми ум. Не успях да им отговоря и не изпитах нищо — бях просто вцепенена. В стаята сякаш бе изпуснат райски газ, който е проникнал в плътта, в костите, в мозъка ми. Усещах само празнота и особено чувство на покой.

Лежах на канапето на семейство Леон в продължение на четири дни. Не се движех, не говорех, не се хранех. Луси ми даваше вода през сламка и слушаше ударите на сърцето ми, като много внимаваше да не докосне кожата ми или да не се приближи твърде много до дъха ми. Бабо дойде и ми попя. Хелън доведе бебето, за да ме разсмее. Китън пристигна с шоколадови бонбони. Алекс донесе нарциси, а очите му бяха изпълнение с тревога. Едва различавах неясните им безформени очертания, сякаш се намираха от другата страна на плътна газена завеса. Гласовете им звучаха, все едно говореха през асансьорна шахта.

Чувах страха в гласа на Алекс, докато размахваше под носа ми донесените цветя. Струваше ми се отдалечен, а гласът му наподобяваше глас на призрак. Макар и в ступор, забелязах, че не се опита да ме целуне. Сякаш беше уплашен, да не би да страдам от заразна болест. Никой, освен мама не ме докосваше. Тя дойде при мен и сложи ръка на бузата ми, а очите й бяха като сребристи риби. Чувството за скованост изчезна, било то и само за няколко секунди. Усетих допира й и исках ръката й да остане на бузата ми завинаги. Но когато отстъпи и извърна глава, отново ме изпълни празнота. Вече не ме беше грижа. Понякога не съобразявах дали съм будна, или заспала, жива или мъртва. Да не би да бях в рая? Нямаше значение. Нямах отговор. Само наблюдавах. И чаках.

След четири дни почувствах, че тялото ми отново реагира. Мускулите започнаха да ме болят и да потрепват. Попитах Луси какво ми се е случило, тя отвърна, че отишла до библиотеката, погледнала симптомите ми и ми поставила диагноза временна кататония. Нищо, за което да се тревожа, каза. Само нерви заради предстоящата сватба. Много често разпространено. Всичко ще бъде по-добре, когато се омъжа. Когато стана госпожа Понисовски.

* * *

След няколко дни, по време на вечеря, Хелън ни разказа за малкото парти, на което присъствали с Джорджо предишната вечер. Там била Хейзъл Гугенхайм, пеела много красиво. Видях как главата на Алекс рязко се извърна, неволно. Видях как в очите му се появи светлина. За един кратък миг погледите ни се срещнаха. Разбра, че съм го видяла. И че вече знам.

* * *

Априлският вятър ни зашлевяваше по бузите и придаваше на лицата ни свеж розов оттенък. С Алекс вървяхме из Люксембургската градина и се наслаждавахме на огнените цветове на нарцисите, осеяли тревата. Пред нас беше дървото, което някога ме бе вдъхновило да измисля танц за чинара и младото дръвче, борещо се да оцелее в сянката му. Спомних си как го разказах на Бекет. Спомних си също как се чудех дали Зелда Фицджералд ще танцува заедно с мен. Колко отдавна изглеждаше всичко това. Толкова отдавна…

Споменът за Бекет ме измъкна от унеса. Именно него исках да обсъдя с Алекс. А, и Хейзъл Гугенхайм, разбира се. Казах му възможно най-мило, че го обичам, но съм влюбена в Сам Бекет. Че е несподелена любов, че Бекет е разбил сърцето ми и че, честно казано, сърцето ми още не се е възстановило.

Алекс мълчеше. Гледаше право пред себе си, а устните му бяха изопнати и тънки. Но когато обърнах глава, видях в очите му сълзи. Продължих като хирург, който трябва да приключи с рязането възможно по-бързо. Казах му, че знам за чувствата му към Хейзъл Гугенхайм — не съм глупачка, искрена съм с него и искам и той да бъде искрен с мен.

Алекс си пое дълбоко въздух и ми разказа за Хейзъл и за тригодишната им връзка. По тона му разбирах, че още я обича. Вече била с третия си съпруг, чакала още едно бебе и все още поддържала връзки и с други мъже. Разказа ми за двете й деца — били паднали от покрива на блок в Ню Йорк и починали. И за баща й, удавил се на „Титаник“. Не била, заключи той, от типа жени, който някога би поискал за съпруга.

* * *

Прямотата и мъката на всеки от нас внесе нова близост във връзката ни. В продължение на две седмици си говорехме всеки ден, често с часове, по телефона, докато се разхождахме из улиците и парковете на Париж или по време на вечеря в скромни ресторанти, където нямаше риск да ни разпознаят или подслушват. Говорехме си за любовта и секса. Размишлявахме за предимствата и недостатъците на уредените бракове, защото вече не хранехме илюзии. Нашият брак беше уреден. Обсъждахме какво искаме и двамата — деца, спокоен дом с телефон, куче с дълги уши. Споделих му, че винаги съм мечтала за градина с лехи от жълти нарциси, които да разцъфват през пролетта. Той се усмихна. Да, би искал да имаме и лехи с нарциси.

Разправях на всичките си познати за така наречената от мен „Света троица“: любов, секс и брак. Необходим ли е бракът? Същностно важно ли е да обичаш съпруга си? Колко важен е сексът? Възможно ли е да обичаш двама души едновременно? Да обичаш един, но да си влюбен в друг? Грешно ли е да се омъжиш за някого, ако не си влюбен в него? Да спиш с някого, но да не го обичаш? Въпросите не спираха да се сипят — към прислужницата на семейство Леон, към Хелън, към Китън. На родителите си не казвах и дума. Според Алекс било най-добре да ги държим настрана от нашите размишления.

Споделих му, че отново искам да танцувам, а може би дори да отворя школа за танци с Китън и той отвърна: „Разбира се“. Никога не би спрял съпругата си да танцува. За разлика от господин Фицджералд…

* * *

— Лучия, баща ти е на телефона. — Госпожа Леон посочи антрето, където върху мраморен плот седеше телефонът от месинг и махагон. Оставих четката за рисуване, отметнах косата от лицето си и кимнах.

— Здравей, бабо. Всичко наред ли е?

— Лучия, приготви си багажа. Налага се да дойдеш с нас в Лондон. Ще прекараме известно време на „Кампдън Гроув“, за да си подсигурим британското гражданство, гарантиращо, че си законно родена. — Гласът на бабо се носеше към ухото ми, а после се загнезди някъде дълбоко в ума ми. Лондон ли? „Кампдън Гроув“? Дори не знаех, че още държим „Кампдън Гроув“. Онзи мизерен апартамент, под който трещеше метрото; апартаментът с миризма на задушено зеле, мухъл в коридора и с краваите кучешки лайна по тротоарите. Мълчах. — Сега, когато си на прага на брака и е възможно да станеш майка, нищо не бива да хвърля съмнения, че си законно родена. Положително го съзнаваш, Лучия.

— Защо не се налага Джорджо да идва? — попитах подозрително.

— Искаме ти да дойдеш, mia bella bambina. Не е законово изискване децата ни да живеят с нас, но в нашия случай би помогнало.

— Значи е възможно да остана тук, така ли? Или с Хелън и Джорджо? — Погледнах телефонните жици и си помислих колко лесно ще бъде да ги отрежа, да ги клъцна на две и да забравя за бабо и за този разговор.

— Семейство Леон имат нужда да освободиш стаята, защото очакват гост, а Хелън и Джорджо вече не разполагат със свободна стая. Сега там май спи бавачката. Няма да отсъстваме дълго.

Мина ми през ума, че вероятно ми предлагат избор, макар и не директно. Да ги придружа за няколко дни или да остана в Париж, но не при семейство Леон. Сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да си опаковам багажа и отново да се местя.

— Бабо, няма къде да остана в Париж. Ще ми дадеш ли малко пари за хотел?

— Лучия, нямам излишни пари. Наистина не отиваме за дълго. Искаме да дойдеш с нас, а аз ще ти направя малко ателие в гостната.

— Добре — отвърнах с кратка въздишка. — Ще си приготвя пътната чанта. Какво да кажа на Алекс — колко време ще отсъстваме?

— О, за съвсем малко. Изобщо няма да е много. — Бабо звучеше облекчен — сякаш току-що бе преминал по опънато въже и бе открил, че е от другата страна невредим и ликуващ. — Лондон през пролетта ще бъде неочаквано удоволствие, Лучия. Ще си прекараме прекрасно, сигурен съм.

* * *

Едва когато пристигнахме на „Гар дю Нор“ и видях огромния брой сандъци, куфари и кутии за шапки, изпратени предварително от родителите ми, изпитах ужасно усещане за дежа вю. Двама носачи качваха на влака няколко сандъка, на които ясно пишеше „Джойс“. Струйки пот се лееха от лъщящите им лица, докато се напрягаха и дишаха тежко. Наблюдавах ги с отворена уста. В мен като вълна се надигаше и нагъваше някаква тъмнина, а звярът дрънчеше по решетките на клетката си ядосан, укорителен.

— Бабо, дал ли си предизвестие за апартамента? — Опитвах се да говоря напълно спокойно.

— Знаеш, че сме дали предизвестие, Лучия! — сопна се майка, докато се бореше да затвори една кутия за шапки.

— Значи, вече нямаме дом в Париж, така ли? — попитах отново, дишайки дълбоко.

— Не, нямаме. Имаме дом в Лондон и отиваме там. Само за няколко месеца. Не можем да си позволим две къщи. А сега вземи тази кутия за шапки и я носи.

Погледнах бабо, за да потвърди думите на мама, и видях как дава на единия носач бакшиш от петдесет франка и кима показно. Примигна, забелязал, че го наблюдавам. После си мушна портфейла в джоба.

— Готови ли сме да се качваме?

Погледнах го ужасена. Дъхът ми излизаше рязко, придружен от дращещи звуци някъде дълбоко в гърлото ми. Изведнъж звярът излезе от клетката си и започнах да вия като диво животно. Отметнах глава назад — виех толкова високо, че хората се спираха и зяпаха. Усетих как очите ми се въртят в орбитите като очите на подплашен кон — забелени и паникьосани. Не исках да ходя в Лондон. Не исках да бъда с родителите си. Не исках да напускам Париж. Не исках да оставям Алекс… Алекс, моя бъдещ съпруг.

След двайсет минути или някъде там (това ми го казаха по-късно — по средата на втората си „crise de nerfs“ нямах представа за времето и мястото), спрях да вия и започнах да плача неудържимо. Стиснал бастуна си, бабо стоеше безпомощно пред мен със сведени очи, за да избегне погледите на зяпащите минувачи. Майка, с порозовяло лице, сякаш я бяха хокали, нареди на носачите да свалят багажа от влака. Наблюдаваше как смъкват сандъците един по един и ги трупат на перона.

Когато всички сандъци, куфари и кутии за шапки бяха свалени, започнах да идвам на себе си. Все едно звярът се прибираше обратно в клетката си изтощен и укротен. Тялото ми спря да се тресе, раменете ми вече не се повдигаха, сълзите намаляха, най-накрая си изтрих очите и огледах около себе си. Родителите ми се бяха притиснали един в друг зад сандъците. Когато се появиха отново, бабо ме хвана за лакътя и ме поведе към изхода. Каза ми, че всички отиваме на обяд, а после ще си наемем стая в хотел. Лицето на майка беше мрачно. Обичаше Лондон и знаех колко е бясна, задето плановете ни се бяха осуетили. Когато никой не ме виждаше, си позволих една едва доловима усмивчица.

* * *

Тази нощ в луксозния хотел на улица „Басано“ сънувах „Лучия ди Ламермур“ от Доницети. Не мелодията или либретото — сънят ми беше напълно беззвучен. Не, сънувах Лучия, моята съименница, предадена от брат си, принудена да се омъжи за някого, когото не обича; която потъва в лудостта и пробожда до смърт нежелания си съпруг. Държах ножа високо над главата си и нескончаемо намушквах с него сърцето на тяло без лице. Ножът се спускаше и се забиваше дълбоко в тялото. Но то продължаваше да потрепва и да мърда. Тялото не искаше да умре. В този момент се събудих — трепереща, изпотена и изплашена.

* * *

Върнахме се в мрачния апартамент в „Паси“ — майка, бабо и аз. За щастие хазяинът не бе успял да намери нов наемател и апартаментът беше свободен. За нещастие при семейство Леон все още нямаше стая за мен. Брътвежите на майка ме влудяваха и след като избухнах три пъти в рамките на четири седмици, реших да се пренеса при някакви ирландски приятели Подмазвачи на родителите ми.

Една вечер Алекс дойде да ме види. Сготвих вечеря за всички, а той ме попита дали искам да отидем на театър. Казах „да“ и си сложих шапката и палтото. Тъкмо щяхме да тръгваме, когато приятелите Подмазвачи се появиха и ми забраниха да излизам навън. С Алекс ги погледнахме слисани. Заявих, че излизам с годеника си, независимо дали им харесва.

— Обещал съм да не те пускам навън — обясни строго господин Подмазвач.

— Нима се изнесох от дома на баща ми, за да можеш ти да се разпореждаш с мен? — Пристегнах си колана около кръста и посегнах към дръжката на вратата. Как смееше да си позволява да ме контролира?

— Няма да излизаш! — повтори господин Подмазвач и вдигна ръце — около подмишниците му се показаха солени кръгове пот.

Алекс стоеше в антрето. Изглежда му беше неудобно и неловко.

— Може би просто трябва да останем тук — каза тихо. — Ще поиграем на карти.

— Аз излизам! И сама, ако се налага! — Отворих входната врата и започнах да слизам решително по стълбите. Тогава чух зад мен господин Подмазвач да нарежда:

— Няма да те пусна навън, Лучия. Не ти позволявам да излизаш!

Усетих ръката му на рамото си. Звярът се размърда в клетката си. Изчаках. Пръстите на господин Подмазвач ме стискаха все по-силно и по-здраво. Дълбоко в мен звярът простена. Изчаках да настъпи вече познатият пристъп на гняв. Напразно. Не се чу нищо, освен кратък сподавен плач на унижение.

— Ти печелиш. — Нямах воля да се боря повече. Докато енергията се изсмукваше от тялото ми, си мислех за Лучия ди Ламермур и се чудех дали и аз не съм обречена на същата съдба.

Качвах се бавно по стълбите с натежало сърце и пречупен дух. Господин Подмазвач вървеше дебнешком след мен и се извиняваше с рязък, решителен глас. Не му обръщах внимание. Върнахме се в апартамента, но от Алекс и госпожа Подмазвачка нямаше и следа. Миризмата на печено се носеше из въздуха, ала топлината беше изчезнала, сякаш през жилището е преминал студен бриз, а когато погледнах ръцете си, видях, че са настръхнали. Седнах на масата и зачаках Алекс. Чух как госпожа Подмазвачка затваря някакъв прозорец, а после се затръшва врата. „Сигурно излиза от банята“, помислих си. Изведнъж закопнях да усетя ръцете му около себе си, да сложа глава в извивката на рамото му, да чуя равномерното биене на сърцето му. Всичко ще бъде по-добре, когато се оженим, когато най-накрая съм свободна, когато отново ще танцувам.

Появи се госпожа Подмазвачка. Изглеждаше едновременно объркана и готова да се разпорежда. Зачудих се дали не беше търсила тесте карти, за да поиграем реми с Алекс.

— Къде е Алекс? — събрах енергия да се обърна към нея.

— Тръгнал си е — отвърна тя, докато раздигаше чашите от масата.

— Моля? — намръщих се. Апартаментът имаше само един изход — вратата, през която тъкмо бях влязла с господин Подмазвач.

— Намерих отворен прозореца на банята. Сигурно се е покатерил оттам. — Тя остави чашите и се приближи към мен, но аз скочих покрай нея, излязох от трапезарията, изблъсквайки господин Подмазвач, който си навиваше часовника в антрето. Минах по коридора към банята, където, застанал на пръчката в клетката си, дългоопашат папагал отвори сънливо око и ме погледна. Отворих прозореца на банята и внимателно огледах покритите с плочи покриви. Видях за миг как светлият ленен костюм на Алекс се отдалечава надолу по един противопожарен изход. Отворих уста да извикам, но камбаните на „Сен Сюлпис“ започнаха да бият неумолимо, а отдолу се чуваха пискливите крясъци на биещите се в канавката котки. Алекс изчезна.

Усетих как кръвта се надига през тялото ми като огромна яркочервена вълна. В следващия момент до мен вече бяха застанали господин и госпожа Подмазвачи, притискаха ме към пода и галеха косата ми. Звярът оголи зъби и захапа решетките на клетката си с толкова омраза, та осъзнах, че вече няма да мога да го контролирам.

Никога повече не видях Алекс Понисовски.

* * *

След три дни Джорджо дойде в апартамента на Подмазвачите. Каза ми, че долу ни чака такси, за да ни заведе на обяд с мама и бабо. Взех си шапката и палтото и го последвах по стълбите.

— Къде ще ходим?

Той се поколеба, а после отвърна — в „Прюние“, един от любимите му ресторанти. След петнайсет минути осъзнах, че таксито се движи по грешна улица. Казах на Джорджо, забил поглед през прозореца с каменно изражение. В отговор той поклати глава, сякаш една грешна улица не е повод да се тревожи. Продължих да наблюдавам гледката от колата, възхищавах се на восъчните лалета в саксиите по прозорците и на тежко надвисналите цветове на лилавите люляци.

След малко установих, че се отправяме към покрайнините на Париж. Погледнах Джорджо подозрително.

— Доста далеч сме от „Прюние“. Току-що подминахме парка „Монсури“. Къде отиваме?

— Изненада. Както казах, отиваме на обяд. — Не отместваше очи от прозореца, но пръстите му се протегнаха към колосаната яка на ризата.

— Но мама и бабо ще бъдат там, нали? — настоях аз.

— Изненада е — повтори той, а дъхът му замъгли стъклото.

— Не ти вярвам. — Присвих очи. Извиках на шофьора да спре, ала той не ми обърна внимание. Всъщност усетих как автомобилът ускорява. Скочих към вратата, но Джорджо беше подготвен. Издърпа ме към себе си и ме притисна към гърдите си.

— Изобщо не биваше да те пускат от санаториума. — В гласа му нямаше никаква милост, никакво съчувствие. — Да се тръшкаш по гарите… да мълчиш в продължение на четири дни след така нареченото си годежно парти, през половината време си в леглото и отказваш да говориш… през останалото време си правиш каквото си искаш и ставаш напълно неконтролируема. Миналата седмица си ударила шамар на майка, сякаш да я замериш със стол не беше достатъчно. Дори Алекс смята, че не си наред. Защо иначе ще скача през прозореца, за да избяга от теб? — Той млъкна и заби пръсти по-дълбоко и китките ми. — За разлика от татко, аз не вярвам, че лудостта се лекува. И няма да позволя да се побъркваш пред приятелите и семейството ми. Няма да позволя да петниш името ми, нито името на майка и татко. Няма да го допусна! — Обърна се пак към прозореца, без да спира да ми стиска ръцете. Погледнах брат ми — той вече беше мой тъмничар — и усетих нещо студено и противно да се надига по извивката на гръбнака ми. Тогава от най-мрачната пролука на паметта ми нещо се откъсна и започна да драска.

Всичко навън препускаше — дървета, къщи, улични лампи, дами с детски колички, мъже с кучета, бразди с лалета. Сякаш цветовете и контрастът навред бяха напълно изсмукани, сякаш небето беше погълнало цялата светлина. Усетих как енергията ми изтича. Не можех да се боря повече. От мен не беше останало нищо, съвсем нищо. Дори звярът ме беше напуснал. Бях празна и изтощена. Бяха ми взели всичко.

Почувствах как една сълза на поражение пробожда клепача ми.

— Ти печелиш — промълвих. — Ти печелиш.

* * *

Джорджо ме заведе в „ЛʼЕ-ле-роз“, институция за душевноболни. Назначиха ми пълна изолация. Предаде ме за принудително освидетелстване — с други думи, губех статута си на пълноправен възрастен. От този ден бях под лекарско попечителство. От този ден нататък само лекар щеше да определя бъдещето ми. От този ден нататък ме наблюдаваха, пазеха или се намирах под ключ.