Анабел Абс
Танцьорката от Париж (27)

20
Есен, 1931 г.

Париж

Идеята беше на бабо. Откакто започнах да вземам уроци по рисуване, говореше да се заловим да работим по нещо заедно. Когато се върнах от Лондон, не знаех какво да правя. Липсваше ми енергията отново да ходя на танци и, изглежда, вече нямах никакви приятели в Париж. Само Китън, но тя все беше заета с годеника си. Вече не живеехме на площад „Робиак“. Наехме малък, задушен апартамент в „Паси“, където в банята растеше мъх, а тъмни петна покриваха целия таван. Все повече се чувствах като обвивка — празна и безпомощна. Често си седях в стаята, гледах се в огледалото и се питах как да си начертая нов живот. Питах се коя съм и коя ще бъда. Отражението обаче не ми даваше отговори, а майка се дразнеше все повече от инертността ми.

И така бабо ме помоли да измисля орнаментирани цветни букви към всяко от тринайсетте стихотворения, които Университетското издателство на Оксфорд щеше да издаде в специално издание, озаглавено „Книга на Джойс“. Редакторът поканил тринайсет композитори да напишат музика към всяка творба. Щях да представлявам част от тази знатна компания от творческа брилянтност.

„Книга на келтите“ със сигурност ще те вдъхнови, каза ми бабо. Така и стана. В добрите дни. Но в лошите дни виждах змии и когато после погледнех заглавките си, различавах съвсем ясно и отчетливо главата на змия, омотана в щрихи от гълъбовосиво, опушено синьо и най-нежното розово на розата.

* * *

Работих по заглавките на бабо три месеца. Ежедневно. Бавно и старателно. Бабо ги намираше красиви. Майка не коментираше. Най-накрая ги опаковах и ги изпратих в Оксфорд с бързата поща. Ала в началото на декември, когато въздухът в Париж беше станал крехък и мразовит, заглавките бяха върнати. Били пристигнали прекалено късно. Стихотворенията вече били налети и готови за печат.

Бабо обяви, че има друга идея — по-добра от предишната. Зае се да рекламира заглавките ми из цял Париж. След седмица ми каза, че „Блек Сън Прес“ са се съгласили да отпечатат двайсет и пет специални екземпляра на неговите стихотворения с моите художествено изрисувани букви. Щяха да бъдат отпечатани върху дебела гериптова хартия и подвързани в зелена сурова коприна с цвят на кисела ябълка. Към всеки лист щеше да има по още един — разделителен, от зелена копринена хартия. Името ми ще бъде щамповано на предната корица до това на бабо. Илюстрациите ми щяха да са на всяка страница. Книгите щяха да бъдат произведение на изкуството, колекционерско издание на стихотворенията на Джеймс Джойс.

След седмица обаче се обади Карис Кросби от „Блек Сън Прес“. Чух как бабо говори с нея по телефона. Дългите паузи, докато я изслушва. Унинието в гласа му, когато казваше: „Благодаря ви, госпожо Кросби“ и „Дочуване, госпожо Кросби“. Затвори и дойде в гостната, ала не можеше да ме погледне в очите. Стоеше неловко до прозореца и наблюдаваше безоблачното безцветно небе. Запали цигара, изпусна дълга струйка дим и ми обясни, че госпожа Кросби не успяла да намери никакви американски купувачи за творбата ни. Усетих покрай мен да минава подводно течение, подобно на поражение, на нещо мъртвородено, да ме притиска. Бабо бързо си възвърна присъствието на духа. Имал друга идея — само трябвало да му дам време.

* * *

Майка, като същински Янус, посещаваше Хелън Флайшман-Джойс всеки ден. Ако не беше в апартамента на Джорджо и Хелън, обикаляше някъде с колата им и с техния шофьор. Не ми пукаше. Така или иначе никога не я бях харесвала.

* * *

— Плаши ме, Джим. Ето, казах го.

— Нора, не бива да позволяваш на тези сцени ала крал Лир да те тревожат. Без съмнение се дължи на обикновен хормонален дисбаланс, лечим с помощта на добър лекар.

— Джорджо не мисли така. Познава я по-добре от нас. Едно време бяха неразделни.

— И какво казва Джорджо, докато горката Лучия седи мрачно мрачевееща в сумрака?

— Че се побърква и трябва да бъде затворена, Джим. В лудница.

Видях как обутите в чорапи стъпала на бабо потрепват на канапето, чух как се драсва клечка кибрит. После мама отиде до вратата и я затвори. След това чувах единствено как сърцето се препираше с ребрата ми.

* * *

Януари 1932-ра. Над Париж валеше слаб сняг. Седях до прозореца — щората беше повдигната само няколко сантиметра — и наблюдавах как снегът се носи във въздуха и се трупа. Мислех си за Алекс Понисовски и колко много време прекарвахме заедно. Вече не даваше уроци по руски на бабо. Сега идваше вкъщи само за да види мен. Беше мил и внимателен, учтив и добронамерен. Мислех си за Алекс, усмихвах се тихо и гледах снега. И тогава майка каза нещо смразяващо, при което всеки мускул и сухожилие в тялото ми се скова от шок.

— Лучия, исках да поговорим. По-добре е да го чуеш от мен, преди да го установиш сама. Господин Бекет е напуснал работата си в Дъблин и се е върнал в Париж. Живее на улица „Вожирар“. — Погледна ме, сякаш очакваше отговор. Нямах какво да кажа. Бавно обърнах глава към прозореца и докато наблюдавах снега, блед и рехав на фона на черното небе, в ума ми се въртеше само една дума. Защо? Защо? Защо? — Радвам се, че това не те притеснява. Сигурно ще го срещаш тук и там — знаеш как е в Париж. Нямаш ли какво да правиш, Лучия? Защо не порисуваш малко? Виж снега. Ако не спре скоро, ще ни затрупа тъкмо преди големия рожден ден на Негова Светлост. Неподходящо. Крайно неподходящо.

* * *

Понякога удушавах майка. Облечени в ръкавици, двете ми ръце извиваха увисналата й шия. Друг път й давах принудително от морфина на бабо — сръчно го изсипвах в гърлото й с лъжица. Понякога се свеждаше само до леко побутване и тя политаше от балкона. Независимо по какъв начин се случваше, сънят беше един и същ. Наскоро в сънищата ми се появиха още хора. Бабо, Джорджо, Хелън Флайшман. Разпределях панически морфина, но нямаше достатъчно за всички. Бутвах майка от балкона, но Джорджо и бабо ме виждаха, затова се налагаше да бутна и тях. Съзирах ужаса в очите им, докато ги обричах на смърт. Един по един убивах хората в живота ми бързо, делово, без милост. Всички сънища свършваха по един и същ начин. Приключех ли с убийствата, излизах от апартамента с пружинираща походка. Отивах при бараките по кея на Сена, където продаваха птици в клетки. Отварях кафезите един след друг и пусках всяко качулато канарче, всяко синеоко какаду, всяка розовобуза неразделка, всеки ален папагал ара да отлети свободно в небето. Накрая и последната птица се рееше в небето над мен, а ушите ми преливаха от звука на птичи песни. Тогава се събуждах трепереща и плувнала в пот.

* * *

Защото вината беше нейна. От нея ми беше кривогледството. Тя бе накарала бабо да забрани на Бекет да идва на площад „Робиак“. Тя ме беше спряла да танцувам. Тя ме бе родила, без да е омъжена. Благодарение на нея бях копеле. Имаше и други неща. Неща, които не разбирах. И през цялото време нещо пърхаше по ръба на паметта ми. Нещо неописуемо гнусно. Да, вината беше нейна. Тя беше виновна… на първо място…

* * *

Втори февруари, 1932-ра. Петдесетият рожден ден на бабо и десетата годишнина от излизането на „Одисей“. Всички се суетяха, оправяха жилетки и поли, отговаряха на телефона, търсеха шапки и ръкавици, и изгубени игли за вратовръзки. Един от Подмазвачите на бабо бе организирал малко тържество. Щеше да има торта с петдесет свещички и копие на „Одисей“ от фондан в синьо и златно. Бях облякла новата рокля, която майка ми купи — горната й част обшита с мъниста, а към роклята имаше лента за глава и лачени обувки с Т-образни каишки, обсипани с кристали, и всичко това с цвят на узрели черници.

Не мислех да питам за другите гости. Направих го едва няколко минути преди да стане време да тръгнем. Майка стоеше в кухнята и си пудреше носа, когато се поинтересувах кой друг ще идва на тържеството. Джорджо четеше вестник. Беше дошъл с шофьора си, за да ни закара с колата. Бабо беше в банята и си сресваше косата назад, за да стои равна и гладка.

— Тази година тържеството определено е много малко — констатира майка. — Покани ли господин Понисовски? Толкова приятен човек.

Поклатих глава.

— Имаше друг ангажимент. Така, кой друг ще идва?

— Хелън ще дойде за малко, нали, Джорджо? — Мама се обърна към брат ми, а той кимна и продължи да си чете вестника. — Господин и госпожа Гилбърт и господин и госпожа Съливан. И господин Бекет ще дойде. Общо взето, ще сме малко. Наистина малко.

— Бекет ли? — попитах невярващо. — Бекет ще идва?

— Да, защо да не дойде? Отново сме приятели. — Тя затвори пудриерата и започна да си тананика.

През мен профуча стихиен бяс — толкова силен, толкова категоричен, че без да мисля, грабнах най-близкия предмет — в случая дървен кухненски стол — сякаш е лек като сапунен балон. Вдигнах го високо над главата си и го запокитих по майка, която видя как столът се носи във въздуха и се отдръпна, а очите, лицето и устните й побеляха от паника и страх.

Докато столът се изплъзваше от ръцете ми, осъзнах, че се треса неудържимо. Но преди да имам време да реагирам, да се извиня, да осъзная какво се е случило, Джорджо скочи и ме хвана за китките. Извиках от болка — толкова силно ме стискаше. Измъкна ме от кухнята и ме задърпа през коридора към асансьора. Докато ме влачеше, го чух да вика на майка, да й казва, че този път съм прекалила, и затова щял да поеме нещата в свои ръце. Слушах как асансьорът се изкачва към нас и как брат ми крещи. Зърнах и бледото лице на бабо в антрето. Той извика на Джорджо да спре, да ме остави на мира. Но беше прекалено късно. Вратата се отвори и брат ми грубо ме натика вътре. Вратите се затваряха, а аз виждах единствено кристалите по обувките ми и мънистата на роклята ми, които блещукаха и проблясваха злокобно в слабо осветената асансьорна кабина. Тогава Джорджо ми изви ръцете зад гърба и ми стисна китките с костеливите си ръце. Ноктите му се забиваха силно в плътта ми — бях сигурна, че след мен ще останат следи от алена кръв.

Изплаках от болка, а Джорджо сложи ръка върху устата ми. Ниско и с ярост в гласа ме предупреди, че няма да ми позволи да разваля петдесетия рожден ден на бабо и никога няма да допусне да нараня мама — никога.

— Хората разправят, че си си изгубила ума. Срамиш ни след всичко, което сме постигнали и за което сме се трудили толкова много. Как смееш! Как смееш да се опитваш да нараниш майка! Ти прекали, Лучия! — Избута ме от асансьора; едната му ръка беше върху устата ми, а другата все така ме стискаше за китките.

Отпред ни чакаше буикът и проблясваше на оскъдната зимна светлина. Видях изненадата в очите на шофьора, когато изскочи от колата и ни отвори задната врата. Джорджо ме вкара на задната седалка и ме блъсна плътно към кожената тапицерия. Заклатих енергично глава в знак на протест, копринената лента се изхлузи надолу по лицето ми и застана като примка около врата ми.

— Où? — попита изумен шофьорът. — Pas de le rue de Sévigné?^[1]

Проследих как очите на Джорджо пробягват наляво-надясно, сякаш се опитва да реши в каква посока да поемем. После каза на шофьора да кара възможно по-бързо. Съобщи непознат ми адрес, но чух думите „Maison de Santé“^[2] и разбрах точно къде ме води. Подобно на нежелано ехо от миналото до мен достигна мисълта как същото се беше случило с госпожа Зелда Фицджералд. Спомних си с внезапна яснота думите на Санди отпреди две години. Първо отиваш в санаториум. Оттам имаше една малка стъпка да те заключат като душевноболен, както беше станало с госпожа Фицджералд и с Нижински. Отворих широко очи и започнах да се въртя, и да се опитвам да се отскубна. Исках да кажа на Джорджо, че не съм имала намерение да хвърлям стола, че не го бях хвърлила аз, че някой друг бе поел контрол над тялото и ръцете ми. Опитах се да извъртя глава към апартамента, за да погледна дали бабо идва след мен. Но вратът ми беше приклещен към гърдите на брат ми и не виждах нищо.

Джорджо се взираше мрачно през прозореца. След малко усетих как натискът на ръката му върху устата ми намалява. Отново се опитах да си освободя главата. Не можех да дишам. Исках да говоря. Но когато усети движението на главата ми, той отново стегна ръка и я притисна силно към устата ми. Бях принудена да вдишвам и издишвам тежко и шумно през носа.

Най-накрая пристигнахме пред тежка, желязна, двукрила порта. Наредиха на шофьора да слезе и да отвори, а Джорджо ме държеше притисната към задната седалка, все така без да говоря. Вече не ми беше останала сила да се съпротивлявам. Свлякох се безжизнено на седалката и от време на време усещах как през тялото ми преминават тръпки. Минахме през портата и колата пое по тесен лъкатушен път към голяма бяла къща, заобиколена от чакълена пътека и лаврови храсти. Спряхме пред входната врата, Джорджо си махна ръцете от мен и излезе от колата. Нареди на шофьора да ме наблюдава и влезе в сградата. Върна се след няколко минути, придружен от двама едри мъже, и го видях да посочва буика.

Шофьорът отвори вратата, за да изляза. Аз обаче се свих на задната седалка и започнах да скимтя като изплашено куче. Джорджо ми каза да сляза от колата. Не помръдвах. Имах чувството, че съм споена с кожената тапицерия, а краката и ръцете ми тежаха, въобще не шаваха. Внезапно думите се върнаха и спрях да скимтя. Умолявах брат ми да ме заведе вкъщи. Молех го за прошка. Исках да ми даде още един шанс. Заклех се никога повече да не издавам тайните ни. Той просто клатеше глава и заяви, че ако не изляза, двамата мъже ще ме измъкнат насила. Започнах бавно да слизам от колата. Единият мъж хвана дясната ми ръка, а другият — лявата. Внимателно, но решително, ме поведоха към голямата бяла сграда. Обърнах се и видях Джорджо да си приглажда косата и да се качва спокойно в колата.

— Не го направих аз! — извиках. Той не се обърна, само чух как гумите на буика изхрущяват върху чакъла, докато автомобилът се отдалечаваше бавно и неумолимо.

* * *

В продължение на една седмица лежах в леглото или обикалях усойната, прогизнала градина на санаториума. Представях си ръцете на Бекет — пръстите му бяха като вейки, тънки и набраздени около кокалчетата, а вените му изпъкваха като усуканите корени на дърво. Когато успявах да откъсна ума си от ръцете на Бекет, си мислех за Алекс Понисовски. Той ми пишеше всеки ден, надяваше се, че се чувствам по-добре, надяваше се, че си почивам. И казваше колко много иска да ме види и да ме прегръща и целува отново.

Ала през цялото време нещо ровичкаше и ми разбъркваше стомаха, сякаш в мен растеше още някой — гневен човек, звяр, изпълнено с ярост бясно чудовище, което ме мачка и измъчва.

Когато звярът се оттегли в клетката си и го приковах здраво към решетките, писах на бабо.

Скъпи бабо,

Моля те, ела и ме отведи. Вече съм напълно отпочинала и искам да се извиня на всички. А и искам да видя бебето на Джорджо и Хелън.

Бабо, съжалявам много, но няма да се върна да живея с теб и с мама в „Паси“. Прекалено мрачно и тясно е, а освен това имам нужда да поживея без вас. Знам, ще ви бъде трудно, но трябва да го направя. Ще е възможно, предполагам, да отседна за известно време при господин и госпожа Леон, преди да си намеря самостоятелен апартамент, нали? Искам сама да си избирам дрехите и мебелите. През юли ще навърша двайсет и пет, а както знаеш, решена съм да се омъжа дотогава.

Така или иначе се кискаш по цяла нощ, докато работиш над книгата си, и това ме държи будна. Знам, ще се съгласиш колко важна е почивката за здравето ми в момента.

Ела и ме отведи възможно по-скоро.

Само твоя bella bambina

Лучия