Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Joyce Girl, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Иванова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анабел Абс
Заглавие: Танцьорката от Париж
Преводач: Ирина Иванова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: английска
Излязла от печат: 07.12.2018
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-385-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15361
История
- —Добавяне
19
Май 1931 г.
Лондон
— Обеща ми никой да не научи, Джим. — Мама надничаше през мръсните дантелени завеси към опашката от репортери, скупчили се отвън. Някои носеха одеяла и възглавнички, сякаш планираха да лагеруват пред прага ни. Започна да крачи, кършейки ръце, из малката зловонна всекидневна на „Кампдън Гроув“ в „Кенсингтън“. От време на време очите й ставаха бляскаво — воднисти и очаквах да заплаче, но уви.
Цял ден звънецът не спря да звъни. Първият журналист пристигна два часа след като бабо кандидатства за разрешение за брак без обява (направи го само едно денонощие преди сватбата в патетичен опит за потайност). После заприиждаха един след друг, звъняха ли звъняха, крещяха през отвора на пощенската кутия на вратата, хвърляха камъчета по прозореца. Най-накрая, когато си помислихме, че са се разотишли за през нощта, бабо настоя да излезем на вечеря само тримата. Върнахме се в полунощ и заварихме на стълбите още да седи репортер, метнал одеяло върху стърчащите си колене. Наложи се да го прекрачим, докато ни засипваше с въпроси.
— Какво ще правим, Джим? — попита умолително мама. — Утре навсякъде по вестниците ще пише, че Нора Барнакъл — на четирийсет и седем години и майка на две копелета, най-сетне се омъжва!
— Е, аз съм копелето! — изръмжах. — Ще ме изтипосат по всички вестници като копелето на Джойс. А после трябва да ходя в някакво художествено училище и да седя в стая, пълна с непознати хора, които ще ме сочат, ще си шушнат и ще ми се подиграват. Това е много по-лошо. А дори не съм виновна!
— Имаме нужда да поспим — с непроницаемо и сдържано изражение бабо си подръпваше нервно месестата част на ухото.
— Как, за бога, очакваш да спим с всички тия репортери наоколо? А и в спалнята има мухъл. Не така прекарва човек нощта преди сватбата си! За нищо на света не биваше да бягам с теб по този начин. Глупачка… бях откровена глупачка. Нека ти бъде за урок, Лучия. Дори не докосвай мъж, преди да ти е сложил пръстен. Хитри мръсници са те, всички до един!
— Няма да дойда на сватбата, знаете, нали? — Наблюдавах внимателно лицата им с надеждата да не се опитват да ме принудят да отида, както бяха постъпвали в толкова много други случаи за неща, които не желаех да правя.
— Разбира се, че не, Лучия — отвърна бабо меко. — Иди на пазар. Купи си нещо хубаво. Не е голяма новина, няколко реда в някои по-долнопробни вестника, но нищо повече.
— О, така ли мислиш? Няколко реда в някои по-долнопробни вестника! Е, добре, дано си прав. Ние не сме филмови звезди или нещо подобно. Макар че ти, Джим, сигурно се мислиш за звезда. Ама не си — всъщност не заслужаваш и два реда в два парцала.
— Бабо винаги е прав — заявих предано.
— О, я се погледни. Винаги лоялна, винаги да чуе всяка дума на баща си. Дори след като разбра, че си копеле. — Мама се изсмя пронизително и отметна глава.
— Е, копеле съм, защото ти си ме направила такава! — изкрещях. — Ако си била по-мила, вероятно е щял да се ожени за теб!
— Хайде, хайде, Лучия! Вече ти обясних — имахме нещо като сватба в Триест. Когато слязохме от парахода. — Бабо си играеше с най-горното копче на ризата и избягваше погледите ни.
— За бога, Джим, спри с тая история! Малцина ще нарекат сватба нещо, ако сложиш някакъв измислен златен пръстен на нечий пръст във въшлива хотелска стая, където няма място да се обърнеш! — Мама гледаше бабо гневно, а бялото на очите й светеше в сумрака.
— Стига, стига. — Бабо въздъхна дълбоко. — Утре всички ще бъдем законно родени и женени, и легални. Лека нощ, Лучия.
Той хвана мама за ръка и двамата ме оставиха да лежа свита в лекьосаното синьо кресло, откъдето слушах драскането на мишките и часовника, който удари един часа: един-единствен самотен звън прокънтя във влажния празен апартамент, където щяхме да започнем живота си като уважавано, законно семейство.
* * *
На следващата сутрин рано-рано ме събуди боботенето на лондонското метро, което минаваше точно под апартамента. Мама вече беше станала и се обличаше за „сватбения си ден“. Беше си купила нов скъп тоалет по последна мода — едва покриваща коленете й плисирана пола и модно прилепнало манто с маншети. Въпреки че беше топъл летен ден, настоя да сложи около врата си любимата си лисича яка, както и много ниско нахлупена шапка клош.
— За да не ме разпознаят — обясни с тънка усмивка. Адвокатът пристигна и обяви, че „Дейли Мирър“ е публикувал голяма статия, а тълпи фотографи от Флийт стрийт чакали не само пред гражданското в „Кенсингтън“, но и по цялата „Кампдън Гроув“.
— Ще ви преведа покрай журналистите, но ако нямате заден вход, не съветвам госпожица Джойс да излиза от вкъщи. — Така че се съгласих да си остана у дома, обсадена и затворена.
— Порисувай малко. Успокоява нервите ти — нареждаше мама, докато пудреше носа си за трети път.
— Все пак се пригответе за най-лошото — додаде адвокатът. — Всички неделни вестници ще бъдат там, а имат да пълнят много страници. — Той подаде на бабо навит на руло брой на „Дейли Мирър“ и му каза да погледне на трета страница.
— О, Джим, прочети го на глас — изписка мама.
— Лондонски отдел за гражданското състояние е оповестил предстоящото бракосъчетание на господин Джеймс Августин Алойзий Джойс на четирийсет и девет години с адрес „Кампдън Гроув“, „Кенсингтън“. — Бабо спря да чете и ни огледа, сякаш е на сцена, а ние сме неговата въодушевена публика. — Името на булката е Нора Джоузеф Барнакъл на четирийсет и седем години със същия адрес. Господин Джойс е авторът на „Одисей“. Според „Кой кой е“ се жени за госпожица Нора Барнакъл от Голуей през 1904-та. — Бабо се позачуди, устните му потрепнаха леко, все едно се опитваше да потисне усмивката си. — Вчера адвокатът на господин Джойс заяви, че „поради завещателни съображения е било намерено за удачно партньорите да сключат брак съобразно английското законодателство“.
— Какво, за бога, означава „завещателни“? — попита мама.
— А, това ли? — Бабо млъкна и си оправи папийонката. — Идеята беше моя. Не означава нищо конкретно, но стои добре, нали? — Звучеше самодоволно и арогантно и за минута ми се стори, че всичко това го забавлява: юридическите увъртания и игри на думи, вниманието и публичността.
— Господин Джойс сметна, че е неопределено, но важно и достатъчно законно звучащо, за да ги заблуди. Ще видим дали ще проработи. — Адвокатът звучеше несигурно, но мама закима енергично в знак на съгласие, а бабо се усмихна.
— Хареса ми онова за „името на булката“. — Мама се изкиска. — Госпожица Нора Барнакъл от Голуей — в „Дейли Мирър“ редом до филмовите звезди!
— Време е да потегляме, моя гиздава невесто. — Бабо се усмихна самодоволно на мама и мушна внимателно бастуна си под мишница. Стоях и ги наблюдавах намръщено как се приготвят да влязат в сражение с репортерите и фотографите. Нито тя, нито той ме забелязаха на излизане от апартамента — мама нагласяше периферията на шапката си и прибираше разпилените си кичури коса, а бабо стоеше подчертано изправен и експериментираше с наклона на главата си.
* * *
На следващата сутрин се събудих от смеха и кикота на родителите ми. Седяха в гостната, заобиколени от вестници.
— Колко нацупен изглеждаш на тази снимка, Джим. — Майка се изкиска, вдигайки брой на „Ивнинг Стандарт“ във въздуха. — Виж колко стройни изглеждат краката ми! Доволна съм, задето си купих тази пола. По едно време си мислех, че е прекалено къса. Нали схващаш, прекалено къса, за да се омъжа в нея! — Засмя се кокетно.
— Нора, виж тук. Нарекли са те „Нора Барнакъл, стара мома“ — със светнали от удоволствие очи бабо бутна броя на „Сънди Експрес“ към майка.
— Палавник! — размаха тя заканително показалец към бабо. — Обзалагам се, че си мислиш как ще продаваш повече книги.
Бабо не отговори, но продължаваше да се усмихва.
— Или си спомняш за онова време, когато бях старата мома Нора Барнакъл от Голуей, ах, ти, палавник такъв! Е, вече съм просто старата госпожа Джойс и не можеш да направиш нищо по въпроса. — Тя се усмихна превзето и нетърпеливо посегна към вестника.
— Ликувайте, госпожо Джойс, не сте вече изсъхнала тъжна мома, а радостна, сочна жена. — Бабо се смееше, та чак раменете му се тресяха.
— О, чувствах се същинска глупачка — изхленчи майка.
— Видя ли телеграмата от Джорджо? — Бабо й подаде тъничък плик. — В Париж пишат, че сватбата не е нищо друго, освен трик, за да си рекламирам книгите. — Той се удари развеселено по бедрото. — Бракомираме произведенията ми, Нора, моя флора.
Стоях безмълвно и незабелязано на прага. Абсурдното удоволствие, което изпитваха, пораждаше у мен само погнуса и горчивина. Обхващаше ме гняв. Колко бързо бе изчезнало чувството им за срам.
Отидох си в стаята и затръшнах вратата с всичката сила, която успях да събера.
* * *
Под завивките беше топло, тъмно и успокояващо. Чувствах се като семка, посята дълбоко в тъмната земя. Или като грапав, покрит с брадавици трюфел, свит мълчаливо сред гниещите букови листа.
Лежах си и усещах как в мен нещо се заражда. Опитах се да си го представя като стрък, който се приготвя да излезе от семка или луковица. Но вечер усещането беше различно. Нещо, което не разбирах и не можех да назова. Драскаше ме и ме глождеше. Плашеше ме. Затова под пухения юрган с шарки на снопчета розови розички дишах и дишах, и дишах.
* * *
Стоях във влажното и мрачно антре на „Кампдън Гроув“ и чаках звънецът да звънне. Бекет беше в Лондон и щеше да дойде, за да вечеря с нас. Бабо учтиво ме попита дали ще имам нещо против, ако ни посети. Възпротивих се, но после прецених, че може да е в мой плюс да го видя, да му покажа какво е изгубил в резултат на глупостта си. А и нямах приятели в Лондон, някой на моята възраст, с когото да си поговоря или да си споделям стари случки.
Звънецът проехтя, отворих вратата, а там стоеше той. Бекет — със синьо-зелените си очи зад очилата с телени рамки, с клюнестия си нос, с изпитото си лице, все едно изсечено от камък. Когато ме видя, отстъпи изненадан назад, сякаш не ме е очаквал или са го измамили по някакъв начин. После се съвзе и заяви колко чудесно било да ме види.
— Не очакваше ли да съм тук? — попитах несигурно. Внезапно усетих как въздухът около мен започва да ме притиска и изтласква, как се блъска в дробовете ми.
— О, да, господин Джойс каза, че ще дойдеш с нас и много се зарадвах. — Пръстите му заопипваха някаква пъпка на врата му, после се преместиха към косата и обратно към пъпката. — Но ти изглеждаш… изглеждаш различно. Изглеждаш изморена, Лучия. Това е всичко.
Въздъхнах с облекчение, а после се изсмях кратко — трябваше да звуча радостно, дори леко кокетно. Вместо това прозвуча повече като нервен кучешки лай.
— Беше трудно време за всички ни. — Сетих се колко много се зарадваха родителите ми, задето вестниците бяха отразили сватбата им, колко се възмути бабо, понеже „Таймс“ не бе написал нищо, а „Ню Йорк Таймс“ беше скрил новината в колонката „Сватби, кончини и раждания“. — Трудно поне за някои от нас.
— Сигурно нямаш търпение да станеш леля, нали? — Гласът на Бекет беше скован и официален, все едно едва се познавахме.
— Ами да — отвърнах нехайно. — Предполагам. Бабо е доволен, че родът му ще бъде продължен. Да се надяваме да е момче, нали? — Нададох кратко тремоло от смях, но видях колко странно ме гледа Бекет и смехът ми секна. — Както и да е, добре дошъл в „Кампдън Гроб“. Прилича повече на гроб, отколкото на горичка, не мислиш ли? Влез и пийни нещо, а после ще излезем. Искам да ми разкажеш какво ново около теб. — Говорех с весел глас и си поемах дълбоко въздух при всяка възможност. Не бях сигурна дали желая да знам какво се случва или не се случва с него. Тази нова среща ме изнервяше и ми се струваше, че стомахът ми е пълен с игриви хлъзгави змиорки. Изведнъж ми се прииска да съм си в леглото, дълбоко скрита под завивките. Защо беше дошъл? Защо се бях съгласила да вечерям с него?
Вместо това казах:
— Ще вечеряме в „Слейтърс“. Точно зад ъгъла е.
— Чудесно — кимна Бекет.
Осъзнах, че не съм поела нито палтото, нито шапката му, че не съм го поканила в апартамента. Все още стояхме в слабо осветения коридор с мръсни, нагънати и издути от влагата тапети, където миришеше на готвено зеле и мухъл.
В следващия миг прокънтя гласът на бабо.
— Бекет, ти ли си това? Влизай, влизай и пийни нещо.
* * *
Докато бяхме на по чашка вкъщи, а после и по време на вечерята, бабо и Бекет обсъждаха работата си. Майка се перчеше с отличното печено пиле, което купуваше всеки ден съвсем близо до вкъщи, със сватбата и с бебето, което чакаха Джорджо и Хелън. Побутвах телешкия котлет в чинията си и се опитвах да прикрия колко обезсърчена и самотна се чувствам. Опитвах да се смея, където е редно, и да изглеждам сериозна и тъжна в подходящите моменти. Но, изглежда, не успях да улуча нито веднъж. Когато бабо говореше за трудностите с „Творба в процес на написване“, се смеех маниакално, а когато мама се опитваше да разведри атмосферата с шеги по адрес на англичаните, от гърлото ми излизаха странни скимтящи звуци.
— Лучия, няма ли да хапнеш нещо? — Майка смушка с вилица чинията ми, в която имаше купчина разбъркана храна.
— Не съм гладна. Днес на обяд ядох много. — Знаеше, разбира се, че не съм обядвала, но как да обясня усещането за гадене, наподобяващо навита змия под лъжичката ми?
Бекет внимателно и учтиво ме попита как са Стела и Китън и дали се наслаждавам на Лондон. Казах му, че нямам представа как са Стела и Китън, защото Стела замина да учи в „Баухаус“ в Германия и не ми знаеше адреса, а Китън беше много разстроена, когато разбих мечтата ни за школа по танци, а и тя също не ми знаеше адреса. Чувах как гласът ми става креслив и язвителен; виждах, че майка ме гледа ядосано, но продължих да говоря. Нали беше попитал.
— Не, Лондон не ми харесва. Апартаментът е кошмарен. Нямам приятели в художественото училище. Не искат да говорят с мен, защото съм копеле. Тук нямам собствен живот. Мразя го! Искам да се върна в Париж възможно най-скоро. Мразя англичаните. Всички са магарета! Не мога да се отърва от тях в Лондон. Навсякъде са и непрекъснато ме зяпат. Знаят, че съм едно шибано копеле. — Думите се откачаха и падаха от устните ми, всяка следваща по-силна от предишната. Намръщих се, учудена как ларинксът ми говори — не, крещи — по собствено желание.
Хората от съседната маса се вторачиха в мен. Бабо — също. Бекет, забил поглед в чинията си, усърдно се бе съсредоточил в разрязването на бифтека. Майка ме гледаше свирепо. Бабо подхвана на италиански как всичко щяло да бъде наред, щяла съм да си отида вкъщи, когато поискам, и съм можела да отседна при Джорджо в Париж. Не казах почти нищо повече. А и Бекет прояви благоразумие и не ми зададе повече въпроси.
На тръгване от ресторанта отново разговарях съвсем нормално. Бабо попита Бекет дали би искал отново да дойде с нас на вечеря следващата седмица, преди да замине за Дъблин. Само аз проумявах погледа в очите на Бекет, защото беше поглед на човек в капан. Само аз проумявах умилителния ласкаещ поглед в очите на бабо. Само аз знаех, че Бекет не може да откаже на баща ми.
— Бекет, просто му кажи, че не искаш да идваш. Хайде, кажи го! Кажи му истината! Не искаш да бъдеш с мен. Не искаш да вечеряш с едно кривогледо копеле. Не ми пука. Просто го кажи!
Бекет ме погледна изненадан, бузите му почервеняха и той бързо извърна поглед.
— Хайде, Лучия. — Бабо сложи паяшките си ръце върху раменете ми и ме завъртя към „Кампдън Гроув“. Погледнах надолу и видях тротоара на Кенсингтън Хай стрийт, осеян с малки купчинки кучешки лайна. Вдигнах поглед към смрачаващото се небе — стори ми се нестабилно и треперещо, сякаш щеше да падне всеки момент. Накрая завъртях глава настрани: там беше Бекет, вървеше по Кенсингтън Чърч стрийт с прегърбени и превити рамене. О, Бекет. Моят Бекет…
* * *
Онази нощ разбрах, че в мен има нещо тъмно и чудовищно, което се крие, чака, дебне сгоден момент. Не можех да го обясня или опиша, но ме плашеше. Понякога ме сграбчваше за гърлото и започваше да ме контролира. Не казах нищо на мама. А не исках да тревожа бабо. Трябваше да завърши великата си „Творба в процес на написване“. Нищо не биваше да застава между него и „Творба в процес на написване“. Чувствах се изморена. Чувствах се толкова изморена. Вече не танцувах. Липсваше ми енергия. А и майка твърдеше, че апартаментът е прекалено малък. Дори от изкачването на стъпалата се задъхвах. Изтощавах се от най-елементарни действия като това да си поема въздух. Съсредоточавах се върху рисуването — върху рисуването и дишането си.