Анабел Абс
Танцьорката от Париж (23)

17
Септември 1930 г.

Париж

Събудих се леко запъхтяна и задъхана, а тялото ми бе покрито с тънък слой пот. За кратко си помислих, че все още съм на сцената. Чувах как навсякъде около мен отекват аплодисменти. Усещах ободряващото чувство и обичайното успокоение след всяко изпълнение пред публика. За няколко секунди се наслаждавах на хвалебствията и славата като тлъст гущер. Усмихвах се великодушно, докато правех реверанси и търсех бабо, Джорджо и Бекет в тъмното море от лица пред мен.

Едва когато отворих очи и видях неохотно процеждащата се през капаците на прозорците светлина, осъзнах, че съм си в стаята на площад „Робиак“, не съм танцувала на сцена от почти година, а от няколко седмици изобщо не съм танцувала. Прокисналата миризма, която се надигаше и прилепваше в ноздрите ми, грубо ми припомни: Бекет го няма, Джорджо го няма, а бабо е толкова погълнат от „Творба в процес на написване“, та все едно и него го няма.

Откакто се върнахме от лятната си обиколка из Уелс, Лондон, Дувър и Нормандия, различни сънища обезобразяваха и разкъсваха нощите ми. Често сънувах, че отново танцувам. Преди две нощи сънувах как поглеждам към публиката и виждам Бекет, Китън и Стела, станали на крака да ръкопляскат ентусиазирано. С напредването на съня те се преобразиха в странни телени фигури с коси от вълнена прежда и злобни лица, управляваше ги мотор, контролиран от Санди зад кулисите. Санди смени мотора, те започнаха да се кършат и въртят в ориенталски танц, а злите им лица гледаха похотливо. В друг сън приключих танца си сред подигравки и освирквания от публиката. Както си стоях смутена на сцената, Зелда Фицджералд, свила на фуния ръце пред устата си, започна да подскача нагоре-надолу пред реда, където седеше, но поради шумните освирквания и дюдюкания на тълпата, не я чувах. Най-после погледнах надолу и осъзнах, че съм гола — бях забравила да си облека костюма. Избягах засрамена от сцената, ала изведнъж чух гласа на госпожа Фицджералд силен и пронизителен. Опитваше се да ми каже, че вече имам кривогледство и на двете очи и всеки го вижда. Не спомена нищо за моята голота. Събудих се с мокро лице, треперех от унижение. Не станах от леглото повече от два часа, защото не смеех да се погледна в огледалото. Да не би сънят ми да се окажеше реалност.

Понякога сънищата ми бяха толкова неприятни, толкова извратени, че с облекчение се събуждах в стаята и в живота си на площад „Робиак“. Ала друг път събуждането беше равносилно да преминеш от топло слънце на мразовита сянка. Трябваше да мисля какво ми предстои, да имам причина, за да стана от леглото. Днес денят щеше да бъде хубав. Бабо ще позира за портрет. Джорджо ще намине на чай. И Санди ще идва днес. Да, Санди също ще идва днес.

* * *

След случилото се с Бекет бабо беше по-склонен да ми разрешава да излизам сама. Мама не искаше да се мотая вечер умърлушена вкъщи, а и подозирам, си даваха сметка, че няма как да се запозная с нови хора или да си намеря гадже, докато седя с тях и приятелите им Подмазвачи във „Фуке“.

Точно преди да заминем за лятото, ми позволиха да отида в „Купола“ със Санди и неговата компания. Бяха американци — богати освен това. Пихме ментов джулеп, а с напредването на вечерта отидохме в джаз клуб и часове наред танцувахме под одобрителните викове на Сандевите приятели, които ме врънкаха да им давам частни уроци по танци. Предложих да организирам групов урок, но те настояваха уроците да са индивидуални и през цялото време си намигаха и се побутваха един друг с лакът. На следващата сутрин бабо ме разпита за компанията на Санди и през лицето му премина мрачно неодобрително изражение. С мама си размениха непроницаеми погледи, но и двамата не казаха нищо.

Не им споменах какво се случи по пътя към вкъщи — как Санди ме целуна по устните силно и страстно. Докато бях с мама и бабо на лятна обиколка, му пишех всеки ден. Постепенно той ми помогна да заглуша болката, причинена ми от Бекет. Никога нямаше да замени Бекет — никой нямаше да успее да го направи — но ме разсейваше и забавляваше. Според Стела Бекет си имал приятелка в Дъблин, но не знаеше нищо повече. Стори ми се, че виждам сълзи в очите й, когато го спомена, ала не бях сигурна, защото тя се обърна много бързо. Опитвах се да не мисля за Бекет, той обаче продължаваше да пристъпва безшумно, на пръсти, в главата ми. Китън каза, че навярно ще го обичам до края на живота си, но въпреки това трябва да продължа напред и да си позволя да се влюбя отново.

* * *

Санди пристигна за първия урок по рисуване след лятната ваканция и ме завари смутена и напрегната. Беше облечен в сив голф и яркочервени чорапи, в едната ръка носеше бастун с дръжка от слонова кост, а в другата — куфара с цирковите фигурки. Остави си бастуна и куфара и ми се усмихна продължително, сякаш съм рядко, екзотично същество, което е успял да хване единствено благодарение на собствената си ловкост. Затворих вратата, за да избегна любопитния поглед на мама и щом се обърнах, Санди ме грабна в обятията си. Обсипваше лицето ми с целувки и ми казваше колко много съм му липсвала. Няколко секунди по-късно чухме стъпки и бързо се отдалечихме един от друг.

— Какво ще кажеш да провеждаме уроците в моето студио? — Санди ме погледна с повдигнати вежди.

През тялото ми пробягна тръпка при мисълта как всяка седмица двамата оставаме насаме, без да ни подслушват или прекъсват. Пред очите ми проблесна споменът за Бекет — непохватните му от уискито ръце ме опипват под туниката. Какъв силен, сладостен копнеж бе предизвикало докосването му. Оттам спомените ми се прехвърлиха към Емил и странното усещане за съпротивление, почти погнуса, когато ръцете му бяха под блузата ми. Колко далечни изглеждаха тези дни. Но пък какъв дълъг път бях извървяла! Най-накрая бях флапърката, която обича да се забавлява, модерното парижко момиче, което винаги съм искала да бъда. Бях ли такава наистина? Дали щеше да ми трябва бутилка уиски, за да се любя със Санди? Но този път щях да направя всичко, както трябва, и да стигна до края, както се изразяваше мама. Може би тогава щях да спра да обичам Бекет.

— Дали баща ти ще разреши? — Санди измъкна една телена фигурка с разперени ръце и с пачка от зебло. Телените й стъпала бяха застанали на пръсти. Преди да успея да отговоря, той ми подаде фигурката.

— За теб е, Лучия.

Погледнах своенравното лице на фигурката и се възхитих на грациозността и изяществото на тази балерина, направена изцяло от излишна тел и непотребен кеневир.

— Съвършена е — прошепнах. — Извивката на стъпалата й… Как я направи?

— Ще се изумиш какво може да се получи от малко безполезна тел. — Санди се изкиска. — Обаче не мога да ти я дам. Ще участва в следващото ми представление. Ще я нарека въздушната акробатка. Но е създадена в твоя чест. — После лицето му помръкна и ме попита дали съм чула за Зелда Фицджералд.

— Да чуя какво?

— Била в лудница. Смахнала се е. — Санди си потупа слепоочието. — Винаги е била щура. Скот положително е съсипан. Сетих се, защото и двете танцувахте.

Погледнах въздушната акробатка, докато я въртях в ръка. Мислех си за госпожа Фицджералд. Как беше влетяла в студиото на Мадам Егорова в онзи ден — неистовата й непоколебимост да танцува въпреки възрастта си, решимостта й да бъде нещо повече от второстепенна героиня в историята на съпруга си, вманиачаването й по всичко „гениално“. Побъркала ли се е? Защо? Как?

— Горе главата! Ще излезе от там. Да не рисуваме тази фигурка все пак. Ще ти намеря нещо забавно. — Санди внимателно взе акробатката от ръката ми и ми подаде мъничък клоун с коса от вълнена прежда, който свири на тромпет. Придърпа си стола до моя и застана толкова близо, че усещах топлината на тялото му.

— Рисувала си през лятото, надявам се.

— Да. Беше много дъждовно — отвърнах уклончиво. — Как се е побъркала госпожа Фицджералд?

— Изглежда нещо, свързано с нервите. Не го мисли повече. Ще ми дадеш ли да ти погледна скицниците?

Той нагласи клоуна, огъвайки краката му от плюшен шнур, за да бъде по-стабилен.

Не отговорих, затова Санди взе молив и нетърпеливо посочи с него купа със скицниците.

— Ти си изключително добра художничка, Лучия. Наистина. Имаш истински талант.

— Обичам да рисувам. — Погледнах към миниатюрния клоун в ръката ми и погалих с пръст вълнестата му коса. — Съсредоточеното рисуване за мен е равно на танците. Според мама ме успокоява. Тя обича да стоя на едно място. Никога не й е харесвало да танцувам. Концентрацията обаче е същата. Докато скицирам или рисувам, лошите мисли си отиват.

Санди ентусиазирано закима, но в очите му се забелязваше празнота, сякаш в действителност не бе разбрал какво имам предвид.

— Когато говориш така, сериозна и някак тъжна, ми се приисква да те целуна. — Той спря да кима и приближи лице до моето. Пуснах клоуна, обвих ръце около врата му и притиснах уста към неговата толкова силно и страстно — направо се изненадах. Миризмата на обгорена вълнена прежда, маслени бои и терпентин изпълни носа ми. Усетих как дългите му мустаци драскат кожата ми, а ръцете му ме обгръщаха силно, та чак се уплаших да не ми се спукат ребрата. Пред очите ми се появиха образите на Бекет, на Джорджо и Стела, все едно бяха гравирани на клепачите ми. Постепенно се разпръснаха, а аз се притиснах в Санди — целувах го все по-силно и по-силно и придърпвах главата му към себе си, сякаш исках да бъда погълната.

Санди се отдръпна. Чух кухненската врата да се отваря. Двамата се отдалечихме един от друг и се загледахме невинно в малкия клоун. Бабо влезе, а аз си отдъхнах с облекчение. Беше прекалено сляп да забележи каквото и да е било. Зад него имаше човек с гъста прошарена брада и пронизителни черни очи.

— Това е дъщеря ми Лучия; има урок по рисуване с господин Калдър — обясни бабо, а после се обърна към Санди и към мен: — Да ви представя господин Огъстъс Джон, дошъл е от Англия за портрета ми.

Санди скочи от стола с блеснали очи и се завтече да се ръкува с господин Джон.

— Господин Джон ще ме рисува в кабинета. Ако Джорджо се появи, помолете го да не ни безпокои преди пет часа. — Бабо посочи с жест господин Джон, който кимна на Санди и на мен, обърна се и излезе.

Санди все още сияеше, но се затруднявах да определя дали беше заради целувката, или заради срещата с господин Джон. Крачеше разсеяно около масата и се питаше дали да не го покани да гледа неговото цирково представление. Неуверено предположих, че господин Джон е твърде стар за „Великолепния цирк Калдър“. Санди се засмя: никой не бил твърде стар за неговия цирк. А после добави, че не може да ме целува, докато господин Джон е в къщата. Бил прекалено разсеян и неспокоен.

— Лучия, ела довечера в „Купола“. Ще бъдем голяма компания. И ще продължим оттам, където спряхме. — Намигна ми, сложи театрално ръка на гърдите си и добави: — Успя да откраднеш сърцето ми, ти малка палавнице!

Ала думите му прехвърчаха покрай мен, сякаш вятърът ги беше грабнал и отнесъл.

— Как започва лудостта, Санди? — Взех отново мъничкия клоун, потърках с палец раирания му гащеризон и го полюлях в шепа.

— Още ли си мислиш за Зелда? С нея всичко ще бъде наред, обещавам. А сега си отвори скицника. Няма да те моля пак.

* * *

Джорджо, в нова кадифена жилетка с гравирани сребърни копчета и с най-белите гети, които бях виждала някога, влезе бавно в стаята и завари бабо да си почиства очилата и да се оплаква от портрета си.

— Господин Джон не успя да пресъздаде добре долната половина на лицето ми. Какво ще правя, Джорджо?

— Стига си се ядосвал, Джим. — Мама взе една възглавничка от канапето и започна да я разбухва.

— На мен ми изглежда добре, татко. Всъщност съм дошъл за брачното ви свидетелство. — Джорджо се стовари на едно кресло, а тънките му длъгнести крака се проточиха пред него. — Хелън иска да направи копие, така че ако успеете да го намерите и да ми го дадете за два дни, ще сме ви много благодарни.

Мама побеля, а бабо си свали очилата и започна да ги почиства наново. В стаята настъпи мълчание.

— Не се нуждаете от брачното ни свидетелство, за да се ожените — каза мама накрая.

— О, не е за сватбата. Както ви е известно, Хелън иска да имаме дете веднага щом се оженим. Вече не е толкова млада. — Джорджо прокара пръсти през намазаната си с брилянтин коса, сключи ги, сложи ръце зад главата си и спокойно зачака някаква реакция.

Погледнах мама, очаквайки жлъчен коментар относно възрастта на госпожа Флайшман. Но, странно, такъв не последва. Лицето й беше много бледо и бе стиснала устни в тънка права линия.

— За кога ще ви трябва? — Бабо продължаваше да си почиства очилата прекомерно внимателно.

— Нямаме бърза работа, предполагам — провлачено отвърна Джорджо. — Но когато детето се роди, тя ще иска то да носи фамилията Джойс, разбира се.

— Боже опази! — сопна се мама. — И защо да не бъде Джойс? Какво друго да бъде? Ако ти си бащата, значи е Джойс!

— Всъщност не е толкова просто. Ще бъде Джойс само ако аз съм Джойс. А аз съм Джойс само ако имате сключен брак. Всички знаем, че сте женени. Всички знаем, че Лучия и аз сме законно родени — били сме на достатъчно годишнини от сватбата ви, виждали сме халките ви — но законът признава само написаното на хартия. Така че се налага да взема свидетелството ви. — Джорджо прокара нокът между предните си два зъба, извади нещо оттам, разгледа го, после отново сключи ръце зад главата си. — Надявах се да ви е някъде на лесно. Ако е изгубено, Хелън ми каза, че можем да вземем копие от чиновника, който ви е бракосъчетал, но вероятно ще отнеме време, затова иска да задвижим нещата отсега. Тия еврейки са невероятно организирани.

В стаята отново стана тихо. Толкова тихо, че чувах оживеното чуруликане на канарчето в кафеза на съседите и свирката на влак в далечината. Мама седна на канапето със скован и изправен гръб. Лицето й беше все така пребледняло и напомняше маска — безизразно и неподвижно. Десният крак на бабо леко потрепваше, а ръцете му с пръстените по тях продължаваха да трият стъклата с малка квадратна оранжева копринена кърпичка, която държеше в калъфа на очилата. Опитах се да погледна Джорджо в очите, но той зяпаше невъзмутимо в тавана.

— Май имаше и връзка с наследството — продължи той. — Хелън ги знае тези работи. Богатите евреи, особено богатите американски евреи, държат делата си в ред. Ако се окаже, че нашето дете наследява нещо, всичко трябва да е законно. Иначе е само малко копеленце без никакви права. — Джорджо се изсмя грубо.

Мама рязко си пое въздух.

— Джорджо, достатъчно — отсече бабо твърдо. Сгъна оранжевата кърпичка, постави я внимателно обратно в калъфа и отново си сложи очилата. После погледна право в Джорджо и му каза, че ще намери свидетелството до седмица.

— Колко много шум за нищо! — Мама стана от канапето и отиде да застане до бабо. — Тя дори още не чака бебе. Възможно е дори да не може да има повече деца на нейната възраст. А ти ще накараш баща си да се занимава с всичко това за нищо.

— О, бебе ще има, спокойно. — Джорджо сухо се изсмя. — Решена е да има потомък на Джойс, малко от гения на бабо, както се изразява тя. Ще го постигне, дори да се наложи да посети всички лекари в страната. Както и да е — вече е родила едно дете, така че знаем, че може да има деца. А аз със сигурност съм плодовит. Бебе Джойс ще се появи, не го мисли. — Нещо в думите на Джорджо ми се стори грубо и мръснишко. Как предишният Джорджо бе изчезнал така безвъзвратно? Как беше възможно човек да се преобрази така цялостно и безусловно в някой друг? Джорджо се обърна и видя, че го наблюдавам. За секунда си представих как си разменяме от онези конспиративни погледи от едно време, които ни свързваха толкова силно. Отпуснах мускулите на лицето си в приятелска усмивка — някога така се подигравахме безмълвно на нашите родители или на техните гости. Ала очите на Джорджо бяха студени и той бързо извърна поглед настрани.

— Да. Бебе ще има и няма да бъде копеле.

* * *

След няколко часа Санди дойде да ме вземе, за да отидем в „Купола“, и ми донесе малък пакет, опакован в копринена хартия — задето съм толкова добра ученичка, обясни през смях. Очаквах да е някоя от цирковите фигурки, например въздушната акробатка. Но прокарах пръсти по хартията, като внимателно притисках и изследвах пакета, и разбрах, че греша. Разкъсах хартията, неспособна да скрия вълнението и удоволствието си. Вътре имаше брошка, направена изцяло от тел, огъната в най-обикновени концентрични кръгове, прикрепени към безопасна игла. Не беше бижу, което мама или бабо биха одобрили да нося. В действителност не беше нещо, което самата аз щях да избера. Но ми харесваше да си представям как Санди я е направил, мислейки за мен, докато е изчуквал и огъвал телта; предвкусвал е колко благодарна ще му бъда, докато огромните му пръсти са работели с тънките жички метал.

— Прекрасна е — възкликнах. — Ще си я слагам всеки ден, за да нося малка част от теб, където и да съм.

— Така, позволи ми. — Санди взе брошката и я сложи върху мен. — Къде ще стои най-добре? Ето тук, близо до дългата ти шия. Харесва ми контрастът между облата й форма и дългия ти врат.

— Да си сменя ли тоалета? Дали ще изглежда по-добре с друго деколте?

— Не, така е идеално. — Той закачи брошката най-отгоре на роклята, досами гърлото ми. После се отдръпна назад, за да ми се полюбува. Усетих прилив на щастие. През последните пет месеца болката, причинена ми от Бекет, когато ме отблъсна, бавно намаляваше благодарение на Санди. Пламенните целувки, очевидният му копнеж, вярата и доверието му в мен… Беше възвърнал самочувствието ми точно там, където Бекет го бе наранил. Докато ме придружаваше из „Монпарнас“ и ме целуваше страстно пред всички, унижението от отношението на Бекет неусетно беше изчезнало. Санди ми позволи отново да погледна към бъдещето.

Така че бях започнала много колебливо да се виждам като госпожа Александър Калдър. Този път знаех, че е нещо истинско и няма никаква връзка с баща ми. Санди се възхищаваше на бабо, но не проявяваше какъвто и да е интерес към него или към творбата му. Идваше вкъщи единствено за да види мен, за да ми преподава — на мен. Понякога си спомнях за Бекет и се смеех горчиво как любовта ме беше заслепила толкова много. Колко наивна съм била! Със Санди беше различно. Бекет беше потаен и мълчалив, а Санди — открит и прям. Не се интересуваше кой ще го види да ме целува. Когато случайно срещахме негови приятели (а той имаше много), ме представяше като „Лучия, светлината на живота ми“, и ме хвалеше колко добра художничка съм. Нито дума за баща ми. А Санди знаеше какво се случи с Бекет, как баща ми му забрани да стъпва вкъщи. Дали щеше да рискува да си навлече гнева на бабо, ако нямаше сериозни намерения към мен?

Разбира се, госпожа Александър Калдър ще е много по-различна от живеещата в изгнание госпожа Самюъл Бекет; сватбеният й букет също ще е съвършено друг. Бледорозовите розови пъпки ще бъдат заменени с огненочервени гладиоли, а белият люляк — с тъмночервени хризантеми. Ще има и пречки — Америка, например. Сърцето на бабо щеше да бъде разбито, ако трябваше да замина да живея в Америка. Щеше да се наложи да настоявам да живеем в Париж. Представях си как помагам на Санди с „Великолепния цирк Калдър“. Биваше ме да правя толкова много неща — да поправям фигурките и реквизита, когато се счупят, да помагам с грамофона, да продавам билети и да сервирам напитки.

Санди се взираше в брошката, която току-що ми беше закачил, мърдаше глава ту на едната, ту на другата страна, правеше крачка назад, после пристъпваше напред и накрая толкова се приближи до мен, че усетих дъха му върху врата си.

— Как ми седи? — попитах нетърпеливо.

— Май ще се наложи да я взема назаем. Помисли си колко страхотна ще бъде с малки пружинки на гърба. Лучия, направи ми удоволствието да се разходиш из стаята. Все едно я представяш на модно ревю.

С лека чупка в кръста и елегантно небрежна походка обиколих стаята, а Санди крачеше с големи стъпки редом до мен и наблюдаваше и оглеждаше брошката. Лицето му беше оживено и напрегнато, така различно от лицето на Бекет. В този момент си спомних как преди толкова много месеци танцовите ми инстинкти ме бяха предупредили за сдържания език на тялото на Бекет. Защо не им се доверих? Защо бях така заслепена от любов? Още тогава усещах, че той премълчава нещо.

Спрях да се движа и погледнах Санди с окото на танцьорка. Движеше се свободно и енергично — нещо съвсем противоположно на стеснителната необщителност на Бекет. Сетих се колко вдървен беше Бекет, когато се опитах да го науча да танцува чарлстон, преди да подхванем уискито на бабо. Бях танцувала със Санди много пъти — движенията му бяха открити и неповторими. Затова знаех колко необуздано, свободно, неподправено щяхме да се любим.

Санди не съзнаваше как внезапно бях започнала да го изучавам с поглед. Очите му блестяха, а той кимаше енергично — чак имаше риск главата му да падне.

— Ако сложа миниатюрни пружини на гърба между спиралата и иглата, брошката ще се движи заедно с теб. Ще танцува! — Санди сложи ръце на раменете ми, за да спра да се движа, и откопча брошката. — Знам, невъзпитано е, но си помисли колко по-добре ще стане с пружинки. Танцуваща брошка за моето танцуващо момиче! — Поколеба се, после отмести присвитите си очи към ушите ми. Обеци! — Във възгласа му имаше такава наслада. Засмях се високо, макар да знаех, че ще върна подаръка от любимия си само минути след като го получа.

— Ще ми направиш ли обеци, асорти с брошката?

— Е, на тях няма да им трябват пружинки, нали? Ще се движат от само себе си с вятъра, с тялото ти. Ще имаш и двете! Ще сложа пружинки на брошката и ще направя спираловидни обеци. — Санди нежно потърка между палеца и показалеца си месестата част на лявото ми ухо. Чудя се каква тежест издържат ушите ти — промърмори. Усмихнах се и го погалих по ръката.

Тогава Санди вдигна ръката ми, лявата ми ръка, и я разгледа някак умозрително, сякаш преценяваше какъв е размерът й и колко е силна. — Брошка, комплект обеци и… — Замълча загадъчно. — И една изненада. — Притисна ръката ми към устата си и я целуна.

— Изненада ли? — Бях толкова слисана, толкова радостна от скритото значение на думите му, че гласът ми прозвуча като крякане.

— Няма да кажа нито дума повече. Иначе каква изненада ще бъде, нали? — Той ме пусна и сложи брошката в джоба си. — Хайде, Лучия, светлина на моя живот. „Купола“ ни зове.

Усетих внезапен порив да танцувам, да се въртя около себе си и в кръг и да усещам как косата и роклята ми се носят след мен. Колко бързо загърбвах миналото си. Санди вече нахлупваше шапката върху голямата си глава и се отправяше към входната врата.

— Може ли да покажа брошката на бабо? — извиках след него. Исках още някой да види колко много ме обича Санди. Сякаш част от мен не вярваше напълно на късмета си, сякаш имах нужда друг да види подаръка и да потвърди значението му.

— Още не. Когато е готова, ще я носиш така, че всички да я видят. Обещавам! — Той ме грабна за ръка, излязохме на площад „Робиак“ и се отправихме по улица „Грьонел“ към авеню Боске. Тогава си спомних абсурдните думи на Стела, докато обикаляхме Лувъра — че Санди бил сгоден.

— Санди? — Хванах го под ръка с облечената си в ръкавица ръка. — Според Стела Стайн си имаш годеница. — Нямах време да кажа нищо повече. Той спря на място — клаксоните на автомобилите мучаха, а количките на спиртните фабрики трополяха навсякъде около нас. После ме придърпа силно към себе си — усетих как въздухът засяда в гърлото ми. В следващия миг устните му вече бяха върху моите — топли, влажни и настоятелни, а езикът му тършуваше навсякъде из устата ми и се спускаше към гърлото ми.

— Луд съм по теб, Лучия. — Мушна ръката ми под своята. — Попита ли вече родителите си дали ще позволят да провеждаме часовете ни в моето студио, а, малка омайнице?

— Ще попитам. Обещавам. — Подскочих леко от нетърпение. Изведнъж се почувствах свободна като отвързана лодка. Заявявайки чувствата си към мен толкова ясно, Санди ме бе освободил. Пред очите ми изплува картина: Санди и аз сме голи на пода в студиото му, а цирковите фигурки ни аплодират, докато ние се въртим, търкаляме и поглъщаме един друг. Колко различно беше всичко в сравнение с Емил или с Бекет. И колко много грешеше Стела с нейния змийски език. Да, госпожа Александър Калдър бавно започваше да се оформя, разгръщаше се и се изпълваше като някоя от скулптурите на Санди.

— Ти си различна, Лучия! — Санди се засмя високо и цялото му тяло се разтресе до моето. — Попитай ги утре, обещаваш ли?

* * *

Мама и бабо не позволиха, естествено, да ходя на уроци в студиото на Санди. А Санди не повдигна повече въпроса и продължихме да ги провеждаме в кухнята на площад „Робиак“.

Веднъж, след като предишната вечер дълго се бяхме целували в един тъмен ъгъл на „Купола“, Санди пристигна за урока ни много късно, останал без дъх от вълнение. Идваше направо от ателието на Пийт Мондриан и говореше толкова бързо, че не успявах да следя мисълта му. Думите му съскаха, бълбукаха и преливаха, а той не спираше да обикаля около кухненската маса, твърде превъзбуден, за да седне.

— Ателието му е изцяло в бяло. Няма почти никакви мебели. Само неща от първа необходимост, тях също ги е боядисал в бяло. Няма нищо декоративно. Само едно-единствено лале във ваза — и познай какво! Да, позна! И него го е боядисал в бяло! Само едно нещо не е бяло — грамофонът. Но познай! Него го е боядисал червен. Грамофона — представяш ли си? — Санди млъкна, колкото да си поеме дъх и после отново продължи, като жестикулираше ожесточено и клатеше смаяно глава. — Ателието има прозорци от две страни, така светлината влиза и отляво, и отдясно, а на стената между прозорците е закачил огромни картонени правоъгълници, боядисани в основните цветове. И ги размества в зависимост от това как се чувства. Никога не съм виждал нещо подобно!

— Боядисал е лалето бяло ли? Защо просто не си е купил бяло лале? — Протегнах се да погаля Санди по ръката. Но той не обърна внимание на въпроса ми, не показа по никакъв начин колко е уместен и продължи да крачи бързо из кухнята, без да мога да го докосна.

— Мондриан вярва единствено в линиите и цветовете; смята ги за най-чистата форма на изразяване и нищо друго няма значение. Но правоъгълниците му ми дадоха брилянтна идея — в пространството се носят неща, всички в различни размери и цветове. Някои в движение, други — не. Попитах го дали позволява да си поиграя с правоъгълниците, да ги накарам да се залюлеят. — Санди вече почти тичаше около кухненската маса, махайки с ръце, а юмруците му се отваряха и затваряха.

— Какво ти отговори?

— Отказа ми. Категорично. Заяви, че творбата му вече е достатъчно бърза. А идеите му за цветовете… еха — а! Използва само черно и бяло, и понякога червено. И студиото му е направено така — всичко бяло, една черна ваза и червен грамофон. Никакво зелено или розово, или лилаво. Според него всички тези цветове само объркват и смущават.

— И той ли се облича само в бяло тогава? Боядисал ли си е косата в някакъв основен цвят? — Въпросът ми беше напълно сериозен, но Санди не ме чу. Чудех се дали изобщо говори на мен и дали ще забележи, ако тихичко изляза от стаята.

— Не спираше да говори за това „как“. Всичките му произведения се занимават с това „как“ — как на позицията, как на пространството, как на цветовете. Адски вдъхновяващо! — Санди почти подскачаше. Погледнах притеснено отворения прозорец. Ами ако без да иска се хвърли от него? Почти сигурно ще умре.

— Какво ще правим с моя урок по рисуване? — попитах и отново посегнах към ръката му, молейки се да се дръпне от отворения прозорец.

Санди погледна мимоходом джобния си часовник.

— Нямам време. Трябва да се върна в студиото си. Искам да започна този следобед. Ще се видим ли в „Купола“ по-късно?

Кимнах. Надявах се да успея да измисля някакви умни въпроси за пространство и обем, преди да стигна там.

— Какво става с брошката ми? А с обеците? — извиках. — Ами изненадата ми? — Но отговор от Санди не дойде. Чу се само как стъпалата му трополят надолу по стълбите.

* * *

Онази вечер в „Купола“ имаше повече хора от обикновено. Разотиващи се след театър зрители, туристи и хора на изкуството стояха на групи около бара. По масите седяха екстравагантно облечени посетители: клюкарстваха, спореха и флиртуваха през дебела синя завеса от цигарен дим. Бързо забелязах Санди и неколцина от неговата „банда“, както ги наричаше той — Уолдо Пиърс, заобиколен от млади момичета с току-що подстригани коси, Айви Тротман (красивата мълчалива съпруга на Уолдо) и Хуан Миро. Зарадвах се, че водя Стела за подкрепа. Приятелите на Санди ме плашеха с арогантните си самоуверени маниери.

Санди ни купи по един джин фис, а Уолдо започна да ме закача кога ще имам време за един частен урок по танци. Момичетата, които се навъртаха около него, намираха всичко за много смешно, кикотеха се и се усмихваха глуповато, но Айви ме посъветва да не обръщам внимание. Беше облечена в удивителна рокля от оранжева коприна, обшита с мъниста, и черно кадифено болеро, наметнато около раменете й. Пушеше с оранжево цигаре и тръскаше пепелта по пода, сякаш не забелязваше пепелника точно пред себе си. Деликатно побутнах пепелника още малко към нея, за да е точно до чашата й с шампанско, но тя продължи да тръска пепелта по пода.

Санди не говореше за нищо друго, освен за студиото на Пийт Мондриан. Разказваше — за кой ли път — за боядисаното в бяло лале и боядисания в червено грамофон — на всеки, готов да го слуша. На Уолдо и Миро, и двамата художници, първия път им се стори интересно. Дори Стела се заинтригува от уменията на Мондриан в домашния декор. Странно, но никой не попита защо Мондриан не си е купил бяло лале, а аз не събрах кураж да попитам повторно, за да не ме сметнат за глупава. След като Санди разказа вече два пъти на приятелите си за деня си при Мондриан и те отказаха да го слушат повече, Санди взе да заговаря напълно непознати хора на бара и да им обяснява за бялото ателие. В един момент и те се отегчаваха и си тръгваха. Тогава почна да забавлява с историята си Гастон, добродушния главен барман. Уолдо поръча още коктейли джин фис, а после шампанско и още шампанско.

Преди Стела да реши да си ходи, й доверих, че Санди ми е направил брошка и ще ми измисли и обеци към нея, които да танцуват, докато вървя. Ще си ги сложа следващата седмица, за да ги види. А после й разказах за изненадата и размахах лявата си ръка пред лицето й. Тя ме погледна подозрително, сякаш току-що съм си признала, че съм извършила убийство.

— Хайде, познай! Какво бижу ще ми направи Санди след това? — Думите ми бяха завалени и усещах как топлият задушлив въздух в бара ме обгръща, увива ме в дим и врява.

— Лучия, какви ги говориш, за бога?

— Първо брошка. После обеци. А сега иска да направи нещо за лявата ми ръка. Не е ли очевидно, Стела? Нямаш ли очи на лицето си? — засмях се сподавено. Някои хора схващат толкова бавно!

— Той ти е преподавател по рисуване — натърти Стела, а гласът й бодеше от неодобрение.

— Не е просто преподавателят ми по рисуване. — Обърнах се да погледна Санди. Беше се облегнал на бара, косата му стърчеше разрошено, а пръстите му разсеяно потриваха вдлъбнатината на брадичката му. Нещо в ширината на раменете му ме подтикваше да отида при него и да го докосна, да прокарам пръсти по гърба му. Но тогава всичко започна да се върти и да губи очертанията си. Стела ме гледаше гневно. Взе ми чашата от ръката и ме дръпна да стана от канапето, на което се бях отпуснала удобно.

— Тръгваме си. Веднага — изсъска тя. — Пи прекалено много. — Повлече ме към вратата и без дори да успея да протестирам, вече стояхме на тротоара, а мразовитият есенен вятър развяваше косите ни.

— Целувал ме е толкова много, а сега ще ми направи и пръстен и ще се любим, преди да се оженим, както е модерно — каканижех, докато се опитвах да запазя равновесие.

— Някой трябва да ни изпрати до вкъщи — прекъсна ме рязко Стела. — Изчакай тук. Ще помоля Уолдо.

— Не — е, доведи Санди. — Усещах как леко се олюлявам, а клепачите ми натежават все повече и повече. Стела се върна с Уолдо, стиснал пура между мустакатите си устни. Хванахме го под ръка от двете страни и се заклатушкахме по булевард „Монпарнас“. Докато вървяхме, Уолдо изпълняваше омразно известната си имитация на ревящо магаре, а Стела крачеше до него с каменно изражение и мълчеше.

* * *

На следващия урок по рисуване Санди ми каза колко се ядосал, задето със Стела сме „офейкали към вкъщи с Уолдо“. Попита ме защо не съм го изчакала, но още не бях успяла да му отговоря, когато ми сподели колко много се надявал да ме целува по пътя към нас. Каза всичко това усмихнат и през смях и разбрах, че не е истински сърдит.

Не спомена ателието на Мондриан, но вметна, че Мондриан гледал цирка му предишния ден и много го харесал. Циркът на Санди беше станал много популярен и всякакви хора на изкуството идваха от близо и далече, за да го гледат. При всеки разказ на Санди за прочутите хора в публиката усещах прилив на гордост и започвах да се виждам като негова асистентка: или приведена на пода наглеждам грамофона, или на вратата късам билети. После обаче Санди каза нещо, което ме накара да замръзна.

— „Великолепният цирк Калдър“ май вече извървя житейския си път. Не знам колко още ще продължавам да го играя.

— Не! — извиках.

Санди ме погледна учудено.

— Не го прави — опитвах се да звуча спокойно и уверено и да скрия паниката в гласа си. — Какво ще е Париж без твоя цирк?

— О, Париж ще си е Париж, но ми допада ентусиазмът ти, Лучия. — Санди се наведе, все едно да погледне рисунката ми, но внезапно и без предупреждение взе лицето ми в огромните си, изцапани с боя ръце и го притегли към неговото — целуваше ме по устните, езикът му обгръщаше устата ми, увиваше се около езика ми, блъскаше се и се тласкаше енергично в зъбите и венците ми. Оставих скицника и обвих ръце около врата му, за да го придърпам по-плътно към себе си, но неочаквано той се отдръпна назад и избърса уста с ръкава си.

— Лучия, работата е там, че покрай Мондриан ми дойдоха някои фантастични идеи. Циркът отнема много време, не ми остава никакво за нещата, които наистина искам да правя. Искам да разширя границите на скулптурата. Искам да работя в много по-голям мащаб. Циркът е страхотен, но имам нужда да продължа напред.

Леко се разстроих при мисълта, че се налага да се откажа от госпожа Александър Калдър в ролята й на циркова асистентка. Прекарах последните няколко нощи да си представям как слагам плакати, продавам билети и да поправям фигурките, затова ми трябваха няколко секунди да се пренастроя. Какво щях да правя в бяла къща с боядисани лалета и цветни квадрати из въздуха? Навярно Санди беше доловил опасенията ми, защото ме погледна особено, отстъпи назад, мръщейки се, и веждите му се събраха в една линия.

— А защо не направиш цирка по-голям? По-големи фигури, по-голям реквизит, всичко да е по-голямо. Обичаш моторите и механиката. Защо не?

— Защото вече искам да правя нещо друго. Още не знам какво точно, но ако не намеря време, за да разбера, никога няма да науча. — Санди си засмука замислено показалеца, обърна се и се загледа през прозореца.

Докато умувах над думите му, усещах страх, сякаш нещо тъмно и неприятно пълзеше и се въртеше в мен. Опитвах се да проследя погледа му, зареян навън, над покритите с шистови плочи покриви и наклонените комини чак до Айфеловата кула. Но всичко беше деформирано и неясно.

— Ще продължаваш ли да ми преподаваш?

— Естествено. Ти си любимата ми ученичка, знаеш го. Да не мислиш, че целувам другите си ученици? — Санди се разтресе от смях и настроението ми веднага се промени. Поех си дълбоко глътка въздух и почувствах как приливът на безпокойство отминава. „Все ще се намери — казах си — роля за госпожа Александър Калдър със или без цирка.“ После ми хрумна нещо вдъхновяващо.

— Не става ли някой да продължи цирка без теб? Пак ще си бъде твоят цирк, разбира се, но без да се налага да бъдеш там.

Санди ме изгледа с любопитство.

— Имаш ли предвид някой?

— Може би. — Върнах се над скицника и се съсредоточих върху рисунката си, прехапвайки устни, за да прикрия усмивката си. Наум написах малко съобщение за вестниците: Госпожа Александър Калдър е поела ръководството на превърналия се в парижка легенда „Цирк Калдър“, което ще позволи на съпруга й да се съсредоточи върху следващата глава в кариерата си в качеството си на най-изтъкнатия скулптор във Франция. Запитан за мнение, господин Калдър сподели, че подобна съпружеска отдаденост е рядкост, и й благодари от дъното на сърцето си.

— Лучия, тази скица е страхотна. — Санди погледна над рамото ми, приведе се, долепи устни до врата ми, прокара език нагоре до ухото ми. Отпуснах се в него и тихо се усмихнах.

* * *

Докато показвах на Китън какви танцови движения изучавам в школата на госпожица Морис, й споменах за идеята си.

— Не искаш ли да се върнеш целодневно към танците? Ако ти се занимаваш с цирка, как ще ти остава време да танцуваш? — Китън стоеше на един крак с кръстосани над главата си ръце.

— Ще ги комбинирам. — Наместих й ръцете и й побутнах пръстите. — Разтвори пръсти още малко.

— Както и да е. Според мен би било много трудно за някой друг да ръководи цирка на Санди. Темпераментът му е основна част от начинанието. Всички животински звуци, които издава, и да надува тази метална свирка. — Китън се изправи на пръсти. Погледна ме отвисоко. — Наистина ли искаш да се занимаваш с това?

В изражението на Китън се долавяше неодобрение, все едно си мислеше, че няма да мога да викам като маймуна или да рева като лъв пред публика. Със сигурност нямаше да се показвам в най-елегантната или най-привлекателната си светлина. И това, което казваше Китън, беше вярно. Липсваше ми впечатляващият темперамент на Санди, неговата освободеност или което и да е онова качество, което правеше цирка успешен. Щях да съм притеснена, несигурна, объркана. Защо не го бях осъзнала по-рано? Кое ме караше да си мисля, че мога да вляза в ролята на Санди? Със сигурност обаче можех да се омъжа за него, нали? Все още можех да бъда госпожа Александър Калдър, но вероятно трябваше да се откажа от „Великолепния цирк Калдър“. В крайна сметка ще го подкрепям така, както му се струва подходящо. Неизбежно ще се нуждае от помощ за картините и скулптурите си. А и там ще са децата ни, потомството ни малки калдърчета.

— Сега си повдигни другия крак. Бавно. Задръж го така. — Отстъпих и погледнах позицията й, докато се усмихвах при мисълта за цялата сюрия бебета Калдър.

— Убедена ли си, че е семеен тип? — попита Китън, без съмнение спомняйки си какво се беше случило с Бекет и историите, които й бях разказвала за оранжевия велосипед на Санди и бандата му щури приятели. — Изглежда, живее доста бохемски, нали? Лучия, защо се усмихваш?

— Много хора в Париж живеят така. Е, не сме от тях, но мнозина го правят. Няма да ме кара да карам оранжево колело, нали?

Китън се засмя, залитна, после си възвърна равновесието.

— Надявам се, че няма, мила! Стела е сигурна, че е сгоден за друга, знаеш, предполагам?

— О, да, знам. Сигурно го иска за себе си, както беше с Бекет. — Усетих как горната ми устна се извива от само себе си презрително. — Но това е различно. Той ме целува непрекъснато и ми подари брошка, и ми прави обеци, и мисля, че ми прави и годежен пръстен.

— Годежен пръстен ли? Сигурна ли си?

Разказах на Китън как Санди огледа лявата ми ръка и после ми обеща изненада.

— Гледаше безименния ми пръст, така че едва ли е гривна, нали? А сега си спусни крака… ръцете обратно в port-de-bras… чудесно.

Китън свали ръце и си пое дълбоко въздух, от което плоският й корем се изду едва забележимо.

— Колко е романтичен само. Мога ли да видя брошката?

— Ти ще я видиш първа, скъпа Китън. Но той я преправя, за да се движи, докато вървя. Ще бъде прекрасна. — Въздъхнах доволно. — Поеми си отново дълбоко въздух. Госпожица Морис вярва, че дробовете, коремът и стъпалата са най-важните части от човешкото тяло.

Китън се намръщи.

— Как така брошката ще се движи?

— Ще й сложи пружинка на гърба. Луд е на тема движение. Всичко трябва да се движи и върти, и преобръща.

Китън изпъна ръце и крака и се засмя.

— О, мила, защо не си избереш нормален мъж, в който да се влюбиш? Някой обикновен — да работи на бюро и да спестява за кола.

— Звучи като описание на новия ти приятел. — Стигнах до канапето с няколко странични стъпки, завъртях се веднъж и седнах. Гаджето на Китън работеше във финансовия отдел на фабриката за гуми „Мишлен“ и постоянно й подаряваше червени рози и шоколад.

Китън изви рамене и се усмихна.

— Ричард е получавал толкова много повишения, че вече им изгубих бройката.

— Бабо никога няма да приеме за зет някой като него. За какво ще си говорят? Бабо не може да си говори за автомобилни гуми.

— Но той ще се жени за теб, а не за баща ти. Какво значение има, ако нямат общи теми за разговор? — Китън си вдигна първо едното бледо стъпало, разтърси го, а после направи същото и с другото.

Погледнах я обезнадеждено. Как да обясня какво е да си дъщеря на гений? Как да й разкажа какво ще е разочарованието на бабо, ако тръгна да се омъжвам за костюмиран чиновник? Поклатих глава и си замълчах. Не исках да нараня чувствата на Китън. Беше единствената приятелка, която ми остана. Вече не броях Стела с нейните змийски очи.

— Лучия, имала ли си скоро някои от твоите пророчески сънища или предчувствия?

Изсмях се язвително.

— Е, не бяха съвсем точни, що се отнасяха до Бекет, нали? Със Санди нещата са по̀ физически.

— Може би силата на емоциите е потиснала пророческите ти способности. Чувала съм, че медиумите са способни да работят само при определени условия — например, когато е тихо или са много спокойни вътрешно.

— Е, ако случаят е такъв, Санди определено ги е заглушил. Наоколо ли е, въздухът направо вибрира от присъствието му. — Дори само докато говорех, усетих как в дъното на корема ми се надига пронизващо желание.

Китън се приближи до канапето, седна до мен и ме хвана за ръка.

— Според мен трябва да танцуваш повече, Лучия. Беше толкова щастлива, когато танцуваше по цял ден. Защо не се свържеш отново с Мадика? Изгаряше от желание да те обучава.

— Не мога. Прекалено много ме е срам, след като така се провалих с балета. А и родителите ми съвсем ясно ми дадоха да разбера, че танците на сцена не са подходяща кариера за дъщерята на литературен гений.

— Добре, тогава защо да не правим нещо заедно? Да се явяваме на филмови прослушвания като двойка. Или да си основем нова танцува трупа. Сега е подходящият момент и за мен. Какво мислиш?

— В момента съм прекалено заета. Предстои ми да стана квалифициран преподавател по танци в школата на Маргарет Морис, имам уроци по рисуване, непрекъснато се налага да помагам за нещо на мама и бабо, а и сватбата на Джорджо наближава. — Гласът ми затихна при мисълта за сватбата на брат ми. Мама все още не говореше с госпожа Флайшман, така че вероятно дори нямаше да бъда поканена.

— Просто не съм сигурна дали ти е достатъчно само да преподаваш движение. Не искам да звуча пренебрежително, но не е както когато танцувахме преди, нали?

— Да, не са танци за сцена — отвърнах, подбирайки внимателно думите си. — Но това, което правя, помага на много хора. — Поколебах се, не знаех как точно да се изразя. — А и госпожица Морис е много вдъхновяваща. Методът й помага на бременни жени и инвалиди, на деца и спортисти. Полезен е. А аз искам от живота ми да има полза, Китън.

— Но ще обмислиш предложението ми, нали? Да правим нещо заедно — нещо творческо или пък нещо, в което сами да контролираме живота си. Обещай ми да си помислиш, нали? — продължаваше да ме убеждава Китън.

— О, Китън, обещавам. — Идеята й ми допадаше, а и не допусках Санди да възрази. Обичаше да ме гледа как танцувам. Един-два пъти го бях хванала да ме скицира на салфетка в „Купола“, докато опитвах нови стъпки или скокове. Но дали бях готова отново да се върна на сцената? Да се изправя срещу гнева на мама? Естествено, ако първо се омъжа… Ако съм госпожа Александър Калдър… Стиснах ръката на Китън.

— Нека да довърша обучението си при Маргарет Морис и да мине сватбата на Джорджо. Животът ми скоро ще бъде съвсем различен, ще видиш.

* * *

Бабо си имаше нов слуга — Пол Леон, бежанец от болшевишка Русия, зет на учителя по руски на бабо Алекс Понисовски. След като Бекет беше изгонен от площад „Робиак“, господин Леон започна да идва вкъщи, да се намърдва в дома ни. Точно както всички останали.

Бабо го харесваше, защото средното му име беше Леополд (също като главния герой в „Одисей“), а жена му се казваше Луси — почти като мен. Мама беше впечатлена от госпожа Луси Леон, защото развеждаше американски туристи на модни обиколки из Париж. Господин Леон беше готов на всичко за бабо и гледаше на площад „Робиак“ като на свое светилище. Всъщност господин Леон навярно беше най-сервилният слуга, който бабо някога е имал. Често оставаше на площад „Робиак“ по цял ден, преписваше на машината, четеше, превеждаше и изпълняваше поръчките на бабо. Наскоро господин Леон дойде вкъщи, стискайки огромни томове с кожени подвързии със законите на Италия, Франция и Англия. Както винаги асансьорът беше развален, така че когато пристигна, дългурест и прегърбен, дишаше тежко като куче под тежестта на няколко грамадни тома.

Не обърнах особено внимание на новите четива на бабо. Четеше озадачаващи книги непрекъснато. Предишната седмица накара господин Леон да претърси цял Париж за книги с английски детски стихчета. А докато бяхме в Торки, се запали по някакви английски списания за ученички и накара един от Подмазвачите да му поръча стари броеве на „Вестникът на Попи“ и „Само за ученичката“.

Едва по-нататък, след като господин Леон си беше тръгнал една вечер, се замислих за книгите със закони. Седях на пианото, любувах се мълчаливо на черно-белите клавиши и се чудех дали Санди ще поиска пианото да бъде боядисано в червено, когато дочух откъслечно разговора на мама и бабо в кабинета. Изглежда, говореха за книгите със закони, а това беше странно, защото мама четеше рядко и никога не обсъждаше с бабо работата му. Тънкият глас на бабо ту отслабваше, ту се усилваше — нещо също особено, защото той много рядко повишаваше тон.

Докато напрягах слух, чух бабо да казва как нещо (не успях да чуя какво) трябвало да се направи законно в Англия и не можело да бъде направено никъде другаде. Мама отвърна, че това било изцяло по негова вина, а после настъпи мълчание. Облегнах се на стената, изпънах врат и се заслушах. Мама спомена нещо, което ме изненада. Семейството й никога нямало да й проговори отново. А гласът й беше язвителен и огорчен, доста по-различен от обичайния й тон. В този момент гласът на бабо стихна и не чувах нищо. Отново се намеси гласът на мама — силен, ясен и ядосан. Питаше какво щели да правят с репортерите. Бабо обеща да се погрижи, всичко щяло да бъде направено тихо и законно в Лондон. Мама подхвърли, че страшно се надявала да е така, после чух дръжката на вратата да се завърта, мама излезе от кабинета на бабо и влезе в гостната, където седях на пианото. Бързо погледнах клавишите и изсвирих една гама. Тя измарширува покрай мен, дишайки шумно през разширените си от яд ноздри.

Реших да поискам съвет от Санди. На следващия ден имахме урок и очаквах да си получа брошката, може би и новите обеци, а навярно дори и пръстен. Опитвах се да не мисля за пръстена, но не спирах да си представям как би изглеждал. Сигурно и той щеше да има миниатюрна пружинка и когато лявата ми ръка се мърда, пръстенът ще танцува и блещука — също като мен.

* * *

Санди пристигна точно в десет часа с бастун в едната ръка и с куфар в другата. Обясни, че ще рисувам целия цирк като упражнение по перспектива. Отвори куфара и започна да нарежда малките мачти и висящи телчици за номерата на трапеца и ходенето по въже, а после разстла миниатюрния червен килим. Междувременно му разказах какъв разговор между родителите ми съм подочула и го попитах за какво според него е ставало въпрос. Санди се смя толкова много, че събори телчиците на трапеца и се наложи да подреди всичко отново.

— Кое е толкова смешно? — поинтересувах се намръщено.

— Очевидно е — изломоти Санди. — Лучия, толкова си наивна.

— Какво искаш да кажеш? — Отдръпнах се, наклоних глава и започнах да го наблюдавам как се мъчи да нагласи металните въженца на трапеца, докато ръцете му се тресат от смях.

— Прости ми, ако съм прекалено директен, но баща ти пише книги, които повечето хора намират за вулгарни. Брилянтни, но вулгарни. По-лошо от вулгарни — развратни. — Санди се поколеба, бутна въженцето на трапеца на място и закачи въздушната акробатка. — Така е, нали, Лучия? Не ми казвай, че не си чела „Одисей“.

— Той е най-великият писател на двайсети век. Всички го казват! — Издърпах акробатката от телчицата, разгледах я, опитах се гласът ми да не звучи войнствено. Помъчих се да спра треперенето на ръката си. Не се получи.

— „Одисей“ е забранен в почти всички държави по света. В Америка го горят. Рискуваш да те тикнат в затвора, ако го продаваш. Не сте ли в Париж поради тази причина?

Кимнах. Знаех всичко за десетте години на изпитания, през които бабо се опитваше да намери начин „Одисей“ да бъде издаден, но не ми се мислеше по въпроса.

— Какво общо има „Одисей“ с репортерите и че хората няма да говорят повече с майка ми?

Санди отново започна да се смее, а тялото му се люлееше от смях.

— Следващата му книга сигурно ще е още по-вулгарна. Положително работи над нещо наистина феноменално в тоя негов кабинет. — Той спря да се смее и млъкна. — Странното е, че изглежда толкова порядъчен и е толкова тих и учтив, и винаги се обръща към мен с „господин Калдър“. Не разбирам, наистина не разбирам. Не стискай въздушната акробатка толкова силно — ще я счупиш.

Примигнах и се опитах да накарам мускулите около очите ми да не треперят. Честно казано, нямах никаква представа за какво става въпрос в „Творба в процес на написване“. Нещо за „тъмната нощ на душата“, реки, Ирландия. Откъсите, които бях слушала бабо да чете, бяха красиви, виещи се, мелодични. Но какво означаваха? Дали съм муза за нещо вулгарно? За нещо по-развратно, по-скандално и от „Одисей“? Не, беше невъзможно. Казах на Санди, че греши — в „Творба в процес на написване“ няма нищо нецензурно.

Ала същевременно се зарадвах на обяснението за откъслечно подочутия разговор между родителите ми. Все пак какво друго може да включва книги със закони, ходене до Англия и репортери? Беше ли възможно „Творба в процес на написване“ да е толкова отвратителна, та да се наложи да напуснем Франция? Струваше ми се невероятно да може да бъде публикувана законно в Англия, но не и във Франция. Поклатих озадачено глава, докато нареждах моливите и хартията за скици. Ходът на мислите ми бързо ме отведе до госпожа Александър Калдър. Ако родителите ми се преместят да живеят в Англия (мама беше дала да се разбере, че Англия е любимата й страна, а Лондон е любимият й град), щеше да се наложи със Санди също да се установим там.

— Санди, довърши ли вече брошката ми?

— О, дявол да го вземе! Готова е, но я забравих в ателието. Ще я донеса следващия път. Обещавам. — Целуна ме разсеяно по главата.

— А… а обеците? Онези, дето ще се полюшват, когато вървя и танцувам?

— Все още са творба в процес на създаване! — Санди започна да се смее на собственото си остроумие.

Ами обещаната изненада? Моят пръстен изненада? Чудех се дали да го попитам, но се отказах. Изглеждаше малко самонадеяно. Дори леко грубо. Целуна ме няколко пъти по време на урока, но някак разсеяно. Навярно той също се притесняваше от възможността семейството ми да замине за Англия.

Приключих със скицата, а Санди ме похвали, че съм схванала принципите на перспективата и опакова цирка. После внезапно и най-неочаквано ме попита дали ще успея да се измъкна за една нощ. Искал да ме заведе да танцуваме, а след това да отидем в ателието му.

— Ще ми бъдеш първият — прошепнах с наведена глава и прикован в скицника поглед. Усетих как по шията ми се надига гореща червенина, но дали от вълнение, или от свенливост, не бях сигурна.

— Още си девствена? — Санди се протегна, хвана кичур от косата ми и го уви около пръста си. — Е, ще успееш ли да се измъкнеш? За една нощ?

— Да. — Сърцето ми препускаше. Кой можеше да ме покрие? Китън! Само Китън щеше да излъже заради мен.

— Нека да измислим план, когато дойда следващата седмица. — Той се отдръпна, затвори капака на куфара, взе си бастуна и го завъртя театрално. — Ще ме подлудиш, малка хитрушо!

— Няма ли да те видя преди това? — Опитах се да говоря спокойно, но думите просто блъвнаха от устата ми. Без него цяла седмица? Да, дълга, празна седмица, но след това госпожа Александър Калдър щеше да се надигне като феникс от пепелта на миналото ми.

— През следващата седмица ще имаме достатъчно време да си измислим план, моя малка ирландска девичке. — Усмихна се закачливо, а веждите му се мърдаха нагоре-надолу. После повдигна брадичката ми с палец и ме целуна бурно и пламенно по устните, та чак вътрешностите ми се надигнаха, после се спуснаха и се завъртяха, а кръвта бушуваше в сърцето ми. Когато най-накрая отворих очи, си беше тръгнал, оставяйки след себе си малко от аромата, енергията и топлината си.

* * *

Прекарах следващата седмица, реейки се на площад „Робиак“. Усмихвах се просто така за голямо раздразнение на мама. Бабо обаче не забелязваше нищо. Беше доволен, че бе успял да накара известния диригент сър Томас Бийчъм да присъства на рецитал на Джон Съливан. Не обръщах внимание на бръщолевенето му какъв „невероятен тенор“ е Съливан, защото умът ми гъмжеше от други мисли. Нескончаемо си представях нощта със Санди. Помислих за всичко — какви обувки, рокля и бижута да нося, каква да бъде прическата ми, какъв цвят — червилото, къде да си сложа парфюм, да си купувам ли ново бельо.

Докато родителите ми ги нямаше, телефонирах на Китън и й разказах за желанието на Санди да спи с мен, а аз се бях съгласила. Не успях да преценя съвсем добре реакцията й. Долових неохота, дори известно несъгласие, но в крайна сметка тя прие да ме покрие. Чак когато затворих, осъзнах колко абсурдно беше да се налага аз, вече двайсет и три годишна, да прибягвам до такива лъжи. Без никакво затруднение бих изброила куп момичета в Париж, които влизат и излизат от приемните на разни хора, извършващи криминални аборти. Но никоя от тях, естествено, не живееше заедно със старомодните си родители ирландци, от които не може да избяга.

Настъпи денят на урока ми със Санди. Не си намирах място от нетърпение. Обикалях из апартамента, в стаята ми направих няколко стъпки chasse, като често спирах, за да си погледна лицето и косата, да си оправя червилото или отново да си напудря деколтето. Няколко пъти си смених огърлицата и обеците, но после се сетих, че Санди ще ми подари бижута. Махнах си гердана в очакване да ми сложи трептящата, потрепваща брошка и люлеещите се обеци. Допрях устни до огледалото и се целунах, ала стъклото — студено и твърдо върху езика ми — нямаше нищо общо със страстната уста на Санди. Направих още две обиколки из апартамента, разпъждах мухите, проверявах дали часовниците са навити, отварях капаците на прозорците, за да погледна дали ще го видя как върви по улица „Грьонел“. Накрая мама реши, че не може повече да понася нервността ми и излезе. Господин Леон и бабо се бяха разположили в кабинета. Чувах тракането на пишещата машина и как бабо диктуваше с мелодичния си глас, подобен на камбана.

Най-накрая чух часовникът да бие. Време беше. Събрах си скицниците и моливите и ги наредих върху кухненската маса. За да се успокоя, се опитах да скицирам ножа за масло на мама със седефената дръжка, но поради прекомерната ми нервност се оказа невъзможно. Обикалях кухненската маса и произнасях безгласно „госпожа Александър Калдър“. Накрая се изморих. Започнах да си представям нощта, която ни предстои — големите му ръце свалят (новите) ми жартиери, а след това (новите ми копринени) чорапи, лицето му се сгушва във врата ми (напарфюмиран), той вкарва език в (измитата ми и повторно измита) уста и лочи като жадно куче. Мушнах ръце под блузата си, прокарах ги по ребрата, гърдите и корема си. Попих влагата от подмишниците си, прокарах език по зъбите и венците си, казах си, че тялото ми е направено за любов, и си пожелах да побърза.

Минаха петнайсет минути, а Санди все още не беше пристигнал, затова отидох в коридора и започнах да го чакам там — крачех напред-назад, гледах часовника, потупвах късметлийското ни гръцко знаме и си мислех за усмивката на Санди, за ръцете на Санди, за дъха на Санди.

Минаха още петнайсет минути. Изморена от мрачния задух в антрето, отидох в гостната, затворих капаците на прозорците и седнах на пианото. Прокарах треперещите си пръсти по клавишите няколко пъти, но господин Леон подаде глава от кабинета и ме помоли, ако нямам нищо против, да се занимавам с нещо по-тихо. Бях прекалено неспокойна, за да му покажа, че вече минава пет и ми е позволено да вдигам шум. Вместо това кимнах безмълвно и пак отидох в кухнята.

Времето минаваше, а нервността ми започваше да намалява, след като стана ясно, че Санди няма да дойде. Почувствах как ме обзема равнодушие от разочарованието и осуетените ми надежди. Мама се върна с кошница със зеленчуци, а аз седях на кухненската маса, отпуснала глава върху неотворения си скицник. Бях обвила черепа си с ръце, сякаш, за да го предпазя.

Мама започна да вади от една торба кални картофи.

— Господин Калдър не дойде ли днес?

— Не — промърморих в масата.

— Сигурно е болен. Телефонира ли му?

— Няма телефон. — Вдигнах глава и изведнъж усетих раменете си по-леки. Разбира се! Трябва да се е разболял. Никога досега не беше пропускал урок.

— Защо не отидеш до ателието му да провериш дали има нужда от нещо? Вчера чух за някакъв клет нещастник, намерен починал от менингит в хотелската си стая. Абсолютно никой не забелязал. Лежал мъртъв и се разлагал в продължение на три дни. Ако побързаш, ще успееш да се върнеш навреме, за да дойдеш с нас във „Фуке“. А и ще ти се отрази добре да глътнеш малко чист въздух.

* * *

Дърветата се отърсваха от есенните си листа, а във въздуха се усещаше пронизващ студ. Бързах през „Монпарнас“ към ателието на Санди. Представях си го повален от менингит, може би дори вече умрял, със загнездили се в косата му насекоми. Уличните лампи започваха да светват и да хвърлят конуси топла светлина върху тротоарите. На всеки ъгъл, на колички, продаваха захаросани бадеми във фунийки или продавачи старци загребваха от мангали овъглени кестени и ги слагаха в квадратни парчета вестник. Продължавах да се препъвам по пътя, а пред очите си виждах как Санди умира, диша тежко, иска вода и едва стене за помощ. Ами ако съм закъсняла?

Вече бягах и бях изпотена, но стигнах до ателието му на улица „Вила Брюн“. Почуках на вратата, ала не получих отговор. Погледнах нагоре към зиналите тъмни прозорци, вторачени в мен. Продължих да блъскам с юмруци по вратата. Накрая набръчкана старица подаде глава от съседен прозорец и извика:

— Arrêtez-vous! Que voulez vous?^[1] — Попитах я дали е виждала собственика на ателието, но тя ме отпрати да се махам и от силното затръшване на капаците на прозореца по тротоара се посипаха люспи стара боя.

Явно Санди беше забравил. Вероятно е объркал дните и ще дойде утре. Разполагах с достатъчно време да го потърся в някои от любимите му барове. Тръгнах към булевард „Монпарнас“ и последователно отворих вратите на „Селект“, „Дом“, „Ротондата“ и „Купола“. В този ранен час навсякъде беше тихо: от Санди нямаше и следа. На излизане от „Купола“ Гастон, главният барман, ме извика иззад бара, където бършеше чаши. Беше ме виждал няколко пъти със Санди, затова му се усмихнах вяло и му обясних, че търся мосю Калдър.

Очите му светнаха, после примигнаха от изненада.

— О, мадмоазел Джойс, мосю Калдър беше тук снощи. Никога не съм го виждал да пие толкова много. Никога! — Гастон се удари по бедрото за повече изразителност. — Не успяхте ли да дойдете? Не съм бил толкова натоварен, откакто се самоуби Паскин. Каква трагедия! — Замълча, за да вземе друга чаша и ме погледна въпросително. — Вие сте приятелка на мосю Калдър, нали?

Вторачих се объркана в Гастон.

— Не, говоря за Александър Калдър, художника. Виждали сте ме тук с него много пъти. Често носи оранжев костюм, има мощен глас, винаги се смее, ръцете му са вечно покрити в лепило и боя.

— Да, разбира се. Мосю Калдър! — Гастон замълча, погледна ме над ленената кърпа в ръцете си и продължи да бърше чашите. — Направихме му хубаво парти. Жалко, че го пропуснахте. Не знам как е успял да си хване парахода днес. Сигурно се е чувствал ужасно тази сутрин.

— Параход ли? — повторих безмълвно.

— Да, за вкъщи, за Америка. О, какъв загадъчен човек! Никой не знаеше, че е сгоден. Но снощи годеницата му също дойде. — Гастон видя шока, изписан по лицето ми, и посочи към стола зад мен. — Май имате нужда от питие, мадмоазел Джойс. Заведението черпи. Искате ли едно бренди?

Гледах го глупаво, а устата ми висеше отворена, отпусната, безжизнена. Думите му се въртяха из главата ми. Санди — сгоден, заминал за вкъщи, за да се ожени. В деня, когато се предполагаше, че той и аз… Не! Невъзможно!

Пресегнах се, взех чашата с бренди от Гастон, излях го в гърлото си и усетих как гори и щипе. Надигащите се паника и мрак започнаха да се оттеглят. Бях замаяна. Зашеметена.

— И за вас ли е бил сгоден, мадмоазел Джойс? — Гастон тъжно поклати глава. — Тези художници са наистина ужасни. Е, какво ли знам аз, все пак съм просто обикновен барман. Искате ли още едно бренди?

Гастон ми напълни повторно чашата, докато се борех да осъзная какво ми беше казал — щеше да има госпожа Александър Калдър, но това нямаше да съм аз; Санди е знаел от цяла вечност, че има прощално парти и не ме беше поканил. Не ме беше поканил! Не беше казал нищо нито дума. Нито думичка! Изгълтах брендито, усетих как вътрешностите ми изгарят, очите ми се насълзяват, слепоочията ми започват да пулсират.

— Коя е тя? — Гласът ми почти не се чуваше, та се наложи Гастон да се наведе, за да ме чуе.

— Някаква американска дама. Никой не я познаваше. — Гастон ми доля, поклати глава и няколко пъти изцъка съчувствено с език.

— Как изглежда? — Сега гласът ми беше по-силен и по-висок и бавно си отпуснах ръката, с която държах чашата с бренди.

— Не красива като вас, мадмоазел Джойс. — Добродушните му очи ме погледнаха набързо, изпълнени със загриженост и безпокойство. — Вие сте истинска ирландска красавица.

— Попитах го, Гастон. Попитах го дали си има годеница. — Пресуших брендито, наслаждавайки се на топлината, която минаваше през тялото ми, на щипещото усещане зад очите ми, на лекотата в главата ми. В ума ми плуваха думите на Стела, потъваха, а после изплуваха отново като плавей. „Сгоден за друга в Америка.“ А аз го бях попитала! И той ми отговори с толкова страстна целувка, че почти извади въздуха от тялото ми.

— Направил й прекрасен пръстен. Сам го изработил. Жена ми нямаше да го хареса, но беше много красив. — Гастон отново поклати тъжно глава.

— Копеле! Щяхме да се женим. Не мога да повярвам! — После се сетих за брошката. Санди така и не ми даде брошката, която направи за мен! Гадно копеле! Представих си американската му годеница с нормалните си очи и пълни с американски пари джобове да ходи наперено с моята брошка, с моите обеци. Изправих се и олюлявайки се, стигнах до бара, изпълнена с гняв, ярост и обида. Треснах чашата върху мраморния плот и поисках още едно бренди.

Гастон присви спокойните си очи и заяви, че според него е време да се прибирам.

— Тя носи моите бижута. Не разбираш ли, Гастон? Взела е моя годеник. Той е копеле, но е мой! — Дъвчещите туристи на близката маса се обърнаха да ме зяпат, а бифтекът, набучен на вилиците им, застина във въздуха. Помещението започна да се върти. Да се накланя и усуква, сякаш светът се бе откачил от оста си. — Аз съм госпожа Александър Калдър! — Олюлях се към дъвчещите туристи, а гласът ми ставаше все по-висок и по-груб.

— Ще ви заведа до дома ви, мадмоазел Джойс. — Гастон повика един от сервитьорите, излезе иззад бара и решително ме поведе към вратата. С една ръка ме държеше за лакътя, а с другата ме крепеше за гърба и ме направляваше, докато спираше такси. Не се съпротивлявах. В онзи миг усетих, че цялото ми перчене и гняв се превръщат в самосъжаление, а силата на яростта ми се трансформира в ужасна умора. Облегнах се тежко на Гастон и си пожелах бумтенето в главата ми да спре.

— Бяхме влюбени, Гастон. — В гърлото ми се надигна жлъчен сок — гранясал и горчив. — Бяхме влюбени! Как можа да ми причини това?

— Знам, знам. По-добре да го забравите, мадмоазел Джойс. Забравете напълно мосю Калдър. — Докато таксито отбиваше, чух как Гастон казва на шофьора да ни заведе до площад „Робиак“.

— Откъде знаеш къде живея? — Думите ми се завалваха и се пенеха, докато тромаво се намествах отзад.

— Всеки знае къде живее великият мосю Джойс. А сега ми дайте ръка, мадмоазел Джойс, и се дръжте за мен. Ще се почувствате по-добре на сутринта.

Облегнах се на кожената седалка. Всичко се люлееше — дърветата, сградите, уличните лампи, шофьорът. Малко стомашен сок започваше да се промъква през вътрешностите ми.

— Ще ви оставя пред вас — осведоми ме Гастон, когато пристигнахме на площад „Робиак“. — Великият мосю Джойс не бива да си мисли, че аз съм напил дъщеря му. — Беше обвил с едната си ръка рамото ми, докато с другата ме държеше здраво и утешително за ръка.

— Не ме оставяй, Гастон — измърморих. — Ще падна, ако ме оставиш. Моля те, не ме оставяй.

— Няма да ви оставя, госпожице Джойс. Ще ви заведа до апартамента, ще почукам на вратата и ще се скрия, докато някой от родителите ви отвори. Няма да сте сама дори за секунда, обещавам. Ако никой не отвори, ще ви заведа обратно в „Купола“. Обещавам.

Направи точно както ми каза. Заръча на шофьора на таксито да изчака и внимателно ме издърпа от задната седалка. Асансьорът на площад „Робиак“ беше все така развален, затова започнахме тежко да изкачваме стъпалата на петте етажа до вкъщи. Олюлявах се на омекналите си колене, а Гастон ме дърпаше, придумваше ме и ми повтаряше какво да правя. Накрая стигнахме нашия етаж, той ме подреди като купчина пране — сгъна ме и ме остави до вратата. Почука силно, обърна се и се втурна надолу по стълбите. Стори ми се, че седя свлечена така — с грижливо поставени една върху друга ръце — цяла вечност. Накрая вратата се отвори и се показа дългурестият господин Леон, който ме зяпна. Дойде и госпожа Леон с яркорозова шапка с перо. Чух мама да вика на бабо:

— Боже милостиви! Джим, ела да видиш какво ни е донесла котката. Неприятна гледка. Благодаря на Господ, че си наполовина сляп.

Междувременно чувах стъпките на Гастон да трополят надолу по стъпалата. Мислех си за всички онези, които ме бяха обичали и изоставили, чиито отдалечаващи се стъпки пееха и кънтяха в ушите ми.

* * *

Никога не казах на родителите си или пък на Джорджо за Санди. Когато Гастон ме доведе до вкъщи, си легнах и не станах десет дни под предлог, че съм болна. Бабо беше напълно погълнат от законодателните си разследвания (господин Леон все още идваше и си отиваше с книги със закони) и от предстоящата очна операция. През последните шест месеца беше написал едва осем страници от „Творба в процес на написване“. Ободряваха го единствено новините за оперните успехи на Съливан. Мама мислеше само за предстоящата сватба на Джорджо и Хелън Флайшман и как най-успешно да я саботира.

Лежах в леглото с „настинка“ и не спирах да плача винаги мълчаливо под завивката. Понякога ставах, поглеждах се в огледалото и видех ли, че кривогледството ми се връща, се пъхвах обратно в леглото и започвах да плача още по-продължително и по-силно. Плачех заради мълчаливата измама на Санди, заради немислимо жестоките му думи и обещания. А когато нямах повече сълзи за Санди, мислех за Бекет и от очите ми отново бликваха сълзи. Плачех за всичките си мъртвородени надежди и мечти — за любов и нежност, за освобождение, за сватбени букети, за къщурки с пухкави възглавнички, за градини с лехи от жълти нарциси. Всички те разбити, смазани на хиляди дребни парченца. Но най-много от всичко плачех за преждевременната смърт на госпожа Самюъл Бекет и госпожа Александър Калдър.

След десет дни се насилих да стана и да отида на час в школата на Маргарет Морис. Правех спирали и скачах, извивах се и се извръщах, въртях се и се вихрех в кръг. Усещах как мракът вътре в мен бавно се отдръпва, а болката и унижението постепенно се оттеглят в далечните ъгълчета на съзнанието ми.

Тогава си спомних за предложението на Китън — да танцуваме заедно, да правим нещо наше, нещо творческо. Как се беше изразила? Нещо, което ще ни даде контрол над собствения ни живот. Да, това беше! Ще се обадя на Китън. Ще поема контрол върху живота си, но не като нечия съпруга, а като самата себе си — като госпожица Лучия Джойс.

* * *

Една сутрин, немного след като се бях възстановила от „настинката“ си, бабо ми съобщи, че е получил писмо от господин Калдър.

Замръзнах по средата на един пирует.

— Поднася извиненията си. Наложило се да се прибере у дома по семейни причини. Съжалява, задето повече няма да ти преподава. — Бабо ми подаде писмото, но аз махнах, заявявайки, че през цялото време съм знаела за плановете на Санди да се върне в родината си. Докато говорех, гласът ми излизаше на пресекулки, а краката ми трепереха, но бабо беше твърде разсеян, за да забележи. Попита ме иззад кожената броня на огромна книга дали искам друг преподавател по рисуване. Помислих за около минута, а после отговорих:

— Не, благодаря.

— Господин Калдър имаше високо мнение за художествените ти умения. — Бабо ме погледна над тома със закони; очите му бяха покрити с млечно було. — Не мога да прогоня мечтата си ти и аз да работим заедно, mia bella bambina.

— Аз да илюстрирам книгата ти вместо Стела ли имаш предвид? — В гърлото ми се надигна сподавено ридание. Без съмнение Стела беше чула за отпътуването на Санди. И сигурно ме смяташе за наивна глупачка.

— Разбира се. — Бабо говореше невъзмутимо в плесенясалите страници на книгата. — Госпожица Стайн вече няма ангажимент към мен.

Мама внесе в гостната нова шапка в комплект с игла и бабо я осведоми за заминаването на господин Калдър и за нежеланието ми да ми намери друг учител по рисуване. Тя ме изгледа строго и скептично, заявявайки, че не иска да се размотавам цяла зима. Тънките й начервени устни се затвориха над зъбите и пред очите ми се появи образът на капан за животни. В мен се надигна ярост, усетих го. Усетих как ниско в гърлото ми гъргорят ужасни груби думи. Пред очите ми проблесна същият нечленоразделен и неконтролируем гняв, който изпитах, когато научих за Джорджо и госпожа Флайшман.

Стиснах уста, насилих се да се движа, поемах си дълбоки и дълги глътки въздух. Трябва да продължа да танцувам! Сковано обиколих канапето с тройна стъпка, а ръцете трепереха над главата ми.

— Ще продължа да рисувам. И ще продължа да ходя в школата на Маргарет Морис. Няма да се размотавам. — Сетих се за Китън и за тайния ни план; гневът ми се разнесе, оставяйки след себе си приглушена болка от писмото на Санди, подобно на тихото бръмчене на комар в нощта.

Понечих да споделя с родителите си намерението ми с Китън да започнем да работим заедно и за плановете ни да танцуваме отново, както едно време. Ако мама не беше там, вероятно щях да спомена нещо. Очите й обаче бяха студени и отегчени, а аз едва контролирах емоциите си. Не исках онзи демоничен глас пак да се надигне. Затова си замълчах.

— Определено се нуждаеш от повече приятели. — Мама погледна шапката и я прониза с иглата. — Защо не приличаш повече на Китън? Тя има много приятели мъже. — Обърна се към огледалото, накриви шапката и й нагласи периферията. — Цялото това подскачане насам-натам. Разправят, че госпожица Морис скитосвала полугола напред-назад.

Бабо остави писмото от Санди върху масата и се мушна тихомълком в кабинета, където сервилно го чакаше господин Леон. Мама взе писмото, хвърли му бърз поглед и подметна, че и бездруго никога не го е харесвала. Бил твърде „бохемски“, твърде „див“, събирал се с не когото трябва. Остави писмото и обяви, че излиза на проба за ново палто.

Останах сама с писмото на Санди и очите ми започнаха да се насълзяват. Защо не беше писал на мен? Защо бе изпратил толкова резервирано официално писмо до бабо? Не ми ли се полагаше някакво обяснение, някакво извинение? Тялото ми се отпусна, но вместо да се стоваря на канапето или да пропълзя отново в леглото, се насилих да отида до телефона, да набера оператора и да помоля да ме свържат с номера на Китън. Вдигна майка й — Китън не си била вкъщи, затова през стаени ридания я помолих, да, Китън да ми телефонира при първа възможност, защото имам да обсъдя нещо важно с нея. После си изтрих очите, преглътнах риданията си и се зарекох да се издигна отново. Но този път не като феникс, а като кокиче, което избутва зеленото си стъбълце през скованата от мраз земя. Да, отново щях да се издигна.