Анабел Абс
Танцьорката от Париж (22)

16
Април 1930 г.

Париж

Мама отказваше да разговаря с госпожа Флайшман. Всички знаехме, че е прекалено късно, че госпожа Флайшман е победила, а Джорджо е освободен. Но в продължение на няколко седмици мама упорито пазеше мълчание в нейно присъствие.

Междувременно планирах моята сватба, моето бягство. Щях да бъда облечена в бяло, разбира се, но исках съвременна рокля по последна мода с ниска талия и къси ръкави. Щях да нося було и букет от бледорозови пъпки и бял люляк. Сватбата щеше да е много скромна — мама и бабо, Санди, Китън, може би някои стари приятелки от танцовата ми трупа, вече разпусната. Щяхме да поканим семейството на Бекет, щеше да се наложи да дойде и Макгрийви, но нямаше да има никакви други Подмазвачи. Джорджо щеше да пее, Ман Рей — да направи снимките, а аз щях да изпълня танц, по който работех в часовете си при Маргарет Морис. Тържеството щеше да е във „Фуке“: шампанско, студено пиле и алпийски ягоди.

Щях да оставя на Бекет деликатния въпрос къде да се оженим. Бабите и дядовците ми бяха католици, а семейството на Бекет — протестанти. Исках да отидем на меден месец в Ирландия и да видя родния му дом. После щяхме да посетим Дъблин и Голуей, за да видим бабите и дядовците, лелите, чичовците и братовчедите ми. Представях си мислено всичко — двамата, хванати под ръка, а устите ни — схванати от усмивки. Чувах думите им на заминаване: „Добре се е подредила Лучия! Толкова са красиви заедно!“.

А ако Бекет не искаше да ходим в Ирландия, навярно щяхме да заминем за Германия и да навестим леля му и чичо му. После предстоеше да намерим къде да живеем. Ще се настаним в някой малък апартамент, щях да боядисам стените сини, цвят патешко яйце, и да купя пиано. Бекет щеше да си има кабинет с много лавици от светъл дъб за книгите си и махагоново писалище, където щеше да пише по цял ден. Щях да посадя червени мушката на балкона, та да ни ободряват при мрачно време. Щях да направя дома ни уютен и удобен и вечер Бекет щеше да бърза да се прибере. Щях да свиря на пианото и да му пея. И, естествено, отново щях да танцувам на сцена. Щях да танцувам като госпожа Самюъл Бекет.

От унеса ме измъкна мама — седеше пред мен и размахваше писмо.

— Лучия, налага се да заминем за Цюрих. За следващата седмица имаме насрочена дата за операцията на окото на баща ти.

— Не мога да замина! Другата седмица госпожица Морис пристига от Англия и ако не ме види, няма да стана учителка по танци. — Позволих на гласа си да се изостри, ужасена от мисълта, че ще пропусна посещението на госпожица Морис, а тя изрично искаше да ме види как водя час.

— Не е нужно да идваш, Лучия — подхвърли мама с безразличие. — Отиди при госпожа Флайшман.

— Не искам да ходя при госпожа Флайшман! Защо да не си остана вкъщи? Така или иначе ти не говориш с нея, тъй че как ще я попиташ?

Мама изсумтя.

— Моля те, позволи ми да остана тук — примолих се. Защо Джорджо да не дойде при мен?

— Ще поговоря с Джим, но нищо не обещавам.

В този миг осъзнах, че това е шансът ми. Шансът ми да се сгодя. Докато родителите ми ги няма, с Бекет щяхме да сме свободни да обсъдим нашия брак. Най-накрая щяхме да говорим без пречки за любовта си, без бабо да ни виси на главите и да следи всяко наше движение и поглед. Безкрайно развълнуван, умът ми кръжеше, докато се чудех как ще бъде най-добре да постъпя. Нямаше как да го поканя на площад „Робиак“, ако мама настояваше да остана при някого или Джорджо да си е вкъщи. В театрите и кината няма да разполагаме с достатъчно време, за да говорим. Танцовите зали и баровете са твърде шумни и препълнени с познати.

Нуждаехме се от тих ресторант със сумрачни кътчета. Скромен, тъмен ресторант с равнодушни сервитьори. Близо до място, където после да се разходим, да си говорим и да се целуваме, далеч от любопитни погледи. Припомних си всички ресторанти, където бяхме ходили със семейството ми… прекалено скъп… недостатъчно задушевен… никаква романтика. Наум зачеркнах любимите на бабо „Фуке“, „Ле Трианон“, кафене „Франсис“ и „Клозри де Лила“. Накрая се сетих за малко бистро с ниски тавани и осветление на свещи близо до южния изход на Люксембургската градина. Бяхме ходили всички заедно: родителите ми, госпожа Флайшман и Джорджо, Бекет и аз точно след рождения ден на бабо през февруари. Не беше достатъчно лъскаво за родителите ми и за госпожа Флайшман, а сервитьорите не раболепничеха като във „Фуке“, но на Бекет много му хареса и заяви, че не е ял по-вкусен бифтек с пържени картофи. Ще бъде идеалното място за първия път, в който заявяваме любовта си един на друг.

Бекет ще говори как от толкова време не мисли за нищо друго, освен мен, как идва на площад „Робиак“ само за да ме види. Ще си шепнем как телата ни копнеят едно за друго и колко дълго сме жадували за този момент. Ще си спомним за страстните мигове в гостната на мама и ще се смеем на ужасеното й изражение, когато ни видя. Ще изберем дата за сватбата и ще обсъдим костюма му, църквата, цветята и пръстените. Ще го питам какво мисли за розовите пъпки и белия люляк, а той ще се посъветва какво цвете да сложи в бутониерата си. Ще поиска диво ирландско цвете, разбира се. Например, една-единствена роза, откъсната от жив плет. Ще имаме традиционна ирландска сватбена торта на три етажа, украсена със захарни розички. Ще предложа Ман Рей да снима. А Бекет сигурно ще възрази, защото обожава снимките на Бернис Абът. После ще се засмеем, а Бекет ще каже: „Не, ако искаш Ман Рей, значи ще помолим Ман Рей“.

Ще обсъдим сватбата, ще поговорим за медения месец с все така приковани един в друг погледи, а коленете ни ще се докосват под масата. Ще отпратя сервитьора, а Бекет ще ми каже колко много иска да ме заведе в Ирландия, да ми покаже градината, кучетата, родителите си, планинските пътеки, по които е ходил с баща си, таванската стая, където са спали с брат му.

А после, с пръсти сключени през масата, ще си говорим къде ще живеем. Дали да не си намерим някой малък апартамент близо до бабо и мама? Или да се преместим в покрайнините на Париж, за да си имаме градина с лехи от жълти нарциси и куче? Ще му опиша пухкавите възглавници и завесите, които си представям. Ще науча какво обича за закуска и как си пие кафето.

След това, хванати за ръце, ще се поразходим в Люксембургската градина. Луната ще хвърля ивици бледа трепереща светлина по пътеките, ухаещият на лалета лек пролетен вятър ще разхлади пламналите ни страни. Ще спрем да се целунем под кестена до фонтана. Ще бъде дива, необуздана целувка и ще се наложи да се отдръпнем един от друг, останали без дъх от копнеж. Ще ме помоли да се любим още там, облегнати на набраздения ствол на дървото. Ще ми каже как си е представял, как е мечтал за този момент… а аз ще му призная как в продължение на месеци не съм мислила за нищо друго, освен за него. Ръцете му ще се плъзнат под роклята ми. Пръстите ми ще се вмъкнат под ризата, в панталоните му.

Бях толкова погълната от мислите си, че не чух как мама блъска по вратата на стаята. След това дръжката се завъртя и тя се появи пред мен със зинала уста, готова да ми се сопне.

— Лучия, минава десет. Ще закъснееш за часа си по танци.

* * *

Обсъдих всичко с Китън, а тя одобри избора ми на ресторант. Но каза, че имам нужда от нов тоалет и нов грим. Купих си бледозелена рокля, ягодовочервено червило и сенки в ментовозелено, асорти с роклята. Зеленото подчертаваше сияйната ми кожа и тъмната ми коса. А и това беше цветът на Ирландия. Запазих си час, за да ми навият косата, и реших да си сложа огърлица от нефритени мъниста. Когато стана време родителите ми да заминат за Цюрих, вече бях готова. Джорджо се съгласи да се премести на площад „Робиак“, докато ги няма, но никога не си беше вкъщи, така че беше излишно да се тревожа за него. Телефонирах на Бекет и го поканих да излезем на вечеря в осем часа. Настъпи мълчание, сякаш линията прекъсна, а после той отвърна:

— Да, добре, Лучия. Би било чудесно.

Вървях към ресторанта, а сърцето ми пърхаше лудо. Осъзнавах, че не бе минал и ден, без да си мисля за него, без да си представям как ме обгръща с ръце, как устните му са върху моите. И въпреки това сега, когато целта беше почти постигната, ме обхвана тревога. Дланите на ръцете ми лепнеха от влага, а гърлото ми се беше свило и стегнало. Поемах си дълбоко дъх и си повтарях отново и отново: „Госпожа Самюъл Бекет“.

В ресторанта ме отведоха до маса за двама в един от ъглите. Седнах така, че Бекет да ме види — и аз него — щом влезе в ресторанта. За мое облекчение нацупеният сервитьор нямаше представа коя съм. Запали свещта на масата и ми даде меню. „Какво блаженство е да си навън инкогнито“, помислих си. След „Одисей“ бабо беше станал толкова известен, че където и да отидехме, се обръщаха да ни зяпат. Почувствах трескаво вълнение да съм навън сама и неразпознаваема.

Чаках и отново си представих как ще мине вечерта. Вече няколко дни планирах за какво ще говорим. Нямаше да споменавам Санди, Стела или бабо — ще говоря за госпожа Флайшман и Джорджо, и техните сватбени планове, за да създам подходяща атмосфера. Бекет обичаше да говори за книги, така че ще обсъждам „Любовникът на лейди Чатърли“ — отново, за да създам подходяща обстановка. Както обикновено, ще го попитам какво чете в момента, какво пише и кои са любимите му ученици. Не желаех да се разпростираме в приказки по тези въпроси. Затова после ще говорим за любимите ни места в Париж, любимите ни цветове, художници, цветя. И за Ирландия, естествено. Обичах да слушам за майка му и градината й. Това щеше да внесе трогателна нотка в разговора, особено предвид предстоящото ми запознанство с нея. Исках да съм сигурна, че ще ме приветства в семейство Бекет. Не ми се щеше да се държи с мен, както мама се отнасяше с госпожа Флайшман, макар вината да беше изцяло нейна, задето бе отвлякла Джорджо. Ние с Бекет бяхме съвсем различна двойка. Ирландци, връстници, никой от нас не се беше женил или развеждал и се обичахме.

Размишлявайки над разликите между мен и госпожа Флайшман, вдигнах поглед и видях сервитьора да се приближава. Пригладих си набързо косата, защото успях да зърна Бекет зад гърба му. Той ми помаха над рамото на келнера, а аз бях толкова радостна, че по лицето ми се разля огромна усмивка. Докато сервитьорът се отместваше, Бекет се наведе и ме целуна по бузата. Чак когато отстъпи назад, видях зад него още един мъж. Изчаках сервитьора да отведе другия гост на неговата маса. Напразно. Вместо това той каза, че ще донесе стол и ще приготви още един куверт.

Усетих как лицето ми се сбръчква от объркване и смущение. Тъкмо щях да обясня на келнера, че нямаме нужда от друг стол, когато Бекет се намеси:

— Дано не възразяваш, Лучия — доведох един от моите ученици, Жорж Пелорсон. Беше огладнял. — Двамата мъже кратко се засмяха, а аз почувствах как ме връхлита мрак. Мъчех се да скрия чувствата си, да спра вълната на болка и разочарование. Дробовете ми се стягаха и започвах да дишам тежко и панически. Бях доволна, че сме на свещи, че съм седнала. Опитах да се съсредоточа върху дишането си.

Сервитьорът се върна със стол и две менюта. Пелорсон и Бекет обсъждаха виното — не можеха да решат бяло ли да пият, или червено.

Пелорсон се обърна към мен:

— Радвам се да се запознаем. Слушал съм толкова много за баща ви. Ще ми разкриете ли някои от тайните му? Всички умираме да научим заглавието на новата му книга, нали, Сам?

Зяпнах от учудване. Поклатих безмълвно глава. Не бях в състояние да разсъждавам нормално — толкова смутена бях от Пелорсон и от това, което означаваше присъствието му. Не спирах да се питам защо Бекет е довел ученика си. Преповтарях си разговора ни по телефона. Когато му се обадих и го поканих на вечеря, му казах, че искам да обсъдим нещо важно, лично, неотложно. Да! Точно тези думи използвах… важно, лично и неотложно. Защо беше довел този човек с любопитните му въпроси?

Усещах си дъха дрипав и оръфан. Гърдите ми се надигаха и спускаха. Затворих очи и се съсредоточих върху дишането си. Навътре през носа, навън през устата. Навътре през носа, навън през устата. Отворих очи и се почувствах малко по-спокойна, но забелязах, че Пелорсон се е вторачил в мен. Той бързо се загледа отново в менюто си, ала беше прекалено късно. Видях каква неприязън премина през лицето му.

Сервитьорът дойде, за да вземе поръчката. Погледна ме с очакване. Думите в менюто се разпръснаха на отделни плаващи букви, гмуркаха се и се потапяха пред очите ми. Не можех да чета, затова поръчах първото хрумнало ми: салата. Но вместо да запише поръчката ми, сервитьорът започна да ми задава куп въпроси, на които не знаех как да отговоря. Каква салата? Ще поръчам ли още нещо към салатата? За предястие ли да бъде, или като основно? Гледах го безизразно, неспособна да му отговоря. Исках да си тръгне. Исках да вземе и Пелорсон със себе си и да се махнат.

Чух Бекет да му казва да ми донесе голяма салата „Ница“. Докато той и Пелорсон си поръчваха, аз дишах. Навътре през носа, навън през устата. Навътре през носа, навън през устата. Погледнах Бекет, спокойното му лице и бледите му синьо-зелени очи, които се движеха по менюто. И ръцете му. Боже — ръцете му! Усетих как цялата ми любов към него бушува в мен, вълнува се и се разбива. Но имах и лошо предчувствие, защото знаех какво го е накарало да доведе Пелорсон. И причината не беше, че Пелорсон е огладнял.

Притиснах колене под масата. Притисках ги толкова силно, та чак усетих как ставите ми стържат. Изопнах гръбнак, седнах съвсем изправена — гърбът ми беше опънат като дъска. Продължавах да дишам. Посъвзех се и се заслушах в Бекет и Пелорсон — обсъждаха какво са си поръчали. Съзнавах колко съм разочаровала Пелорсон. Несъмнено беше очаквал някой умален литературен гений, който да го осветли относно загадъчните навици на великия Джеймс Джойс. Несъмнено се е похвалил на приятелите си, че ще вечеря с дъщерята на прочутия писател. Несъмнено всички те очакваха да им разкаже дума по дума как е минало.

Сервитьорът донесе виното, а после и храната. В следващите двайсет минути побутвах спаружените листа маруля из чинията си и броях и преброявах сребристите филета аншоа и шушулките зелен фасул. Бях доволна, че имам какво да правя и в какво да гледам. Пелорсон ме запита за танците, но не му обърнах внимание. Бях прекалено заета да броя шушулките в чинията си. Изглежда имаше доста: хлъзгаха се в локвичка олио и цвърчаха, когато ги пробождах с вилицата. Бекет почти не говореше — въртеше се неспокойно на стола, а лицето му беше леко порозовяло. Знаех, че го излагам пред ученика му.

Играех си със салатата, но не успях да хапна нищо от нея, дори една шушулка, дори едно филе хлъзгава аншоа. По едно време сервитьорът отнесе чинията ми, вдигнах очи и срещнах погледа на Бекет. Той не отмести очи и за минута ми се стори, че отново съм на върха на Айфеловата кула — пред мен всичко се простира, протяга се навред, аленее към хоризонта. Последва замайването, бавното въртене в главата ми, когато погледнах надолу. Наблюдавах Бекет и си припомнях всички тези усещания. В очите му се четеше предпазливост и бавно започнах да съзнавам, че вероятно не изпитва същите чувства като мен. Дали не бях изтълкувала нещо погрешно? Бекет се обърна към Пелорсон и го попита дали ще иска десерт.

Трябваше ли да повдигна темата за брака ни сега, независимо от присъствието на Пелорсон? Навярно щеше да схване намека и да си тръгне. В крайна сметка затова бях тук с нова рокля, с прическа, а кривогледството ми, което отново беше започнало да се влошава, бе скрито под блясъка на новите ми сенки за очи. Изведнъж видях всичките си надежди и мечти да се разбиват на хиляди малки парченца. Видях сватбения букет да избухва над главата ми, а розовите пъпки да падат безжизнени към земята. Видях малкия дом, който си представях, разцепен на две, а дебелите завеси — разкъсани. И накрая госпожа Самюъл Бекет. Видях госпожа Самюъл Бекет да се топи в пространството като призрак. Изчезваше крайник по крайник. Докато не остана нищо друго, освен главата, която, отделена от тялото й, се носеше във въздуха с едно-единствено въртящо се пред мен око.

Задъхвах се. Избутах масата. Изпитвах потребност да изляза. Въздух! Нуждаех се от въздух! Изправих се трепереща и непохватна и видях, че Бекет ме гледа, а лицето му беше изопнато от тревога и смущение. Пелорсон ме попита дали ми е лошо и се опита да ме успокои, слагайки ръка върху моята. Изтиках го и се втурнах към входната врата на ресторанта. Навън си поех дълбоко въздух няколко пъти и се затичах по улицата към Сена. От очите ми бликаха горещи сълзи — сълзи на срам и поражение, и отчаяние. Всичко беше черно, освен луната, която висеше в смрачаващото се небе като студена сребърна монета. Чух как Бекет ме вика през надвисналия мрак. Не се обърнах. Сълзите се спукаха по лицето ми, а аз тичах, докато не стигнах до площад „Робиак“.

* * *

След по-малко от десет минути се позвъни. Лежах на канапето в тъмната гостна и се ослушвах, без да мърдам. Звънецът не спираше да звъни. Чух гласа на Бекет, който ме викаше по име от улицата. Главата ми бръмчеше, но най-накрая станах, минах през неосветеното антре и го пуснах да влезе. Гримът ми беше размазан и по лицето ми имаше следи от сълзи, но вече не ми пукаше.

В тъмното, заеквайки, Бекет ми обясни, че не съм изтълкувала правилно намеренията му.

— Нещо… нещо друго ли си очаквала? — Капки пот бяха избили там, където свършваше челото и започваше скалпът му.

Кимнах безмълвно.

— Новият ти тоалет ми харесва. — Тонът на Бекет беше неуверен, но любезен. — Красива си. И все пак — дано не съм те подвел по някакъв начин.

— Идваш вкъщи всеки ден — смотолевих. — Надявах се да се оженим. — Веднъж произнесени, думите застанаха между нас като пламъци и почувствах облекчение.

— О, Лучия, идвам, за да се виждам с баща ти, а не с теб.

Свих се отвратена.

— Моля?

— Идвам, за да му помагам. Това е единствената причина. — Думите му бяха студени и безмилостни. Очите му се бяха превърнали в играещи сини пламъци, които ме отблъскваха и ме плашеха. Вцепених се. После в ума ми нахлуха милион въпроси. Как ме беше гледал, как ме беше докосвал, когато се разминавахме, въпроси за всички онези моменти на близост, за онзи път, в който щяхме да се любим, ако не ни бяха прекъснали. Беше ме докосвал там, където нито един мъж не ме беше докосвал преди. Почти правихме любов. Всичко ли беше забравил? Да не би уискито да го е изтрило от паметта му? А разходките или когато ходехме на кино, когато пиехме чай в квартирата му? Нима е било само за да се вижда с баща ми?

— Ако това е единствената причина, какво беше всичко останало? — попитах го мрачно.

Бекет гледаше в краката си, раменете му бяха свити и прегърбени.

— Ти си ми като… като сестра — измънка. — Но толкова… толкова красива… толкова жизнерадостна. Понякога не успявах… не успявам… — Млъкна, после вдигна глава и раменете му се изправиха. Отстрани по лицето му се стичаше пот. — Не съм семеен тип. Идвам тук заради баща ти, Лучия.

Не можех да понеса да остана с него нито миг повече. Бях излъгана, предадена и унижена, но все пак се изправих от канапето с престорено спокойствие на духа.

— Значи не съм била нищо повече от… от ордьовър, така ли?

— Да — отвърна тихо Бекет, докато си изтриваше лицето с опакото на ръката.

— Върви си — заявих. — Веднага.

— Съжалявам. — Бекет отново клюмна, раменете му се отпуснаха, а очите му пак се забиха в пода. — Все едно съм мъртъв отвътре. Не изпитвам човешки чувства… затова не се влюбих в теб. Опитах…

— Веднага! — повторих. Не ми се слушаха повече посредствените му извинения. Беше ме използвал, за да се добере по-близо до бабо. Просто още един мазен Подмазвач. Отхвърлих предложението на Емил — милия, очарователен Емил — заради него. Бях готова да изгубя девствеността си заради него. И през цялото време не съм била нищо повече, освен пионка в играта му „Хвани гения“. Нищо повече от дъщерята на Джеймс Джойс. Вкусен малък ордьовър, сдъвкан и погълнат за секунда.

— Ще кажеш ли на баща си? — Погледът на Бекет беше залепен за пода, а гласът му боязливо трепереше.

Не му отговорих. Беше ми отнел всичко. Чувствах се като обвивка — крехка, чуплива, празна и объркана — а той питаше единствено дали съм щяла да кажа на баща ми. Как беше възможно да бъде толкова жесток, толкова безчувствен?

Бекет се обърна да си върви и се затътри по коридора като старец. Чух вратата на апартамента да се затваря след него, както и приглушеното ехо от стъпките му, докато слизаше по стълбите, за да излезе на улицата.

Мислех си за осемнайсетте месеца, през които го бях обичала и жадувала. Осемнайсет месеца, през които го чаках всеки ден. Осемнайсет месеца в разговори в антрето, моменти на близост и семейни излизания. Мислех си за брачното ни ложе — как беше паднал в обятията ми на онова парче светлина с цвят на мед, полугол и задъхан от желание.

Светнах лампите и отидох до телефона. Отстрани лежеше номерът на хотела, където бяха отседнали родителите ми. Вдигнах слушалката и помолих оператора да ме свърже.

След малко вече говорех с мама и й разказах всичко. Какво беше казал Бекет, как е разбил сърцето ми, как ме е оставил да вървя сама до вкъщи в мрака, как ме е опозорил и унижил. Мама беше бясна. Чувах гневът й да клокочи, докато препредава думите ми на бабо. Каза, че операцията още не е минала, но ще се върнат възможно най-скоро. Докато затварях, я чух да заявява високо и ясно: „Никой няма да си играе с дъщеря ни, Джим! Никой!“.

* * *

Останах в леглото два дни, без да говоря с когото и да било, без да ям — чувах само дрезгавите викове на вехтошарите, които влачеха количките си нагоре-надолу по улица „Грьонел“. Гледах как стрелките на часовника подминават бавно и неумолимо часа за урока ми по танци с госпожица Морис. И въпреки това не помръдвах. Опитах да си кажа колко е грубо да не си спазя уговорката, колко дълго бях чакала, за да проведа урок пред нея. Ала мислех единствено за преждевременно приключилата вечер с Бекет. Непрекъснато се питах защо бях изтълкувала всичко толкова погрешно, защо не бях разчела правилно толкова много знаци. Но дори и в най-мрачните си мигове съзнавах, че вината не е само моя. Ако нежните му думи и страстните му прегръдки не са били нищо повече от опит да се подмаже на великия Джеймс Джойс, значи ме беше подвел безмилостно.

Припомних си думите на Санди как цял Париж ни мислел за сгодени. Срамът и унижението проникваха до всяка точка на тялото ми, докато накрая всичко в мен ми се струваше смачкано и съсухрено. Как щях да гледам хората в очите сега? Вече си представях шушуканията в кафенетата на „Монпарнас“. Момичето на Джойс… зарязана… да, онази кривогледата… изоставили са я.

И защо ми беше да се държа толкова ненужно драматично в ресторанта? Питах се как щеше да постъпи Китън на мое място. Щеше ли да избяга разтреперана и разплакана? Не, щеше да си остане на мястото и да прикрие шока и разочарованието с добрите си обноски. Щеше, сигурна съм, да заличи болката и обидата, като тихо признае поражението си. А аз? Какво направих аз? Разбих се на парчета — грандиозно при това.

Родителите ми се върнаха, а мъката и срамът все още бяха пресни. Очите ми бяха подпухнали и зачервени от плач. Косата ми — неизмита и несресана. Лицето ми беше бледо и изпито. Мама започна да се суети — отваряше прозорци, събираше дрехи от пода, бършеше с кърпа червилото от огледалото. Видях я как оглежда новата ми рокля, докато я закачаше в гардероба. Клекна на пода, събра всички разпилени нефритени мъниста и ги сложи в купичка, която остави на тоалетката ми.

— Ще ги дадем да ги нанижат отново.

После отиде в банята, напълни ми ваната и наля в нея обилно от любимото си масло. Лежах във водата с аромат на лавандула и чувах как родителите ми си говорят. Бях забравила да затворя плътно вратата и силният глас на мама долиташе до банята.

— Знаех какво се случва, Джим. Виждах го с очите си. Ако не беше толкова погълнат от собствения си свят и ти щеше да го видиш. Или може би си го забелязал, но си предпочел да не му обръщаш внимание, защото ти беше удобно да идва тук. Но той се възползва, Джим. Подведе я и когато вече беше постигнал това, което искаше с теб, я изостави. Просто ей така. Дори не е отишла да танцува пред онази Маргарет Морис, дето беше толкова важна, че заради нея не дойде с нас в Цюрих. И изглежда ужасно. Кривогледството й се е върнало и здравата си личи. Пари на вятъра и нищо повече!

Думите й увиснаха за миг във въздуха, а после започнаха да се въртят и трупат в главата ми. Чух гласа на бабо и се опитах да избутам настрана това, което беше казала мама.

— Какво следва да направя? — Гласът му отслабна.

— Как какво, не е ли заслепяващо очевидно? Искам да му забраниш да стъпва тук. На всички тях. Защото после аз я изправям на крака. Не ти, Джим, а аз!

— Да, Нора, права си. Ще му телефонирам веднага.

— И не само на него, Джим. Телефонирай на всички. На всички неженени мъже, които идват, за да ти помагат за проклетата книга.

— Дори и на благочестивия и целомъдрен Макгрийви ли? Той може да ми помага, нали? Иначе кой ще го прави?

— Пет пари не давам, Джим. Женските ти обожателки — госпожица Бийч, госпожица Уийвър. Не искам повече никой да разстройва семейството ми, при условие че се интересуват единствено от теб. И госпожа Флайшман не е по-добра, но тя поне ще се омъжи за Джорджо. Само че с Лучия нещата стоят другояче. Тя има нужда от нашата закрила, Джим. И както ти казах, после аз й помагам да се изправи на крака.

Гласовете им утихнаха и постепенно осъзнах истинските мащаби на случилото се. Щяха да забранят на Бекет да идва вкъщи. Никога повече нямаше да го видя. С мечтите ми за любов и бягство, и свобода беше свършено.

* * *

След седмица Стела дойде на чай. Предложи да ме заведе в Лувъра, за да видим някаква друга картина, но все още не се чувствах готова да се изправя пред Париж, а и Бекет понякога ходеше в Лувъра, затова останахме на площад „Робиак“ и си поговорихме. Стела беше видяла Бекет и без всякакви заобикалки ми каза, че бил съсипан. Бабо му бил телефонирал в училището и му забранил да стъпва на площад „Робиак“. Каза ми също, че Бекет боготвори бабо и е изгубен без всекидневните си срещи с него. Тонът й беше прям, не се долавяше никакво смущение. Зачудих се на коя страна беше.

— Е, Стела, сега вече е твой.

Стела се изправи, без да ми обръща внимание, и отиде до прозореца. Сякаш нещо беше привлякло погледа й. После подхвърли:

— Връща се в Дъблин. Ще преподава там.

Усетих как ме пронизва болка. Аз ли бях причината? Аз ли го бях прогонила от Франция? Не си представях Париж без Бекет. Всичко започваше да се руши, да се разпада.

— Изглежда ужасно. Много е слаб и с обрив по лицето — продължи Стела с премерен глас, все едно вече е изричала тези думи, сякаш ги е репетирала по пътя насам. — Работи денонощно по изследването си върху Пруст. И се опитва да завърши превода на книгата на баща ти.

— Мислех, че вече не работят заедно — реагирах остро.

— Още преди да се случи всичко това, бил обещал да го направи. Изгубен е без доброто мнение на баща ти, Лучия. Взаимоотношенията им означаваха много за него. — Стела не отместваше поглед от гледката през прозореца — небето над Париж, прорязано от червени, жълти и сиви ивици, които се сливаха и размесваха в пламък ярка светлина. Чудех се дали се наслаждава на картината с очите на художник, или просто ме избягва.

— Защо ми разказваш всичко това? Изглежда, забравяш, че той ми разби сърцето!

— Наистина ли е необходимо и ти да разбиеш неговото, за да си го върнеш? — Обърна се и погледна право към мен. Имаше нещо упорито в изражението, в квадратната форма на челюстта й.

— Не съм направила нищо! Баща ми е ядосан. Не иска да вижда Бекет повече. Вината не е моя! — Чувах негодуванието в гласа си. Защо Стела ми казва всичко това?

— Опитах се да те предупредя. Опитах се да ти намекна, че планът ти няма да проработи. Но ти слушаше само Китън. Какво знае Китън за ирландците или пък за хората на изкуството?

— Китън е имала много приятели — заявих предано. — Знае всичко за мъжете.

Стела отново се обърна към прозореца и гаснещия залез.

— Трябва да знаеш още нещо. — Замълча, чух я как си поема дълбоко глътка въздух. Очаквах да се обърне и да ме погледне, ала тя продължи да говори на прозореца. — Бекет вече е имал любовница. Не сега, но през цялата минала година. Докато си мислела, че не може да откъсне поглед от теб, всъщност е имал връзка с друга. Научих го от господин Макгрийви. Никой друг не е знаел, освен господин Макгрийви.

Шумът в главата ми заплашваше да ме погълне. Думите на Бекет, думите на мама, а сега и думите на Стела — всички се въртяха и мятаха едновременно.

— Коя е тя? — прошепнах дрезгаво.

Стела дойде да седне до мен на канапето. Пое си пак дълбоко въздух, преди да отговори.

— Братовчедка му. Затова редовно е гостувал на леля си и чичо си в Германия. Съжалявам, Лучия. Смятах, че трябва да знаеш. Според господин Макгрийви всичко е приключило, но няма как да бъде сигурен, защото Бекет никога не говори по въпроса. Господин Макгрийви твърди, че му изпращала хиляди писма. Така познал, че се случва нещо такова.

— Изключено е да е вярно. Не е вярно. Господин Макгрийви се е объркал! — Но още докато възразявах, се сетих за писмата под леглото му… всички тези писма, вързани грижливо на малки купчини.

— Едва ли, Лучия — отвърна внимателно Стела.

Отпуснах глава в ръцете си и си прехапах долната устна, за да спра сълзите. Нищо не ме беше подготвило за това. Как можах да бъда такава глупачка! Станала бях за посмешище на Париж. Всички са клюкарствали за годежа ни, а Бекет е бил влюбен в братовчедка си! Как беше възможно? И все пак… И все пак не вярвах, че вината е изцяло моя. Нямаше как да забравя нежността на Бекет. Как ме беше гледал, докосвал, целувал. Как да забравя подаръка, който ми направи, или как ръцете му докосваха моите при всеки удобен случай. Как тялото му притискаше моето, как устните му докосваха врата ми, трепетния му глас, когато ми каза, че съм красива. Не! Беше постъпил несправедливо с мен и нямаше да позволя на Стела да си мисли обратното.

— Не ми пука. Той е копеле! Шибано, двулично копеле! — развиках се. Видях шокираното изражение на Стела, а после чух тракането на токовете на мама, която бързаше през антрето към гостната.

— Лучия, не се разстройваш отново, надявам се, нали? — Мама се вторачи в мен, прегледа лявото ми око — кривогледото. — Трябва да се успокоиш. — Обърна се към Стела. — Много мило от твоя страна, че дойде, Стела. Лучия не е излизала навън с дни. Париж ще започне да забравя, че тя изобщо съществува.

— Искаш ли да излезем другата седмица, Лучия? Ако не ти се ходи в Лувъра, ще отидем някъде другаде. Например, в някои по-малки галерии, какво ще кажеш? — Стела звучеше предпазливо, неуверено. Зачудих се няма ли да попита, да не би да е задължена на бабо да ми преподава история на изкуството. Преди да успея да отговоря, мама го направи вместо мен:

— Да, Стела, Лучия би дошла с удоволствие. Тъкмо от това има нужда сега. И трябва да се запознае с нови хора. Да не са писатели. Да не са ирландци. Да не са умни. Просто нормални хора. Това си казвам и аз. Ще поканиш ли и Китън? Тя познава много джентълмени.