Анабел Абс
Танцьорката от Париж (20)

15
Февруари 1930 г.

Париж

След операцията лежах на кушетката цяла седмица с обинтована глава. Бабо отдели време от кампанията си за Джон Съливан, за да се грижи за мен, като ми носеше бонбони и сладкиши, за да ме ободри. Дори мама полагаше образцови грижи — купи ми шапка, подчертаваща новите ми очи.

Свалиха ми бинтовете, а Китън и Стела дойдоха на гости с букети от оранжерийни цветя. И двете разгледаха внимателно оперираното ми око и го обявиха за чудо. Бабо изтанцува една ирландска жига и ми изпя песен за „девойката с прекрасните очи“, а мама пуфтеше и пухтеше: ако това не сложело край на оплакванията ми, не знаела какво ще го стори. Джорджо ми подари шишенце парфюм — навярно го беше взел от тоалетката на госпожа Флайшман, защото не беше пълно догоре. Но най-важно от всичко беше, че Бекет ми донесе книга. Посвещението от вътрешната страна гласеше: „Какво по-добро приложение на очите от четенето. С много обич, Сам“. Честно казано, сещах се за поне няколко по-добри приложения на очите, но си замълчах. След като той изчезна в кабинета на бабо, мама прочете надписа, зацъка неодобрително и същевременно окръгли пронизващите си очи и поклати глава. Препрочитах трите думи „с много обич“ отново и отново. Сърцето ми пееше.

Една вечер стоях в антрето и причаквах Бекет да излезе от кабинета на бабо. Подадох му палтото и го фиксиран дръзко с новите си очи. Чувствах се изключителна, безгрижна и свободна, все едно се бях избавила от зла магия. Изпитвахме осезателно желание един към друг. Бучеше във въздуха. В този момент бабо тихо се появи зад нас, размахвайки книга във въздуха. Бекет отскочи, за да е по-далеч от мен, сякаш го беше ужилил стършел. Засмях се. Беше дал ясно да се разбере какво чувства и това ми стигаше.

Усмихвах се през цялата вечер. Бабо не забеляза — беше прекалено погълнат от работата си, носеше препаската си за око и два чифта очила един върху друг. Но мама направи няколко коментара, докато прелистваше списание, и ме помоли да „споделя кое е толкова смешно“. Седях, рисувах скици (и се усмихвах), докато се приготвях за следващия си урок със Санди. С две перфектни очи възможностите пред мен изглеждаха безкрайни, необятни. Не можех да спра думите „госпожа Бекет“ да отекват в мен. Всеки път, когато ги изричах, на лицето ми се появяваше усмивка. Изведнъж се видях отново на сцената, танцувам пред запленената публика, а възгласи: „Encore, госпожо Самюъл Бекет!“ прекъсват бурните й аплодисменти.

Наложи се, естествено, майка да се намеси, за да ме върне на земята. Не спираше да ми повтаря да не избързвам, защото трябвало контролният преглед при доктор Колинсън да потвърди, че всичко е наред. Бабо обаче ликуваше с мен. Беше удивен колко бързо и с какъв успех е извършена операцията.

Отидох при доктор Колинсън. Огледа окото ми от всеки възможен ъгъл и през стотици различни уреди и очила. Накрая заяви, че е доволен, и заръча да се върна след месец за последен преглед. С мама спряхме за по кафе и парче торта, за да отпразнуваме добрите новини, и почти й разказах за плановете си за брак, но нещо ме спря и вместо това говорех за времето.

След седмица миех чиниите и си мислех за един нов танц. Мама внезапно спря да бърбори по средата на изречението и впери поглед в мен. Очаквах да ми се скара, задето не я слушам, но уви. Просто продължи да ме гледа втренчено. Следеше лявото ми око. Приближи лице съвсем близо до моето и ме хвана за раменете, за да не мърдам. По изражението й разбирах, че нещо е станало с окото ми. Извика на бабо:

— Джим, пак започна да се върти.

Думите й ме улучиха като камък. Бабо, естествено, не виждаше нищо. Вгледа се в окото ми, обяви го за съвършено и забърза обратно към кабинета си.

Ала вече беше прекалено късно. Какво имаше предвид? Да не би кривогледството ми да се бе върнало? Операцията е била провал? Мама отговаряше уклончиво; сигурно се била объркала. Даде ми парче кейк с ким и чаша сладък чай в най-хубавия си сватбен сервиз на малки розови пъпки. Поуспокоих се и реших да се прегледам сама с помощта на огледало и линийка.

Докато се взирах в огледалото, опитвайки се да измеря разстоянието между зеницата и вътрешния ъгъл на новото ми око, видях нещо, което не беше наред. От време на време зеницата и ирисът сякаш се пързаляха съвсем плавно към носа ми. Припомних си думите на доктор Колинсън от самото начало: тези операции невинаги са успешни. Припомних си и многобройните очни операции на бабо и колко малко от тях имаха ефект. Накрая се сетих за госпожа Самюъл Бекет в сватбената й рокля, с кръстосани очи, кривогледа, обезобразена и опозорена.

* * *

Санди се появи на прага ни за първия урок по рисуване, но мама го отпрати, вземайки го за търговски пътник. Той пристигна с оранжев велосипед, облечен във вълнен костюм на широки оранжеви и кафяви райета и с твърда сламена шапка. Отпред, на кормилото на колелото му, бе закрепен очукан кожен куфар. Мама отвори вратата и я затръшна под носа му. Без да се притеснява, Санди просто позвъни отново на звънеца и се засмя, когато мама се провикна през прозореца, че не иска да купува нищо. Наложи се да придумаме бабо да излезе от кабинета, за да идентифицира учителя ми. Чак тогава му позволиха да влезе. Той настоя да провеждаме уроците на кухненската маса и в отговор мама ядосано размаха ръце. Санди се усмихна и използва целия си американски чар върху нея, преди да си отвори куфара, откъдето се показа част от миниатюрния цирк, който носеше със себе си навсякъде.

Обичах малките фигурки. Вземах ги в дланта си и ги разглеждах, наслаждавах се на допира им — металически, студен и бодящ или мек, гъвкав и заоблен. Харесваше ми как всеки танцьор, акробат или животно се движи и върти, някои със странни отсечени движения, други — плавно като ветреещи се панделки. Допадаше ми ентусиазмът на Санди, вълнението, с което говореше за „механичния ход“ и „композирането на движения“. Обожавах и историите му за разни пиянски партита. Докато ми показваше как да скицирам висящ от трапец акробат, ми разказваше за всички събирания, на които беше ходил през седмицата, и за подвизите на лудите му приятели. Ако партита са били скучни, се връщаше към случки, когато нещо се беше объркало с цирка му — как в Берлин грамофонът му не тръгнал, как в Ню Йорк главата на лъва се откачила, как забравил да се появи за представление в някакъв театър на левия бряг на Сена. Всеки анекдот беше придружен от бурен гърлен смях. Санди беше имунизиран срещу всякакъв срам, притеснение и разкаяние.

* * *

Санди първи ми каза за мълвата. Седяхме един до друг в кухнята на площад „Робиак“. Пред нас имаше малка метална фигурка на акробат, чиито крайници се люлееха от вятъра. Санди искаше да го нарисувам в движение.

— Просто го духни и наблюдавай как му се люлеят ръцете. — Санди се усмихна широко, докато клатушкаше металната фигурка пред мен.

Поех си дълбоко глътка въздух и духнах. Ръцете и краката му се разтърсиха бясно за около секунда, после главата му се откачи, падайки на масата с тенекиен звън, и се изтърколи нанякъде. Санди се облегна назад в стола. Не спираше да се смее, огромното му тяло се тресеше, а краищата на дългите му мустаци се люлееха.

— Нарочно ли го направи? — попитах възмутена.

— Не, кълна се в Бога, не съм! — Той продължаваше да се смее, а очите му светеха и преливаха от удоволствие. — Но съм безкрайно доволен, че беше обезглавен тук, а не по време на цирковото представление. — Вдигна миниатюрната глава и се опита да я прикрепи към металното тяло, но големите му пръсти не съумяваха да извият телчицата, съединяваща двете части.

— Нека пробвам аз. Моите пръсти са по-малки. — Докато вземах мъничката фигура от него, върховете на пръстите ни се докоснаха и усетих неочаквано вълнение. Издърпах си ръката и се съсредоточих върху поправянето на металния акробат. Санди все още се кикотеше тихичко и ме наблюдаваше. Сепнах се от изненада от въпроса му:

— И откога сте сгодени със Сам Бекет?

— Сгодени ли? — Погледът ми беше прикован върху металния акробат. Чувствах се едновременно объркана и опиянена. Защо си мислеше, че Бекет и аз сме сгодени? Да не би Бекет да споделя намеренията си с някой друг преди мен? Възнамеряваше ли да ми предложи брак? Вероятно по някакъв завоалиран и мистериозен начин, разсъждавах аз, сме сгодени и всички го знаят, освен мен. Мълчаливата уговорка между мен и Бекет, нарастващата близост между него и семейството ми, почти всекидневните разговори на вратата, начинът, по който се докосваха пръстите ни, а краката ни се притискаха в ресторанти, театри и кина, как галеше гърдите и бедрата ми, как слагах ръка върху чатала на панталона му или върху задните му части, как почти правихме любов на пода в гостната, смяташе ли се всичко това за негласен годеж? Така ли се прави в Ирландия?

— Снощи се обсъждаше в „Купола“. Цял Париж говори за това. Изненадах се, че не си ми казала. — Санди ме гледаше въпросително. — Всички са го виждали навън с теб и семейството ти. Хората разправят, че вечно е у вас.

Завъртах главата на фигурката върху тялото й, пръстите ми трепереха, а в гърдите ми се появи напрежение, от което дишането ми се учести. Санди имаше право. Бекет наистина идваше вкъщи всеки ден. Четиримата често излизахме заедно. Бях забелязала пламъка в очите му, когато ме гледаше или ме докосваше мимоходом. Спомних си пръстите му върху лицето ми, ръката му върху коляното ми, как паднахме заедно върху онзи златен отрязък следобедна светлина. Санди внимателно гледаше порозовялото ми лице и очакваше отговор.

— Да, така е… Възможно ли е… възможно ли е… — Поколебах се. Гласът ми беше скован и несигурен. А после изтърсих въпроса си точно какъвто беше — безумен и нелеп. — Възможно ли е да сме сгодени, а аз… аз да не знам?

Очаквах Санди да се засмее, но напразно. Вместо това той обясни:

— Да, възможно е, предполагам. Но не и в страната, откъдето идвам аз. Там всичко си е по старомодния начин — предложение за брак, годежен пръстен, определяне на дата за сватбата. Но тук, в Париж, е различно. Тук всичко е възможно. Вероятно е имало някакъв разговор между вас двамата или между Бекет и баща ти.

Бекет би ли говорил с бабо, преди да го обсъди с мен? Бабо положително щеше да ми каже, нали? Усещах как надеждата ми за негласен годеж угасва. От седемнайсет месеца Бекет идваше в дома ни, придружаваше ме навън, разменяхме си погледи и думи. Колко лесно щеше да бъде да се вмъкнем в годеж, както човек се вмъква нощем между чаршафите — безмълвно, там, където всичко е така познато. За минута си представих безгласно сключен годеж — без да падаш на коляно, без формално и сковано предложение, без разговори за зестри и „бащино позволение“ или дати за сватба, без официално годежно парти. Чувах как Бекет казва на приятелите си: „Сгодени сме, разбира се, не е ли очевидно?“.

Санди отново се ухили.

— Не познавам добре Сам Бекет, но изглежда някак резервиран. Звучи ми, сякаш се подготвя да направи предложение. Ако се ожени за теб, ще е голям късметлия. — Погледът му се задържа върху мен по-дълго, отколкото беше прилично. — Най-добре да започнеш да рисуваш, Лучия. — Взе поправената фигурка и ми подаде лист хартия и молив. — Искам да се опиташ да я нарисуваш, докато се движи. Ще я духна, а ти наблюдавай движенията й. Мисли за нея като за кинетична скулптура.

Ала вече не можех да се съсредоточа върху разперените крайници на фигурката. Мислех само за госпожа Самюъл Бекет. Скоро щях да бъда госпожа Самюъл Бекет, щях да държа красивите, дълги, тънки ръце на Бекет в моите до края на живота ми.

— Хайде, Лучия, опитай. Започни с косата й. Лучия? Лучия? — Гласът на Санди гърмеше от другия край на масата, но не му обръщах внимание. Сърцето ми беше прекалено пълно, за да говоря.

* * *

Санди намираше за озадачаващ живота на нашето семейство. Разбрах го, защото само когато ми задаваше въпроси на тази тема, не се усмихваше. Питаше защо родителите ми няма да позволят да отида на парти с него. Искаше да знае защо до девет трябва да съм се прибрала вкъщи. Интересуваше се защо бабо пише единствено за Ирландия, но никога не ходи там. Особено го смущаваше шаблонната обстановка у дома — буржоазните мебели, татковите семейни портрети и строгото придържане на бабо към установения ред. Озадачаваше го неприязънта на баща ми към локалите, където се събираха хората на изкуството в Париж. Намираше близостта в семейството ни за неестествена и странна. Опитвах се, макар и колебливо, да отговарям на въпросите му, но най-често не успявах, затова само повтарях, че бабо работи усърдно по тъмната нощ на душата (както описваше „Творба в процес на написване“ пред Подмазвачите) и аз съм важна негова муза. Понякога Санди ме питаше защо не се изнеса, защо не прегърна революционния и артистичен плам на Париж, защо не се наслаждавам на свободата, която градът предлага.

— В Америка е различно, Лучия. И в Англия. Там книги като тези на баща ти ги забраняват. При нас все още рисуват коне в полята и трябва да си женен, за да се целуваш. По дяволите — дори не е позволено да пиеш! Големите писатели и художници си тръгнаха. Всичко се случва тук, в Париж. В Америка, ако си жена, от теб се очаква да се омъжиш и да започнеш да раждаш деца. Затова Гъртруд Стайн, Джуна Барнс и Силвия Бийч са тук. Избягаха! — Очите на Санди искряха, а мустаците му потрепваха. — Не изглежда нормално да си тук, където всеки твори, опитва, разчупва границите, експериментира, а ти да седиш във „Фуке“ с родителите си и да се оглеждаш за филмови звезди.

— Не е така, Санди — отвърнах несигурно. — Майка ми се оглежда за филмови звезди, защото обича киното. Бабо харесва сервитьорите и храната във „Фуке“. Той е сериозен писател. Не иска да кисне по цяла нощ с такива като вас. И освен това ненавижда Гъртруд Стайн.

Санди избухна в смях, а после се обърна към мен — внезапно беше станал отново сериозен.

— А ти, Лучия? Всички ми казват каква невероятна танцьорка си била. Говориш четири езика. Пееш като ангел. И рисуваш като ангел — дявол да го вземе! — Той вдигна една от рисунките ми с туш на скачащо куче и я размаха пред очите ми.

— Все още танцувам. — Отдалечих се от масата и изпълних съвършен скок в шпагат, а после потанцувах малко шими-шими. — И освен това имам планове. Големи планове.

Санди ме изгледа с любопитство.

— Трябва да излизаш повече. Всички са дошли в Париж, защото искат да са свободни и да се забавляват, а ти живееш като монахиня. Прекалено талантлива си, за да прекараш живота си като нечия муза или съпруга — наречи го, както искаш. Както и да е, Париж започва да се променя и е добре да грабнеш каквото е останало, докато можеш.

Бях благодарна на Санди — благодарна за вярата му в мен. Но как да му обясня свързващата ме с бабо невидима нишка? Как да обясня отговорностите ми в ролята на муза? Или пък как тези две неща едновременно ме отблъскват и привличат?

Вместо това се съгласих да заведа Китън и Стела да гледат цирка на Санди през уикенда.

* * *

Вървяхме по чакълестите пътеки на Люксембургската градина и в походките и на трите ни се усещаше виталност. И не просто защото бяхме нетърпеливи за цирка на Санди. Стела беше развълнувана, понеже „Пари Монпарнас“ бе публикувал втора статия за нея с фотографии на нейни картини, които имаха за сюжет парижките улици. Китън беше весела, защото си имаше нов приятел. Аз бях особено щастлива, защото предишната вечер, когато вечеряхме навън по семейному, Бекет ми бе направил подарък като за любим човек. Знаех, че нещо се случва, защото ме гледаше настоятелно през цялото време — дори когато разговаряше с бабо. Говореше ли бабо, принципно беше много почтителен, също като всички Подмазвачи. Но миналата вечер очите му не спираха да ме следят. На тръгване от „Фуке“ ми подари екземпляр на „Божествена комедия“ от Данте в красива, синя кожена подвързия с щамповано в златно заглавие.

— Лучия, това е за теб. — Разбирах колко много означава за него — и двамата с бабо бяха обсебени от Данте. А и знаех точно какво ми казва по своя си мълчалив, загадъчен начин. Данте е поетът на любовта, а италианският е езикът на любовта. Опитваше се да ми каже, че ме обича. Не можех да говоря от вълнение. После, докато всички вървяхме по „Шанз-Елизе“, го хванах под ръка и забавихме ход така, че останахме доста зад мама и бабо. Разказах му за очите на фазана в Лувъра, как ме бяха следили в опит да ми кажат нещо. И също как непрекъснато сънувам ръцете му. Почти бях събрала куража да му кажа, че го обичам, когато мама започна да вика за помощ.

— За бога, помогнете! Джим припадна, ей така, както си вървеше. — Мама стоеше сред малка група хора и придържаше отпуснатото тяло на бабо в обятията си. Шапката му се беше търкулнала на тротоара, а при падането бастунът беше застанал облегнат на тялото му като трети крак. Пуснах ръката на Бекет и двамата се затичахме към мама. Бекет ни помогна да го издърпаме до една пейка, където бабо започна да примигва и да се гърчи.

— Видя две монахини отсреща. — Мама посочи другата страна на „Шанз-Елизе“. — Започна да трепери като лист и тъкмо се приготвях за някой от неговите изблици, когато си погледна в краката и видя един огромен плъх да офейква в канавката. И това беше! Падна като умрял. Благодаря на Бога, че вървяхте зад нас.

— Двойна доза лош късмет — две монахини и един плъх да му пресекат пътя — заобяснявах при вида на обърканото изражение на Бекет.

— Махайте се, изчезвайте всички! — Мама размаха ръце срещу насъбралата се разнородна тълпа от зяпачи. — Това определено ще му докара някоя очна криза утре. — Тя плесна леко бабо по бузата. — Стегни се, Джим. Ще ни намерите такси, нали, господин Бекет? Лучия, вдигни му шапката и бастуна.

И така приключи вечерта. Но книгата от Бекет беше в чантата ми и ако това не беше знак за любовта му!

Докато вървях с Китън и Стела през парка покрай лехи с ранни розови лалета и ниско подрязани чемшири, им разказах за подаръка на Бекет. Китън ме стисна за ръката и изчурулика:

— О, мила, le tout Paris^[1] говори за годежа ти със Сам Бекет.

— Внимавай какво си пожелаваш — предупреди Стела със сериозно изражение. Не й обърнах внимание. Според мама ирландките винаги се пазят от ирландци.

Пристигнахме в студиото на Санди, а там вече хора на опашка чакаха да си купят билети. Проправихме си път, качихме се по стълбите и отворихме вратата на ателието му. Клекнал на пода, Санди нареждаше цирка. На манеж от дървени блокчета бяха постлани миниатюрни килимчета, както и червен килим, до долу бе спуснат трапец, имаше и съвсем мъничка люлка климушка. Флагчета в ярки цветове и гирлянди с триъгълни знаменца красяха арената. На пода на цирка, облечен в черно сако, лежеше ръководителят на цирковото представление, черната му филцова шапка беше килната. От едната страна на манежа бяха петте куфара на Санди, от които се подаваха малки лъвове от вълнен плат, клоуни със зяпнали усти, акробати на трапец с метални кукички, които служеха за пръсти; нито една от фигурките не беше по-голяма от ръката ми.

Около арената, малко по-голяма от периферията на дамска шапка, бяха обърнати щайги и сандъци за вино, където да седне публиката. Ръчно написани плакати, които обявяваха: „Цирк Калдър — 25 франка“, бяха разлепени по стените и на вратата. До Санди клечеше червенокос мъж и нагласяше грамофона. Погледнах Китън и Стела. Захласнати, двете бяха вперили блеснали очи в миниатюрния цирк на Санди. Усетих прилив на гордост, докато му махах и посочвах с палец приятелките ми.

— Доведох Китън и Стела. Да помогнем ли с нещо?

Санди скочи на крака и целуна Китън и Стела по бузите.

— Приятно ми е да се запознаем. Много се радвам, че успяхте да дойдете. Дянал съм някъде сабята на гълтача на саби, но щом я намеря, сме готови да започваме. Днес имам изцяло нов номер. Акробатката на трапеца ще падне и няма да остане нищо скрито-покрито. Надявам се, дами, да не се засегнете, нали?

— Разбира се, че не, Санди. — Насилвах се да звуча възможно по-невъзмутимо и равнодушно. — Все пак сме съвременни момичета.

Докато заемахме местата си, Китън и Стела ме обсипваха с въпроси. Китън искаше да научи дали Санди е роднина на Стърлинг Калдър, автор на няколко големи скулптури във Филаделфия, и от коя част на Америка идва, и на колко е години, и женен ли е. Стела искаше да знае дали сам шие и бродира, и откъде си намира материалите. Въпросите им ме накараха да осъзная колко малко знам всъщност за Санди. С него си говорехме основно за светския му живот, за моето ежедневие вкъщи, или ми обясняваше за движение, пространство, скорост и обем.

— Ще му задам всичките ви въпроси на следващия урок, обещавам. Но със сигурност не е женен. Изключително необвързан е. — Погледнах многозначително Китън, а после й припомних, че си има приятел, а и Санди доста си падаше по мен и непрекъснато ме канеше да излезем.

— Но ние знаем, че сърцето ти принадлежи на господин Бекет — прошушна ми Китън в ухото. — И все пак Санди е много привлекателен.

Санди обяви началото на „Великолепния цирк Калдър“, всички се умълчаха, а обърнатите сандъци спряха да проскърцват. От грамофона екна марш и Санди придвижи ръководителя на представлението отпред на манежа. Последваха няколко номера — едни задвижвани с ръка (Санди буташе, дърпаше, духаше, повдигаше и спускаше малките човечета), а други — от мотори и сложни системи с макари, които беше сглобил сам. Около час наблюдавахме миниатюрните акробати, огнегълтачи, лъвове и лъвоукротители, а Санди коментираше случващото се на колеблив френски. Появи се лъвът, Санди прекъсна коментара и изрева ентусиазирано. Китън не спираше да се усмихва; пляскаше силно и възторжено след всеки номер. Стела непрекъснато навеждаше глава ту на едната, ту на другата страна в опит да проумее как Санди привежда фигурките в движение. А аз седях гордо, с изправен гръб, все едно майка наблюдава преждевременно порасналото си, но талантливо дете.

По време на антракта Стела скочи, за да разгледа внимателно въжето и трапеца, от които висяха малките акробати, чиито куки приличаха на птичи нокти. Върна се и заяви:

— Удивително и така хитро направено. Личи си, че е инженер.

— После е учил и за художник — отвърнах отбранително. — Не по-малко талантлив е и в живописта, и в графиката. Трябва да видиш скиците му с туш на животни. Толкова много неща научавам от него.

Стела ме погледна подозрително.

— Но той е брилянтен именно в умението си да използва движението и пространството. А цветовете — само виж знаменцата! С какво още се занимава?

— Правил е телени скулптури на Хуан Миро и Джоузефин Бейкър — отвърнах несигурно. — Нарича ги своите телени портрети. И май е имал изложба в Ню Йорк миналата година. Или беше по-миналата?

Във втората част на „Великолепния цирк Калдър“ гледахме омагьосани как клоун надува балон. Санди беше прикрепил гумена фуния към гърба на клоуна и духаше през нея. Балонът се надуваше, а с него нагоре почна да се издига и един акробат. Всички заръкопляскаха и се смееха възхитени. После се появиха диви коне — приличаха на плюшени играчки на колела — придружени от каубой и танцуващо момиче. Санди дърпаше скрит лост, конете скачаха, изправяха се на задните си крака и така събаряха момичето на манежа, а каубоя хвърляха високо във въздуха. Публиката ставаше все по-шумна и по-буйна. Започна новият номер на Санди. Някои от мъжете вече тропаха с крака и нетърпеливо ръкопляскаха. Най-накрая изящната танцьорка се търкулна от трапеца, падна първо на главата си, полата й се вдигна и се показаха миниатюрни задни части, след което избухна такъв взрив от аплодисменти, че се наложи Санди да прекрати цирковото представление, преди да падне таванът.

Вървяхме към трамвайната спирка, смеехме се и се кикотехме. Завивахме по булевард „Монпарнас“ и Стела ме попита за Бекет. Успя да ми развали настроението. Интересуваше се защо не съм го поканила да гледа цирка на Санди и как така целият град обсъжда годежа ни преди нас двамата. Китън тръгна да ме защитава.

— Очевидно господин Бекет говори за намеренията си, но не е намерил подходящ момент да направи предложение.

— Изглежда толкова резервиран. Не е от онзи тип хора, които първо ще кажат на всички останали. — Стела гледаше право напред с прикован в хоризонта поглед.

— Именно — натърти Китън. — Толкова ужасно стеснителен е, че още не е събрал куража да го направи. Дали не се налага да му помогнеш, Лучия?

— Какво имаш предвид? — Стела се обърна и се намръщи на Китън.

— Смятам, че е добре Лучия да му помогне да преодолее стеснителността си. Никога няма да се получи, ако той непрекъснато е с господин и с госпожа Джойс.

— Според теб е добре да останем насаме, така ли? — попитах бавно. Така и не бях споделила с Китън за напоения с уиски урок по танци с Бекет. Едва ли щеше да одобри. А и нямаше да понеса повече неодобрение след реакцията на мама.

— Точно така! Бедничкият, как да ти предложи, като баща ти следи всяко негово движение? Дори не може да те целуне!

— Но вие сте прекарвали време само двамата. Не си непрекъснато с родителите ти, нали? — Стела не отместваше очи от края на улицата.

Китън ме смушка в ребрата и се опита да ми каже нещо без глас, което не успях да разбера, но блясъкът и очите й предполагаше, че е нещо забавно, вероятно шега за сметка на Стела.

— Не е лесно. Напоследък сме предимно с родителите ми. А той е джентълмен. Ирландски джентълмен.

— О, никой не се съмнява в желанията му! — Китън подбели очи. — Виждала съм как те гледа, Лучия. Просто е страшно притеснителен. Всяко момиче ще ти потвърди. Не иска да бъде отхвърлен. Защо не го окуражиш малко? За него сигурно е толкова плашещо — все пак си дъщеря на гений. Лично аз се страхувам от баща ти.

— Господин Джойс наистина вдъхва страхопочитание, така е. — Стела кимна. — Но дали Сам Бекет се чувства толкова уплашен, колкото нас? Все пак той е много интелигентен и е мъж.

— Бекет боготвори бабо като всички останали. Всички, с изключение на майка, която само го хока. — Поколебах се. — Да, на Бекет, предполагам, му е трудно. Сякаш съм дъщеря на самия Господ Бог.

— Точно така! — Китън беше разтворила широко очи от вълнение. — Естествено! Представи си колко обезсърчаваща е цялата тази ситуация. Миличкият Сам Бекет! Мъчно ми е за него. Когато представя някой нов приятел вкъщи, всичко е толкова лесно. Татко е просто скучен банкер. Но твоят баща сигурно има доста високи очаквания от един евентуален годеник. Трябва да е умен, начетен.

— Но Сам Бекет е умен и начетен, тоест не би трябвало да се тревожи за това, нали? — Стела звучеше някак подигравателно, а начинът, по който увърташе думите, ме объркваше.

— И все пак си остава плашещо. Там е работата. Не обръщай внимание на Стела… Просто ревнува! — Китън ме стисна за ръката и щастливо ми се усмихна. Погледнах шокирана Стела и видях как лицето й порозовява, а брадичката й стърчеше предизвикателно нагоре.

— Така ли е, Стела?

— Прекалено ирландски е за мен — отвърна рязко, а по врата й се разля червенина и потъна в шала й в пурпурно и тюркоазено. Китън отново ме сръчка в ребрата. Вгледах се в Стела. Пред нас се простираше булевард „Монпарнас“ — вестникари разнасяха вечерната преса, енергично дрънкаха трамваи, виждаха се просяци с патерици и оплешивяващи кучета, пияници залитаха от бар на бар. Стела крачеше решително към трамвайната спирка, а бризът ветрееше разноцветните й дрехи, сякаш е ярко оранжерийно цвете.

Стиснах ръката на Китън, а в главата ми се точеха куп объркани въпроси. И Стела ли беше влюбена в Бекет? За себе си ли го искаше? Беше ли…? Бяха ли…? Дали Бекет изпитваше чувства към нея? Затова ли възразяваше за всичко и се опитваше да обори предположенията на Китън?

— Да не би Стела да си пада по Бекет? — подшушнах на Китън.

В този миг Стела рязко се обърна към нас.

— Чух те, Лучия. Между мен и Сам Бекет няма нищо. Абсолютно нищо. Просто искам да проявиш малко… О, забрави! — Ядно поклати глава.

— Това е просто недоразумение. — Китън хвана Стела под ръка така, че трите да вървим заедно в една линия. — Аз съм виновна. Познавам идеалния мъж за теб, Стела. Приятел на моя нов любим. Защо да не излезем четиримата някой път? Да отидем на кино, а? Или шестимата — с теб и Сам — какво ще кажеш, Лучия?

Нямаше време за отговор. Бяхме стигнали до спирката, а трамваят на Стела се приближаваше към нас. Наблюдавах как черните й лъскави къдрици подскачат под пурпурната шапка, докато се качва във вагона. А после я задрасках от списъка с гости за сватбата. Да, съгласих се, беше време да послушам съвета на Китън.

* * *

Забързах обратно към площад „Робиак“, а главата ми гъмжеше от планове за сватбата. Прибрах се вкъщи и веднага усетих, че нещо не е наред. От антрето чух как мама повишава глас, а когато влязох в гостната, я видях да крачи в кръг — лицето й беше мрачно и измъчено. Бабо се беше свлякъл на канапето със затворени очи и побелели устни.

— Твърде стара е! Има си дете и съпруг! Защо не остави Джорджо на мира? — Гласът на мама кънтеше рязък и гневен.

— Там е работата, че разводът й е приключил. — Бабо звучеше изморен, а под очите му имаше червени кръгове.

— Какво се е случило? — Седнах до него на канапето и го хванах за ръката, на която си носеше пръстените. Усмихна се тъжно, а после обясни, че Джорджо и госпожа Флайшман се отбили за чаша чай и обявили годежа си.

— Това са вещаели двете монахини и плъхът, които ми минаха път снощи — изграчи бабо. — Майка ти е разстроена.

— Джорджо е сгоден за разведена жена! Тя трябва да се срамува от себе си! Не че не искам да се ожени. — В гласа на мама се прокрадна нотка на угризение. — Но защо да не си избере някоя на неговата възраст? Някоя без бебе и мъж?

— Поне е богата, Нора. И вече е разведена. — Бабо въздъхна тежко.

— О, Джим, имаш много вярно око, стане ли дума за пари. И със сигурност си мислиш как богатите й роднини в Америка ще помогнат за книгите ти.

Бабо се изкашля неловко, но си замълча.

— Ти поощри всичко това, Джим, като й позволяваше да идва вкъщи, за да ти преписва текстовете и да ти чете. Нахална уличница! Да ти прави мили очички, а когато не й провървя с теб, да прави мили очи на нашия Джорджо — та той беше още момче. Само на седемнайсет! А тя беше омъжена и с бебе. И като си помисля, че е почти на моите години! Какъв позор!

Бабо стрелна мама с укорителен поглед — вид предупреждение, сякаш е стигнала твърде далеч и по някакъв начин е прекрачила допустимата граница.

— Да идва да се перчи тук с парите и бижутата си, все едно е някаква херцогиня, която ще ми се разпорежда. И после да го отмъкне, единствения ми син, единствения ни син, нашия Джорджо. — Гласът на мама секна, а очите й се напълниха със сълзи. — Какво ще стане със семейството ни, Джим? — Тя се просна на един стол изтощена и победена.

— Ще бъдем семейство от петима. Ще живеят наблизо — успокои я бабо. — Не си ли доволна, че смятат да имат деца? Не искаш ли да имаш внуче?

Едва при споменаването на внучето, започнах да осъзнавам какво се случва. Джорджо наистина си заминаваше, за да има собствен живот, за да напише собствената си история. През последните десет месеца прекарваше все повече време с госпожа Флайшман. И макар че бяхме свикнали с отсъствието му, възможността да се оженят никога не ни беше хрумвала. Но мисълта Джорджо и Хелън да имат дете внезапно ме накара да проумея, че Джорджо най-накрая бягаше, освобождаваше се от лапите на мама и бабо.

— Прекалено стара е да има бебе. Не е добре за здравето на нейната възраст. — Мама стисна устни.

— Още няма четирийсет. Не е толкова късно.

— Проправи си път в дома ни като червей и открадна нашия Джорджо. Обзалагам се, че ще заминат за Америка, преди да успееш да кажеш „Дъблински залив“. И е от еврейско семейство! Защо не се ожени за ирландско момиче, което да ми бъде добра снаха?

Бабо потръпна, опипа си ревера, но остана безмълвен.

— Как да се състезавам с еврейските й пари? И как го командори само. Жив срам си е, когато една жена има наглостта да се разпорежда с мъжа си по тоя начин. Имала сума ти любовници, тъй че сигурно нашият Джорджо скоро ще й омръзне и ще го прати вкъщи с подвита опашка. Няма да разговарям с нея. Какво ще кажеш за Стела Стайн? Приятно младо момиче, ирландка. Или пък Китън. — Мама рязко се обърна към мен, сякаш току-що бе забелязала присъствието ми. — Ами Китън? Едно време беше лапнала по него.

Преди да успея да отворя уста, бабо обясни на мама, че ако продължава така, ще отблъсне Джорджо по-далеч и по-бързо в обятията на госпожа Флайшман. После доста рязко й припомни, че Китън е американка, а Стела еврейка.

— О, какво значение има! Губя момчето си. Заради един вампир! — Дъхът на мама застана на гърлото й и тя изхлипа.

— Само помисли за нейните… — Бабо млъкна, без да се доизкаже. Очите му изведнъж придобиха стъклен блясък. Осъзнах, че е на ръба да започне да възхвалява богатството й, докато си мисли за всички неща, които могат да се наредят, както трябва, с парите на госпожа Флайшман, с връзките на госпожа Флайшман, с американските роднини на госпожа Флайшман.

— Бабо, дали ще успеят да помогнат „Одисей“ да се продава законно?

На устните му се изписа тънка усмивка.

— Кой знае, mia bella bambina? Кой знае…

Тази нощ не спах. Заминаването на Джорджо от площад „Робиак“ щеше да сгъсти решетките на моята клетка. Не спирах да се питам как ще ме прежалят родителите ми сега, когато им оставах само аз. Затова, щом сивата утринна светлина се провря през капаците на прозорците, прецених, че е време да приведа плана си в действие. Нямах какво да губя.