Анабел Абс
Танцьорката от Париж (2)

1
Ноември 1928 г.

Париж

— Двама гении в едно семейство. Ще се съревноваваме, така ли? — Бабо завъртя инкрустирания пръстен около пръста си, а сълзящите му очи все още гледаха парижкия „Таймс“. Взираше се в снимката ми и я изучаваше, сякаш никога преди това не ме беше виждал. — Колко си красива, mia bella bambina, красивото ми момиченце! Майка ти изглеждаше точно така, когато избягахме.

— Това е любимото ми изречение, бабо. — Взех вестника и останала почти без дъх, зачетох рецензията за танцовия ми дебют: — Джеймс Джойс вероятно ще бъде по-познат като бащата на Лучия Джойс, когато тя разгърне напълно възможностите си в ритмичните танци.

— Каква пламенна и неподправена амбиция имаш, Лучия. Следващото изречение се е запечатало в ума ми. Позволи ми. — И той започна да декламира с тънкия си, писклив глас: — Лучия Джойс е достойна дъщеря на баща си. Притежава ентусиазма и енергията на Джеймс Джойс и все още неопределено количество от неговата гениалност. — Спря да чете и докосна с два пожълтели от тютюна пръста току-що напомадената си коса. — Изпълнението ти беше удивително. Такъв ритъм, такава ефимерност… Отново се сетих за дъгите. — Затвори за миг очи, сякаш си припомняше вечерта на дебюта ми. След това очите му рязко се отвориха. — Какво още има да каже неопровержимият „Па̀рис Таймс“ за моето потомство?

— Нейните изпълнения й изградиха име в театър „Шанз-Елизе“ — дом на авангардния танц в Париж. Тя танцува по цял ден; ако не е с трупата си, изучава различни танци или танцува сама. А когато не танцува, скицира сценични костюми, измисля цветови схеми и ефекти. На всичкото отгоре говори четири езика съвсем свободно и е висока, стройна и забележително грациозна, с ниско подстригана кестенява коса, сини очи и сияйна кожа. Какъв талант! — Хвърлих вестника върху канапето и започнах да се въртя из гостната, като правех големи, изразителни кръгове. Аплодисментите още ехтяха в ушите ми, еуфорията все така танцуваше във вените ми. Вдигнах ръце и се завъртях — покрай любимите семейни портрети на бабо в позлатени рамки, покрай купчините томове енциклопедия „Британика“, които служеха за табуретки, когато Подмазвачите му идваха да го слушат как чете, покрай мамините саксии с папрат.

— Всички в Париж четат за мен, бабо! За мен! А ти… — млъкнах и му размахах пръст, — … ти по-добре внимавай!

Бабо кръстоса глезени и се облегна мързеливо в стола, докато ме наблюдаваше. Не спираше да ме наблюдава.

— Довечера ще вечеряме в „Мишо̀“. Ще вдигаме наздравици за теб до малките часове на нощта, mia bella bambina. Покани танцуващата си американска приятелка да ни удостои с присъствието си. А аз ще поканя госпожица Стайн. — Отново си докосна косата и я приглади с внезапна загриженост. — И предполагам, че би било добре да поканиш младия мъж, който написа музиката.

— Да, нека поканим Емил — господин Фернандез! — Сърцето ми леко подскочи, докато се изправях на пръсти и се завъртах — веднъж, втори и после трети път, преди да се просна на канапето. Погледнах бабо. Дали беше усетил как се учести пулсът ми при споменаването на Емил? Но очите му бяха затворени, а той си играеше с мустаците си, като натискаше с показалци краищата им надолу. Чудех се дали си мислеше за госпожица Стела Стайн, която илюстрираше книгата му, или размишляваше дали да не си сложи вакса на мустаците, преди да отидем в „Мишо̀“.

— Във вестника не споменават ли композитора… Кажи ми пак как се казваше. — Бабо отвори очи и се загледа в мен, а зад дебелите диоптрични стъкла на очилата зениците му плуваха като попови лъжички в кана с мляко.

— Емил Фернандез — повторих. Щеше ли да долови как омекна гласът ми? Докато работехме по дебюта ми, с Емил се бяхме сближили и не бях сигурна как бабо ще реагира на това. Винаги се беше държал много собственически, ставаше ли въпрос за мен. И той, и мама непрекъснато мърмореха как се правят нещата в Ирландия. Когато им възразявах, че вече сме в Париж и всяка втора танцьорка е имала стотици любовници, бабо въздъхваше дълбоко, а мама снишаваше глас и казваше: „Уличници без капка срам!“.

— Аз ще телефонирам на госпожица Стайн, а ти се обади на господин Фернандез и на очарователната ти танцуваща приятелка, чието име ми убягва. — Постави ръка на гърлото си и внимателно си оправи папийонката с по една трапчинка от двете страни на възела.

— Казва се Китън — казах. А после си спомних как мама и бабо упорито я наричаха госпожица Нийл. — Сещаш се, госпожица Нийл. Как е възможно да си забравил името й? От години тя е най-добрата ми приятелка.

— Китън я ухапа злощастна чапла, омагьосана от котка след… — Гласът му се изгуби, докато бъркаше за цигара в джоба на кадифеното си сако. В тишината чухме тежките стъпки на майка ми по стълбите.

— Мисля, че за нас ще е добре да не четем повторно рецензията за твоя дебют пред майка ти. — Млъкна и пак затвори очи. — Нали знаеш, тя е по-особена. — Внимателно постави цигарата между устните си и отново забърника из джоба си. — Позволи ми да се насладя на още едно завъртане, mia bella bambina.

Направих троен пирует възможно по-бързо. Мама не обичаше да танцувам в гостната, а не исках ядните й забележки да ми развалят настроението.

Тя връхлетя в стаята с всевъзможни пакети в ръцете, а едрите й гърди се надигаха тежко от изкачването на петте етажа до нашия апартамент. Бабо отвори очи, премигна и й каза, че всички ще ходим в „Мишо̀“ „за малко празненство“.

— Да не искаш да кажеш, че е дошъл запис по пощата? — Видях я как оглежда стаята, за да се увери, че не съм размествала мебелите, както правех понякога в нейно отсъствие, а бабо ме караше да му потанцувам.

— Не, мое цвете планинско. — Млъкна, за да си запали цигарата. — По-добро от пари. Лучия е новата звезда на Париж и трябва и ние да вдигнем тост за нея. Довечера ще викаме „наздраве“ и ще я засипваме с похвали.

Мама не помръдваше, макар че още държеше всички пакети. Само очите й се движеха и се присвиваха, докато съвсем заприличаха на цепки.

— Пак тези твои танци, а, Лучия? Направо ме съсипват. Рано ще ме вкараш в гроба. Ти и вечно неработещият асансьор, и всички тия стъпала, дето трябва да качвам.

Усетих как атмосферата започва да се натяга, но бях свикнала с мъченическите й оплаквания, а бабо не спираше да ми хвърля съзаклятнически погледи и да ми намига, когато главата й не беше обърната към нас. Подадох й вестника и подминах роптанията й.

— Ще стана известна танцьорка, мама. Виж какво пише!

— Ще видя, Лучия, но първо трябва да разопаковам торбите и да си направя чай. Погледни тези елегантни ръкавици, Джим. — Тя пусна пакетите на канапето, измъкна лъскава бяла кутия и започна да разгъва катове черна копринена хартия. В стаята изведнъж стана студено, сякаш през нея беше преминал вятър. Оставих „Па̀рис Таймс“ на канапето и скръстих ръце пред гърдите си. Не можеше ли да се зарадва заради мен — поне този път?

Бабо ми намигна бързо, а после изпусна дълга струйка дим.

— Разкошни ръкавици наистина. И ще изглеждат най-елегантни, обгърнали столчето на чаша с най-опияняващото шампанско на „Мишо̀“. — Посочи вестника на канапето. — Прочети го, Нора. Изброява изумителните таланти на нашата bella bambina. Което ми напомня за поговорката, че крушата не пада по-далеч от дървото.

— Пресвета Богородице, Майко Божия! Като калпазани сте, които досега са бъркали в буркана с бонбони. — Въздъхна и погледна новите си ръкавици. — Е, така или иначе не ми беше до готвене, а и предполагам, че в „Мишо̀“ ще се възхитят на ръкавиците ми. — Подсмръкна и се пресегна към вестника. — За Джорджо трябва да пишат. Защо никой не пише за нашия Джорджо? — смушка вестника с нокът.

— Ще напишат, Нора. Ще напишат. Може би Лучия е имала от онези нейни прозрения ала Касандра, някое съновидение за Джорджо, нали? — Бабо ме погледна с очакване, но преди да успея да му отговоря, мама ни прекъсна с яростен порой от язвителни коментари за „глупави поличби“ и „шантави Касандри“. — Ще дойде и времето на Джорджо, а довечера ще пием за моето дъгоцветно момиче. — Бабо изпусна кръгче дим, а аз го гледах как се придвижва и издига несигурно, преди да се разпадне и да изчезне във въздуха.

— Какви са тези дъгоцветни момичета? Само не ми разправяй, че и те, без значение кои са, също виждат в бъдещето? — мама ядно мушна пръсти в новите си ръкавици.

— От книгата ми… Кръжат наоколо в кръг… защото цветя са… Нищо, което да тревожи твоя несломим и властен ум. — Бабо впери поглед в тавана и въздъхна.

— Защо не пишеш нормална книга, Джим? Наистина ще ме умориш. — Тя посегна неохотно към вестника с облечените си в ръкавици ръце. — Сложи си нещо цветно, Лучия. Не бихме искали госпожица Стела Стайн да ни засенчи довечера. На коя страница каза да погледна?

* * *

Главният келнер ни видя и веднага забърза към нас, проправяйки си пътечка сред тълпата от клиенти. Някакви хора непрекъснато спираха бабо, за да го поздравят или да го попитат за „Творба в процес на написване“. Само на мама беше отредено да знае истинското заглавие на книгата, която бабо наричаше „Творба в процес на написване“, и беше заклета да го пази в тайна.

Докато родителите ми разменяха поздрави с други гости на ресторанта, Джорджо се появи зад мен:

— Съжалявам, че закъснях — каза задъхано. — Трябваше да чакам с часове трамвая. Но видях вестника — каква удивителна рецензия! — Дръпна ме към себе си и ме целуна отстрани по главата. — Каква умна малка сестра имам! Да се надяваме, че ще забогатееш много скоро, дори и да е колкото да плащаш уроците ми по пеене. — Смръщи се и извърна лице.

— Да, да се надяваме, че така ще стане — съгласих се, за да сменя темата. — Уроците не вървят ли добре?

— Не и толкова добре, че да отговорят на очакванията на татко. — Джорджо докосна колосаната яка на ризата си; забелязах лилавите кръгове под очите му и усетих, че дъха на алкохол. — Трябва да го моля за пари всеки ден, а той винаги ме гледа, сякаш съм гладно куче. А след това въздиша по онзи негов разочарован начин.

Докоснах съчувствено ръката му. Мразех да го виждам така обезсърчен, а и никога преди не го бях хващала да пие.

— Когато започна да печеля, ще ти помагам.

Джорджо не отговори. Вместо това каза:

— Спомняш ли си господин и госпожа Къдълкейк?

Засмях се.

— Нашите измислени родители ли?

По лицето му изведнъж се изписа тъжен копнеж.

— Сънувах ги преди няколко нощи. Най-накрая бяха дошли да ни осиновят, а господин Къдълкейк ме научи да яздя кон.

— Малко е късно за въображаеми родители. — Погледнах назад как мама и бабо си проправяха път през претъпкания ресторант сред фаланга от сервитьори в черно-бели униформи.

— Когато бяхме деца, мама и татко никога не бяха край нас. А сега, когато сме вече възрастни, не ни оставят на мира. Господин и госпожа Къдълкейк не биха постъпвали така, нали?

— Не, но те не бяха истински.

Не исках да мисля за миналото, затова повдигнах пресилено рамене и тъкмо щях да му напомня, че мама го намира за съвършен и според нея той не би могъл да сгреши, когато каза:

— О, виж, всички вече са тук.

Посочи към една маса до прозореца, около която сред блестящи прибори и полирани чаши вече спокойно се бяха настанили Стела, Емил и Китън. Полилеят осветяваше сияещото лице на Емил; виждайки го, почувствах лек трепет в гърдите. Беше си намазал косата с брилянтин, а в бутониерата му имаше оранжева лилия. Помаха ми с ръка и зърнах как диамантът, инкрустиран на ръкавела му, улови светлината и над масата се разпръснаха искри във всички цветове на дъгата. До него седеше Стела, облечена в пауновосиня копринена рокля с три наниза от кехлибарени зърна, свободно усукани около кръста й, а пискюлите на лимоненожълтия й тюрбан танцуваха над веждите. Бабо се появи тихо зад нас и я разгледа с изследователския поглед на ботаник, изучаващ непознат вид орхидея.

— Иска ми се и аз да се обличам така — подшушнах на Китън, докато тя тъкмо допираше устни до студените ми бузи. Стела имаше смел вкус — бохемска небрежност, за каквато копнеех. Мама настояваше тя да ми избира и купува дрехите и макар че винаги бяха елегантни и добре ушити, им липсваше пищността на Стелините тоалети.

— Не се притеснявай за дрехите си, скъпа. Не и след дебюта ти и тази рецензия. Доста ти завиждам. Както и да е, изчакай само да видиш какво носи от кръста надолу! Шалвари с ресни — крайно непрактични, в случай че завали. — Китън стисна нежно ръката ми. — Джорджо май не изглежда така безгрижно както обикновено?

Сниших глас и доближих уста до ухото й:

— Притеснен е за пари, а и мисля, че е изморен постоянно да разчита на милостта на покровителите на бабо.

— Нещата ще се наредят, когато баща ти започне да си продава книгата в Америка. Между другото, той защо се е вторачил така в Стела?

— В момента прави илюстрациите към своя книга. Бъди сигурна, че мисли за книгата си. — Сведох поглед и добавих шепнешком: — Сигурно се чуди как да я опише на фламандски или на латински, или с някой римуван каламбур.

Настаних се в сепарето до Емил; усетих топлината и твърдостта на тялото му до моето. Около нас се вихреха разговори и смях, подрънкване на гривни и гердани, стържене на столове по пода, тракане на чаши и чинии, дрънчене на вилици и ножове. Всички тези звуци се превърнаха в главата ми в бурните, наелектризиращи аплодисменти от дебюта ми.

Бабо поръча шампанско и стриди върху лед и веднага щом напълниха чашите, бутна стола назад и се изправи, като се държеше за масата с костеливата си ръка.

— Наздравица за Лучия! Танцьорка, полиглот, човек на изкуството!

— Със сияйна кожа и сини очи. — Мама вдигна чаша и същевременно изпъна шия и обърна глава към полилея. В този миг ми хрумна, че може би ми завижда. Беше възможно най-мимолетната и налудничава мисъл. Но имаше нещо в начина, по който беше наклонила врат под светлината. Сякаш искаше да подчертае, че дължа външния си вид на нея. Сетих се колко рядко вече виждах жадния поглед на бабо върху нея, колко рядко го улавях да слуша по онзи негов съсредоточен начин ритъма на говора й. Всичко това беше запазено за мен. Погледнах през масата и ей го там — вдигнал чаша, не спираше да мига, а погледът му сновеше между мен и Стела.

Междувременно шампанското съскаше в чашите, солената зелена миризма на стридите се носеше над масата, във въздуха заблудено се рееха малки облачета дим от пурите на посетителите по другите маси, които ми ръкопляскаха и ми се усмихваха. Бедрото на Емил се притисна към моето силно и уверено. В този миг ми се струваше, че бих могла да бъда щастлива завинаги и че никой не би могъл да бъде по-щастлив от мен. Наведох се към него и пуснах ръката си върху крака му.

— Кой е следващият театър, където ще танцуваш, Лучия? Да не се наложи Джоузефин Бейкър да ти освобождава сцената? — Стела си нагласи тюрбана, прободе с вилица една стрида и я спусна внимателно в устата си.

— Вироглава е тази госпожа Бейкър. Да танцува гола по банани. Срамота! — Мама вдигна салфетка и я изтръска, сякаш се надяваше така да се отърси от целия разговор за Джоузефин Бейкър, танцьорката, завладяла Париж с предизвикателните си представления.

— Била направила цяло състояние — намеси се Джорджо. Върхът на езика му се показа и за миг остана на горната му устна. — Говори се, че е сменила банановата поличка с малко розово перце.

— Чисто гола, с изключение на едно перо? — Шокирана, Китън облещи очи.

— Тя е просто една въртиопашка и нищо друго — от ноздрите на мама бълваше презрение.

— Тя е съвременна млада жена и сама си вади парите. Браво на нея — казвам аз. Стела вдигна чашата с шампанско, но бързо я остави обратно на масата, виждайки гневния поглед на мама.

— Вече е сменила двама съпрузи и в момента си имала любовник. Що за дама е това, искам да попитам?

— Затова може да си позволи да се качи на сцената само по перо. Ако не беше омъжена, нямаше да го направи — обади се Китън тихо. — Според татко бракът е единствената възможност за жените да бъдат свободни — дори днес, дори в Париж. А всички тези освободени жени, всички тези флапърки — татко казва, че изобщо не са истински свободни.

— Сигурно е дяволски освобождаващо да танцуваш чисто гол. — Джорджо изсумтя и си смачка цигарата. — Особено ако това ти носи цяло състояние. Не можеш да си по-свободен от това.

— Що за глупости! — С пламнал поглед Стела прониза въздуха със зъбците на вилицата си. — Сега жените имат истински шанс за свобода. Вижте всички тези жени в Париж — рисуват, танцуват и пишат. Не всички са омъжени.

— Браво, Стела! — извиках и плеснах с ръце. Стела имаше — както мама го наричаше — „остър език“. Това беше още една нейна черта, на която се възхищавах и за която й завиждах. Тъкмо щях да се включа в разговора с моето мнение колко свободен можеш да се почувстваш, когато се изгубиш в движението, колко освобождаващо е да танцуваш, независимо дали си беден, или богат, облечен или съблечен, но Джорджо ме изпревари.

— Говори се, че получава стотици предложения за брак всяка седмица. Дали и аз да не й предложа? Емил, ти как мислиш? — Обърна се към Емил и го потупа по рамото.

— Съгласен съм с Китън. Бракът е крайъгълният камък на нашето общество и няма друг начин, който и да било от нас да бъде свободен. Поне така смятаме ние, евреите. Бракът е в основата на всичко. Но не съм съвсем сигурен, че това включва брак с госпожа Бейкър. — Ръката на Емил беше намерила моята под масата и докато говореше, галеше с палец пръстите ми. — Вие как смятате, господин Джойс?

С ъгълчето на окото си видях как мама се върти неспокойно на стола, вперила поглед в чашата си с шампанско. Бабо прокара разсеяно пръсти по брадичката си, приглади и погали брадата си.

— Бракът, религията… условности и институции. Трябва да се освободим от тези окови. — Гледаше втренчено чинията с празни черупки от стриди пред себе си.

— Не обръщайте внимание на Джим. Какво знае той за оковите… — Мама изпусна кратка въздишка, сякаш раздразнението я беше оставило без дъх на половината изречение. Погледнах Джорджо въпросително, но той беше зает да си търси запалката, а от долната му устна висеше незапалена цигара.

— Свободата на жените и институцията на брака не са несъвместими. Но никой не може да оспорва първенството на семейството. Само се вижте вие от семейство Джойс. — Стела посочи с ръка през масата, отрупана с трохи, следи от пепел и полупълни чаши. — Женени през всички тези години, отдадени родители на Лучия и Джорджо. Щяха ли да бъдат толкова талантливи, толкова умни, ако не се бяхте оженили?

— Щяхме да бъдем копелета, захвърлени в канавката. — Устата на Джорджо се разшири в прозявка и докато я сподавяше с юмрук, ме погледна и ми намигна. — А вместо това сме изгряващи звезди на парижката сцена, нали, Лучия?

— Е, аз смятам, че въпросната госпожа Джоузефин Бейкър трябва да бъде пъхната в затвора. В Ирландия със сигурност щяха да я държат под ключ. — Мама бутна чашата си и поклати сковано глава.

— И аз щях да съм в същото положение, Нора. И аз. — Бабо говореше съвсем тихо във възела на папийонката си. Само аз го чух, защото точно тогава Емил се изправи и извика:

— Стига сме говорили за канавки и затвори. Още една наздравица за талантливата и прекрасна Лучия! — Вдигна чашата си и всички отново извикаха името ми.

Тогава го видях. Стоеше на улицата, надничаше крадешком през прозореца и се беше приближил толкова много, че носът му почти докосваше стъклото. Очите му бяха искрящи и любопитни и изглеждаше, че гледа бабо, но после погледът му се премести към мен. И в този миг се случи нещо необикновено. Погледите ни се срещнаха и между нас премина вълна от емоции. Сърцето ми подскочи бясно. После той наведе глава, раменете му се превиха напред и изчезна нанякъде по булеварда. Усетих как Емил отново се отпуска на канапето и опира крак в моя.

— В какво пък се е загледала сега? Лучия? Лучия? Всички вдигаме наздравица за теб, а ти зяпаш през прозореца, все едно си обладана от дух. — Мама отчаяно подбели очи.

Бабо се намръщи, сложи чашата си с шампанско на масата и вдигна длан.

— Тихо, Нора. Това е пророческо прозрение. Тишина за моята Касандра!

— Някой ме наблюдаваше през прозореца — казах, смаяна и удивена от странността на случилото се, от наситеността на тези очи, от внезапното подскачане на сърцето ми. Махнах пренебрежително и се обърнах с благодарност към Емил, като се надявах бабо да се въздържи от по-нататъшни споменавания на Касандра.

— Ще да е някой от новите ти почитатели, сигурна съм. — Китън се засмя и стисна ръката ми. — Вероятно те е познал от вестника.

— Наистина, такава е цената на славата. Знам го твърде добре. — Бабо огледа всички около масата, а очилата му отразяваха светлината от лице на лице. — Ще трябва да се научиш да я носиш възможно най-добре, Лучия. Със сигурност отвън ще се редят на опашка за автограф.

Дали щеше да бъде навън? Мъжът с искрящите като на птица очи, клюнестия нос и скули, наподобяващи ножове за риба? Не. Беше се разтопил в тъмнината. А всички около масата се смееха на остроумието на бабо. Всички, освен Емил, чиито устни бяха толкова близо до ухото ми, че чувах премлясването на слюнката в устата му, докато ми прошепваше:

— Ще имаш опашки от почитатели. Ще имаш!

После бабо започна да се произнася по темата за неоспоримата връзка между танците и виденията: разказваше ни за някакво малко познато племе в Африка, което танцувало, докато не видело бъдещето. Знаех, че ме наблюдава, но не бях в състояние да се съсредоточа върху думите му.

— И се обзалагам, че са били полуголи — вметна мама безразлично с писклив глас. Всички отново се засмяха.

Можех да мисля единствено за мъжа, който ме беше наблюдавал през прозореца. Усещах как в мен се разлива безпокойство, сякаш дълбоко в мен се заражда нещо ново.

Сега, когато от Алпите, където въздухът започва да щипе и да ме драска, се обръщам назад към миналото, виждам колко права съм била. Въпреки че тогава изглеждаше невероятно, нещо се беше зародило, беше се отмотавало ниско долу в слънчевия ми сплит. И оттам започна всичко.