Анабел Абс
Танцьорката от Париж (17)

Кюснахт, Цюрих

— Госпожице Джойс, днес, изглежда, е последният възможен ден от годината да изляза в езерото с малката си платноходка. — Доктор Юнг ме е наблюдавал как изминавам дългата пътека с дървета от двете страни до входа на къщата му и сега ме води през градината към навесчето за лодки край брега на езерото. — Извеждам само любимите си пациенти. — Млъква и ми се усмихва. — На които имам доверие, че няма да се хвърлят през борда.

— И защо смятате, че няма да го направя? — Хващам ръката му и стъпвам в лодката с чувство на облекчение, че днес не съм с вечерна рокля.

— Ще влезем по-навътре в езерото и после ще продължим разговора си. Взел съм мемоарните ви записки. — Той потупва джоба на сакото си.

— Колко различно изглежда всичко оттук. — Поглеждам назад към зелените капаци и железните решетки на прозорците на голямата му квадратна къща. Дърветата по крайбрежието вече са изцяло обагрени в цветовете на есента — мед, бронз и злато. Кораби и фериботи порят водната повърхност и оставят бели бразди от пяна, а над главите ни кръжат и се въртят речни чайки.

— Да, така е. Оттук нещата изглеждат различно. — Докторът измъква ръкописа от джоба си, слага го на пейката до себе си, а аз наблюдавам как вятърът обръща листовете. — Не се тревожете, госпожице Джойс, няма да го издуха. — Оправя платната, а после затиска бележките ми с голям камък.

— С какво бихте искали да започнем днес? Може би с доктор Негели? — Той издърпва едно въже към себе си и когато лодката започва да завива, го отпуска. Поглеждам в далечината към Цюрих, наподобяващ струпей в другия край на езерото.

— Казах на бабо, че ако имам сифилис, вината е моя, изцяло моя. Заради нещата, които съм правила. Лоши неща.

— Какво отговори баща ви?

— Че той бил виновен. Но не му вярвам. Той е толкова добър, толкова неопетнен.

Доктор Юнг се мръщи.

— Разкажете ми за всички болести, от които е страдал баща ви. И за очите. Казвате, че е почти сляп, така ли?

— Периодично му се появява ирит. Ирисите му се увеличават. Лекарите искаха да приема арсеник, но това крие риск да го убие, а той познаваше човек, изпаднал в кома, след като го е пил. Освен това често има конюнктивит, страда от глаукома и от нещо, наречено еписклерит, и още едно, казваше се бле… бле. — Докосвам слепоочието си с ръка. Защо не се сещам за името?

— Блефарит?

— Да. Страда също от хронична умора и нервно изтощение. Бабо твърди, че си е заслужил всичко, заради многото си грехове, но аз мисля, че вината е в мен. — Поглеждам нагоре, покрай доктора, към хълмовете, които се издигат на вълни зад Цюрих.

— Не, госпожице Джойс. Вината не е ваша. — Доктор Юнг снишава глас, сякаш говори на себе си. — Арсеник. А циреи… образуват ли му се циреи? Губи ли апетит?

— Да, понякога. Но добрата новина, докторе, е, че професор Негели не откри в кръвта ми следи от сифилис.

— Аха, значи оттук нататък ще се разчита на психоанализата, за да се излекувате. Предстои ни да открием патогеничните ви тайни.

— Патогенични ли?

— Дълбоко потискани тайни. Преживени случки, които седят заключени, а сега ви разболяват. Срещу тях трябва да се изправите. — Дори тук, във водата, очите му ме изследват безжалостно.

— Но как ще се изправя пред тях, щом са заключени?

— Продължавайте да си записвате сънищата. Сънят е малка скрита врата към най-съкровените тайни глъбини на подсъзнанието. А още по-добре би било, ако ги рисувате или скицирате. Ще го направите ли? — Поглажда си мустака, наблюдава ме.

— Какво мислите за моите мемоарни бележки?

— Защо отказахте работата на учител по танци?

— Бабо се нуждаеше от мен. Не да го придружавам като куче водач слепец, а за да осигурявам съдържание и вдъхновение за книгата му. За него танците ми бяха източник на откровение.

— Значи останахте, за да продължите да играете ролята на негова муза?

— Никога не съм се възприемала в ролята на муза. Знаех, че на майка нямаше да й хареса. Но през цялото време, докато растях, очите на бабо ме следваха, наблюдаваха ме, изучаваха ме. Затова спях с дрехите. — Колебая се. Потръпвам. В гърдите ми бавно се разнася някаква студенина, сякаш температурата на кръвта ми внезапно е паднала.

— Моля ви, госпожице Джойс, продължете.

Зад бялото платно една чапла се гмурва във водата и се появява на повърхността с малка рибка, която се мята в клюна й.

— Понякога очите му ставаха алчни. Накланяше глава на една страна като птица — и тогава не просто ме наблюдаваше, но ме слушаше и си записваше. — Виждам как чаплата полита към брега и изчезва между дърветата.

— Без съмнение, като всеки добър родител, се е интересувал какво имате да кажете. — Доктор Юнг се навежда извън лодката, загребва шепа вода и шумно я изпива.

— О, не. Никога не съм имала подобни илюзии. Смяташе, че думите ми, или по-скоро ритъмът им, може да му бъде полезен. Мислеше, че сънищата ми също могат да му помогнат, особено когато започна да пише за тъмната нощ на душата^[1]. „Творба в процес на написване“ е сън, нали разбирате. Използва всичко около себе си — всичко, което го вдъхновява.

Доктор Юнг избърсва ръка в носната си кърпичка.

— Кога за първи път осъзнахте, че вие сте неговата муза?

Поглеждам над ръба на лодката към водата, толкова зелена и чиста, че виждам как ни заобикалят малки рибки, а люспите им проблясват, когато светлината пада върху тях. Кога съм разбрала, че аз съм музата на бабо? Да, тогава беше. Онази вечер на площад „Робиак“, когато за първи път чете от „Творба в процес на написване“. Бях на седемнайсет. Беше поканил някои от Подмазвачите си да дойдат и да чуят няколкото страници, отнели му хиляда часа, за да ги напише. Всички седяха в краката на бабо, докато той четеше, а лицата им бяха обърнати нагоре, сякаш в смирена молитва. Сновях напред-назад, за да сервирам напитки и помагах на майка да приготви храната за после. Държеше се на разстояние, та да не слуша, с обяснението, че „вече е чувала всичко“. Спомням си мелодичността на думите му и как тънкият му писклив глас се надига и спуска. Ала в един момент осъзнах, че говори за мен, писал е за мен, че съм част от това, което със сигурност ще се превърне в най-великия роман, сътворяван някога. Вътрешностите ми се свиха. Наложих си да се въздържа да не извикам: „Но това съм аз! Това е мое!“. Изпитах особено и необяснимо усещане за натрапничество — сякаш ми бе отнел нещо.

Не разказвам това на доктор Юнг.

— Използваше мои думи. Китън ме смяташе за голяма късметлийка да съм негова муза. — Прокарвам пръсти през хладната зелена вода. Започвам да се изморявам и отегчавам от всички тези приказки за музи. Какво добро ми беше донесло? Държеше ме в плен, беше ме приковало към него. И все пак сега ми е останало само това и нищо друго. Всичко друго се разпадна.

— Така е. Много хора на изкуството си имат музи и обикновено се счита за голяма чест. — Доктор Юнг бутва очилата с телени рамки на челото си и ме наблюдава.

— Баща ми е гений, точно толкова велик, колкото Рабле или Данте. — Изпъвам рамене назад и позволявам на езерния въздух да се увие около мен. — Посрещат го с почести, където и да отиде.

— Завиждате ли му?

Не му отговарям. Понякога си спомням прилива на гордост и блясъка на успеха, продължителните аплодисменти и одобрителните възгласи след толкова много мои изпълнения — в зала „Бюлие“, в театър „Шанз-Елизе“, в театър „Вийо Колумбие“. О, да — хубаво усещане.

— Тогава защо се отказахте от балета, госпожице Джойс?

— Беше твърде трудно. Китън имаше право от самото начало. Бях прекалено възрастна, за да се занимавам с балет. — Млъквам, поглеждам над ръба на платноходката и мярвам отражението си във водата. Оттам ме гледа лицето ми — треперещо и развълнувано. За един неясен миг се чудя дали отново не танцувам. — Открих нова форма на танци, която не налага да се излиза на сцена. Танц в помощ на хората. Чували ли сте за движението „Маргарет Морис“ Това беше моето призвание, моето предопределение в танците. Китън и аз бяхме посещавали някои от класовете и през уикендите, но после бабо научи, че ще отваря школи в Париж. — Поглеждам многозначително към брега. Лодката започва да се клати и люлее и така разбърква спомените ми, хвърля ги един срещу друг, докато накрая те загубват очертанията си и се изкривяват. — Отведете ме обратно на кея — казвам заповеднически. — Ще трябва да изчакате следващата глава от мемоарните ми записки.

— Имали ли сте други пророчески преживявания, госпожице Джойс? — Докторът се премества от другата страна на лодката и от преразпределянето на тежестта тя променя посоката си и се насочваме обратно към брега.

Колебая се и за няколко секунди дъното на платноходката сякаш повлича краката ми надолу, все едно самата лодка иска да ме закотви, да ме предпази от собственото си клатене и люшкане. Припомням си снощния ми сън, в който аз, госпожа Фицджералд, госпожа Флайшман и Нижински седим в кръг, облечени в усмирителни ризи, и плетем кошници от върбови клонки, които искрят като скъпоценни камъни.

— Не — отвръщам и се хващам здраво за ръба на лодката. — Никакви.

— Имаме отличен напредък. Сега, когато баща ви вече не е в Цюрих, няма пречка да се излекувате. — Доктор Юнг дърпа някакво въже към себе си и бялото платно мощно се залюлява на една страна. — Наведете се, госпожице Джойс.

Докато се навеждам, решавам да не го осведомявам, че бабо все още е в Цюрих, тайно настанен в хотел „Карлтън Елит“ за сметка, при това голяма, на своя покровител. Но това си е наша тайна и няма да казвам нищо на доктор Юнг.