Анабел Абс
Танцьорката от Париж (16)

12
Август 1929 г.

Англия

Мисълта за Бекет ме преследваше най-силно в Торки. Поглеждах ли към скалите, виждах грубо издяланото му лице. А когато наблюдавах морето през прозореца, си припомнях очите му и контура, описващ ключиците му. Гледах сивата вода и си представях извивката на златистобялото му тяло, което пори вълните. Бабо ми донесе бледорозова мидена черупка, обсипана с лунички — прокарах пръсти по вътрешната й страна и си спомних вдлъбнатинката в основата на врата му, разпалила любовта и копнежа ми по него.

Когато не мислех за Бекет, жадувах да танцувам. Съзерцавах извития гръбнак на залива и златните пясъци и ми се искаше да спре да вали, за да танцувам боса от единия до другия му край. Следях с поглед разпенените морски атове, разбиващите се вълни и си мислех как ще композирам балет, в който играя давещ се моряк, спасен от белогриви хипокампи^[1]. Изучавах променящите се цветове на океана и си обещавах да скицирам костюми в стридено синьо, щом помогна на мама да се настаним.

Но удоволствието от тези малки фантазии приключи един влажен следобед с пристигането на госпожа Флайшман. Гледах през прозореца на апартамента, където се бяхме настанили с мама и бабо. Брат ми беше отишъл да я посрещне на гарата и двамата се върнаха с такси. Слязоха и се поразмотаха пред хотела, докато уж чакаха сандъците и кутиите й с шапки. Джорджо въртеше бастуна си — изглеждаше много доволен от себе си, а госпожа Флайшман даваше вид на свенлива и високомерна едновременно. Носеше рокля „Шанел“ — прилепваше по всяка гънка на добре налятата й плът и падаше скъпо върху здравите й бедра. Наблюдавах я как си отваря дамската чанта, изважда си портмонето и дава на Джорджо пачка, предполагам, английски лири. Мама се суетеше в апартамента и не спираше да пита „Джорджо върна ли се вече?“, а аз чувах как драска пастелът на бабо.

— Тъкмо пристигнаха — посочих с неопределен жест сивото небе. — Облечена е в рокля на „Шанел“. — Веднага съжалих за думите си.

Мама се втурна към прозореца и занаднича през рамото ми, за да види тоалета на госпожа Флайшман. Започна да дърпа резето на прозореца и през цялото време гледаше жадно към входа на хотела. Изтръпнах и пребледнях от това, което видях. Защото мама също го видя.

Джорджо стоеше долу и преглеждаше банкнотите, дадени му от госпожа Флайшман, сякаш ги броеше или проверяваше дали са правилната валута. После тя завъртя на обратно затворения си слънчобран и закачи дръжката от слонова кост в горния джоб на сакото му. Мама ахна.

— Какво прави, за бога? Ще съсипе новото му сако!

Исках да избутам мама от прозореца, но беше прекалено късно. Освен това се бях вцепенила. Не можех да помръдна. Дори да премигна. Гледахме ужасени как госпожа Флайшман придърпва Джорджо към себе си с помощта на слънчобрана. Дори Джорджо изглеждаше леко изненадан — видях го как сочи нагоре към нашия прозорец. Но беше прекалено късно. Беше го придърпала към себе си, беше откачила слънчобрана и обвила шията му с ръце. Гушеше се във врата му, а ръцете й бяха мушнати под сакото му по толкова интимен и фамилиарен начин, че каквото и да кажех, нямаше да извини или обясни подобно поведение.

— Мили боже! Пресвета Дево! От колко време продължава това? — Мама се обърна към мен, а горната й устна се беше изкривила от погнуса. — Джим, ела бързо! Джорджо и госпожа Флайшман са… са… — Извика сподавено.

Бабо докуцука до прозореца и се загледа навън.

— … са какво?

— Любовници — заявих с мрачно задоволство. Поне веднъж мама щеше да насочи неодобрението си към брат ми вместо към мен. Поне веднъж не бях направила нищо лошо. Този път Джорджо щеше да си има неприятности. Както и госпожа Флайшман. Големи неприятности! Безмълвно благодарих на госпожа Флайшман, задето е толкова недискретна.

— О! — възкликна бабо невъзмутимо. — Нищо не виждам. Да не би да развратничат на стълбите пред хотела?

— В това няма нищо смешно — сопна се задавено мама. — На моите години е, омъжена е и има бебе.

— Но пък е богата. — Бабо деликатно се изкашля и започна да си бърше очилата с носна кърпичка, като я мачкаше силно между паяшките си пръсти.

— Какво значение има? Хванала е в капана си нашия Джорджо!

— Несъмнено ще се измори от паричното й очарование.

— А също и от бръчките, и от отпуснатите й телеса — добави огорчено мама.

— Хайде, Нора. Париж е пълен с прелестни млади дами. Предлагам да оставим нещата да приключат от само себе си.

— Ако очакваш да си мълча, лъжеш се. Няма да позволя никакви лудории тук, в този хотел, под носа ми. — Мама издаде сподавено ридание и ядосано започна да си трие очите с юмруци. — Моят Джорджо! Затова беше вечно навън и не се прибираше вкъщи. И как се е нагласила на всичкото отгоре! О-о, моят Джорджо!

— Има съпруг и син, с които също ще му се наложи да се състезава. Джорджо несъмнено ще се измори от конкуренцията. — Бабо сложи утешително ръка върху ръката на мама и се опита да я отведе от прозореца. Ала тя отказваше да помръдне и продължаваше да си бърше очите и да гледа към стълбите пред хотела, където госпожа Флайшман беше отпуснала глава върху гърдите на Джорджо, сякаш лекар слуша ударите на сърцето му.

— Нищо и никаква грохнала улична мръсница! Курва… Дърта овца, дето иска за агънце да мине. Без капка срам. — Мама взе от ръцете на бабо носната кърпичка и я притисна до червените си, насълзени очи.

— Хайде, хайде! Ще приключи от само себе си. Да не се бъркаме, Нора. Забравяме, че е на двайсет и три.

Точно тогава мама изглежда забеляза присъствието ми и злобно се нахвърли върху мен.

— Всичко това да се случва зад гърба ми, а ти си знаела! Знаела си!

— Тихо, Нора. Не е изключено моята Касандра да е имала някакво предчувствие, но не е нейна вината, задето Джорджо се задява с госпожа Флайшман. Ако изобщо случаят е такъв. — Бабо направи няколко успокоителни движения с ръце, все едно милваше въздуха. Но думите му само вбесиха мама още повече.

— Е, от колко време продължава това, Касандра? — попита презрително тя. — И какво по-точно правят двамата? Правили ли са го вече? Правили ли са го?

— Нора!

— Баламосвала ме е. Лъгала ме е. Собствената ми дъщеря! Кажи ми, Касандра — чукали ли са се?

— Нора, успокой се! — Думите на бабо бяха толкова резки и остри, че мама се отпусна тежко на гърдите му с приглушен, дрезгав стон. Отдръпнах се, шокирана и объркана от грубия й език. Кръвта ми не се движеше, беше се превърнала на лед и усещах как си прехапвам езика. Нещо вътре в мен ме дърпаше, мачкаше червата ми… гневът й, образът на Джорджо, който го прави, който се чука… Стомахът ми започна да се бърка.

— Разстроена е — прошепна беззвучно бабо над плачещата глава на мама. — Отивай и предупреди брат си.

* * *

Госпожа Флайшман прекара с нас пет дни и през цялото време мама демонстрираше студено високомерие. Когато се хранехме, се суетеше показно около Джорджо — уверяваше се дали се е нахранил, внимаваше сервитьорите да следят чашата му да е винаги пълна, носеше му цигарите, ако се случеше да ги забрави в стаята си, вдигаше му салфетката, паднеше ли на пода. Но към госпожа Флайшман продължаваше да се отнася с ледена ненавист. Мълчанието й казваше всичко. Джорджо замина преждевременно заедно с госпожа Флайшман, заявявайки, че му предстои да се подготви за непредвиден певчески конкурс. Лъжеше, ала не го винях. На мен мама показваше колко наранена се чувства, задето я бях предала. Но повече не ме нарече Касандра и никога не спомена отново думата „чукам“. Не и в мое присъствие.

Времето се проясни. Копнеех да изляза и да танцувам на плажа, но при всеки опит да се измъкна сама или бабо, или мама, или някой от приятелите им Подмазвачи ме викаха за нещо. Било да помогна на мама да си избере шапка, било да придружа госпожа Подмазвачка по крайбрежния булевард. Ще почета ли на бабо, моля, или да отида с него до плажа да вземе малко въздух, или пък да се отбия до пощата, за да пусна някой колет? Безкрайните, изморителни поръчки ме вбесяваха, но решах ли да протестирам, мама ми се сопваше, а бабо ме молеше да съм внимателна с нея, като винеше за поведението й преживения голям шок от разкритието за връзката на Джорджо.

Мама, убедена в потребността ми именно от хубава дълга почивка, го повтаряше на всеки, готов да я изслуша, а същевременно ми даваше поръчки и наставления. Мислех само как да си почина от нея и от неспирните й поръчения. Едва ми оставаше време да пиша на Бекет — беше ми пратил няколко картички от Германия. После пък бабо падна от една ограда и се налагаше да му правя компания на плажа, докато той лежи и си играе с камъчетата и мидичките, без да спира да пита дали не съм имала предчувствие, че ще се претърколи по подобен начин. Когато предложи да танцувам на пясъка, облечена в банския си костюм, опитах да изпълня няколко plié в различни комбинации. При което ме попита с най-сърцераздирателния си глас:

— Какво ще кажеш за нещо в стил Айседора Дънкан?

Нямах настроение и вместо това му помогнах да нареди камъчетата в стегнати спирали. Тюрбаните на емира, така ги нарече.

Бавно и неумолимо мускулите ми се отпускаха, а силата ми намаляваше. Тялото ми атрофираше. Някъде в ума ми седяха и ме измъчваха думите на Мадам, когато се разделяхме. Какво имаше предвид, заявявайки, че ако не мога да съм твърда със семейството си, е възможно да ми липсва нужната твърдост на характера, за да бъда балерина? Едва след няколко безсънни нощи внезапно ги проумях. По нейния завоалиран руски начин се беше опитала да ми каже, че нямам необходимия талант или физическа сила, за да се занимавам с класически балет. Във влака по пътя за вкъщи отново успях да видя за миг всичко пределно ясно и непоколебимо. Трябваше да докажа на Мадам, че греши. И имаше само един начин да го направя. Като се махна от задушаващото и осакатяващо влияние на семейството ми. Беше време да сбъдна съдбата си, да поема контрол над бъдещето си. Беше време да се омъжа.

* * *

Чувствах се прекрасно отново в Париж. След влажните, сиви плажове на Англия едва сдържах радостта си от завръщането в града, който вече приемах като дом. Празни бодливи обвивки от паднали кестени покриваха булевардите, а листата на дърветата започваха да бронзовеят и да се подвиват. И въпреки това градът демонстрираше непокорство, сякаш не даваше и пет пари дали зимата наближава, или не.

Беше ми хубаво да се върна дори на площад „Робиак“ — да подрънквам на пианото, да танцувам пред огледалото в цял ръст, да спя в собственото си легло, да закусвам с несресана коса. Бекет често идваше следобедно време и ми се струваше, че пронизващите му очи се спират по-дълго върху мен, а разговорите ни в антрето са малко по-задушевни. Сякаш след като се бяхме търкаляли на пода в гостната, нещо в него се беше събудило. Само ако мама се въртеше наоколо, той отново се връщаше към предишното си приведено и стеснително аз.

— Не мога непрекъснато да се местя — обяснявах един следобед, скоро след като се бяхме върнали. Бекет беше дошъл по-рано от очакваното, така че бях успяла да го заведа в гостната за бърза чаша чай „Инглиш брекфаст“. — Мама и бабо обожават да спят по хотели. Обичат да опаковат и да разопаковат багаж, да се местят от място на място — с ферибот, после с влак, след това с автомобил, та чак до хотела.

— А на теб не ти харесва, така ли? — Бекет седеше на ръба на канапето, а в скута му лежаха три внимателно подравнени тома с Шекспирови произведения.

— Правят го с лекота, без никакво усилие. Ненавиждам безкрайното опаковане и разопаковане и да не знам кой ще бъде следващият ни хотел. Не мога да танцувам така. Бабо пише и във влака, и на ферибота, но аз няма как да се упражнявам, нали? И мразя непрекъснато да се налага да се докарвам. — Въздъхнах дълбоко, отпуснах се драматично назад в канапето и се загледах в тавана.

— Да се докарваш ли?

— Да се преобличам за закуска, да се преобличам за вечеря. Винаги да трябва да съм облечена според случая. Не искам животът ми да бъде толкова… толкова разбъркан. Или да обръщам толкова много внимание на външния вид. — Завъртях глава, за да погледна Бекет. Вече копираше изцяло облеклото на бабо. Беше си купил лачени обувки с остър връх точно като неговите. Бяха му прекалено малки. Личеше си, че му стискат на пръстите. Танцьорите забелязват такива неща.

— О, разбирам. — Той се наклони, пусна кубче захар в чая и го разбърка замислено.

— Нуждая се от пространство, за да танцувам. За предпочитане едно и също пространство всеки ден. А също и от грамофон, и от обувките ми за танци. Мама не го разбира. — Свих безнадеждно рамене. Исках да му загатна какъв живот се надявам да водя като госпожа Бекет. Беше важно да разбере потребностите на една танцьорка.

Поизправих се и се приближих до него.

— Откакто съм вкъщи, се чувствам много по-добре. И защото си тук и отново танцувам. Равновесието ми е напълно възстановено.

— Значи, Мадам Егорова те е приела обратно, а? — Погледът на Бекет се отмести от мен към стената с портрет на бабо.

— Да, но ме следи изкъсо. Упражнявам се като луда. — Отново го погледнах. Трябваше да знае, че не възнамерявам да се отказвам от танците. Щях да продължа да танцувам и в качеството си на госпожа Бекет. Не исках маминия живот — да подреждам прането, да си купувам обувки и да ходя да си навивам косата. Не, аз съм танцьорка и точка по въпроса. В това време Бекет се взираше внимателно в семейните портрети, сякаш да ги запечата в паметта си.

— Мама и бабо непрекъснато ме пращаха да ходя насам-натам и въпреки това без танците дните ми бяха доста празни. За мен не е добре да не танцувам. — Последното изрекох много категорично. Не само защото Бекет трябваше да е наясно с нуждите на бъдещата госпожа Бекет. Но и защото тези два месеца, през които не танцувах, ми бяха помогнали ясно да осъзная значимостта им в живота ми и исках да споделя на глас мислите си с Бекет. Знаех, че ще ме разбере. — Танците осмислят живота ми, задават му цел. Но не е само това. Когато танцувам, се усещам различна. Като друг човек, като други хора.

Ала Бекет, изглежда, не ме чуваше. Забелязвах как очите му се стрелкат към вратата на кабинета на бабо и обратно към драмите на Шекспир в скута му. После попита:

— Баща ти хареса ли Англия?

Не продължих темата за танците. Виждах, че нещо му тежи.

— О, седеше по кръчмите и слушаше какво си говорят хората, работи по книгата си, ходи при още един очен лекар в Лондон и си игра с камъчетата по плажа.

— Камъчета ли? — Погледът на Бекет се насочи обратно към мен.

— Знаеш — камъни. Хотелът в Торки е същински дворец. Има си собствен оркестър и електрически асансьор. Двамата направо се влюбиха — нали знаеш как си падат по разкоша. Мама не спира да говори за него. На мен ми хареса повече Кеймбридж. Там направиха запис на бабо как чете „Творба в процес на написване“. — Замълчах и се засмях отривисто. — Някой описа гласа му като „плавен и мек с гукащи подводни течения“.

— Сериозно ли? — Бекет се засмя в чашата с чай.

— Стига толкова за нас. Как са леля ти и чичо ти?

— Добре — леко се прокашля той. — Баща ти ме помоли да преведа малко от „Творба в процес на написване“ на френски.

Сърцето ми леко подскочи.

— Бабо те намира за чудесен, Сам. Значи ще прекарваш още повече време тук?

Бекет кимна и потъна в угрижено мълчание, взирайки се унило в чая.

— Мога да ти помогна. Няма да е лесно за превод, но ще се справим. — Протегнах се и утешително го стиснах за ръката, облекчена, че съм разкрила какво го тревожи.

— Много си добра, Лучия. Много мила. — Той прокара ръка през лицето си. Как исках да се пресегна и да го прегърна. Изведнъж изглеждаше толкова изморен, сякаш перспективата да превежда творбата на бабо му тежеше. — Налага се да отида до Ирландия следващата седмица — добави. — Трябва да уредя подновяването на договора ми и да се видя с родителите си.

— Кога ще се върнеш? — Отпих глътка чай, наклоних се към него, та бюстът ми да докосне гърдите му, сложих чашата на масата и седнах. Бекет премигна и преглътна толкова изразително, че адамовата ябълка подскочи в гърлото му.

— През ноември.

После се появи бабо — очите му бяха зачервени и сълзяха. Господин Бекет скочи на крака и двамата се мушнаха в кабинета.

Взех чашата му и докоснах с устни ръба й там, където преди малко бяха неговите устни. Колко нормално ми се струваше! Колко щастлива бях да съм пак в Париж с Бекет и с Мадам Егорова. Бекет щеше да ми липсва, когато замине за Ирландия, разбира се. Но това ми даваше повече време да доизпипам плановете си да се омъжа, да се уверя, че ще проработят безпогрешно. Да, всичко се наместваше идеално.

* * *

— Ммм… какви прекрасни рози! — възкликнах.

— Да, за Мадам са. Нося й подарък всеки ден. Обикновено цветя, но невинаги. — Гласът й бликаше на пресекулки. — Непоносима ми е мисълта, че великата Мадам Любов Егорова живее в нищета. Просто не мога! Тя е княгиня Трубецкая, знаете ли?

Кимнах смутено.

— А сега мизерства. Били ли сте в малката й къща? Дори няма баня! Не мога да понеса тази мисъл! — Госпожа Фицджералд мигаше учестено зад розите, сякаш се опитваше да не се разплаче.

— Как вървят уроците, госпожо Фицджералд?

— Погледнете, Лучия! Само вижте! — Бутна букета към мен. — Подръжте ги! Трябва да видите това. Наистина! — Събу си бродираните обувки, свали си чорапа от единия крак и размаха стъпало към мен. Ноктите й бяха инфектирани с гъбички до степен да приличат на набраздени, обезцветени миниатюрни стридени черупки. А на малкия й пръст се виждаше възпален мазол — червен и гневен, и изпускаше гъста жълтеникава гной. — Танцувам по осем часа на ден. Осем часа, Лучия! Момичетата в моите часове танцуват, докато през туфлите им не започне да се процежда кръв.

Госпожа Фицджералд забеляза отвращението ми. Не съм гнуслива — гноящ мазол и гъбички по ноктите не бяха нищо ново. По-скоро ме смути нещо в маниера й. Сякаш се опитваше да ме изплаши. Обу си чорапа и обувката, а после издърпа розите от ръцете ми.

— Мадам изисква безрезервна отдаденост — продължи с провлачения си американски акцент тя — думите се издигаха и спускаха. — Без отдаденост не можеш да бъдеш балерина. Вече не правя нищо друго, освен да танцувам и да спя. Ако наистина искаш да танцуваш, налага се да направиш тази жертва. — Непрекъснато гледаше шахтата на стълбището, все едно следеше дали някой не ни слуша. А после сниши глас и ме привика с жест към себе си — намирах се толкова близо, че подушвах единствено жълтите рози. — Не съм прекалено възрастна, не слушайте какво говорят. Поканиха ме в трупата на театър „Сан Карло“ в Неапол. Дебют със солова роля в „Аида“. Какво мислите? — Тържествуваща светлина грееше в очите й, които блестяха почти неестествено през розите.

— Ще заминете ли?

Поклати глава.

— О, не! Скот ми забрани. Не подлежало на обсъждане. — Замълча и за миг лицето й стана умислено. — Ще чакам за роля с трупата на „Руския балет“. Мечтата ми е да танцувам с „Руския балет“. Миналата седмица бяха пратили съгледвачи на таланти. — Трескавите й очи отново се насочиха към стълбищната шахта. — Май са ме забелязали, Лучия! Трябва да тръгвам. Мадам ме чака. — И тя изчезна, втурвайки се с красивите жълти рози в ръце нагоре по стълбите.

Вървях към вкъщи и продължавах да мисля за инфектирания й мазол. И за скритото значение на думите й — съпругът й бил забранил да приеме работата на балерина в престижната трупа на театър „Сан Карло“. Трябваше да съм вдъхновена от успеха на госпожа Фицджералд, но почти не се сещах за него, а само за настояването на господин Фицджералд да отхвърли предложението да танцува в „Аида“. Примирението й с желанието на нейния съпруг породи у мен мрачно предчувствие. Изглежда, омъжените жени не бяха по-свободни от неомъжените. Навярно плановете ми за брака не бяха толкова прости и безпогрешни, колкото си мислех…

* * *

Две седмици след срещата ми с госпожа Фицджералд пристигна писмо. То успя да ме хвърли в смут и отново разби на пух и прах равновесието, което бях постигнала.

Закусвах с мама и бабо. Бабо хрупаше шумно препечена филия, а мама изстъргваше с лъжица за сос дъното на буркана със сладко. Внимателно отворих с нож за писма плика, предполагайки, че е от някоя приятелка от детинство. Отвътре изпадна писмо, написано с непознат почерк върху тънка като коприна хартия. Прочетох го набързо и отначало не можах да повярвам. Прочетох го отново, а после още веднъж, докато пръстите ми не започнаха да треперят от вълнение. Беше от сестрата на Айседора Дънкан — Елизабет Дънкан, чиято школа по танци посещавах всяко лято.

— От кого е? — поиска да научи мама. — От доста време го четеш.

Бабо вдигна поглед, мърморейки:

— Писма до крал относно съкровище от котка.

Мама забели очи.

— От кого е, Лучия?

Не й казах, че е от Елизабет Дънкан — предлагаше ми работа като професионална учителка в нейното училище в Дармщат, където да преподавам модерни танци и движение на момичета от Германия. Мислех единствено как аз, все още третирана като дете от толкова много хора, получавам предложение за истинска работа — със заплата.

— Ще мога сама да си избирам дрехите! — извиках. Първата ми работа като преподавател. Първото ми истинско предложение за работа!

— За какво, за бога, говориш, Лучия? Това да не е от някоя приятелка от Цюрих? — Мама се наклони към мен, все едно се канеше да издърпа писмото от ръката ми. Отдръпнах се, притискайки го към гърдите си. — Имаш нужда от някои нови неща, Лучия. Подгъвът на тази нощница виси, а и знаеш колко мразя да закусваш по нощница. Доста си се позапуснала. Защо още не си сресана?

— Предложение за работа е! — извиках, развявайки триумфално писмото пред бабо, без да обръщам внимание на мама. — Госпожа Дънкан ме кани да преподавам в школата й по танци в Германия. Предлага ми заплата.

Бабо вдигна поглед с широко разтворени от изненада очи. Мама остави препечената филийка в чинията си и се вторачи в мен.

— Иска да започна след четири седмици. Ще живея в школата с нея и с другите преподаватели и ще си дойда за Коледа. — Гласът ми притихна. Лицето на мама беше мрачно. Очите на бабо, увеличени от дебелите диоптрични стъкла, гледаха оцъклено. Устата му се изкриви, сякаш искаше да каже нещо, но не намираше подходящите думи.

— Дай ми писмото — настоя мама и отново се пресегна да го вземе.

Подадох й го. Прочете го мълчаливо и понечи да го даде на бабо.

— Не мога да го прочета, Нора — съобщи той с много тих глас, докато го оставяше на масата.

— Дума да не става! — Мама присви устни и плътно скръсти ръце пред гърдите си. — Баща ти е почти сляп Има нужда от теб тук. На Джорджо не може да се разчита — вечно е някъде с госпожа „Шикозни гащи“ Флайшман. Баща ти със сигурност ще бъде съсипан, ако заминеш.

— Какво ще стане с балета? — Гласът на бабо прозвуча далечен, сякаш говореше от края на дълъг тунел. Моравите полумесеци под очите му потъмняха.

— Предложението означава, че съм добра танцьорка — достатъчно добра, за да преподавам. Винаги мога да се върна в Париж.

— Но няма да си балерина, нали? — Бабо си свали очилата, потърка сълзящите си очи, стисна клепачи.

— Предполагам… предполагам, че няма как да се занимавам и с двете неща едновременно. Но после мога отново да се захвана с балет — не съм толкова стара.

— Абсурд. — Мама шумно избута стола си назад. — Цялата тази история с танците е абсурдна. Богатите момичета ходят да танцуват, за да се научат на маниери, както баща ти отлично знае. Затова да престанем да говорим по въпроса веднага. Не си Анна Павлова и никога няма да бъдеш. — Изправи се и започна ядосано да трупа чиниите една върху друга — едва чувах бабо от трясъка на порцелана и звънтежа на приборите.

— Ще ни бъде много тежко, Лучия. Дармщат е далече. — Той ми върна писмото с трепереща ръка.

— Това е дяволски егоистично. Баща ти как ще завърши книгата си без теб? Работи над нея от седем години. Седем години! Нашата работа е да му помогнем, а не да се измъкваме с валсова стъпка, без да ни е грижа за нищо.

— Ако искаш повече пари, ще ти даваме. Ако искаш сама да си избираш дрехите, майка ти сигурно ще ти позволи, нали, Нора?

Мама презрително тръсна глава, но не каза нищо. Завиваше капачките на бурканите със сладко с такава ярост, че за всеки случай сложих ръка на гърлото си.

— Не става въпрос за дрехи или пари — промълвих, докато потъвах, смазана от натиска на гневния изблик на мама и обидата на бабо.

— За какво става въпрос тогава? — Мама сложи ръце на кръста си и ме изгледа яростно.

— Става въпрос за мен — за моя живот. За моята… моята независимост. Искам да танцувам.

— Да, точно така — винаги става въпрос за теб, Лучия. Съвсем скоро ще си получиш независимостта, когато и двамата с баща ти се катурнем мъртви заради твоя егоизъм. Налей й малко разум, Джим. — Мама излезе, затръшвайки вратата след себе си, та чак чашите за чай изтракаха в чинийките.

Двамата с бабо седяхме мълчаливо, вторачени в изкорубената препечена филийка в сребърния поднос. Самата тишина препредаваше страха и тревогите му.

— Виждаш колко е разстроена майка ти, Лучия. За нея ще бъде непоносимо да остане месеци наред сама с мен. А тук, в Париж, ще идваш с нас на театър и ще гледаш най-добрите танцови и балетни постановки.

— Не искам да ги гледам — искам да участвам в тях! Аз съм танцьорка. Добра при това!

— Според майка ти танците на сцена те изнервят. — Бабо замълча и прокара ръце през косата си. — Подвързването на книги може да ти се стори по-успокояващо, но подходящо за твоя характер.

— О, да! Да подвързвам книги! — Изсмях се глухо. Защо накрая винаги се стигаше до подвързването на книги? Защо не проумяваха колко важно беше да танцувам?

— Или… или да рисуваш. Да илюстрираш книгите ми. В очите на бабо, прорязани от тънички розови вени, се прокрадна особена светлина, идеята тъкмо му бе хрумнала — епифания, която ще разреши всичко. Наклони се през масата и взе ръката ми. — Представяш ли си, mia bella bambina? Ти и аз да работим заедно? Ще ти намеря учител по рисуване. Познавам точно когото трябва. — Усмихна се широко, все едно разговорът за предложението ми за работа никога не се е състоял.

Погледнах го озадачено, безмълвно. Не разбирах как за толкова кратко време бяхме преминали от темата за възможността да стана учителка по танци към уреждането на уроци по рисуване. Силно зашеметена, не намерих думи да му отговоря.

Той се изправи и се покашля.

— Още днес ще телефонирам на Александър… на господин Калдър. И ще помоля госпожица Стайн да те разведе из художествените галерии. Майка ти смята, че ще е добре да имаш приятелки, които не са танцьорки. — На излизане от стаята бабо закима енергично. Стигна до вратата, обърна се изненадващо и добави: — А и Бекет е тук, в Париж. Съмнявам се дали ще понесе Дармщат. — Чух вратата на кабинета да се отваря и затваря. Когато майка излезе, чух да се затваря и входната врата. Тишина.

Намерих лист хартия и писалка. Написах отговор и още същата сутрин го изпратих на Елизабет Дънкан.

* * *

Онази нощ така и не заспах. Не беше само заради бушуващата навън буря. Дразнеха ме и ме тормозеха редица въпроси: за силата на духа, за решителността, за неспособността ми да съм „твърда със семейството си“, както се изрази Мадам Егорова. Мислех си също колко е отдадена на балета госпожа Фицджералд, въпреки съпротивата на господин Фицджералд. Задавах си и други въпроси — за Джорджо и госпожа Флайшман, за книгата на бабо и моята роля на негова муза, за враждебността на мама и, разбира се, за Бекет. Да не замина за Дармщат, означаваше поне повече време с Бекет. Родителите ми положително нямаше да успеят да ме спрат да се омъжа за него, нали? А когато се оженим, дали той ще се опита да ме спре да танцувам? Дали ще съм в състояние да се противопоставя на моя скъп Бекет? Такива въпроси ме терзаеха и мъчеха и накрая, когато вятърът утихна, се унесох в неспокоен сън.

На следващата сутрин се разтягах на станката след часа по балет. Мадам Егорова ми направи знак да отида при нея в ъгъла на студиото. Седеше на столчето за пиано, изящно скръстила в скута малките си ръце, а поради силно опънатата назад коса очите й бяха придобили азиатска форма. Пианистът тъкмо си беше тръгнал, другите танцьорки си развързваха палците, разпускаха си косите и се отправяха към съблекалнята.

— Лучия, това трети ваш месец тук, нали?

Кимнах предпазливо.

— Да, мадам. — Несъмнено беше забелязала колко сковано е тялото ми на станката. Тревожните мисли от последната вечер ме бяха изтощили, чувството ми за ритъм беше объркано, а енергията ми — изчерпана. Вдигнах брадичка и се опитах да придам известна лекота на тялото си.

— Не работите достатъчно усърдно. — Потропваше нетърпеливо по пода. — Наблюдавам ви. Не се упражнявали през ваканцията.

— Съжалявам, мадам. Налагаше се да се грижа за родителите си. Баща ми падна от една ограда. — Гласът ми утихна и последва оглушително мълчание.

— Днес нямахте енергия, Лучия. Бяхте… отпусната. Точно така, отпусната. — Тя присви блестящите си черни очи и се вторачи в мен.

— Нощес не спах добре. Вярно, наваксвам заради лятото, но искам да продължа. Отдадена съм на балета, мадам. — Погледнах в краката си — все още бях с палци, а панделките им лежаха отстрани в безжизнени кръгове.

— Лучия, обмислили какво ви казах, преди да заминете?

— Да… да, мадам — отвърнах, заеквайки. — Искам да докажа, че съм способна да се справя. Днес просто съм изморена и мускулите ме болят. Съжалявам, мадам.

— Изостанали, Лучия. Балерини нямат почивни дни. Танцуват, докато на ей толкова от смъртта. — Тя вдигна палец и показалец: между тях остана нищожен процеп светлина. — Ще минете в долната група. Ще танцувате с деца.

Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Краката ми започнаха да треперят.

— Чули какво казах, Лучия? — Мадам ме гледаше с тревога. — Добре ли сте?

Поклатих безмълвно глава. Студиото сякаш се накланяше, а дробовете ми останаха без въздух. Чух я да ми казва да легна на пода. Усетих ръцете й нежно да ме притискат надолу.

— Дишайте дълбоко, Лучия. Лежете неподвижно и дишайте.

Стаята се въртеше, усещах как тялото ми се сгърчва и се спуска на земята. По едно време се свестих: Мадам се беше надвесила над мен, огромна, с разкривени очертания, все едно се отразяваше в огледало „рибешко око“.

— Припаднали. — Бавно се изправих. Колко отмаляла се чувствах. Колко немощна. За секунда не знаех къде се намирам. Но после всичко изплува обратно на фокус. Бях в празно студио за танци с огледални стени, станка и прозорци с изглед към върховете на дървета. Подвити, пожълтели листа летяха надолу и се удряха в зацапаните стъкла. Над дърветата слабото есенно слънце се мъчеше да пробие иззад одеяло от мръсни сивкави облаци. Отдолу се носеха звуците на уличното движение — мучащи клаксони, свистящи гуми, тропот на конски копита и колела на коли, велосипедни звънци и пронизителен писък на жандармска свирка.

— Храните се? Танцьорки никога не ядат. — Мадам извади от един плик няколко бисквити с теменужен пълнеж и ми ги подаде. — Подарък от госпожа Фицджералд. Сега налага да влизам в час. А вие останете тук, докато не почувствате достатъчно добре, за да приберете.

Чувствах се замаяна, кимнах и отново затворих очи. Думите й отекваха в студиото, плъзгаха се по огледалата, валяха се по дъските на пода, промъкваха се около станката: „Ще минете в долната група… Ще танцувате с деца“. Беше прозряла истината за мен, помислих си. Беше ме разкрила. Че не мога да танцувам, че ми липсва дисциплина, че нямам подходящо телосложение за балет, че съм дете и трябва да се обучавам с децата. Аз не съм танцьорка — аз съм една лъжа. И Мадам ме беше разкрила. Колко глупава и безочлива съм била. Да си въобразявам, че бих могла да се науча да играя балет. Да си мисля, че изобщо имам талант. Дали някога изобщо съм можела да танцувам? Притежавала ли съм някога дори зрънце талант? Бабо беше разбрал каква е истината. Затова искаше да се захвана с подвързване на книги. Представих си как играя с малките момиченца, чиито любопитни погледи ме преследват из студиото. Не, не как играя, а как трополя, едра и скована. Чувах ги да си шепнат помежду си, че съм кривогледа. Виждах ги как сочат прекомерно големите ми гърди, твърде широкия ми ханш, краката ми, които не се движат правилно, огромните ми загрубели стъпала, покрити с мазоли. Всичко в мен беше уродливо и гротескно.

Изправих се бавно. Сбогувах се със студиото. Тръгнах по коридора. Спуснах се по седемте етажа до долу. Влязох в малкото преддверие. Намерих лист хартия и писалка и написах кратко писмо до Мадам Егорова — благодарях й за всичко, което беше направила за мен. Сложих го в плик. Написах името й отпред. Отбелязах, че е „лично“. Оставих го върху помощната масичка, облегнато на ваза с вехнещи хризантеми.

Едва когато стигнах до Люксембургската градина, сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и колосалните мащаби на взетото решение ме връхлетяха като вълна леден въздух. Запрепъвах се към вкъщи. Прекарах следващите две седмици, плачейки в стаята си. Мама оставяше подноси с храна пред вратата. Бабо ми говореше през ключалката и ме умоляваше да му кажа какво се е случило. Най-накрая му отговорих, а гласът ми се задушаваше от собствените ми ридания.

— Нямам подходящо телосложение, за да бъда балерина. Пропилях си таланта. Вече няма връщане назад. Хвърлих на вятъра години упорит труд. С живота ми е свършено. И никой не ме разбира. Затова плача. А сега ме остави на мира.