Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Joyce Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Regi(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Анабел Абс

Заглавие: Танцьорката от Париж

Преводач: Ирина Иванова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 07.12.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-385-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15361

История

  1. —Добавяне

11
Юли 1929 г.

Париж

Двамата с Бекет стояхме в гостната и оглеждахме стаята. Всички бяха излезли и къщата, освободена от тежките движения на мама и горчивите въздишки на бабо, беше някак лека и просторна — идеално място за първия ни урок по танци.

— Така ми харесва повече. — Бекет кимна сковано с глава, имайки предвид сутрешните ми усилия: претрупаните мебели бяха избутани до стените, крещящият китайски килим — навит на руло и мушнат под канапето, саксиите с папрат — скрити зад вратата, пианото — изтикано до стената, кретонените завеси — напълно разтворени. Бях избутала капаците на прозорците чак до външните стени — виждаше се съвсем малко крехко синьо небе, чиято светлина падаше върху дървения под във формата на квадрат.

— Искаш да кажеш, че не харесваш гостната на майка? — попитах с престорено възмущение и се чудех дали някога е влизал в някое от по-модерните жилища в Париж. Стела имаше в квартирата си килим от зеброва кожа и абажури със странни рисунки, а госпожа Флайшман отново сменяше декора на апартамента си — този път в най-новия арт деко стил с черни стени и огледала навсякъде.

— Обичам да е светло. — Бекет се взираше през прозореца. — И празно.

Сетих се за аскетичната му квартира и лавиците с подредени по азбучен ред книги.

— Значи, предпочиташ стаята да е гола? — Гледах го дръзко и видях как по врата му започва да се надига руменина. Беше си мушнал ръцете в джобовете на панталоните, но през плата забелязах кокалчетата на пръстите му да потрепват.

— Харесва ми всичко да е прибрано и подредено. — Погледна към пода, а стъпалата му се размърдаха някак странно. После очите му отново се плъзнаха към мен. — Така ли си облечена в часовете по танци?

Кимнах и се зачудих дали е подходящо да се пошегувам с огромните гащи за танци, които ме беше зърнал да нося в студиото на мосю Борлен. Вместо това повдигнах късата си прозрачна пола, за да покажа колко свободно ми се движат краката, когато съм с туника.

— Мосю Борлен обича телата ни да се виждат добре. За да ни смушква в мускулите, ако не са достатъчно обтегнати. По принцип не нося чорапи — само за благоприличие са. — Но Бекет не ме слушаше. Гледаше краката ми, а лицето му беше порозовяло.

— Е, готов ли си да танцуваш чарлстон? Не мога да повярвам, че ни отне толкова много време. Не знам как си оцелял в Париж, като не можеш да танцуваш. — Надявах се, че бърборенето ми ще го поуспокои. — Казах на бабо, че ще те уча да танцуваш; няма търпение да те види как се справяш с чарлстона. Самият той е добър танцьор, но така и не успя да му хване цаката. Не че е толкова трудно. Всеки го може. Научих всички Подмазвачи да танцуват, макар че повечето от тях нямат никакво чувство за ритъм. Нужна ти е енергия — много енергия. — Млъкнах и погледнах замислено Бекет. Беше се приближил до стената и се беше облегнал на нея. Затруднявах се да преценя дали е позиция за съвземане, след като ми бе видял краката, или обичайното му вцепенено състояние. От безсънието ставаше летаргичен — сам ми го беше споделил. Обичах отпуснатите му движения, ала ми хрумна, че май съм избрала крайно неподходящ за него танц. — Да опитаме с нещо по-бавно, ако предпочиташ? Един валс?

— О, не — отвърна бързо. — Малко съм нервен, трябва да призная, но искам да танцувам чарлстон.

Предложих му сребърната табакера на бабо с идеята една цигара да му помогне да се отпусне. Предстоеше да го накарам да танцува, но как, щом се чувства толкова неловко и смутено да научи дори няколко основни стъпки? Погледнах го бързешком — бореше се с табакерата, а страните му още горяха. Реших да сложа плоча в грамофона. Всеки се отпуска на музика.

Навих грамофона и внимателно поставих иглата върху ръба на плочата. Въздухът се изпълни с пукот, а секунда по-късно в стаята гръмнаха барабани, разнесоха се звънливите звуци на пиано. Тялото ми веднага започна да се поклаща, стъпалата ми потропваха, ръцете ми се залюляха. Кой не би искал да танцува на подобна музика? Но когато се обърнах, Бекет изглеждаше по-скован от всякога и пушеше нервно. Погледнах стъпалата му. Невъзможно е да не потропват в ритъм по пода. Уви, не помръдваха. Никакво движение.

После ми хрумна идея — получих просветление. Защо не се бях сетила по-рано?

— Сам, връщам се след минутка. Позволи на музиката да премине през теб. Усети ритъма. — Забързах към вратата и се обърнах да добавя: — Чарлстонът е много бърз танц. — Глупаво беше да казвам подобно нещо, защото всеки знае, че чарлстонът е бърз танц. Но неговата нервност се отразяваше и върху мен. Пълзеше под кожата ми и ме караше да се чувствам напрегната.

Влязох в кабинета на бабо и разгледах лавиците с книги. Коя ли беше избрал тази седмица? Сетих се какво го бях чула и видяла да чете. Да, преглеждаше един норвежки речник. Спомних си го съвсем ясно, защото беше измърморил нещо за оскъдното количество скандинавски речници и ме беше попитал дали познавам някакви норвежци в Париж.

Намерих рафта със справочната литература. От редичката издайнически се подаваше норвежкият речник. Издърпах го. И ето го и него — любимото ирландско уиски на бабо.

— Сигурно ще ни бъде от помощ. — Влязох спокойно в гостната, размахвайки бутилката. Бекет не бе помръднал от мястото, където го бях оставила, а от устата му излизаха парцали цигарен дим. Не мисля, че краката му се бяха поместили дори на сантиметър въпреки бумтящата музика в стаята. Видя шишето и се усмихна. Не с обичайната си полуусмивка, а с усмивка, която помете всичко в него и от която очите му се завъртяха с облекчение.

— Ще купя друга. — Отпих голяма насърчителна глътка направо от бутилката, изкашлях се, когато застана на гърлото ми, и после му я подадох.

Лицето му посърна.

— Не мога да пия от най-доброто уиски на баща ти. — Отдръпна се заднешком към вратата като рак.

— О, не, не е на бабо. На Джорджо е. Няма да го има няколко дни. Ще те поотпусне, Сам.

— Е, добре, щом е на Джорджо… и ако ми позволиш да му купя нова бутилка… — Той взе шишето и го наклони към устата си. После изчисти гърлото му с изцапаните си с мастило пръсти и ми го подаде. Сложих бутилката на пианото с надеждата да не се отреже до степен да не може да танцува. Спомних си как се бе наложило да го влачим от кафенето на обяда по повод излизането на татковата книга, колко тежка усещах главата му върху гърдите ми. Не исках да е пиян, а само достатъчно отпуснат, за да танцува.

— Започваме ли? Вслушай се в музиката, за да доловиш ритъма. — Хванах го за ръцете и го нагласих в начална позиция. Докато го докосвах, имах чувството, че пипам дърво. Затова взех отново бутилката с уиски и му я подадох. — Довърши я, Сам. Трябва да си наистина отпуснат за този танц.

Очите му се разшириха.

— Цялата ли?

— Ще си пийна малко, а ти ще я довършиш. — Отпивах окуражаващо на големи глътки, докато стаята — в цялата си непозната голота — не се залюля около мен. Усещах как алкохолът засяда на гърлото ми като горящи въглени. Опитах се да заглуша с ръка давещата кашлица. Не исках да си мисли, че никога преди не съм пила уиски.

Бекет запази последните няколко глътки за мен. Този път не избърса отвора на бутилката. Усетих влажната топлина там, където преди малко бяха неговите устни, и докоснах ръба с върха на езика си. Но успях да вкуся единствено тръпчивата топлина на питието.

И после всичко се промени. Алкохолът заливаше ума ми, докато се опитвах да измъкна оттам всички наставления, за които се бях подготвяла толкова дълго. Ала думите не излизаха. Пълзяха около ларинкса ми, криеха се в основата на гърлото ми, където тихо се образуваха и преобразуваха. Усещах как драскат по гласните ми струни… „Всеки може да танцува чарлстон, Сам“… „Започни, като разтвориш крака на ширината на раменете, Сам“… Виждах думите наум, но езикът ми беше парализиран.

— Езикът ни изневери — обади се внезапно Бекет, сякаш знаеше точно какво преживявам. — Музиката може да те трогне на мига. Дори до сълзи. Една картина — също. Погледни какво предава един-единствен замах на четката. Но не и думите. Думите ни изневериха.

Кимнах в знак на съгласие и се опитах да проверя дали стъпалата и ръцете му са подравнени. Всичко около мен лъкатушеше и се размазваше.

— Танцът, движението — те ни говорят директно. Като картината. Като музиката.

Ако уискито ме бе накарало да онемея, то върху Бекет имаше съвсем противоположния ефект. Беше захвърлил маската на мрачна стеснителност. Ръцете му мърдаха във въздуха с трепетливи движения. Цигарата догаряше незабелязано между пръстите му. Лявото му стъпало започна да отмерва ритъма на музиката.

— Повечето думи са лъжи, Лучия. Как да проумеем човешкото съществуване през думите? Как да проумеем човешкото съществуване изобщо?

След този странен въпрос гласът ми се върна, а стаята спря да се клатушка.

— Като танцуваме, естествено.

— Възможно е. Танцът е по-откровен от думите. — Бекет се приближи към пианото и реших, че търси празната бутилка от уиски. Ала той взе метронома на Джорджо и го постави точно по средата на голия под. Нещо щеше да се случи. Предусещането пърхаше под лъжичката ми. Бях станала лекомислена и отпусната под въздействието на алкохола, а той — смел и целенасочен.

— За какво ни е това? — Изговарях думите много внимателно, за да не започна да ги завалям и за да маскирам надигащото се вълнение.

— Ще помогне за ритъма. Защо не започнем без музика? — Бекет вече си навиваше ръкавите.

— На метроном ли искаш да танцуваш? — Запримигвах объркана.

— Да. — Той отиде до грамофона и вдигна рамото от плочата. Стаята утихна. — Ако танцуваме без музика, ще чуем и други звуци.

— Други звуци ли?

— Приплъзването на краката ни по пода, проскърцването на костите ми. Една кост в глезена ми пука в определени позиции. — Гласът му заглъхна, докато стоеше на колене и нагласяше метронома.

„Ще чуе дъха ми — помислих си. — Ще чуе сърцето ми. И аз ще чуя неговото. Това ли иска? Как ме подвежда само!“ Загледах се в извивката и прешлените на гръбнака му под ризата, в меките косъмчета на тила му, в луничките по ръцете му. Тъкмо щях да се пресегна и да го докосна, когато вдигна поглед към мен и попита:

— Можеш ли да ме научиш да танцувам без музика?

— Да — да, разбира се. — Бавно отместих очи от приклекналото му тяло. Проклетото уиски! Къде бяха всички онези реплики, репетирани толкова дълго!

Бекет се изправи. Метрономът тиктакаше шумно.

— Това трябва да е правилният ритъм. Откъде да започна?

— От ръцете. — Вдигнах ръце на височината на раменете с длани, обърнати навън. Внимание! Трябва да науча Бекет да танцува. Бабо очаква да го види как танцува чарлстон. — Добре. Сега ги залюлей нагоре-надолу и гледай раменете ти също да се люлеят. — Усещах как уискито и музиката пробягват през мен; струваше ми се, че всички кости в тялото ми са омекнали и се вият като панделки.

Бекет залюля ръце и се усмихна широко.

— Все още си твърде скован в раменете. — Докоснах раменете му, усетих извивката им да се разтопява във влажната топлина на ръцете ми. — Отпусни се още малко. Издишай. — Той издиша и почувствах как раменете му увисват. — Така е добре. Сега отново опитай да ги разлюлееш.

— Разбираш какво имам предвид, Лучия. За думите. Колко са недостатъчни. Да, баща ти вярва в абсолютната им власт, но това… да танцуваш… това е истинско… на това можеш да се довериш. — Мекият му ирландски акцент вече се долавяше по-ясно. Чувствах как се увива около мен. Отново и отново, докато вече не чувах нищо друго. Нито метронома, нито токовете на обувките ни върху пода, нито ударите на сърцето ми.

Бекет спря да люлее ръце и заопипва най-горното копче на ризата си.

— Малко е топло. Имаш ли нещо против да разкопчея няколко копчета?

Опитах се да кажа нещо, да обясня, че не, нямам нищо против, разбира се, но по някаква причина думите отново ми бяха избягали. Вместо това поклатих глава.

Метрономът продължаваше да тиктака, а пръстите му се мъчеха с копчетата на ризата. И тогава се случи нещо изключително странно. Моите пръсти, същите пръсти, с които тъкмо бях докоснала раменете му с професионално безразличие, започнаха да се прокрадват към врата му. Бекет беше успял да извади най-горното копче от илика и сега се бореше със следващото. Ключиците му стърчаха остро изпод протритата яка на ризата. Между тях имаше малка вдлъбнатинка, подобна на луничава мидена черупка. Пръстите ми се отправиха към тази трапчинка, към тази вдлъбнатинка в основата на гърлото му. Първи там се промъкна върхът на показалеца ми и погали загорялата от слънцето сърцевина. Последва го и средният ми пръст. След това безименният. Накрая и кутрето ми. Докато върховете на всичките ми пръсти не описаха малка дъга през извивката между ключиците му.

Наблюдавах пръстите си, все едно не са част от мен, а принадлежат на друг. В тишината чувах единствено дъха на Бекет и неуморното тиктакане на метронома. А после, съвсем неочаквано, копчето, с което се мъчеше, излетя през стаята и се търкулна по голите дъски на пода под канапето.

Всичко се случи, сякаш хипнотизатор е щракнал с пръсти. Отстъпих неловко и се опитах отново да заема по-преподавателска поза. Бузите ми горяха. Бекет се размърда и се зачудих дали няма да опита да си вземе копчето изпод дивана. Уви. Просто си стоеше на едно място и се червеше.

— Ще си го взема после. — В гласа му се долавяше странна дрезгавина. Нещо в нея накара мозъка отново да се разкачи от тялото ми. Усетих нишката, която, изглежда, ни свързваше. Усещах как ме подръпва, как ме притегли към него. Бекет не помръдваше от мястото си, мигаше и явно търсеше какво да каже.

— Това по-откровено ли ти се струва? — Сложих ръце върху неговите. Завъртях го към себе си. Наклоних лице към неговото. Чаках да ме целуне.

— Метрономът… — Чухме метронома да се плъзва по пода, когато краката ни го събориха.

— Забрави за него. — Повдигнах още малко лицето си. Изправих се на пръсти.

— Родителите ти…

— Няма да се приберат още няколко часа. — Сложих ръце от двете страни на лицето му. Усетих как ме драска наболата му брада. Придърпах го. Докоснах устните му с моите. Помирисах уискито и тютюна в дъха му. Почувствах тръпката от падналите задръжки.

Бекет се отдръпна.

— Кога ще се върне баща ти? — Ръцете му трепереха несигурно, сякаш искаше да ме притисне до себе си, ала не смееше.

— След няколко часа. След поне още няколко часа. — Обвих ръце около кръста му. Отново го дръпнах дръзко към себе си. Усетих колко костеливо слаб е. Притиснах ухо към гърдите му. Чух как сърцето му тупти. Вдигнах лице. Оставих устните ми да се плъзнат върху неговите. Топли. Меки. Не съвсем отстъпчиви.

Притиснах по-силно уста към неговата. Почувствах потрепването на устните му. Постепенното отваряне на устата му. И изведнъж той ме целуваше. Пристискаше силно устата си в моята. Сякаш загрижеността за метронома и опасенията му за прибирането на бабо бяха изчезнали. Устните му се преместиха от устата към шията ми, зад ухото ми. Обратно към устата.

Внезапно се отдръпна.

— А майка ти? — Въздухът заседна в гърлото му. Посочи вратата с отривист жест.

— Всички са някъде навън — прошепнах.

— Вероятно… танцът… сигурно ще искат да ме видят как танцувам чарлстон… — Очите му се движеха по стената със семейните портрети на бабо.

— Ако портретите те притесняват, да отидем в моята спалня. — Хванах го за ръка и се опитах да го поведа към вратата.

— Ако ме заварят в спалнята ти… — Бекет се спря. В тишината на гостната чух биенето на сърцето му и ми се стори, че сърцата ни туптят в унисон.

Обърнах се.

— Тук няма никой. Абсолютно никой.

Секунда по-късно устите ни бяха впити една в друга, а езикът му търсеше устата ми, гърлото ми. Усетих ръбестите му хълбоци, прокарах пръсти по извивката на гърба му, по дължината и очертанията на костите му, по дългото протежение на крайниците му.

Устата на Бекет отново се премести на врата ми. Тихо затананика нещо в ухото ми. Напрегнах се да чуя какво ми казва, докато дишахме тежко. „… Прекрасна… тялото ти е по-съвършено от… но аз… уискито…“. Не успях да чуя всичко. Дишането и стенанията ни бяха прекалено изразителни. А празната стая, изглежда, ехтеше заедно с тях.

Започнах да разкопчавам ризата му. Да дърпам колана му. Да го притеглям към пода. Към онзи квадрат слънчева светлина, който ни приканваше така съблазнително. Щяхме да правим любов точно там. Върху нашето легло златиста светлина.

Свалих си единия чорап. Захвърлих го. Метнах колана на Бекет с толкова дива страст, че катарамата му издрънча в метронома. Притиснах се към него. Усетих го как се притиска към бедрата, към ребрата, към корема ми. Усетих как ръцете му търсят гърдите ми. Усетих как зърната ми се втвърдяват, когато ги докосна с върха на пръстите си. През цялото време го приканвах към пода, към онова парче светлина, което ме викаше така настоятелно.

* * *

Бяхме на пода, когато се случи. Бях успяла да накарам Бекет да се отпусне върху този правоъгълник от сиропирана следобедна светлина върху пода в гостната. След време мислех за него като за нашето брачно ложе. Но това беше много по-късно. Ръцете обгръщаха телата ни, пръстите ни изследваха, търсеха, опипваха. Ризата му и туниката ми лежаха скупчени на пода до нас. На канапето коланът му и единият ми чорап бяха увити един около друг като дремещи змии. Бекет все още ми шепнеше в ухото, притеснен за честта и родителите ми. Дори в разгара на страстта се държеше галантно, като истински джентълмен.

Първи го чу Бекет. Усетих как се сковава. После скочи на крака, вдигна си панталоните, посегна пипнешком към ризата си и започна да си търси очилата из джобовете.

— Бързо! Роклята ти! — Грабна туниката и ми я хвърли. Ушите ми се наостриха. Тогава и аз ги чух. Тежките стъпки по стълбите. Гласът й, язвителен и жаловит. Троп, троп, троп — потропването на бастун по пода в антрето. А после гласа на бабо — ясен като камбанен звън.

— Тук ли си, Бекет? Успя ли да овладееш вече изкуството на чарлстона? Казах ти: всеки стар глупак може да танцува чарлстон. Къде са, Нора?

Бекет трепереше толкова силно, че не можеше нито да си закопчее копчетата, нито да си сложи колана. Лицето му беше сгорещено и лъщящо от пот. В клепача на лявото му око се беше появил тик.

— Ако е разместила най-хубавата ми гостна, ще си кажем някои приказки. Хайде, Джим, подай ми бастуна, преди да съм се спънала в него.

Част от мен искаше да остане там, върху килима от слънчева светлина, с разголени бедра и корем, с разрошена коса и с дрехи, разхвърляни в така любимата мамина гостна. Част от мен искаше да бъде видяна, почти гола, в обятията на Бекет. В този миг, необяснимо защо, се сетих за всички онези нощи, когато спях в една стая с мама и бабо. С ръце на ушите, нощ след нощ — мразех звука, който издаваха костите им, докато се търкаха едни в други под чаршафа, заглушените им стонове, грухтенето на пружините на леглото им.

Но ужасът на Бекет беше толкова осезаем, че нямах избор. Скочих, нахлузих си туниката и се пресегнах за чорапа си. Чух как вратата проскърцва.

Там стоеше мама с изписано уморено отвращение върху лицето. Вдигна ръце и извърна глава към антрето.

— Джим, отивай да сложиш чайника да ври! Ей сега идвам. Господин Бекет го няма.

Чухме изтънелия от разочарование глас на бабо.

— Значи, няма да има забавление, така ли? Напразно ли се прибрах с приготвени хвалебствени и одобрителни слова?

Чухме отслабващото потропване на бастуна, докато вървеше към кухнята.

Мама затвори вратата на гостната. Очите й се свиваха и накрая се превърнаха в малки точици. Кръстоса ръце и застана съвършено изправена.

— Никога не съм ви харесвала особено, господин Бекет. Винаги съм смятала, че сте потаен. Да ми се правите на много набожен и да ми вирите протестантския си нос. — Гласът й съскаше като вода върху жарава.

Стиснах здраво зъби, продължих да си обувам чорапа и да си оправям жартиера. Бекет мълчеше. Беше успял да си сложи колана, но ризата висеше разкопчана на раменете му.

— С надутите ви фоксрокски[1] маниери — така възвишени и важни, и да мислите, че съм просто една камериерка от Дъблин. Ако не беше Джим, щях да ви изхвърля. Но той се нуждае от вас и ви харесва достатъчно, така че повече няма да говорим за това.

Погледнах Бекет, очаквайки да започне да уверява мама в почтените си намерения, да я спечели, заявявайки любовта си към мен. Ала той не каза нищо. Просто си стоеше с празно, непроницаемо, каменно изражение.

Затова заговорих аз и същевременно безочливо изтупвах туниката си.

— Просто танцувахме, мама. Няма нужда да си толкова груба с господин Бекет. Изглежда, трябва да ти припомня, че в момента бабо разчита изцяло на него.

Очите на мама горяха. Изсумтя гневно:

— Танцували сте друг път! Не си мисли, че не мога да позная, когато някой е решил да полудува. И в най-хубавата ми гостна.

Отново се обърнах към Бекет — търсех по лицето му следа от емоция. Защо не каже нещо? Защо не й каже, че вече сме любовници? Или ако не беше готов да го признае, защо не отрече твърденията й, че сме лудували? Можеше и да му повярва. Кой знае…

Но Бекет не ме погледна. Зяпаше мама, левият му клепач трескаво трепереше, а пръстите му все още се боричкаха с копчетата на ризата.

Реших да действам смело, да призная всичко.

— Мама, господин Бекет и аз сме…

— Боже милостиви! Не искам да чуя нито дума повече. Господин Бекет, слизайте надолу, докато Джим прави чая. Не позволявайте да ви чуе. Лучия, искам всичко в най-хубавата ми гостна отново да си отиде на мястото. Веднага! И, за бога, облечи си нормални дрехи.

Тя отвори вратата и плесна с ръце на Бекет да побърза.

— Хайде, господин Бекет, размърдайте се. Джим няма да прави чай цял ден. Или може би искате да му изтанцувате един чарлстон? — Мама присви очи. — Съмнявам се.

След което Бекет се измъкна. Очаквах да се обърне, да ме погледне нежно за последно, но напразно. Изниза се от вкъщи прегърбен и без да отрони дума.

Не ми пукаше. Все още усещах как гореше върху мен, усещах тежестта, вкуса му. Пръстите ми продължаваха да треперят от допира на кожата му, от ридовете и долините на тялото му, от дълбоките бездни между преплетените ни бедра, от луничавата вдлъбнатинка в основата на врата му. Допрях върха на пръстите си до устата. Засмуках ги силно. Усмихнах се.

— Пресвета Дево, що за развратница? Казах ти да спреш да се занасяш с него! Казах ти да спреш да го поощряваш! Сега оправи гостната, както си беше. Веднага. Истински късмет е, че Джим е сляп като прилеп. — Обърна се да излиза от стаята. Започнах да местя канапето на мястото му с надеждата да намеря липсващото копче на Бекет. Щеше да ми е за спомен, моят трофей. Но в този миг мама рязко извърна глава: — Не си му позволила да стигне до края, нали?

— Какво те е грижа? — Повдигнах рамене с престорено безразличие.

— Не би го направил. Не и едно ирландско момче от „Фоксрок“. Не и с теб. Кажи ми, че не го е направил. — Очите й се напълниха със сълзи. — Хайде, Лучия, кажи ми, че не го е направил.

Поклатих глава.

— Нищо не е направил. Няма да има копеленце в семейството, мама, не се тревожи. — Не би понесла позорното петно от скандала. Не и ако засягаше семейството. Така и не намери нищо срамно в произведенията на бабо дори когато „Одисей“ беше забранен. В Париж, естествено, скандал нямаше. „Одисей“ гордо седеше по витрините на най-добрите книжарници, а мама сияеше от щастие. Виждаше единствено това. Но скандал в семейството — това беше различно.

Тя въздъхна шумно.

— Добре. Повече не му позволявай да те докосва. Първо бракът, после лудориите. И никакви танци повече с него. Нямам му доверие на тоя господин Бекет. Вечно се размотава. Никога не ме гледа в очите. Хитър и лукав, такъв е той.

Усетих как потръпвам от гняв и възмущение.

— Не е лукав. И гледа хората в очите! Не е честно…

— О, знам, че гледа в твоите очи при всяка възможност. Де да беше още тук господин Макгрийви. Никога не ме гледа високомерно. Знаеше си, че съм госпожа Джойс, която вечеря навън всяка вечер. Истински джентълмен е господин Макгрийви, че и католик при това. Никога не би те докоснал с пръст. Никога!

— Може би е редно да знаеш. — Замълчах и си поех дълбоко въздух. Щях да й кажа истината за мен и Бекет. Щях да й се доверя. — Имаме чувства един към друг.

— Също както и прасетата, които се чифтосват. Не искам да чуя нито дума повече. — Тръгна към вратата; брадичката й стърчеше яростно във въздуха. Но тогава главата й се завъртя рязко към пианото. Усетих как вътрешностите ми се свиват. Знаех, че го е видяла. Заех се със завесите. Спусках ги наполовина. Суетях се да им оправям диплите.

— Пресвета Дево! Това да не е тайното уиски на баща ги? Бутилката, за която си въобразява, че не подозирам? Тя ли е?

През отворената врата долетя сърдитият глас на бабо:

— Нора? Нора? Чайникът завря. Къде си?

— Да пукна, ако не си го задигнала иззад норвежкия речник. — Две червени петна горяха по бузите на мама, докато вървеше към пианото и вземаше празната бутилка. — Твоя ли беше идеята, а? Да откраднеш уискито на баща си? Окуражила си господин Бекет с малко пиячка, така ли?

Поклатих глава. Изведнъж устата ми стана суха и ръждива. Слепоочията ми започнаха да пулсират. Цялата ми енергия беше изчезнала.

— Почвай да подреждаш стаята и смени тия курвенски дрехи. И двете няма да споменаваме повече тая история. Но ми обещай да оставиш господин Бекет на баща си. Обещаваш ли?

— Да, мама. — Усещах как унижението започва да се втвърдява около мен. Исках майка да си тръгне. От нещо в гнева й, в моя срам, от горещината в стаята, от начина, по който всичко се случваше едновременно, ми се гадеше. Стомахът ми се свиваше и бъркаше, докато обвиненията й бръмчаха във въздуха. Насърчавала съм го. Чифтосващи се прасета. Уличница. Развратница. Усещах как подът засмуква стъпалата ми, все едно затъвам в нещо гнусно и отровно. А когато потърсих златния квадрат слънчева светлина, където Бекет и аз бяхме изживели такава страст, него го нямаше.

Взех една папрат в месингова саксия и я вдигнах върху масичката за кафе. Когато чух вратата да се затваря, поставих ръка върху стъблото и счупих накъдрените й листа направо от корена.

* * *

— Казах, че ще бъде трудно, Лучия. Казах, че трябва да бъде отдадена. — Мадам Егорова барабанеше с нокти по капака на пианото.

Сведох очи, докато смотолевях някакво извинение.

— Вие пропуснали още един ден с часове преди две седмици. А сега иска да пропуснете всичките си уроци за десет седмици. Правилно ли съм разбрала? Десет седмици! — Поклати недоумяващо глава.

— Не — отвърнах умолително. — Не искам да си пропусна уроците. Но беше премиерата на книгата на баща ми — трябваше да отида. А сега настояват да замина с тях за Англия. — Чувах колко абсурдно, колко слабохарактерно и недисциплинирано съм звучала на Мадам. Опитах се да обясня, припомняйки си думите на Бекет за „Творба в процес на написване“. — Баща ми е Джеймс Джойс, писателят. Работи по голям роман и танците са важен елемент в него. Обича да му танцувам за вдъхновение. А и той, и майка не са никак добре със здравето. Налага се да им помагам.

— Не ме интересува кой е баща ви или къде ходите на почивка. За мен е без значение. Ако иска да се учите да танцувате класически балет, давате свой живот. Всичко!

Усещах как страните ми се зачервяват, а очите ми парят.

— Вие поели задължение към балета, Лучия. Аз ви дала място в моето студио, в моите часове, с мен. — Мадам заби костелив пръст в гърдите си. — Това не някакво хоби, което спирате и почвате, когато поискате. Това е балет.

— Мадам, танците са целият ми живот! Занимавала съм се единствено с това през последните шест години. — Ядосано изтрих една сълза, която се спускаше по носа ми.

— Ами! Ритмичните танци не са балет. Ако иска да се занимавате с модерни танци, върнете се при Мадика. Бъдете като нея — предател на балета! Но тук… — Тя спря, замахвайки с ръка, за да покаже празното студио. — … тук трябва да бъдете като госпожа Фицджералд; пристига, когато отварям, и си тръгва едва когато затварям.

— Да — прошепнах. — И аз това искам.

— Кажете на родителите си, че трябва останете тук, докато не затворя студиото през август.

Поклатих унило глава. Как да обясня, че подобен разговор е невъзможен? Как да кажа на Мадам, че баща ми намира за достатъчно една жена да може да пише писма с елегантност и да разтваря чадъра си с лекота? Че някога празнуваше успехите ми, но нещо се беше променило. Че му харесва да танцувам вкъщи за него, но не му харесва да се показвам на сцена. Че за майка танцьорките не са нищо повече от проститутки. Как да й кажа всичко това? Как щях да обясня подобни неща на Мадам Любов Егорова, танцувала с Имперския руски балет, а после и с „Руския балет“ заедно с Дягилев и Нижински? Как да ме разбере?

— Всичко е резервирано. — Не й споделих, че местата във ферибота, влака и многобройните хотели са запазени много отдавна без моето знание и съгласие. Естествено, родителите ми не допускаха дори за миг, нямаха и капка съмнение, че ще откажа да ги придружа — тях и сервилните им приятели — на пътуване, та бабо да си прави проучвания по книгата, да се запише неговият глас, докато чете своята творба, да се среща с хора, от които се нуждае — за да придвижи още напред своите позиции. Усещах как в мен се надига възмущение. Защо винаги приемат за даденост, че ще ги придружа? Защо никога първо не ме питат?

— Да телефонирам ли на мадам Джойс? — Тонът на Мадам Егорова се посмекчи.

— Не — изтърсих, неспособна да прикрия паниката в гласа ми. Знаех точно какво ще се случи. Мама щеше да имитира жестоко руския акцент на Мадам. Чувах я как се хили подигравателно, как се присмива не само на акцента на Мадам, но и на заблудената й вяра в мен. Виждах я как прави пируети в кухнята, докато обяснява: „В Ирландия така танцуват само уличниците“.

А бабо щеше да бъде огорчен и разстроен. Подмазвачите щяха да ме сочат и да си шушукат. Да ме обвиняват, че му отнемам нужната муза, за да пише. Дори Бекет настояваше да отида, понеже съм жизненоважна за „Творба в процес на написване“. При мисълта за Бекет на устните ми се прокрадна едва доловима усмивка. Все още го усещах в обятията си, усещах вкуса на дъха му върху езика си.

— Защо се усмихвате? — Мадам ме погледна с раздразнение. — Не е смешно. Правила го за други момичета. Понякога родители не разбират и е необходимо да се обясни за талант. Това никога не би се наложило в Русия, разбира се. Трябва ли обясня на мосю и мадам Джойс?

Поклатих глава, вече без да мисля за Бекет, без да се усмихвам.

— Трябва да се посвети напълно, Лучия. Ако не може бъдете твърда със семейството си, най-вероятно на вас липсва необходима твърдост на характера, за да бъде балерина. — Мадам се пресегна и нежно сложи ръка върху моята. — Балет не е лесен избор. Изисква огромна физическа и психическа устойчивост.

— Ще попитам бабо дали ще разреши да остана. Ако не става, ще си намеря учител по танци в Торки и ще репетирам всеки ден. Благодаря ви, Мадам. — Направих реверанс, но не смеех да я погледна. Не исках да види все по-плътната завеса от сълзи в очите ми. Дори мисълта за Бекет не ме утешаваше. През целия път до вкъщи думите на Мадам се въртяха непрекъснато в главата ми. Трябваше да кажа на бабо, че не мога да го придружа до Англия. Трябваше да остана в Париж.

* * *

— Защо никой не ми каза, че отплаваме утре? — Гласът ми прозвуча паникьосано писклив. — Мислех си, че тръгваме следващата седмица.

— Не, mia bambina. Майка ти подготвя багажа от месеци, толкова е нетърпелива. Винаги сме знаели, че заминаваме утре. — Докато говореше, бабо махаше, сякаш ме отпраща, а големият камък на пръстена му проблясваше на светлината. Седеше спокойно срещу стената си от портрети — маслени платна на самия него, баща му и дядо му в резбовани рамки.

— Но защо аз не знаех? Защо никой не ми каза? Не мога да замина утре!

— Всички знаехме, mia bambina. Майка ти, същински стожер в това домакинство, е приготвила и твоя пътнически сандък. — Бабо разсеяно галеше току-що обръснатата си брадичка. — Била си прекалено заета с други неща, опасявам се. Вниманието ти е било другаде.

Джорджо ми беше съобщил, че заминаваме на следващия ден. Приятелите Подмазвачи на бабо — господин и госпожа Гилбърт — също щяха да идват. Както и Хелън Флайшман. Спомена я мимоходом, подхвърли, че госпожа Флайшман винаги била планирала да се присъедини към нас, и „ти не знаеше ли?“. А после сложи пръст на устните си, понеже очакваше да пазя мръсната му малка тайна.

И след като кимнах машинално, прояви наглостта да добави: „Всички знаят, че тръгваме утре“. Погледнах го невярващо, преди да заклатя глава така бясно, та чак свят ми се зави. Накара ме да седна, донесе ми чаша вода и извика бабо. Седях в гостната с баща ми и отчаяно се опитвах да дойда на себе си, да остана спокойна.

— Не мога да замина! Мадам държи да остана и да танцувам. Налага се да остана в Париж. — Почувствах как в мен се надига вой на бяс и отчаяние. Трябваше да го държа на разстояние. Трябваше да остана спокойна. — А защо госпожа Флайшман ще идва?

— Успокой се, Лучия. — Лещите в новите вдлъбнати стъкла на татковите очила бяха толкова дебели, че очите му приличаха на очите на голяма водна жаба — огромни и изпъкнали. — Госпожа Флайшман идва, за да помага на мен и на майка ти.

— Със сандъците си „Луи Вюитон“, с наперената си походка и с високомерното си маниерничене — извиках. Бабо ме изгледа странно, но си замълча, затова продължих да крещя, крачейки из стаята, а пръстите на ръцете ми се вкопчваха и подръпваха столове, рафтове и завеси. — Не мога да дойда, бабо. Трябва да танцувам. Мадам иска да остана в Париж.

— Да знаеш как да влезеш в стая — това е всичко, което има значение, Лучия. — Очите му се плъзнаха по портретите, сякаш говореше на знатните си предци. — Майка ти знае как да влезе в стая. Просто я наблюдавай.

— Но аз не мога да дойда в Лондон, нито пък в Торки! Не чуваш ли какво ти казвам? — Поемах си дълбоко въздух и броях между вдишванията, припомняйки си съветите на учителя ми по танци за преодоляване на сценичната треска. Понеже се чувствах точно така — изпълнена със страх и ужас. Без Мадам. Без Бекет. Без достатъчно време да се сбогувам с Бекет. Не го бях виждала от онези мигове интимност, когато почти правихме любов. Трябваше отново да го уверя, че бабо не знае нищо, че мама е обещала да пази тайна, че все още го желая.

— Чувам те, mia bambina, но се нуждаем от теб. Очите ми… вече ми е нужна помощ за всяко нещо… виждаш, налага се майка ти дори да ми реже храната. А самата тя все още се възстановява от заболяването си. И също има нужда от теб. Всичко е резервирано. Имаме запазена стая и най-великолепния хотел в Торки, където твоят идол, Наполеон, е полагал разбитата си в битки глава, за да поспи.

— Наполеон не ми е идол от десет години! А щом е така, госпожа Флайшман ще е на разположение да ти реже храната! — изръмжах.

— Тя ще се присъедини към нас по-късно. Двамата с теб ще имаме достатъчно време да поговорим за сънищата ти, за прозренията ала Касандра. Знам, че си имала няколко такива, Лучия. Познавам по блясъка в очите ти. Напоследък сияят като перли.

Не му обърнах внимание.

— Ами семейство Гилбърт? И всички други, с които ще се срещаш в Англия? Какъв късмет, че съм научила от майка как да влизам в стая, нали? — Говорех с толкова неприкрита горчивина, че бабо извърна поглед и очите му запълзяха обратно към портретите на стената.

— О, Лучия! Не може да ти се угоди. — Въздъхна тежко. — Това е важно пътуване за всички нас. Ще се срещам с издатели, ще ме записват, госпожица Уийвър — най-важният ми покровител, на която разчитаме за пари, както е редно да ти напомня — също ще бъде с нас. Без госпожица Уийвър няма да има уроци по танци. — Бабо се премести до стената и изправи портрета на баща си. — Ах, прорязан от криволичеща пукнатина. Не мога да държа накривен баща в дома си… Имало човек крив като кривак. Той по пътя крив дълго сам вървял…[2] Помниш ли как беше следващият стих, Лучия?

— А какво ще стане с танците, бабо!

— Ще танцуваш в хотела всеки ден. Видял ли изведнъж един крив протрит петак? До един крив плет? Май така беше. — Отстъпи назад, наклони глава и впери късогледите си очи в портрета на баща си.

— Трябва да танцувам всеки ден, бабо. Никой ли не разбира — трябва да танцувам! — Усетих нов прилив на гняв. Защо той, който трябва да пише всеки ден, не разбира, че аз трябва да танцувам всеки ден?

— Добре, значи въпросът е уреден — ще танцуваш в хотела. А когато се върнем, ще продължиш да ходиш в балетната школа. — Потупа ме по ръката, докато очите му бавно пътуваха по стената с портрети. — На никого от семейството не му се налага да работи. Вече всички можете да бъдете хора на живота.

— Не — искам — да — бъда — човек — на — живота — процедих през стиснати зъби. — Искам — да — танцувам!

— Знам, знам — отвърна успокоително бабо. — Само казвам, че имаш избор. За разлика от вас, майка ти и аз не сме имали този шанс. Познай какво?

Очаквах да смени темата — вече ми се беше наслушал. Отворих уста, за да възразя, но тутакси изпитах непреодолим порив отново да разклатя глава и да продължа да я клатя, докато се почувствам достатъчно зашеметена, та да не мога да стоя изправена — да се клатя до пълна самозабрава. Спомних си отвращението и тревогата в изражението на Джорджо отпреди малко и това ме възпря подобно на спирачката на бързо движеща се моторна кола.

— Какво има, бабо!

— Пикасо отказа да ме нарисува. Очевидно великият майстор е „прекалено зает“. Можеш ли да повярваш? — Виждах колко е засегнат. Щеше ми се да му отвърна, че не ме интересува, че изобщо не ми пука. Но ядът ми ме изплаши, а исках да овладея гневния глас в себе си.

Затова си поех дълбоко въздух и попитах с престорено спокойствие:

— Тогава кой ще те рисува за фронтисписа на следващата ти книга?

— Възнамерявам да попитам Брънкуш. — Той свали поглед от мен и отново се загледа в любимата си стена с портрети. — Да, разчитам Брънкуш да се справи.

Бележки

[1] Бекет, Самюъл (1906–1989) — ирландски писател, роден във „Фоксрок“ — заможно предградие на Дъблин. — Б.пр.

[2] Цитат от популярно стихче за деца, превод: Александър Шурбанов, „Колко ягоди растат по морето?“, изд. „Точица“, 2015. — Б.пр.