Анабел Абс
Танцьорката от Париж (13)

10
Юни 1929 г.

Париж

Автобусът беше погълнат от глъчка и цигарен дим. Който не смучеше цигара, дърдореше. Слънцето се спускаше през прозорците и засилваше предусещането за нещо вълнуващо.

— Мадам Егорова ще бъде бясна, ако не се появя за часа си — изсъсках на мама. Седеше до мен, оглеждаше си ноктите и се оплакваше от липсата на въздух в автобуса. — Не бива да съм тук. Трябва да танцувам. — Млъкнах и се заслушах в разговора, който се водеше на местата зад мен. Бекет все още не беше казал нищо. Чувах само безспирното бърборене на господин Макгрийви.

— Да, Лучия, случвало се е и преди. Днес е големият ден на Джим и той иска да бъде със семейството си. Ден почивка от танците няма да ти навреди. — Мама извърна глава и се загледа през прозореца.

— Танцьорите не си вземат почивни дни. Как не разбираш! — Скръцнах гневно със зъби. — Къде точно отиваме? Там ще мога ли да се упражнявам?

— Както знаеш, Лучия, идеята е на госпожица Бийч. Затова спри да ме обвиняваш. Баща ти спомена, че е намерила подходящо място близо до Версай, където ще хапнем. Казва се хотел „Блум“ или хотел „Леополд“, или нещо такова. Един господ знае колко време й е трябвало, за да го намери. Истински късмет е, че е във Версай, а не някъде в Тимбукту.

Да, добрата стара госпожица Бийч! Какво ли щяхме да правим без нея? Без книжарницата и библиотеката, и безкрайните заеми — и предаността й към бабо. Нейна беше идеята да отбележим издаването на „Одисей“ на френски и деня, когато се развива действието в романа. Беше се погрижила да осигури автобус и да разпрати поканите. Беше се уверила, че всички преводачи на „Одисей“ ще дойдат и че всички Подмазвачи на бабо са поканени на нейния така наречен „Обяд «Одисей»“. За мое раздразнение това включваше и бъбривата госпожа Флайшман, която се подмазваше на другите последователи на бабо в автобуса.

Използвах, че мама седеше обърната към прозореца, и се завъртях да погледна какво прави Бекет. Поради прекалена ангажираност с часовете по балет почти не го бях виждала след конкурса по танци. Когато не танцувах, обмислях урока по чарлстон — избирах музиката, преценявах с какъв тон ще му давам напътствия, опитвах се да измисля как да изкарам мама и бабо от вкъщи за цял следобед.

Той си седеше, красив и мълчалив както обикновено, и пушеше, кимайки с глава, докато господин Макгрийви продължаваше да дрънка. Дали днес отново щеше да се опита да ме целуне? Щях ли да измисля начин да останем насаме? Далеч от зорките погледи на мама и бабо, далеч от любопитните очи на Подмазвачите, далеч от слухтящите Джорджо и госпожа Флайшман. Щом се налагаше да пропусна един урок с Мадам, трябваше поне причината да е основателна — напредък с Бекет.

Имахме резервирана дълга маса в ресторанта на хотел „Леополд“. Бях твърдо решена да седна до Бекет, затова го оставих първи да си избере място. Започнах да си пробивам път с лакти покрай масата, докато го преследвах; изтиках господин Макгрийви настрана и бутнах госпожица Бийч толкова силно, че сламената шапка падна на лицето й. Уви, закъснях. Хелън Флайшман тихо се намъкваше на мястото до Бекет и сложи златистата си мънистена чанта на свободния стол до себе си. Оглеждаше се наоколо по онзи присъщ на богатите начин — надменно и с високо вдигната брадичка. Видях я как среща погледа на Джорджо. Помаха лекичко, при което диамантеният пръстен на ръката й проблесна на светлината. После извика с жест брат ми при себе си.

Прекарах обяда заклещена между двама Подмазвачи на бабо. Повечето време си говореха през мен и ме включваха в разговора само когато се опитваха да отгатнат истинското заглавие на „Творба в процес на написване“. Както се очакваше, искаха да знаят дали имам представа какво е.

— Не! — изкрещях.

Няколко души вдигнаха очи от чиниите със супа. Мама ме стрелна предупредително с поглед. Стиснах лъжицата и си поех дълбоко въздух. Бях пожертвала един ден с Мадам Егорова, за да седя до майка ми в някакъв автобус, да ме игнорират двама застаряващи мъже, подобни на земноводни, и Хелън Флайшман да ме избута. Погледнех ли към мястото, което се предполагаше, че аз трябва да заема, виждах госпожа Флайшман да се усмихва превзето и да се цупи на Джорджо, или да се смее истерично на нещо, казано от Бекет. Бях изненадана, защото обикновено Бекет не говореше много. Дори бабо го определяше като „човек на малкото думи“. Но в този ден явно не спираше да се шегува, ако се съди по неспирното кикотене на госпожа Флайшман. Трябваше да се добера до него. Да го спася от интригантските й прийоми, преди блясъкът на диамантите й да го заслепи.

След обяда всички се подредихме за снимка. В средата, естествено, стоеше бабо, а зад него — госпожица Бийч. Приготвях се да застана зад мама, ала госпожа Флайшман се намъкна пред мен, облегна се тежко на един висок Подмазвач и ме закри почти напълно. Бях бясна, затова вдигнах ръка и дръпнах кичур коса, който се беше развил от кока й. Така се шокирах от собствената си дързост, че когато се обърна и видя изражението ми, не повярва да съм го направила аз. Вместо това каза:

— Видя ли какво стана, Лучия? Някой ме дръпна за косата!

— Възмутително! — съгласих се и погледнах многозначително към известния поет до мен. Фотографът започна да ни подвиква, нареждаше ни да не мърдаме и да гледаме в апарата. Огледах се неспокойно да видя Бекет, но го нямаше никъде.

Най-накрая се отправихме към автобуса, за да ни закара обратно в Париж. Забелязах, че Бекет все още не се беше появил.

— Бабо — подръпнах го за сакото. — Бекет го няма. Не можем да тръгнем без него.

Бабо присви очи и огледа опашката от Подмазвачи до автобуса. Госпожа Флайшман беше най-отпред, а устните й бяха така опънати, че показваха лъщящите й розови венци и порцеланово белите й зъби. Джорджо стоеше отпуснат до нея и безучастно изпускаше кръгчета дим над главата й.

— И господин Макгрийви го няма — отбеляза бабо. — Отивай и ги измъкни от бара. Кажи им, че ако не дойдат веднага, ще бъдат безславно изоставени.

— От бара ли? — Погледнах го с недоумение.

— Ще ги намериш в бара. — На лицето му се прокрадна красноречива усмивка. — Ирландци са, Лучия. Обичат да си сръбват.

Барът на хотела беше празен. Сервитьорът предложи да проверя в кафенето зад ъгъла — онова, на площада, с покривките на червени и бели карета. Посочи ми накъде да тръгна, а аз се запътих бързо натам, чудейки се дали това няма да е последният ми шанс за страстна среща с Бекет. Вече усещах как сърцето ми бие по-бързо в очакване да го видя.

Кафенето се оказа празно. Зад бара, в единия му край, собственикът, препасан с мръсна бяла престилка, наливаше бренди в тумбести стъклени чаши. Чух Бекет и господин Макгрийви, преди да ги видя. Пееха ирландска песен на висок глас и без да спазват такта. Завих покрай ъгъла на заведението (със странна Г-образна форма) и ей ги и двамата там — бяха се свлекли върху една маса и пееха с глави, забити в покривката. Пролази ме тръпка на разочарование.

Бекет спря да пее и вдигна глава.

— Кога ще потанцуваме, прекрасна Лучия? Лучия… Прекрасна Лучия!

— Гарсон! Où sont les cognacs?^[1] — попита господин Макгрийви.

— Автобусът тръгва — обявих раздразнено. Никога не бях виждала Бекет пиян и не знаех какво да правя. Да, беше ми познато — едно време бабо имаше навика да се прибира в различен час рано сутрин, залитайки пиян. Събуждах се от трясъка на мебелите, когато падаше върху някоя маса или стол. Чувах как металният връх на бастуна му шари по дървения под. И неизменните ирландски балади — винаги пееше ирландски балади. А майка ми пуфтеше, измъчена и раздразнена, докато го водеше към спалнята.

— Идвате ли? — Стоях до масата, кръстосала ръце пред гърдите си, точно както правеше мама, когато бабо се напиеше.

— Не и докато не ме целунеш, прелестна Лучия. Не и преди да ми покажеш как се танцува чарлстон. Обеща ми. — Бекет отпусна глава върху масата, но бързо я вдигна, когато собственикът донесе двете чаши бренди.

— Смяташ ли за разумно да продължаваш с брендито? — Моментът не беше подходящ, за да дам тласък на романтичните ни взаимоотношения. Очите му бяха изцъклени и разфокусирани, а тялото му — отпуснато и тромаво като парцалена кукла. Дали в крайна сметка мама не е права? Всички ирландци ли са пияници? Не, отказвах да повярвам, че е възможно Бекет да е като тях. Днешният ден беше изключение. Господин Макгрийви го бе подвел. Бекет не носеше на пиене. Не беше свикнал да пие.

Господин Макгрийви вече си беше гаврътнал брендито и глухо си тананикаше. Бекет вдигна чашата към устата си и изсипа съдържанието й директно в гърлото си.

— Хайде, Лучия, само една целувка… Само една малка целувчица. — Наклони се към мен. Изплаших се да не се строполи и да си разбие черепа, затова разтворих широко ръце и го оставих да падне в тях, доволна, че като танцьорка съм достатъчно силна. Усещах колко жилаво и мускулесто, но същевременно отпуснато е тялото му. Как обронва глава на гърдите ми. Как острите издатини на хълбоците му се забиват в корема ми, докато се подпира на мен. Бях чакала подобен момент толкова дълго, но вместо вълнение полагах единствено усилие да го задържа, за да не падне. Докато се опитвах да наместя тялото му на един стол, чух токовете на майка ми да тракат и как ме вика.

— Милостиви Иисусе! Какво става тук? — Огледа се слисана. — Добре, господа. Време е за тръгване. — Мама зашлеви господин Макгрийви, а после хвана Бекет под мишниците и го повлече от кафенето към автобуса. — Все едни и същи проклети ирландци. Нека ти е за урок, Лучия. Ето какво им става на мъжете, допипат ли пиячка! А ирландците — те са най-долната твар от всички!

Виждах как ни наблюдават през прозорците на автобуса, докато с майка ми, намръщени, влачехме Бекет. Господин Макгрийви се препъваше зад нас, бършеше нескопосано лицето си с носна кърпа и пееше. Бабо и Джорджо се смееха и ни сочеха с пръст, но по лицата на останалите се четеше отвращение и възмущение. Госпожица Бийч изглеждаше подчертано раздразнена.

Мама накара Бекет да седне до нея. Облегна се на прозореца със затворени очи, мърморейки нещо за урока по танци, който му бях обещала. От време на време гласът му прерастваше в хленч и го чувах да произнася името ми и думата „чарлстон“. Мама, скръстила здраво ръце пред гърдите си, гледаше гневно. Двайсет минути след като потеглихме, Бекет спря да мънка, отвори очи и започна да крещи на шофьора да спре автобуса.

— Какво има сега, за бога?

— Нуждата се обажда, госпожо Джойс! Спрете автобуса!

Мама стана и олюлявайки се по пътеката, отиде до шофьора. Той само кимна и минута по-късно отби в малко селце. Бекет се опита да се изправи, но отново се катурна на мястото си. Мама поклати отчаяно глава, хвана го за китките и го издърпа да стане. Преведе го по пътеката и безцеремонно го избута от автобуса.

— Прав ти път! — Каза го толкова силно, че неколцина Подмазвачи започнаха да се побутват и да се хилят глупаво.

Докато тя се връщаше на мястото си, автобусът запали и се насочи към главния път. „Сигурно търси къде да обърне“, помислих си аз, преди да осъзная, че всъщност се движим към Париж и автобусът ускорява.

— Спрете! — извиках. — Забравихме господин Бекет. Трябва да се върнем да го вземем.

Напиването на Бекет ме беше разочаровало, но бях виждала достатъчно пиянства, за да знам, че няма да трае дълго. И моят господин Бекет, моята съдба, ще се върне отново на себе си, щом въздействието на алкохола премине.

— О, Лучия, млъкни! Става за смях и е най-добре да прави глупости там, където никой няма да го види. Честно казано, притеснявах се, че ще повърне върху новата ми рокля. — Мама говореше и приглаждаше небрежно гънките на роклята си.

— Но… но той не знае къде се намира. Нищо чудно да няма пари. Не можем да го оставим просто така. Ами ако му се случи нещо?

— О, спри да хленчиш, дете! — Мама забели очи чак до небето, докато се настаняваше удобно на мястото си. После сниши глас и добави: — Имай срам! Да кокетничиш с него, когато е пил толкова много.

Устата ми се отвори и увисна във формата на скован кръг. В гърлото ми напираха отмъстителни думи. Но не се отрони нито звук. Чух приятелите на бабо да се смеят и да пускат шеги по адрес на Бекет. Чух Силвия Бийч да казва на бабо какъв късметлия е, че има за съпруга жена като мама. Чух как Подмазвачите се обзалагат колко време ще отнеме на Бекет да стигне до Париж. Чух шофьора на автобуса да си подсвирква. Но всичко това беше нищо в сравнение с думите на мама, които се въртяха безспирно в главата ми. Казаното ме накара да се чувствам омърсена, покварена. Стомахът ми се присвиваше парещо и мъчително. Нещо лошо ли бях направила?

— Не се коси. — Гласът на мама вече звучеше тихо и успокоително. — Утре ще си е тук, ще видиш. Но трябва да спреш да се занасяш с него, това се опитвам да ти кажа. — Пресегна се и ми стисна ръката. Погледнах я изненадана от този нетипичен жест на привързаност. После подхвърли нещо, което дотогава не я бях чувала да казва. Дори сега, толкова години по-късно, се чудя дали не бях чула погрешно. — Станала си голяма красавица, Лучия. Малко се притеснявам — толкова приличаш на баща си. — Поцъка с език и добави: — Спри да се тормозиш за господин Бекет. Възрастен човек е все пак и може да се грижи за себе си.

Беше права, разбира се. На следващия ден в пет часа Бекет дойде да чете на бабо. Чаках го, навъртах се около входната врата, защото исках да разбера дали е добре. Извини се веднага и смутено запита все още ли е добре дошъл на площад „Робиак“. Забелязах променената му стойка. Раменете му бяха прегърбени, а главата му — сведена надолу сякаш под тежестта на позора.

Усмихнах се с облекчение.

— Радвам се, че си се прибрал благополучно, господин Бекет — Сам.

— О, да, дори не ми отне много време. Изтрезнях и се върнах пеша. В Ирландия не пиех толкова много. — Погледна си в краката и си задъвка долната устна. — Изнервям се сред повече хора. Не съм за големи компании. Исках да изпия няколко питиета, докато нервите ми се успокоят. Трябва да се извиня на майка ти. — По бузите му изби червенина и осъзнах как с това оскъдно самопризнание се разкрива пред мен. Никога не беше говорил така открито за чувствата си.

— Според мама всички ирландци са пияници. Виждаш колко изкъсо следи бабо. — Посочих към кухнята и се опитах да звуча спокойно. — Там е.

Бекет отиде да търси мама, а аз си спомних как ме беше помолил за целувка. Когато алкохолът му бе развързал езика, ми беше поискал целувка, танц. А сега, най-накрая, ми разкриваше най-съкровените си емоции и страхове. В този миг не просто чувах думите му — усещах ги. Изправих се на пръсти и започнах да се въртя из гостната, копринената ми пола се разстилаше около мен, а ръцете ми се преплитаха в сумрака.

— Обича ме — прошепнах на късметлийското ни гръцко знаме. — Обича ме!

* * *

След няколко дни, на излизане от студиото на Мадам Егорова, се сблъсках с госпожа Фицджералд — изглеждаше объркана и гледаше ужасено.

— Вие сте момичето на Джойс, нали? — попита провлечено, а очите й се въртяха във всички посоки. — Дъщерята на Джеймс Джойс? Аз съм Зелда Фицджералд. Чух, че танцувате тук.

— Тъкмо започнах. — Поех си дълбоко дъх. Въздухът беше наситен с аромата на липов цвят, който спускаше лепкавата си мъзга над Париж, а студиото на Мадам Егорова беше задушно и спарено.

— Миналата година вечеряхме с родителите ви. — Госпожа Фицджералд проточи шия и се загледа над рамото ми. За минута се зачудих дали не приказва на някого зад мен. — Споменаха ли ви?

Кимнах.

— Скот, съпругът ми, предложи да скочи от прозореца в чест на баща ви. Наистина го боготвори. Великият Джеймс Джойс! — Госпожа Фицджералд започна да тършува из чантата си. — Как е да си дъщеря на гений?

— Добре — през повечето време. — Гласът ми заглъхна. Госпожа Фицджералд беше неспокойна и ме изнервяше.

— Така е, но вие сте просто дъщеря, нали? Мразя да съм омъжена за гений, въпреки че Скот е само начеващ гений. А аз възнамерявам да стана гениална балерина. — От чантата на госпожа Фицджералд направо на тротоара започнаха да се изсипват разни предмети. Червило в сребриста гилза се търкулна към канавката, но когато се наведох и понечих да го взема, тя ми каза да го оставя, защото така или иначе никога не го е харесвала. — Елате ни на гости някой път. Вероятно бихме могли да се поупражняваме заедно, нали? Следващия месец заминаваме за Кан, но после ще сме си тук. Мадам Егорова е бясна, разбира се. — Госпожа Фицджералд се изсмя пискливо. — Ще дойдете, нали? — С тези думи си замина, а златистият й шифонен шал се влачеше след нея като шлейф.

Исках да попитам госпожа Фицджералд толкова много неща, но едва после осъзнах, че в нейно присъствие не бях успяла да кажа и две думи на кръст, а припряната й енергичност ме бе смутила. Вървях към вкъщи и размишлявах над въпроса й. „Да бъдеш дъщеря на гений — мислех си, — е все едно да си младо дръвче, пуснало корен твърде близо до прастар чинар. Вретеновидните корени на дръвчето дълбаят земята за вода, но корените на чинара са по-жадни и по-надълбоко. Дръвчето расте високо и тънко в опит да достигне светлината, но чинарът, с широката си корона, отнема повечето слънце за себе си. Дойде ли есен, листата на чинара окапват и затрупват дръвчето.“

Не спирах да мисля за тази аналогия. Горях от желание да я споделя с някого, но не очаквах Джорджо да ме разбере. От онзи момент във вечерта на дебюта му, когато близостта ни се поднови, госпожа Флайшман отново си го присвои. А той се върна към новата си студена, материалистична самоличност. Трябваше ми друг, запознат с взаимоотношенията в семейство Джойс.

Същия следобед, когато Бекет трябваше да дойде да чете на бабо, реших да го издебна в антрето. Изненада се да ме види с ръка на дръжката, още преди да е натиснал звънеца. Хванах го за ръка и му разказах за срещата си с госпожа Фицджералд.

— Фицджералд е добро ирландско име.

— Сигурно си чувал какви истории се носят за тях — продължих да дрънкам. — Обичали да дават партита, тя носи прекрасни дрехи, а Китън казва, че в Ню Йорк са вършили разни лудории, които стигнали до вестниците. А сега и двете танцуваме при Мадам.

— Виждал съм господин Фицджералд в книжарницата на госпожица Бийч — вметна Бекет.

— Както и да е. Попита ме как е да си дъщеря на гений и ми хрумна доста сполучлива аналогия: аз — младо дръвче, а бабо — прастар чинар.

— Не са ли всички деца дръвчета и всички родители чинари? — По лицето на Бекет пробягна сянка. — Не е ли това причината да ги напускаме?

Намръщих се. Опитваше ли се да ми каже нещо? Дошло ли ми беше време да се изнеса от вкъщи? Да се омъжа може би?

— Разгледай го по друг начин. — Бекет сниши глас, все едно си споделяхме тайни.

— Какъв?

— Листата на чинара умират, падат около дръвчето и се превръщат в тор, която го подхранва и му помага да расте. — Поколеба се, а кожата между веждите му се набръчка. — А когато зашиба дъжд и се извие разярена гръмотевична буря, чинарът предпазва младото дръвче — навярно дори му спасява живота. Дойде ли дърварят, той не се интересува от дръвчето, а от чинара, защото от него ще стане отлично дюшеме.

Присмиваше ли ми се Бекет? Сред нищожната светлина в антрето се вторачих и видях замислените му очи, сериозната му уста и набърченото му чело. Сетих се, че все още го държа за ръката и я стискам здраво, сякаш щеше да се опита да избяга.

— Да, но ако чинарът падне, ще прекърши дръвчето, нали?

— Само ако се стовари директно върху него. А понеже е толкова малко, лесно ще го пропусне. Младото дръвче издънка от чинара ли е, или е от семе, довяно от вятъра? — Бекет не се опитваше да си освободи ръката и усещах как затъпеният нокът на палеца му се врязва в дланта ми.

— О, да, издънка е. Дете на чинара.

— Аха. Навярно е гениална издънка от гениално дърво, така ли?

Чух майка ми да се приближава и да се провиква:

— Лучия, покани ли господин Бекет да заповяда? При Джим има купчина книги, висока колкото Айфеловата кула, и трябва да бъдат прочетени, така че, ако обичаш, заведи го в кабинета.

— Сам — прошепнах настоятелно, — да се видим на чай следващата седмица?

— В неделя — отвърна той и си освободи ръката. — Двете издънки ще пият чай далеч от чинарите. Отмени ли урока ни по танци след безобразното ми поведение отпреди няколко дни? — Бекет потърка основата на носа си, а по врата му изби червенина.

— Не, разбира се. Но твоята стая е прекалено малка. Трябва да измисля подходящо време, когато ще успея да освободя достатъчно пространство в гостната. — От мисълта, че (най-накрая) ще го държа в обятията си, ми стана леко. Имах усещането, че ще се издигна във въздуха като балон. Сложих си ръката върху неговата, за да се задържа на земята. — Не съм забравила, честна дума.

* * *

Докато чаках да стане време за чая с Бекет, в главата ми се заформи танц, поредица от движения, вдъхновена от аналогията за младото дръвче и чинара. Вървях през Люксембургската градина и внимателно се вглеждах в поклащането на клоните и потрепването на листата. Наблюдавах как облаците се гонят и как дъждовните капки плискат в езерото с лодките. Намерих едно кестеново дърво и погалих набраздената му кора. Как да превърна стабилността, масивността на подобно прастаро дърво в танц? Докато пресичах Сена, ми направиха впечатление нейните прииждащи и оттеглящи се води. И това ще е част от танца ми.

Щом се прибрах вкъщи, си нахвърлих бележки и бързи скици на видяното. Исках да съчетая балет, ритмическа гимнастика, фламенко и джаз. Зачудих се дали госпожа Фицджералд ще танцува с мен. Или може би Китън. А дали да не помоля Емил да напише музиката?

Не бях решила кой ще танцува и кой ще композира музиката, но бях твърдо убедена как ще свършва танцът. Дръвчето трябва да умре. Представях си големия финал като бавен танц на смъртта, в който дръвчето лежи повалено и неподвижно, докато чинарът се издига триумфално. Ала не си представях всичко това под формата на битка в бързи движения. Виждах бавна борба — нищо не е ясно до самия край. Дали ще се получи? Ще успея ли да се справя?

* * *

Този път Бекет беше купил мадлени и настояваше да ги топим в чаши с липов чай.

— Като Пруст — обясни. — Така се върнали спомените му от детството.

Не исках да мисля за спомените си от детството; настаних се между протестиращите пружини на старото му канапе и го попитах дали има да ми разкаже нещо интересно. Зелените капаци на прозореца му бяха широко разтворени и отвъд тях виждах огромно, разцъфтяло кестеново дърво, чиито цветове стърчаха сред листата му като фенери.

— Да — за първи път ще публикуват мой разказ. — Той напълни чашата ми със запарка от липов цвят и леко се приближи до мен.

— Поздравления! Не знаех, че пишеш.

— През последните няколко месеца пиша проза и поезия. Баща ти ме вдъхнови, както и това, че съм в Париж. — Той се прокашля и додаде: — Искам да бъда писател.

— Звучи чудесно! — През мен пробягна тръпка. Изглежда съдбите ни се приближаваха една към друга, пресичаха се непредвидено. За кратък безумен миг си представих, че съм негова муза. Това ли означаваше онова прозрение ала Касандра? Ще бъда негова муза, а не съпруга, така ли? Или и двете? Отпъдих тази мисъл. По-добре да се съсредоточа върху разговора ни.

— Ще приключа изследването си върху Пруст и ще се опитам да си подновя договора с Екол за още една година. А после ще помоля майка ми за още малко пари. — Потопи си мадлената в чая и се загледа тъжно в нея.

— Какво ще стане, ако не ти даде пари?

Навярно бе усетил тревогата в гласа ми, защото се засмя.

— Ще се наложи да напиша роман и бързо да си намеря издател. Не е изключено, щом списанието одобри разказа ми.

— Какво ще пишеш? Какъв тип истории? Ще има ли сюжет и герои?

Той се засмя отново.

— Съмнявам се. Трябва да благодарим на баща ти, че ни освободи от тези претенциозни тирани.

— За какво ще пишеш тогава? — Усмихнах се мило, за да прикрия препускащите си мисли. Дали ще пише за мен? За моите танци? За любовта?

— Не знам… За отчуждението, самотата, страданието, упадъка, лудостта.

— О, Сам, звучи ужасно! Някой ще иска ли да чете подобни неща изобщо? — Усмивката ми потръпна. Как ще бъда муза за нещо такова?

— Съвсем обичайни теми. — Той отпи бързо и нервно от чая и внимателно остави чашата и чинийката върху събраните творби на Шекспир, които използваше като помощна масичка. — Искам да сляза под повърхността… да изследвам празнините в човешкото съществуване… Искам да покажа, че животът може да бъде толкова ценен и в същото време толкова безсмислен. Ще добавя доза хумор, за да не е прекалено тъжно.

— Толкова ценен и в същото време толкова безсмислен — повторих бавно думите му, за да усетя пулса им върху езика си. „Вероятно — помислих си, — ще успея да му помогна с ценната част.“

— Обсебен съм от ритъма на думите, от структурата и ехото им. Отново под влияние на баща ти. — Замълча и се загледа в пространството помежду ни.

Взех бележника, който беше оставил на пода до канапето.

— Ти ли си писал тук? Разрешаваш ли ми да прочета нещо? — Изгарях от любопитство да видя как пише. Дали ще е като „Творба в процес на написване“ — пълно с каламбури и рими, и неясни, закачени една за друга думи без смисъл?

— Тук са само записките ми. — Пръстите на Бекет се спуснаха към мен, сякаш искаха да грабнат бележника. Но вече го бях отворила и преглеждах педантично изредените думи и фрази, много от които бяха придружени от внимателно поставена отметка:

— потискаща понесеност;

— двойнорък делим десант;

— щура щерка щурещ щурство;

— кучемушеща, тварогниеща разврат;

— пообрасли побелели празнокурви нощи;

— изгряващата виеща се беззвучност.

Опитах се да изглеждам безучастна, докато преглеждах страницата. Писането му изглеждаше точно като на бабо. Пръстите на Бекет бяха обвили бележника, а той се опитваше по своя въздържан и възпитан начин да ми го издърпа от ръцете.

— От „Творба в процес на написване“ ли са?

— Тези фрази съм видял и харесал. Някои са мои. Може ли да си го получа обратно, моля? — Бекет се размърда, а ръждясалите пружини на канапето подскочиха нагоре-надолу.

Пуснах бележника. Бекет забързано го бутна под канапето — вероятно при останалите си писания и огромните прашни вързопи с писма, които държеше там. Но написаното събуди любопитството ми.

— За какво са отметките?

— Отмятам фраза, когато вече съм я използвал. За да не я употребявам втори път.

— Хареса ми „изгряващата виеща се беззвучност“. Май мога да танцувам на нея. — Виждах как думите се движат във въздуха между нас като нещо живо и дишащо. Нещо чувствено, нещо, което се извива. Тогава ми хрумна, че навярно съдбата ни е да работим заедно. И няма нищо общо с брака. Дали ще измислям танци по неговите разкази и стихотворения? Ще композира ли думи за мен, както Емил беше композирал музика? Бяхме ли тласнати един към друг в името на изкуството, а не на любовта? После обаче си спомних как ни бях сънувала голи и си припомних всички мигове на физическа близост. Спомних си и колко безразлична, почти отвратена, се бях почувствала от докосванията на Емил в Булонския лес — и колко различно усещах Бекет.

— Ще танцуваш ли сега?

— Да, така мисля. Ще ми дадеш ли да видя разказа, одобрен от списанието? Ще успея да го превърна в танц, предполагам.

— Ще ти го покажа, когато го публикуват. — Той тикна пред мен чинията с мадлени с една ръка, докато с другата си бършеше порозовялото, лъснало от пот лице. — Не обичам да говоря много за себе си. Или за работата си. Разкажи ми ти какво правиш.

— Изтощена съм. — Облегнах се на канапето и затворих очи. — През по-голямата част от времето Джорджо не си е вкъщи и се налага аз да изпълнявам всички заръки на мама и бабо. Вчера танцувах шест часа, а после трябваше да вечерям с тях навън, въпреки че копнеех единствено да си взема вана и да си легна. А когато се прибрахме, се наложи да пиша до очния хирург на бабо от негово име, макар че едва държах отворени моите очи.

— Майка ти не помага ли? — Лъскавата розовина вече изчезваше от лицето на Бекет, видимо успокоен, след като сдърпването за бележника бе приключило. Проточи дългото си тяло на канапето и обърна глава към мен. „В това отношение е съвсем различен от бабо — помислих си с облекчение. — Баща ми обича да говори за работата си и се чувства най-добре, когато прави именно това, за предпочитане пред публика от Подмазвачи.“ Слава богу, нямаше да се наложи да се надпреварвам с армия от мазници за Бекет.

— Тя е почти неграмотна. — Бях на ръба да му разкажа как преди няколко дни бях видяла списъка със задачи на мама — под „да купя ябълки“ беше написала „да вземъ удисей“. Внезапно ме обзе чувство на срам и спрях. — Няма образование — поясних.

— Нима? Съвсем никакво ли? — Бекет ми подаде чинията с мадлени и кимна съчувствено.

— Родителите ми не разбират каква привилегия е да си ученик на Мадам Егорова. — Взех си една мадлена и я разгледах. Нещо във формата й, в дълбоките бразди по жълтата й повърхност отново ме тласна да мисля за танци. Сложих я в чинийката и се намръщих. Започваше да се превръща в абсурд. Виждах движение във всичко. Дори и сладкиш. Какво ми ставаше? Дали и Китън поглежда някоя свинска пържола и също си представя танц?

— Та, мадам Егорова… — подсказа ми Бекет.

— А, да. Всички танцьори от „Руският балет“ продължават да ходят на уроци при нея. Рядко приема нови ученици, освен ако не вижда в тях истински талант.

— И е танцувала с Нижински, казваш? — Бекет се пресегна за пакета с цигари и внимателно постави една между устните си.

— Да, преди да се побърка и да го затворят в лудницата. — Настъпи мълчание, докато отпивах от липовия чай, а Бекет си палеше цигарата. — Бабо не спира да повтаря да се захвана с подвързване на книги, ако ми дойде в повече. Смятах, че ще предпочетат да се занимавам с балет. Намирам го за по-приемлив от модерните танци в Ирландия. Но вече си мисля, че те просто не искат да танцувам пред публика. Изглежда ги кара да се срамуват. Отначало бабо се радваше на успеха ми, но май и това се променя. Дори ми мина през ума, че балетът не го интригува по същия начин като ритмичните танци. И затова започва да губи интерес — към мен, към танците ми.

— Балетът със сигурност не е толкова изразителен. Нито… нито толкова чувствен. — Бекет смутено се прокашля.

— Жените в Ирландия не танцуват ли?

— О, да! Танцуват жига — народен танц, сещаш се. Някой друг валс, може би. Но Айседора Дънкан никога не би танцувала в Дъблин. А Джоузефин Бейкър щеше да е под ключ. — Думите излязоха от устата му заедно с няколко кълба дим и лицето му се скри. Разпръсна ги и добави: — Баща ти и аз изпитваме много силна привързаност към Ирландия, но и двамата ненавиждаме тамошните нрави. Освен това ирландците могат да бъдат наистина жестоки.

Кимнах. Исках да го попитам дали е вярно, че в Ирландия танцуват само уличниците, както разправя мама. Но не знаех как точно да се изразя, затова не казах нищо.

— Баща ти… какво мисли за мен? — попита неуверено Бекет, а в същия момент върху ризата му падна цилиндърче пепел от цигарата. Изтупа го, без да вдига очи.

Изненадана, мълчах.

— Бабо те приема като син — отвърнах накрая с тон, който се надявах да звучи успокоително.

— Господин Джойс ми каза, че не обича никой друг, освен семейството си. Вярно ли е? — Бекет всмукна дълбоко, а после остави дима да излезе през ноздрите му.

Кимнах.

— Сприятелява се с хората, само ако има конкретна причина. Той ми го е казвал. На практика няма приятели, а само Подмазвачи. Така наричам всички, които му се умилкват. — Взех си мадлената и отхапах от ръба й. „Що за странен разговор — помислих си. — Защо Бекет се интересува толкова много от баща ми? Непрекъснато ме разпитва за него, винаги е толкова нетърпелив да научи какво е мнението му. А сега откривам, че пише също като него.“ Погледнах го косо. Беше се облегнал на канапето и бавно изпускаше кръгчета дим във въздуха. Изглеждаше мрачен и някак необщителен и се зачудих какво да кажа, за да върна предишното весело настроение.

— През лятото ще ходим в Англия — подхвърлих, за да сменя темата. А после си спомних, че още не съм споменала за това на Мадам Егорова. Как ще й кажа? — Мадам ще ме убие. Май ще се наложи да откажа да замина.

— О, не, трябва да отидеш. — Бекет ме погледна изпод вежди. — Баща ти се нуждае от теб. Той наистина е гений, както казват всички.

Разсеяно си задъвках нокътя на палеца.

— Сам, разпозна ли ме някъде в книгата му?

— Смятам, че образът на Анна Ливия Плурабел е отчасти вдъхновен от теб. И този на Иси, разбира се. Освен това баща ти работи върху няколко реда за танцуващи дъгоцветни момичета. Непрекъснато се връща към темата за танца.

— И заради това трябва да правя, каквото поиска? Да ходя, където поиска?

— О, не — бързо отвърна Бекет. — Имах предвид, с моя неуместен начин на изразяване, че ти си същностна част от творбата му. Не исках да кажа, че трябва да бъдеш пожертвана. — Извади си цигарата от устата и внимателно я постави в пепелника, откъдето тя започна да изпуска спирали дим в стаята.

Тъкмо щях да повдигна равнодушно рамене — жест, който казваше „какво да се прави“, когато най-накрая се случи. Бекет се наклони през канапето и притисна лице в моето, устни — в моите устни. Усещах очертанията на тялото му върху себе си и вкуса на цигарен дим в устата си. Опитах се да си освободя ръцете, за да ги обвия около Бекет, да му покажа, че и аз го желая също толкова силно, но ръцете ми бяха притиснати под него. Някакво странно чувство за приближаващо нещастие ме възпря да ги издърпам. Вместо това се гърчех, все едно се опитвам да избягам. Бекет се отдръпна назад.

— Божичко, Лучия, съжалявам. — Скочи от канапето, грабна все още димящата цигарена угарка от пепелника и всмукна дълбоко.

— Не, всичко е наред — изломотих, несигурна какво да направя. О, защо не бях по-умела в тези неща? Защо се държах като ученичка? Защо не можех просто да се пресегна, да обвия врата му с ръце и да го придърпам към себе си? Кое ме караше да се чувствам така неловко, защо се съпротивлявах, когато ме докосваше?

— Ще те изпратя до вас. — Бекет се запъти към вратата, изчервявайки се обилно.

Тъкмо щях да го прекъсна, да му кажа, че и аз изпитвам същите чувства към него, че ни е писано да сме заедно, когато на вратата рязко се почука и се появи главата на господин Макгрийви.

— О, добър ден, госпожице Джойс. Тръгвате ли си? Ще ви придружа — във вашата посока съм. В съвсем същата посока всъщност — довечера ще вечерям с родителите ви. Бекет, ще я изпратя до тях. Ти продължавай с Пруст. А, и взех тези вместо теб. — Господин Макгрийви започна да бърка из джоба си. — Портиерът не успял да те намери по-рано, затова му казах, че лично ще ти ги предам.

Докато господин Макгрийви си претърсваше джобовете, аз си пригладих косата, оправих си роклята и се опитах да си успокоя нервите. Бекет бе застанал до вратата и потръпваше. Лицето му все още беше зачервено, а очилата му стояха накриво.

Господин Макгрийви извади малка връзка писма от вътрешния си джоб.

— Още писма от леля ти в Германия. Има прекрасен почерк. — Подаде ги на Бекет с лек театрален поклон. — Хайде с вас да потегляме, госпожице Джойс.

Когато тръгвах, Бекет сковано се наведе да ме целуне по бузата, както правеше вече всеки път. Господин Макгрийви вървеше по коридора, затова се възползвах от възможността бързо да извърна лице и устните на Бекет докоснаха моите. Отново се изчерви, извини се и ги отмести към бузата ми — сякаш той се беше объркал, а не аз. О, как исках пак да ме прегръща и да ме целува!

— Май че намерих подходящо време за нашия урок по танци. Преди да заминем за Англия — прошепнах. Чувах как господин Макгрийви ме вика от коридора.

Бекет погледна писмата, които държеше.

— За кога си мислиш?

— Другата седмица. Вторник следобед. — Знаех, че родителите ми ще ходят на матине тогава, а Джорджо имаше упражнение с хора, така че къщата щеше да бъде празна. — Ще успееш ли да дойдеш? — Трябва да го видя, преди да заминем. Трябва да го държа в обятията си. Ако ли не, ще остана в Париж и ще откажа да придружа мама и бабо до Англия. Ще остана тук, в Париж, заедно с Бекет и Мадам Егорова. Поне докато той не замине за Германия.

— Макгрийви те вика. — Бекет посочи с глава коридора. — Ще се видим следващия вторник.

Докато вървях към вкъщи, си запуших ушите за дърдоренето на господин Макгрийви и мислех единствено за Сам. Моята непохватност беше развалила мига — отново. Трябва да намеря начин да му покажа как се чувствам. Да се справя с нервността си и да преодолея стеснителността му. Да отхвърлим заедно ирландските си задръжки. Плъзнах крак напред, завъртях се, а после направих импровизиран ветрилообразен мах. Господин Макгрийви ме погледна изненадан, но не му обърнах внимание. Колко хубаво беше да се движиш, да се протягаш и да се въртиш, след като си седял сгънат с часове на продъненото канапе на Бекет. И тогава се сетих! Сетих се толкова внезапно, че се почувствах като нощна пеперуда, неочаквано заслепена от ярка светлина. Урокът ни по танци! Ако танцуваме, ще бъдем други — свободни, спонтанни, непринудени, безсрамни.

Припомних си съня, сетих се за патината по златистобялата му кожа, усещането при допира й, топлината на тялото му, спомних си как ръцете му докосваха гърдите и бедрата ми, светлината, която се спусна върху голите ни преплетени тела. Да, ще направя всичко, за да се случи и наяве. По един или друг начин, но ще го направя.