Анабел Абс
Танцьорката от Париж (12)

9
Април 1929 г.

Париж

През март и април само танцувах и шиех — нищо друго. Имах пришки навсякъде. Стъпалата ме боляха от танците през деня, а пръстите ми бяха зачервени и разранени от шиенето през нощта. Оставаха само две седмици до Международния фестивал на танца в зала „Бюлие“ в „Монпарнас“ и вече тръпнех в очакване.

Обмислях дълго и внимателно изпълнението си. Бабо поиска да направя танц за река Лифи. Знаех, че Лифи играе важна роля в „Творба в процес на написване“, но незнайно защо не желаех да е централна тема в моята хореография. В крайна сметка реших да танцувам като русалка и така да угодя на бабо, загатвайки, че идвам от дълбините на любимия му Дъблински залив.

Измислих си костюм от обшито с пайети моаре в синьо, зелено и сребърно, което да ме превърне от Лучия, дъщерята на Джеймс Джойс, в Лучия, танцуваща риба и премятаща се русалка. Щях да имам люспи, перки и хриле, а също така и дълги плитки от влакна морска трева, падащи до кръста ми. За да си направя перки, събрах гълъбови пера от Люксембургската градина и ги боядисах в искрящо морскосиньо. Щях да имам шапка от люспи, под която да си подпъхна косата.

Всеки път, когато си убождах пръста или случайно дръпнах конеца и се порязвах, затварях очи и си представях, че съм на сцената, където блестя и искря, докато се гмуркам и скачам, въртя се и се извивам. Представях си възторжените викове и крясъци на изпадналата в екстаз публика. Представях си погледа на Бекет, прикован върху мен: тръпнещ и екзалтиран. Представях си мосю Борлен, който маха с ветрилото си и се провиква: „Най-талантливата ми ученичка!“. И бабо, станал на крака; ръцете го болят от толкова аплодисменти, а гърлото му е пресъхнало от викане.

Мама все още се възстановяваше след операцията, така че прекарвахме повечето вечери в приятно мълчание — слушахме как драска писалката на бабо и как гласът на Джорджо се издига и снишава, докато репетира. Той щеше да направи певческия си дебют — първия си солов рецитал — седмица преди моето участие в танцовия конкурс. Мама и бабо бяха толкова развълнувани за концерта на сина си, така загрижени нещо да не засегне гласа му, че бях оставена да си танцувам и шия на спокойствие. „Само да знаеше мама за госпожа Флайшман“, мислех си, но нямах намерение да разкривам тайната му.

Една неделна утрин, докато седях в гостната и си шиех шапката, внимателно промушвайки иглата през твърдия лъскав плат, Бекет дойде да вземе бабо, за да се разходят в Булонския лес.

— Ще ни придружиш ли? — Той намести дългото си слабо тяло на дивана до мен. Мама четкаше палтото на бабо в антрето, а той самият си търсеше шала и ръкавиците.

— Не мога, Сам. — Дръпнах рязко иглата. — Имам още много за шиене, а и трябва отново да си репетирам танца. Тази сутрин не съм се упражнявала изобщо.

— Аха. — Бекет ме погледна. Не, не ме погледна, а се вторачи в мен много по-дълго, отколкото беше прилично — сърцето ми започна да подскача, а кръвта да препуска под кожата ми.

— В Булонския лес ще бъде много красиво с нарцисите и минзухарите, и ресите на дърветата. Не колкото в Ирландия, разбира се, но бабо ще се разведри така или иначе. Напоследък почти не излизаме. — Бавно промуших иглата през плата, усещайки как погледът на Бекет ме изгаря. — А ти какво правиш, Сам?

— Нищо особено — отговори резервирано той. — Разкажи ми за танца. Господин Джойс спомена, че си отказала да изтанцуваш река Лифи.

— Виждала съм я само веднъж и беше ужасно мръсна, и над нея се носеше мрачна мъгла. Няма как да го направя. Дори и заради бабо. Сигурно е страшно разочарован.

— Справя се стоически. А какъв ще бъде танцът ти?

— Тайна е. Само бабо знае. Но ще ти издам малко: единият ми крак ще бъде съвсем гол. — Вдигнах очи и отвърнах хладнокръвно на погледа му. — Не мога да ти разкрия нищо повече. Ще бъде изненада.

— Гол ли?

— Само кракът ми. Така другият ми крак ще изглежда като опашка. — Тъкмо щях да повторя, че всичко е тайна и ще се наложи да почака до голямата вечер, когато той се пресегна и мина с пръсти по едната страна на лицето ми и очертанията на устата ми, сякаш проследяваше бегло някаква линия. Леко изскимтях от изненада, но докато се обърна към него, вече беше отдръпнал ръката си с такава бързина, та се зачудих дали не бях сънувала. В този момент на вратата се появи бабо с бастун в ръка и го попита дали е готов за тръгване.

— Да, сър! — Бекет скочи на крака и се отправи към вратата — чак там се обърна и ме погледна. Тогава разбрах, че не съм сънувала. В погледа му се четеше глад и отчаяние, сякаш беше просещо дете. После се усмихна половинчато по неговия си начин и каза:

— Ще се видим следващата седмица на концерта на Джорджо.

Кимнах и се опитах да се съсредоточа върху движението на иглата. Но щом чух входната врата да се затваря, хвърлих ръкоделието на пода и започнах да се въртя около себе си и в кръг из гостната с широко разтворени ръце и отметната назад глава. Докосването му! Загрубелите върхове на пръстите му върху бузата ми. Зарядът от емоции, преминал помежду ни. А съвсем скоро щях да го уча да танцува, да го държа в обятията си, да усещам как тялото му се движи заедно с моето. Обвих тялото си с ръце и се спуснах покрай прозореца. Обзе ме безумна еуфория, както при последното ми излизане на сцената. Изведнъж осъзнах, че да съм влюбена в Бекет прилича на това да танцувам: секващото дъха чувство за непобедимост, усещането как времето и пространството се разпадат.

— Лучия! Какво правиш? Не искам да танцуваш в най-хубавата ми гостна, знаеш го. — Мама стоеше на вратата със скръстени ръце. — Джорджо има нужда от спокойствие за вокалните си упражнения, така че веднага спри да танцуваш. И защо спалнята ти е пълна с изсъхнали резени от картофи?

— О, мамо! — възкликнах, останала почти без дъх. — Току-що преживях миг на абсолютно съвършенство.

— Някои от нас се опитват да се възстановяват от операция. — Тя се намръщи. — Достатъчно „абсолютно съвършенство“ за един ден. А сега почисти картофите от стаята си и продължавай с шиенето.

— За окото ми са. — Хвърлих се обратно на канапето и прокарах пръсти по лицето си там, където бяха минали пръстите на Бекет. — Китън ме посъветва да слагам студени резени картоф върху кривогледото си око. Било стар лек.

— Що за глупости! — Мама влезе в гостната, вдигна ръкоделието от пода и ми го подаде. — И по-добре спри да мислиш за окото си точно сега. Как да платим за операция на окото ти, при положение че молим за пари за операциите на баща ти?

— Мамо, изпитвала ли си някога миг на истинска радост? — попитах и отново прокарах пръсти по лявата си буза.

— Милостиви Иисусе! Покрай тия танци на сцена ставаш суетна и егоистична, Лучия!

— Изпитвала ли си подобно нещо? — настоях. — Трябва да си имала секунда на абсолютно блаженство! Когато си срещнала бабо, например? — Пресегнах се да взема една и възглавничка и я прегърнах, загатвайки какво имам предвид.

— Не знаеш нищо за истинския свят! — За моя изненада очите на мама горяха. Издърпа възглавничката от ръцете ми и започна да я разбухва. — Не знаеш нищо за мъжете! Нямаш представа какво се е налагало да правя, за да запазя семейството ни! И имаш наглостта да ми говориш за блаженство!

Засегната и безмълвна, се свих на канапето.

— Виждала съм те как се прехласваш по господин Бекет. Ще трябва да забравиш за… — Тя замълча, а после изплю следващите думи: — … за всякаква радост и блаженство, и съвършенство. — Удари възглавничката толкова силно, че от нея се вдигна дебел облак прах. — Мъжете са животни с апетит. Не го забравяй, решиш ли да дрънкаш разни глупости за „истинска радост“.

— Защо винаги си толкова ужасна? — изкрещях, а сълзите ми напираха в ъгълчетата на очите.

— Положила съм дяволски много усилия да ви възпитам добре. А я се виж! Да се развяваш полугола пред хората и пред собствения си баща. В Ирландия само уличниците подскачат на сцената с голи крака и без корсет. — Тя отново удари възглавничката и я захвърли на канапето. — Да не говорим за всички тия дивотии за видения. В Ирландия само лудите монахини имат видения. Така че по-добре реши каква си — монахиня или курва? Или може би Жана дʼАрк?

— Бабо ме разбира. В теб няма нищо творческо, нищо гениално. Ти си само една камериерка. Не знам защо изобщо се е оженил за теб! — Скочих от канапето и хвърлих възглавничката по нея. Как беше възможно да е толкова зла? Потърках очи с кокалчета на пръстите си и една сълза се търкулна по бузата ми.

— О-хо! И аз можех да съм танцьорка! Ако не ме бяха били, спрели от училище и пратили да сменям мръсни чаршафи. — Наведе се за възглавничката и в същия миг изплака от болка.

— Мамо? Добре ли си? — Втурнах се към нея. Беше приседнала на ръба на канапето.

— Да, Лучия. Добре съм. Болки от операцията. — Хвана се за корема и се зачудих дали не е редно да се извиня. Никога не й бях говорила така.

— Извинявай, мамо. — Погледнах си ръцете и отново чух всичко, което бе казала. Уличница. Курва. Ето какво си мислеше за мен. Мразеше ме. Обичах танците повече от всичко, а те я караха да се срамува. Чаках да се извини. Една майка сигурно трябва да се извини, когато е наговорила такива неща, нали?

В стаята стана тихо. Тя се надигна от канапето, затътри крака и заяви, че отива да си легне.

Опитах се да мисля как пръстите на Бекет бяха докоснали лицето ми. Опитах се да изживея отново момента, в който очите му срещнаха моите — момента на абсолютно съвършенство. Но вече беше късно. Мама беше съсипала всичко.

* * *

Не исках гневните думи на мама да ме глождят отвътре, докато репетирам, затова се опитах да забравя какво ми бе казала. Повтарях си, че е заради болката след операцията. А когато това не ми се стори достатъчно убедително, си казах, че е травмирана, задето вече няма матка. Накрая реших, че ми завижда. Ала напразно. Думите й не спираха да се повтарят, сякаш бях яла нещо гранясало, разваляха ритъма на танца ми и объркваха плавната поредица от движения, които се опитвах да усъвършенствам. Не ме тормозеха толкова обвиненията й, колкото загадъчните намеци за стореното от нея, за да запази семейството. Какво ли имаше предвид?

Усещах, че още ми е ядосана, защото сумтеше демонстративно при всяко споменаване на танца ми. Кажех ли нещо за Бекет, тя се мръщеше и извръщаше глава. Но си мълчеше, защото не искаше да притеснява Джорджо. Въздухът на площад „Робиак“ пращеше от напрежение заради дебюта му в студио „Сиантифик де ла воа“, където учеше пеене при прочутия професор Кунели.

Голямата вечер на брат ми най-сетне настъпи. Нервите му бяха опънати докрай. Двете с мама вървяхме на пръсти около него, докато стоеше пред огледалото и се разпяваше.

Джорджо пееше, а бабо (той е бил почти професионален тенор и все още се смяташе за такъв след няколко чашки) даваше ясно да се разбере какво е мнението му. При всеки фалшив тон баща ми изпускаше ненужно шумна въздишка. Ако се окажеше в полезрението на Джорджо, театрално поклащаше глава. Танцувайки, размишлявах и осъзнах, че бабо рядко забранява нещо на брат ми. В замяна на това въздишаше и гледаше скръбно или употребяваше внимателно подбрани думи, за да се подразбира напълно и неоспоримо какво очаква. Понякога седеше безмълвно в смразяващо неодобрение, а мълчанието му казваше всичко. Не така стояха нещата, станеше ли въпрос за моите танци. Тогава поглаждаше късата си брада или си играеше с края на мустаците, винаги кимаше и потропваше с крак, понякога си тананикаше или пляскаше в ритъм, или надраскваше по нещо в бележника си.

При всяка въздишка на бабо Джорджо се вцепеняваше. От което гласът му започваше да скърца като стар люлеещ се стол. Най-накрая мама влезе и нареди на бабо да отиде да се преоблече и да си сложи жилетката на цветя и сакото с лилавата копринена подплата.

— А ти, Лучия, си облечи новата рокля, която ти купих. Господин Бекет ще пристигне всеки момент. — Мама хвана бабо за ръка и го изведе от стаята. Джорджо веднага се просна на канапето и закри лицето си с възглавница.

— Какво ще правя, ако гласът ми не излезе, както трябва? Ами ако гърлото ми се стегне? А ако ме хване онази дразнеща кашлица? О, боже! Защо изобщо правя това? Защо? — Той бутна възглавничката от лицето си и ме погледна отчаяно. После се завъртя, за да седне с изправен гръб на канапето, и прокара ръце през косата си, преди да си спомни, че мама я беше пригладила с брилянтин за изпълнението му. Изглеждаше уязвим и изплашен и усетих прилив на съчувствие. Пак си беше моят предишен Джорджо — Джорджо, преди да се вманиачи на тема пари и госпожа Флайшман.

— Ще се справиш. — Седнах до него, взех омазнената му ръка и погалих кокалчета му с палец. В дъха му отчетливо се долавяше миризмата на алкохол; притесних се. Мосю Борлен неведнъж ни беше казвал да не пием преди изпълнение, дори и за да успокоим нервите си. Но пък се сетих за бабо, който винаги пееше безгрешно след няколко бутилки вино.

— Няма! Татко тотално ме влуди. Лучия, помогни ми! Имаш много повече опит от мен на сцената. — Подсмръкна и замига и за момент си помислих, че ще се разплаче.

— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти, преди да излезеш пред публиката и си представяй как пееш на мен. Или на мама.

— Ти това ли правиш? — Гласът на Джорджо трепереше.

— Да, мосю Борлен така ни учи да превъзмогваме нервността си. Също ни казва да си представяме, че хората в публиката са голи.

— Пфу! — Потръпна погнусен. — Май е малко прекалено. Да си представям татко и майка голи.

Засмяхме се и за кратко, за миг, всичко беше както преди, когато бяхме най-добри и най-близки приятели. Преди госпожа Флайшман да го открадне. Зачудих се дали щеше да дойде довечера. Най-вероятно не. Джорджо едва ли искаше да рискува връзката им да бъде разкрита тази вечер. Не и в неговата голяма вечер. А може би щеше да се промъкне на някой от задните редове и да се измъкне, преди да са я забелязали. Докато си мислех за нея, се сетих, че Бекет щеше да бъде там. Усетих как по гръбнака ми пробягна приятна тръпка на вълнение.

— Истината е, че не съм певецът, който бабо иска да бъда. — Джорджо издърпа ръката си от моята и се изправи неловко.

— Ще се справиш — повторих.

Той поклати глава.

— Ти си страхотна танцьорка, а аз съм второразреден певец. Всеки глупак ще го види. — Притисна пръсти към устата си, сякаш не искаше да говори повече. Отново усетих, че е пил.

— Просто помни какво ти казах. Обещаваш ли?

* * *

Докато всички се настаним на твърдите дървени столове в студиото на професор Кунели, вече бях толкова напрегната, че едвам седях мирно. Опитвах се да мисля за амбициозната хореография във финалната част на танца ми като русалка и повтарях стъпките под стола. Но дори това не ме разсейваше. Бекет усети колко съм нервна и успокоително стисна ръката ми.

— Не се тревожи, има чудесен глас! — прошепна.

— О, за бога, Лучия! Не можеш ли да стоиш мирно? — изсъска мама. — Невъзможно е да се съсредоточа — столът ти скърца при всяко мърдане. Все пак той просто ще пее. С това поведение е по-вероятно да го разсееш. — Изгледа ме сърдито, а после си намести шапката и се огледа да види кой е в публиката. Проследих погледа й, очаквайки да видя госпожа Флайшман в самуреното й палто. Но от нея нямаше и следа. Сигурно брат ми я беше помолил да не идва — или заради нерви, или за да запази достойнството си в случай на вокално унижение.

Стана време Джорджо да излезе на сцената, а аз вече щях да се пръсна от тревога, убедена, че се е напил до ступор зад кулисите. Докато обявяваше кои две произведения на Хендел щеше да изпълни, инстинктивно грабнах ръката на Бекет. Изчервих се, когато осъзнах какво съм направила, но вече беше късно, затова го стиснах здраво и се помолих дебютът на брат ми да мине безпогрешно. Знаех, че ръката ми е лепкава и влажна, но не ми пукаше.

Джорджо се прокашля, кимна на пианиста и отвори уста. При първата нота гласът му леко потрепна и той спря. Пианистът — също. Пръстите ми се забиха в меките възглавнички на дланта на Бекет. Джорджо отново се прокашля. Кимна на пианиста и отвори уста. Но вместо да започне да пее, издаде някакво тиролско ойларипи, а после се разкашля и от устата му се разхвърчаха слюнки. Бабо и мама седяха като истукани. Стиснах ръката на Бекет още по-силно и тихо се молех за брат си. На сцената се появи професор Кунели с чаша вода. Джорджо я изпи, върна му я и пак се прокашля. Погледна към публиката и за моя изненада видях бегла усмивка на лицето му. Преглътна, кимна на пианиста и отвори уста. Този път гласът му не се пропука, нямаше го нервното прокашляне — една след друга излизаха само красиви, плътни ноти и изпълниха студиото, докато въздухът в него не започна да пулсира.

Изпълнението му приключи, аплодисментите стихнаха и Бекет ми показа дланта си, където се виждаше линия от малки зачервени полумесеци.

— От ноктите ми ли е това? — запитах ужасена.

Той се засмя и си показа ръката на бабо. Чух думата „стигмати“, докато двамата хихикаха като ученици.

Вече спокойна, че изпълнението на Джорджо е било успешно, си преместих стола по-близо до Бекет. Беше твърде зает да се киска с бабо, за да забележи, затова седях тихо и се наслаждавах на топлината и стегнатите мускули на бедрото му, плътно до моето. Имаше нещо успокоително, утешително в тази физическа близост. Тогава, странно защо, в главата ми изплуваха думите на бащата на Китън. Само омъжените жени са истински свободни. Зачудих се дали е имал предвид… че любовта е строителното скеле на живота. Дали бабо щеше да напише шедьоврите си без мама? Но ако такъв е бил смисълът, защо татко й не беше казал, че „само женените хора са наистина свободни“?

Джорджо дойде при нас и сложи край на размишленията ми. След доста потупвания по гърба от бабо и прегръдки от мама, тя го попита защо се е усмихнал на публиката, след като изпи чашата вода.

— Лучия ми каза да си представя хората в публиката голи. — Той се усмихна широко, докато си търсеше цигарите. — Така и направих. Ако това не беше помогнало, не знам какво би успяло.

— Къде ще вечеряме довечера, Джим? — попита мама, която вървеше пред нас на излизане от студиото на професор Кунели и оттам към булеварда.

— Във „Фуке“. — Бабо се обърна и вдигна високо бастуна си по посока на „Шанз-Елизе“, после го остави да изсвисти във въздуха като самурайски меч. — За тържествено продължение на Джорджовото изпълнение.

— Какво ще кажете за „заключение“, господин Джойс? — предложи Бекет.

— Хм, технически погледнато, „изложение“ май е по-точно казано. — Бабо се завъртя към Бекет и го тупна по рамото с подобната си на щипка ръка. — Бекет, разбираш ме така съвършено добре, че започвам да се чудя дали в ход не е някакво злокобно заклинание.

— Чие деяние би могло да бъде това, сър? — запита Бекет с престорено любопитство.

— Мигар е прегрешила? — Бабо се смееше с непресторена радост и осъзнах как и аз съм започнала да се смея, без да имам ни най-малка представа за какво си говорят.

— Боже господи, кога ще престанете с тези дивотии? — Мама хвана бабо под ръка и се усмихна, макар да беше забелила очи.

Покрай нас, в черните води на Сена, които помръдваха и леко се вълнуваха от вечерния вятър, се отразяваха светлините от шлепове и рибарски лодки. Бледи късове мъгла се носеха над реката, а на отсрещния бряг, скрили глави в пухестите си тела, седяха двойка патици. Мислех си за моя танц като русалка — как ще удрям и махам с опашка. Може би е прекалено динамично. Може би трябва да се движа повече като мъглата. Да се спускам и да се нося като нея.

— Хипнотизиращо, нали? — Бекет беше до рамото ми и следеше погледа ми.

Да, помислих си. Точно такъв исках да бъде танцът ми. Хипнотизиращ.

* * *

Китън се втурна в студиото по танци със смях, дишаше тежко и размахваше пред мен лист хартия. Конкурсът и зала „Бюлие“ беше след няколко дни, затова репетирах денонощно.

— Лучия, това е окончателният списък на журито!

Не помръднах — стоях закована на място и мълчах.

— Шарл дьо Сен-Сир и Емил Вийермоз!

И двамата бяха многоуважавани танцови критици. Усетих как през тялото ми пробягва тръпка на вълнение.

— Само изчакай да чуеш останалите. — Китън направи драматична пауза, а после изброи имената на някои от най-известните хора на изкуството в Париж. — Удей Шанкар, Мари Кумер, Дженил Аник, музикантът Тристан Клингсор. Има още един. — Тя застана като статуя и отвори широко очи.

— Кой?

— Мадика! В журито е и Мадика.

Почувствах как краката ми отмаляват, все едно са се превърнали в панделки. Свлякох се на пода и се подпрях на ръце за опора. Сърцето ми биеше на пресекулки — от нерви, напрежение и страх.

— Мадика — повторих шепнешком. Виждах я как ме гледа от стената в спалнята. От едната й страна беше Анна Павлова, а от другата — Айседора Дънкан. — Тя олицетворява всичко, което искам да бъда. Не мога да повярвам, че ще ме гледа как танцувам. Чувала си как е започнала с класически балет, но после се е отказала, за да се занимава с модерни танци, нали?

— Да-а, знам всичко за Мадика — отвърна нетърпеливо Китън. — Това е твоят шанс, Лучия!

Поклатих умислено глава.

— Не съм достатъчно добра, Китън. Ами ако не се справя? Ако изобщо не хареса танца ми? Или костюма ми? Или нищо?

— Ще те хареса, мила. — Китън стисна ръката ми. — Ти си най-добрата. Просто танцувай за Мадика. Забрави за публиката, забрави за всичко, просто танцувай за нея.

— Сам ще дойде. Както и много от приятелите на бабо. Стела Стайн — също. Не искам да ги разочаровам. — Започнаха да ме обливат вълни на безпокойство. — О, Китън, нямах представа, че членовете на журито ще са толкова прочути. — Изведнъж ме хвана страх и отпуснах глава в дланите си.

Китън коленичи до мен и обви раменете ми с ръка.

— Ти си една от най-добрите непрофесионални танцьорки в Париж. Ще се справиш. Помниш ли какво писаха във вестника за теб? Помниш ли какво каза на баща си миналата година? Помниш ли как му заяви, че твоето име ще излезе на първа страница преди неговото? Е, това е защото си невероятна танцьорка и невероятна хореографка. Ще ти бъде ли от полза, ако видя „тайния“ ти танц? Не е нужно никой да разбира. Каква музика си избрала?

— Да. Ще се почувствам по-добре, докато танцувам. Плочата е ей там.

Китън се запъти към грамофона, а аз приклекнах на пода, затворих очи и се извих за начална позиция. Четири дълги вдишвания. Кислородът минава през тялото ми като морска вода. Крайниците и дишането ми влизат в синхрон. Водата ме заобикаля и започва да се надига. Под встъпителните тактове на „Блуждаещи огньове“^[1] отново се превръщам в кралица на морското подземно кралство, в дух на океана, в императрица на соленото зелено море.

Пет минути по-късно Китън ръкопляскаше шумно и викаше: „Encore! Бис!“.

* * *

Зала „Бюлие“ имаше висок таван и приличаше на пещера. Лъчи ярка, гореща светлина падаха директно върху обсипаното ми с пайети тяло, докато лежах свита на сцената и слушах как хората в публиката си говорят и се смеят зад тежките кадифени завеси. Вече бях танцувала два пъти. И всеки път обявяваха името ми сред тези на победителите. Докато приемах наградата си и правех реверанс пред публиката, чувах окуражителните викове на бабо да се издигат над залата и виждах мосю Борлен да маха с ръкавици от ложата, където седеше с любовника си — мосю Дьо Маре. Все още не бях усетила обичайното сияние, което идва с успеха, защото знаех, че най-трудната част от конкурса предстои.

Само шест бяхме останали да се състезаваме в последния и най-тежък кръг. Часове наред бях репетирала този танц. „Танцът на русалката.“ Бяха го виждали само Китън и мосю Борлен. Китън, естествено, прекали с похвалите. А мосю Борлен си захапа края на ветрилото и каза:

— Много амбициозно, госпожице Джойс. Много новаторско и много смело.

Думите му ме накараха да се замисля дали не съм стигнала твърде далеч.

Лежах на пода и си представях, че съм русалка. Виждах опашката ми да се извива зад мен, усещах я как се движи твърда и месеста през вълните. Представях си как океанът реши люспите ми с премляскващ, сърбащ звук, как солта се събира в песъчливата ми коса, как мидите под ръцете ми хруптят и хрущят. Дишах възможно най-бавно и равномерно. Изключих от ума си мисълта за публиката, журито и конкуренцията. Вече не бях Лучия — дъщеря, сестра, момиче за поръчки. Бях русалка, изплувала от обветрената морска шир.

Оркестърът засвири, а завесите се отдръпнаха с меко прошумоляване. Изправих се бавно и започнах да скачам и извивам тяло като дъга с отметната назад глава, докато ръцете ми разрязваха въздуха като ножици.

Сценичните светлини бяха толкова ярки, че когато погледнах към публиката, видях само тъмнина. Черен океан, който ме очакваше. Музиката се усилваше и изпълваше залата, а аз се въртях на сцената с повдигната брадичка, извит гръб и разперени пръсти. Бях летяща риба, която се спуска и после се гмурка, преди да се извие и завърти във въздуха. Бях русалка, която се мята и потапя във водата. Бях наполовина морска птица, наполовина змиорка — скачах по сцената със сведена глава, а ръцете ми пърхаха и се вълнуваха.

Музиката спря с грохот. Свлякох се на пода, за да завърша в същата поза, в която бях започнала, и изведнъж се почувствах напрегната и нервна. Дали публиката бе харесала танца ми? Дали журито щеше да оцени гимнастическите елементи? А трудността на стъпките? И сложния вариращ ритъм? Чаках финалния акорд и когато музиката стихна, в залата избухна шум от пляскащи ръце и тропащи крака и всичките ми тревоги изчезнаха. Лежах на сцената, а сърцето ми пулсираше в ушите, докато чаках аплодисментите да спрат. Но те продължаваха. Цели две минути (бабо беше засякъл с джобния си часовник) публиката аплодираше, викаше и тропаше с токовете на обувките си по дървения под. Перките от гълъбови пера се забиваха в кожата ми, но едва ги усещах — толкова мощна еуфория преминаваше през мен. Китън ме извика иззад кулисите. Тръгнах с несигурни стъпки през сцената и се свлякох в ръцете й.

— Скъпа, беше поразителна! — извика. — Поразителна!

* * *

В душната гримьорна зад кулисите тегнеше напрежение. Шест от нас бяха стигнали до финала: норвежка, гъркиня, три френски танцьорки и аз. Разменихме колебливи усмивки и започнахме да си оправяме костюмите, косите и дребните вещи, с които бяха засипани тоалетките. Норвежката изпъна мускули, никой да не пропусне да я види, а в това време гъркинята си смучеше крайчеца на плитката. Всички мълчаха. Чувахме как публиката подвиква на журито да побърза. Виковете и тропането ставаха все по-силни. Гъркинята вече не смучеше, а направо дъвчеше плитката си. Извадих от чантата си един карамел и й го предложих, но тя посочи стомаха си и махна с ръка. Оркестърът започна да се разсвирва, сякаш се приготвяше за следващия концерт. Спогледахме се нервно. Какво се случваше? Защо журито се бавеше така?

Най-накрая чухме мелодия от Бетовен. Публиката се умълча, а ние нетърпеливо потропвахме с крака, надявайки се журито вече да обяви решението си. Колкото повече чакахме, толкова повече копнеех да спечеля. За първи път се чувствах така погълната от амбиция и силата на този стремеж ме сепна и обърка. Най-много от всичко исках Мадика да ме похвали. Но имаше и още нещо. Какво беше? Признание? Одобрение? В този инфарктен момент осъзнах какво искам. Исках да спечеля, за да танцувам завинаги. И бабо никога да не спомене отново подвързването на книги. За да знае господин Бекет, че мястото ми е на сцената. И мама да не ме нарече пак уличница или курва.

Фанфари разрязаха въздуха. Прокарахме пръсти през косите си, избърсахме потта от лицата си и пригладихме гънките на костюмите си. Гъркинята си запуши ушите с ръце и каза, че не е в състояние да понесе мисълта да излезе от гримьорната. Хванах я за лакътя и я поведох към кулисите, където ни бяха казали да стоим, докато чакаме журито да оповести решението си.

Журито седеше в заплашителна редица в края на сцената. Различих Мадика — с високо вдигната коса и златни халки на ушите. Дори начинът, по който бе наклонила шия, беше грациозен.

Председателят на журито се изправи. Публиката така се смълча, че чувах как гъркинята дъвче плитката си. Размести разни листове пред себе си, прокашля се важно и започна с обявяването на победителите. Тялото ми се скова, все едно щях да вървя по много тънък лед.

— Дами и господа, беше ни изключително трудно, почти невъзможно да отсъдим! Но все пак взехме решение. — Направи пауза и огледа публиката. — На трето място: Агата Янулис от Атина.

Сърцето ми подскочи. Дали ще бъда първа? Ръкопляскаха ми повече, отколкото на Агата. Ръкопляскаха ми повече, отколкото на всички останали. Издърпах плитката й от устата и я прегърнах под сдържаните аплодисменти на публиката.

— На второ място… — Председателят замълча и погледна в листовете, сякаш беше забравил чие име следва да обяви. Усещах как въздухът се изплъзва от дробовете ми. Тълпата отново започваше да става неспокойна, а някои зрители вече махаха с програми на журито. — На второ място — повтори — е Лучия Джойс от Париж.

Сърцето ми се сви. Второто място означаваше, че няма да чуя похвала от Мадика. Второто място означаваше, че не съм достатъчно добра. Означаваше също, че съм предала мосю Борлен. И бабо. Ами господин Бекет? Усетих смазващо разочарование. Учителят ми по танци се оказа прав. Хореографията беше твърде амбициозна, прекалено смела за скучен човек като мен. Агата подскачаше нагоре-надолу и се опитваше да ме прегърне през врата. Чух председателя да обявява победителката, но не и името й. Една от французойките изскочи на сцената, а разкошната й коса ми влезе в очите, когато минаваше покрай мен.

Докато правеше реверанс пред публиката, председателят отново обяви името й — госпожица Жанин Солан. Чаках да чуя как публиката избухва в аплодисменти, как хората започват да хвърлят на сцената цветя и програми. Уви, нищо такова не се случваше, Жанин тъкмо щеше да направи реверанс за втори път, когато нещо я спря. Обърна се объркана към журито. Наострих уши. Чувах името си. Кой ме викаше? Погледнах смутено към Агата. Тя се усмихна и посочи публиката. Протегнах врат и надникнах и тъмнината. Публиката беше станала на крака, викаше и апострофираше. Моето име. Скандираха моето име. Какво друго казваха? Напрегнах се, за да ги чуя. Тогава разбрах:

— Lucia! LʼIrlandaise! Un peu de justice, Messieurs!^[2]

Агата ме избута на сцената. Преди да осъзная какво се случва, отново се озовах под ярките светлини — объркана и опиянена. Жанин се беше оттеглила към кулоарите от другата страна на сцената, а членовете на журито стояха прави зад дългата маса, повдигаха рамене и жестикулираха.

Опашката ми пречеше да направя реверанс — вместо това се поклоних ниско. Към мен полетяха чашки на лалета и нарциси. В публиката видях бабо да маха с бастун и мосю Борлен — беше се навел опасно през ложата и ми пращаше въздушни целувки. Исках този момент да продължи завинаги.

Едва по-късно във вестниците прочетох оценката на председателя на журито за мен: „Единствената участничка със заложби за професионална танцьорка… фина и примитивна едновременно… Забележителен талант!“.

* * *

В гримьорната беше горещо и тягостно. По пода лежаха намачкани костюми, а по столовете безразборно бяха метнати шалове и перуки. Започнахме да се преобличаме; миризмата на пот, крем за лице, кожени обувки за танци и неизмити крака се засили. Танцьорките си сваляха грима, разресваха си косите, търсеха си дрехите. В стаята изведнъж настъпи тишина. Вдигнах очи и видях Мадика да си проправя път между захвърлените тук и там костюми. Всички бяха вперили поглед в нея, докато подминаваше Жанин Солан — победителката в Международния фестивал на танца, за да спре пред моята тоалетка. Беше облечена изцяло в черно, с изключение на висящите около кръста й няколко дълги, преплетени един в друг наниза перли, които завършваха с пискюл, направен от стотици миниатюрни перлички.

— Истински триумф, госпожице Джойс. Трябваше вие да спечелите, разбира се. Публиката го показа съвършено ясно. — Говореше английски с тежък акцент, без да се опитва да сниши глас. — В момента на мода са негърските танци, а ние всички сме виновни, че си падаме по модата, не е ли така?

— Б-благодаря ви — отвърнах, заеквайки от вълнение в присъствието на моя идол и кумир.

— Може би в танца ви имаше една идея повече акробатичност. Но в техническо отношение беше безгрешен. И вие като мен, предполагам, сте започнали първо с класически балет, нали? — Тъмните й очи ме преценяваха, оглеждаха стъпалата, краката, ръцете и гърдите ми.

— Не, мадам. Започнах да танцувам в Институт „Жак Далкроз“, а после се обучавах при Реймънд Дънкан. — Гласът ми замря, щом видях светлината в погледа на Мадика да угасва.

— О, при него! — възкликна надменно. — Сестра му Айседора беше истинският гений, естествено. Е, сигурно и той е допринесъл с нещо към ритмичните танци. Къде другаде сте танцували?

— В момента ходя на уроци при мосю Борлен и при Елизабет Дънкан, мадам. Посещавам също семинарите на Маргарет Морис. — Зачудих се дали да не й кажа за танцовата трупа, но Мадика отново заговори.

— Имате вроден талант. Може би дори гений. Догодина задължително трябва отново да се запишете за участие във Фестивала на танца. — Поколеба се и опипа перлите си. — Аз ще ви обучавам. Признавам, изненадана съм, че не сте учили класически балет. По принцип се счита за полезно. Нека видя лявото ви стъпало. — Смаях се, когато коленичи, завъртя стъпалото ми и огледа извивката му.

После се изправи и закима енергично.

— Понякога модернистите забравят какво дължим на балета. Самата аз бягам от традицията, но не мога да отрека ползите й при изграждането на стабилна физическа основа. Не се тревожете. Ако работите с мен, вие ще спечелите конкурса следващата година. Уведомете ме какво решение сте взели. — Мушна визитната си картичка в ръката ми и си замина, а аз останах да гледам след нея с отворена уста.

* * *

Бабо не беше на себе си от вълнение — и яд. Заведе ни на тържествена вечеря в „Клозри де Лила“ срещу зала „Бюлие“. Мама я нямаше. Час преди изпълнението ми се бе оплакала от болки в корема и отиде да си легне. Бабо обясни, че се „възстановява след неотдавнашната си нервна криза“. Имаше предвид дебюта на Джорджо, предизвикал прекомерно нервно напрежение на площад „Робиак“, което доста бе изтощило мама. Първоначално се засегнах, но после запитах дали това, че не дойде — отсъствието на обвинителния й поглед сред публиката — не се отрази добре върху начина ми на танцуване.

Ето ни, осем души, насядали около маса, огъваща се под плата с празни стридени черупки и оглозгани пилешки кости. Пиехме чаша след чаша шампанско, докато бабо критикуваше решението на журито и повтаряше скандиранията на публиката, с които беше апострофирала съдиите. Всеки път щом кажеше „Nous reclamons lʼIrlandaise! Искаме ирландката!“, започваше да се киска. Понеже мама я нямаше да следи със зоркото си око бутилките, бабо пиеше бързо и гълташе шампанското все едно е вода.

Думите на Мадика ме проследиха от гримьорната до ресторанта, където повторих на Бекет какво ми бе казала. И той се беше надул от гордост и задоволство заради мен — също като бабо. Смущаваше ме нещо, което бе споменала Мадика. Светкавичното оглеждане на стъпалото ме бе разстроило. Въпреки ласкавите й думи усещах остатъчен кисел вкус, който хвърляше тънка сянка върху иначе триумфалната ми вечер.

— Трябваше да спечелиш — повтори за десети път Бекет. — Беше великолепна. Всички смятаха така.

— Благодаря ти, Сам! — Лицето ми сияеше, а устата започваше да ме боли от толкова много усмивки.

— Беше изключителна! Е, ще ходиш ли на уроци при адската жена?

— Името й е Мадика. И ми е идол. — Пернах шеговито Бекет по ръката. — Естествено! Тя е невероятна танцьорка.

— Налага ли се да напуснеш Париж? — Усмивката ми посърна. Не ми беше хрумвала възможността да замина, за да се подготвям при Мадика. Как щях да напусна Париж точно сега? Как щях да оставя Бекет?

— Тя е унгарка, нали? — Бекет се пресегна към чашата с шампанско и ръката му леко закачи моята. През тялото ми премина някакъв заряд и неволно я отдръпнах, сякаш нещо ме беше ужилило. Той ме погледна косо; запитах се колко ли шампанско е изпил вече. Рядко беше така разговорлив.

— Да, унгарка е, но работи тук. Париж е световният център на танца. В момента изковаваме напълно нова философия на движението, на ритъма. И искам да съм част от това. — Думите, с целия им плам и страст, просто се изляха от устата ми — звучах точно като някой от апостолите на бабо. — Нали така? — извиках към Китън, която беше потънала в приказки със Стела в другия край на масата.

— Ние, ирландките, можем всичко! — провикна се Стела и размаха над главата си перушинената си боа.

— Vive lʼIrlandaise! Да живее ирландката! — Китън ми намигна с високо вдигната чаша.

— La plus belle Irlandaise.^[3] — Бекет ме погледна над ръба на чашата си. Приближих се по-близо до него, усещах крака му до моя, бедрото му, ръката му. Тази вечер не беше говорил с почти никого, освен с мен и с бабо. Всъщност през цялото време не беше отлепил поглед от мен. Бабо обаче започна да ме подръпва за ръкава и да ми сочи часовника си.

— Майка ти, м-многоуважаемата и величествена госпожа Джойс, е сама вкъщи и ни чака, за да научи новините — изрече с натежал от пиене глас. Изправи се и бутна стола си назад. Бекет направи същото.

— Да беше дошла с нас — отвърнах с раздразнение.

— Все още се възстановява — укорително възрази бабо и меко се оригна. Отказвах да се чувствам ядосана или огорчена. Това беше моята вечер, така че се обърнах към Бекет и за миг очите ни се срещнаха.

Докато бабо се отправяше към вратата и безразборно тикаше монети на келнерите, Бекет се протегна и ме хвана за ръка. Наклоних се към него, зашеметена от шампанското. Удряхме се в столовете и ръбовете на масите, покрай нас се бутаха клиенти и сервитьори. Чувах как хората си поръчват още вино, искат сметката, казват си довиждане и au revoir, как столовете и масите стържат по пода, как празните бутилки дрънчат, когато ги отнасят; чувах и тъжния глас на далечен акордеон.

Бекет обхвана лицето ми и доближи уста до моята. Още в същия миг обаче се отдръпна — кашляше, мигаше и жестикулираше.

— Да, бабо ни чака — опитах се да го успокоя. — Няма да види нищо. Говори си със сервитьорите, пък и е наполовина сляп. Протегнах се към Бекет и тъкмо щях да го придърпам отново към себе си, когато през носещата се около нас глъчка до мен достигнаха думите му:

— Зад теб — каза със стържещ глас той, сочейки някого над рамото ми. — Този мъж иска да говори с теб.

Обърнах се към масата с гостите на бабо, които все още пиеха и се смееха. Там стоеше Емил Фернандез и ме наблюдаваше.

— Извини ме, Лучия, само исках да ти поднеса поздравленията си. — Той бързо прокара език по горната си устна. — Никога не съм виждал някой да танцува толкова прекрасно. — Вдигна шапка към мен, а после се завъртя рязко към вратата. Проследих с поглед как се промъква между масите, как минава покрай бабо и изчезва в нощта.

— Съжалявам. — Бекет си гледаше неловко в обувките. — Искаше ли да останете насаме?

— Просто стар приятел. — Взех си ръкавиците от масата и започнах да ги надявам. Въодушевлението ми отпреди малко се примеси с вина. Горкият Емил! Колко тъжен изглеждаше само! Зачудих се дали да не дръпна Бекет към себе си или пък да се отпусна на гърдите му. Но моментът си беше отишъл. Бабо ни махаше от вратата с бастуна си, а пред очите ми непрекъснато изплуваше печалното лице на Емил.

Когато стигнахме входната врата, Бекет нежно докосна ръката ми.

— Очаквам с нетърпение урока по танци. Довиждане, танцуваща русалко!

При което отново потънах; потънах безвъзвратно.

* * *

На следващата сутрин се събудих късно, а главата ми беше замаяна от снощното шампанско. Почти веднага чух пак шума от аплодисментите и скандиранията на публиката и се усмихнах, докато се протягах под одеялото. Спомних си разговора с Бекет по време на вечерята, как се докосват ръцете ни, как възхитеният му поглед поглъща цялото ми тяло, опита му да ме целуне, думите му на раздяла — нежни, съкровени. Спомних си и какво ми бе казала Мадика, предложението й да се подготвям при нея за следващия Международен фестивал на танца. Сетих се как ме попита дали имам класическа подготовка — въпросът й беше малък черен облак насред лазурния летен небосклон.

Няколко минути по-късно облакът изчезна и бъдещето ми изведнъж се проясни. Разбира се! Защо не се бях сетила досега? Мадика не каза ли, че съм като сграда с разклатени основи? Е, добре, не съвсем. Но несъмнено това имаше предвид. Основите не си бяха на мястото. А без основи ще съм нищо. Все едно дърво без корен, брулено от вятъра.

Представях си този образ и си припомних наскоро сънуван сън. Самотно кестеново дърво се издига под неспокойното небе. Клоните му висят във въздуха, а чворестите му корени са плъзнали покрай изоставен безименен гроб. Вкопчих се в спомена за този сън. Дали не беше поличба? Знак, че ми трябват по-дълбоки корени? Не бях обърнала внимание на този сън. Приличаше повече на нищожна отломка от сън. Толкова крехък и непонятен, и без живите и ярки цветове, с които свързвах пророческите си сънища. Сега разбирах, че това парченце сън ми казва нещо. Навярно без дълбоко вкопани корени щях да загина? Дали? Този мрачен образ вещаеше ли, че духът ми ще се пречупи, ако нямам основата на класическия балет?

Скочих от леглото, облякох си набързо туниката за танци, прокарах четката през косата си и профучах през апартамента, а после надолу по петте стълбищни площадки, и изхвърчах на площад „Робиак“, а оттам тръгнах по улица „Грьонел“. Минах покрай портиерите, които, коленичили, жулеха праговете пред входните врати, покрай месарите и хлебарите, спускащи сенниците над магазините си, покрай дебелия продавач на риба, помъкнал хлъзгави змиорки от дървени щайги, покрай сервитьорите с бели престилки, които нареждаха редици със столове на тротоара, покрай вмирисания на мухъл магазин, откъдето си бях купила първите обувки за танци. Пробягах целия път до Сена. Звъняха колоездачи, бибиткаха клаксони, автомобили отбиваха рязко, полицай с наметало наду свирка, във въздуха се вдигна ято гълъби. А аз продължавах да тичам. Покрай брега на Сена, покрай букинистите, които си подреждаха щандовете, покрай количките с цветя, където въздухът тежеше от аромата на зюмбюли, покрай кафезите с птици, в които затворените папагали пляскаха с криле и кряскаха.

Тичах, докато не стигнах улица „Севр“. Спрях, пригладих си роклята и изтрих потта от лицето си. Знаех къде е академията и въпреки че часовете тук не започваха толкова рано, бях чувала достатъчно за Мадам Егорова — щеше да бъде там в очакване на учениците си, ще подрежда студиото и ще почиства тук-там огледалата с носната си кърпичка. Отворих вратата и изкачих стъпалата до последния етаж, където се намираше студиото й. Ето я! Най-добрата балетна школа в цяла Франция. А ето я и нея, Мадам Егорова стоеше пред едно огледало и си прибираше косата на кок.

* * *

— Какво ще правиш? — Китън едва успяваше да прикрие скептицизма си.

— Ще ходя на балет — повторих и побутнах към нея чаша чай.

— Значи няма да се подготвяш при Мадика, така ли?

— Не. Първо трябва да усвоя основните принципи. Мадика ми помогна да го проумея. — Всичко ми изглеждаше толкова ясно, затова не разбирах как така Китън не схваща какво й казвам.

— Зелда Фицджералд прави същото. Невъзможно е да не си чула какво говорят хората за нея. Не си ли вече прекалено стара? — Китън пусна бучка захар в чая и го разбърка, докато ме наблюдаваше изпод мигли.

— Не съм прекалено стара. Много по-млада съм от госпожа Фицджералд. Мадам Егорова е танцувала с „Руският балет“, с Дягилев и Нижински. Знае какво прави.

— Ясно ми е. — В гласа на Китън се долавяше нотка язвителност. — Тя знае какво прави, а ти? Всички говорят за таланта ти да танцуваш, но имат предвид ритмичните танци, модерните танци. Съвсем различно е. — Устните на Китън се разтеглиха в тънка линия, а после поклати глава, все едно съм идиот.

Обясних й, че съм като великолепна сграда без основи и през прозореца посочих Айфеловата кула, за да онагледя думите си.

— Глупости! — Китън тръсна глава. — Представяш ли си колко ужасяващо много ще те кара да работиш? Ще очаква от теб да се упражняваш часове наред!

Изненадах се от бурната реакция на Китън. Разбъркваше си чая и не спираше да стърже с лъжичката по дъното на чашата, сякаш там щеше да открие потвърждение на аргументите си.

— Какво мислят родителите ти?

— О, това не ги интересува. В момента ги вълнуват съвсем други неща. Бабо чака да излезе новата му книга с есета, а мама му организира голямо пътуване и междувременно се грижи за Джорджо като за писано яйце. Май са доволни, задето няма да им се пречкам. Както и да е — вече всичко е решено. Казах на Мадика, че тази година няма да ходя при нея. Тя също намира идеята за добра. Предложи да започна при нея, след като изкарам една година в класическия балет.

— Да не те е осенило някое от твоите прозрения ала Касандра? Затова ли си толкова убедена, че това е правилната посока?

— Не — продължих да си играя с гердана. Не исках да разказвам на Китън странния сън с дървото и гроба, докато е в такова враждебно настроение. Сигурно щеше да го изтълкува по съвсем различен начин. И дори да го схване като знак за неизбежната ми смърт, ако започна да се занимавам с балет.

— Е, добре, но според мен правиш грешка. Съжалявам, просто така смятам. — Китън си извади лъжичката от чая и внимателно я постави в чинийката. След няколко минути напрегнато мълчание додаде: — И все пак — аз съм ти приятелка и ще те подкрепя, каквото и да решиш. А трупата — ще продължиш ли да танцуваш с нас?

— Да, при възможност, но не обещавам. Мадам Егорова се изрази пределно ясно какво очаква от мен. — Гласът ми заглъхна, докато си припомнях срещата с Мадам — тъмните й искрящи очи, напомнящи шлифовани камъчета, косата й, опъната толкова стегнато назад, че виждах как линията, очертаваща скалпа й, се е разтеглила. Мадам бе настояла за „не по-малко от шест часа всеки ден в нейното студио“. Не се стреснах. Танцувах от шест години, често часове наред всеки божи ден. Докато очите й проблясваха, Мадам говореше за „необходимостта тялото да бъде подчинено“; натърти на потребността да се приготвя „да натоваря тялото си отвъд границата на физическите му възможности“. Спомена думата „дисциплина“ поне пет пъти. Реших да не разказвам всичко на Китън.

— Успя ли да видиш Зелда Фицджералд, докато беше там? — поинтересува се Китън. — Познаваш ли я? — Госпожа Фицджералд беше добре известна заради американския си чар и бурния брак с някакъв американски писател. В живота й неизменно се случваше нещо, даващо повод да я одумват, а Китън, нейна сънародничка, винаги знаеше най-новите клюки.

— Мадам спомена, че госпожа Фицджералд се обучава в нейната школа. — Поколебах се как да продължа, докато се опитвах да се сетя какво знам за семейство Фицджералд. — Родителите ми май бяха вечеряли веднъж с тях. Да, господин Фицджералд искал да се хвърли през прозореца. Изглежда, са леко откачени. Така ли е наистина? Не съм чела нито една негова книга — нямам време за четене! Имам време само да танцувам. Както и да е. Тя е доста по-възрастна от мен, но Мадам явно не го намира за проблем. — Отпих дълга глътка чай и се приготвих Китън отново да почне да ме укорява.

— Танцувала по осем часа на ден и напълно се е вманиачила. По думите на мама била невероятно добра балерина като дете, едно време в Алабама. — Китън ме погледна многозначително. — Ходила ли си някога на уроци по балет?

— Не съм, знаеш го — отвърнах. — Нали току-що каза, че ще ме подкрепиш във всичко?

— Просто за мен си повече гимнастичка, повече акробатка. Съжалявам, мила. — Китън ме придърпа към себе си и ме прегърна. — Със сигурност ще бъдеш блестяща, с каквото и да се захванеш. Но аз не съм смела като теб, не съм толкова авантюристична. — Въздъхна и добави: — И докато сме на темата — какво се случва с твоята любовна авантюра?

— О, Китън! — сграбчих ръката й. — Именно Бекет ми вдъхна увереност да се захвана с това.

— Иска да станеш балерина, така ли? — Веждите на Китън подскочиха чак до бретона й.

— Не, глупаче! Любовта ми към него и неговата любов към мен. Имам усещането, че ще се справя с всичко. Мисълта, че ме подкрепя, че някой наистина го е грижа за мен. Не знам как да го обясня. Трябва да се влюбиш, Китън. — Притиснах ръцете й и ми се прииска да се изразя по-ясно, да опиша как перспективата за неизбежното освобождение ме движи напред, дава ми импулс, вдъхва ми кураж и смелост.

— Такава късметлийка си. — Китън тъжно извърна поглед към прозореца в гостната. — Баща ти е световноизвестен писател, в теб е влюбен висок, привлекателен мъж, а сега Мадика иска да те превърне в прочута танцьорка.

— Не всичко е така чудесно. — Замълчах и преглътнах. — Джорджо се е хванал с омъжена жена, достатъчно стара да му бъде майка. Никой не знае. Но реших да споделя с теб. Много съжалявам, Китън.

— Ясно ми беше, че не се интересува от мен. Момичетата ги усещат тези неща. — Тя ми стисна ръката. — Но вие сте си все така близки, нали?

— Всъщност не. — Прехапах си устната. — Май още не ми е простил, задето не се омъжих за Емил. А не харесвам жената, с която има връзка. — Сниших глас: — Опита се да примами бабо, докато работеше за него. Тук, под носа на мама.

— Баща ти никога не би направил подобно нещо. Не може да живее без майка ти. Как изглежда новата изгора на Джорджо?

— Стара. Лицето й прилича на печена ябълка. Но е богата — много, много богата. Баща й направил милиони, продавайки тенджери и тигани в Америка, а сега тя ги харчи за Джорджо. Мама ще бъде съсипана. — Поклатих отчаяно глава. — Ненавижда разведените жени, а и винаги е била луда по Джорджо.

— Е, не се тревожи за мен. Неколцина мъже искат да излезем на среща. — Китън се изправи, изтупа си полата и добави: — За теб се тревожа. Не ми се ще рано-рано да се вкараш в гроба с тия танци, както се изразява майка ми.

— Вече съм го решила. — Повдигнах се на пръсти и направих пирует с разперени ръце. — Искам стабилни основи.