Анабел Абс
Танцьорката от Париж (11)

8
Февруари 1929 г.

Париж

— Карат се за пари — прошушнах и се приближих по-близо до господин Бекет в сумрачния коридор. Гневните гласове на бабо и Джорджо долитаха през отворената врата на кабинета и се носеха до нас през антрето.

— Дали не е по-добре да си тръгвам? — Господин Бекет отстъпи назад към входната врата.

— Понеже е гениален, си вярва, че някой друг трябва да плаща за всичко. Но парите никога не стигат. Не е нужно да вечеряме навън всяка вечер, но мама не ще и да чуе — въпреки че предложих аз да се занимавам с пазаруването и готвенето. И съм сигурна, че можем да харчим по-малко за дрехи. Дамата, която плаща за всичко това, живее скромно като отшелница. — Погледнах красноречиво новите си обувки със седефени копчета и дялани токове.

— Всички велики творци са имали покровители. — Гласът на господин Бекет едва се чуваше.

За сметка на това гласът на Джорджо беше прераснал почти в крясък.

— Защо тогава подари четири колекционерски издания на „Одисей“ на докторите на майка? Четири! От тези с кожените подвързии! Как ще се превърнат в колекционерски екземпляри, ако ги раздаваш наляво и надясно?

— Лекарите се погрижиха изключително добре за майка ти. — Тонът на бабо беше рязък и сух.

— И им е било платено добре. Американската болница е два пъти по-скъпа от местната.

Чухме бабо да въздъхва уморено в отговор на думите на Джорджо. Погледът на господин Бекет се стрелна към входната врата, но аз сложих спокойно ръка върху неговата.

— Почти приключват. Дай им още минута и ще те заведа в кабинета.

— Или да ги оставиш на семейството — това е другият вариант — сопна се Джорджо.

— Аха-а, наследството ти. Заради това ли било всичко, Джорджо?

— Разбира се, че не! — отвърна ядно брат ми. — Просто мисля за теб и мама. Не трябва да си толкова щедър и е редно да настояваш да ти плащат по-добре. Знаеш ли по колко взема Пикасо за картинките си в момента? В литературата ти си това, което е той в живописта, но на теб ти подхвърлят подаяния. А виж колко много работиш — всеки ден от сутрин до вечер. И за какво?

— Хайде, Джорджо, кажи ми за колко продава картините си мосю Пикасо? — Бабо не можеше да скрие глождещото го любопитство.

— Очевидно миналата седмица е продал на Гъртруд Стайн малък портрет на настоящата си любовница за петстотин долара. — Джорджо млъкна.

Гледах господин Бекет изпод мигли. Въздухът беше натежал от мъчещото го неудобство и се чудех дали не е по-добре да го оставя да си върви. Ала нещо ме спираше. Сякаш исках да ни види такива, каквито сме — прочутото семейство Джойс в истинската му светлина. И как алчният Джорджо се бори за единственото, което го интересува.

Брат ми заговори отново, а в гласа му се надигаше негодувание:

— Оттогава се хвали как са му трябвали само четири часа, за да я нарисува. Четири часа! Ти работиш десет пъти повече за една нищожна частица от тази сума. Със сигурност си велик… не, по-велик от Пабло Пикасо, нали? Всички казват, че си гений. Защо тогава не ти плащат, каквото ти се полага? Думите ти ще останат завинаги в умовете на милиони хора. Ще променят съдби. А картините на Пикасо ще висят някъде, за да им се наслаждава… за да им се наслаждава Гъртруд Стайн. — Изплю името й все едно беше муха, влязла в устата му.

— Нямам намерение да защитавам госпожица Стайн, но приемам аргументите ти относно колко струвам. Как се определя цената на подобно нещо?

— Да започнем от главите на „Творба в процес на написване“, които „Блек Сън Прес“ ще публикува. Колко ти предложиха за тях?

— Хиляда долара. Не много в сравнение с Пикасо, предполагам.

— Това биха били осем часа от времето на Пикасо. Осем часа! А ти откога се мъчиш над всички тези думи, татко? — Изпълнен с едва сдържан гняв, гласът на Джорджо отново се повиши.

— Това е творбата на живота ми, Джорджо. Целият ми живот е в нея. Нищо друго не ми е останало.

— Точно така. Трябва да настояваш за два или три пъти повече от предложеното. Никога не се съгласявай от първия път. Никога!

— Но те имат такова добро отношение. Споменах ли ти за огромната електрическа крушка, която изработиха специално за мен, за да виждам текста? И въпреки крушката, увеличиха размера на буквите, за да не си напрягам очите, докато редактирам. Когато толкова много издатели са отхвърляли книгите ти, оценяваш подобни малки, приятни жестове.

— Татко, това е минало. Било е, преди да признаят таланта ти. Сега трябва да следваш примера на Пикасо. Той определено няма задръжки да иска полагащото му се. Ти също трябва да искаш колкото ти се полага. Дай ми писалка и още сега ще пиша до „Блек Сън Прес“ — ще им поискаме две хиляди долара. А когато се опитат да преговарят, което ще направят със сигурност, няма да отстъпваме. Чу ли ме, татко?

— Май е по-добре да си вървя. — Господин Бекет се запъти през антрето към входната врата.

— О, не, Сам, бабо вече е готов да те приеме. Ще те заведа. — Грабнах го за ръката — тънката му костелива ръка — задърпах го към кабинета и извиках:

— Бабо! Господин Бекет е тук!

— Заповядайте, господин Бекет! — Главата на бабо се показа през вратата, а под очилата, върху едното му око, имаше превръзка. — Джорджо тъкмо пише едно писмо от мое име. Излезте от това димно антре и елате на светло. Ще дръпнеш ли завесите, Лучия? — В настъпилото мълчание чух писецът на Джорджо да стърже и господин Бекет да се покашля.

— Дим — обади се бабо замислено. — Дим. Дом. Ден. Дан.

Господин Бекет пак се покашля, този път малко по-шумно.

— Лучия, докога ще държиш проклетата ръка на слисания господин Бекет?

— О, съжалявам! — Пуснах смутено ръката на господин Бекет и тръгнах към завесите. Дръпнах ги така, че да остане съвсем тесен процеп и светлината да пада върху книгата, която господин Бекет щеше да чете тази вечер.

— Намирам… — Бабо замълча и си намести превръзката на окото. — Намирам, че е време да спрем с това „господин“. Не си ли съгласна, Лучия?

Обърнах се към стаята, обзета от главозамайваща радост.

— Да, бабо. Господин Бекет вече е член на семейството.

— От днес нататък в този дом ще бъдеш Бекет. Само Бекет. — Бабо стана от стола и протегна ръка към господин Бекет.

— Това е огромна чест, сър! — Господин Бекет стоеше и се усмихваше, а в сумрака очите му светеха. После изпъна ръка и се ръкува с бабо, а аз направих малък пирует, като внимателно заобикалях кулите от книги, картите и вестниците, разхвърляни по пода.

Бабо седна, кимаше и си играеше с папийонката, застанала на гърлото му като пронизана пеперуда.

— Затвори вратата след себе си, Лучия… От брега избягал към залива заоблен. Как ти звучи това, Бекет?

Затварях вратата, а устата ми се изви в усмивка. Бабо никога не се обръщаше към хората с нещо различно от „господине“ или „госпожо“, освен към най-близките членове на семейството. Дори и любимите му подмазвачи бяха „господин Този“ и „госпожица Онази“. А сега господин Бекет ще бъде Бекет — просто Бекет. Дали това не беше друга поличба? Още един знак, че ни е писано да сме заедно? Предвестие за бъдещето ми като госпожа Бекет?