Анабел Абс
Танцьорката от Париж (10)

Кюснахт, Цюрих

— Брат ви не представлява интерес за мен. — Доктор Юнг махва във въздуха, сякаш пъди муха. — Проблемът е баща ви, не той.

— Бабо не е проблем. Единствен той ме разбира; само той не ме изостави в тази… тази crise de nerfs, тази нервна криза. — Опитвам се да отместя стола, но е прекалено тежък. Доктор Юнг се е настанил в кресло до мен толкова близо, че усещам дъха на вкиснато от устата му.

— А защо, госпожице Джойс? Защо? — Приближава още креслото, а аз опитвам да се отместя. Не помръдва, затова потъвам назад и очаквам всеки момент да изчезна в тапицерията.

— Защото само той още ме обича!

Доктор Юнг се изправя ядосано от креслото и започва да крачи из стаята. Въздиша и ме гледа свъсено.

— Трябва да приложим метода на пренос^[1]. Налага се баща ви да напусне Цюрих, да ви остави сама. Докато не прехвърлите чувствата си от него към мен, няма как да ви помогна. А да стои в Цюрих и да ви наглежда, е безполезно.

— Той си замина. — Погалвам коженото палто и се надявам докторът да престане да ми крещи и да се ровичка в тайните ми.

— Не, не е заминал. — Доктор Юнг отива до писалището си и взема ръкописа ми. — Това тук — казва и го разклаща леко — няма никакъв смисъл, ако баща ви не престане да се меси в лечението ви.

Потрепервам. Отне ми толкова много време да напиша историята си, а сега великият доктор Юнг заявява, че от нея „няма никакъв смисъл“.

— Значи мадам Бен отново ме е шпионирала, така ли?

— Тя не е шпионка. — Докторът въздъхва тежко и отпуска огромните си бутове във въртящия се стол. — Помага на вас. Помага и на мен. Всички са видели баща ви в Цюрих. Все пак е добре позната фигура, госпожице Джойс. — Докторът усърдно си записва нещо в тефтера, затваря го и става.

Взирам се през прозореца в сребристото зимно небе и мержелеещите се хълмове. Как се стигна дотук? Как така Джорджо е в Ню Йорк и ще пее по радиото? И си има кола с шофьор, съпруга и син? Как така аз, която бях толкова по-талантлива, която работех толкова усърдно, сега стоя тук, за да ме тормози дебел швейцарец с джобен часовник… да ме следят… без приятели и без надежда… затворена в санаториум. Как се случи всичко това?

Доктор Юнг проследява накъде гледам.

— Харесват ли ви хълмовете, госпожице Джойс? Какви мисли ви навяват? За баща ви ли?

— Моля? — отвръщам смръщено. — Само това ли успяхте да измислите?

— Настоявам да напусне Цюрих. Нямам друг избор. — Завърта се бавно във въртящия се стол, без да сваля поглед от мен.

Повдигам рамене.

— Правете каквото си искате. Вече не ми пука.

— Госпожице Джойс — докторът се поколебава и забарабанява заплашително с пръсти по тефтера си, — според мен вашето поведение е опит да привлечете вниманието на баща си. Правите се, че имате нужда от психиатрична помощ, и така го принуждавате да ви обръща внимание.

Обмислям мълчаливо думите му. Да не иска да каже, че си измислям как се чувствам? Празните полета в главата ми, обземащите ме вече толкова често страх и отчаяние… са преструвка? Просто за да привлека вниманието на бабо!

Гласът му се смекчава.

— Възможно ли е да търсите вниманието от онзи период, когато сте делили една спалня?

Загубила ума и дума, впервам поглед в него, а пръстите ми лежат сковано върху коженото ми палто.

— Успях да ви стъписам, госпожице Джойс. Е, едва ли ще навреди, ако предпочитате да говорите за брат си. Защо връзката му с госпожа Флайшман ви разстрои така? — Доктор Юнг побутва ръкописа с дебелия си показалец.

Мигам учестено, за да пропъдя глупавите му теории. После затварям очи и си представям Джорджо. Бавно се появява на фокус — все едно излиза от океана. Тялото му е тънко като каиш, с длъгнести крака, пригладена назад коса и бухалски очила — бил одрал кожата на бабо. Пак започвам да галя коженото палто. Стремя се натискът от върха на пръстите ми да е постоянен и равномерен.

— Нещо се беше променило. Бяхме неразделни, най-добри приятели. В продължение на двайсет години правехме всичко заедно: грижехме се един за друг, когато отивахме в ново училище, играехме си двамата, когато нямахме приятели. Дори бабо смяташе обичта ни за необикновена. — Замълчавам и поглеждам доктор Юнг.

— Продължете, госпожице Джойс.

— Сигурно го разочаровах, отказвайки да се омъжа за Емил. Реших, че се опитва да спаси семейните финанси, като стане любовник на госпожа Флайшман и се възползва от парите и връзките й.

— Както е трябвало да постъпите вие с Емил Фернандез, нали?

— Да. — Кимвам отчаяно. Милият, добър Емил… винаги усмихнат и в настроение. Защо не се омъжих за него? Защо изтълкувах всичко толкова погрешно?

Доктор Юнг става и пак започва да снове из стаята, а големите му ръце се полюшват отпуснато.

— Никога не ми остава време за упражнения, затова обичам да крача напред-назад. Извинявам се, ако ви разсейвам, госпожице Джойс. Но да се върнем на Джорджо. Ревнуваше ли заради чувствата ви към господин Бекет? Да не би госпожа Флайшман да е била неговото отмъщение?

Затварям за кратко очи, за да повикам онези спомени, които само преди седмица бяха ясни и прозрачни като стъкло.

— Тогава той все още нямаше представа. Само Китън знаеше за мен и господин Бекет.

Доктор Юнг ме заобикаля с мушнати дълбоко в джобовете ръце.

— Всичко беше заради пари — продължих. — Забелязала съм, че и в Париж, и в Цюрих, и в Триест богатите хора са различни. Ходят различно — по-изправено, по-елегантно. Нито аз, нито мама имахме стойката на госпожа Флайшман. Джорджо също го виждаше.

— Парите нямат нищо общо с проблемите ви — без заобикалки заявява докторът. — Спрете да шикалкавите и да търсите вина другаде. Баща ви не се е оставял липсата на пари да го спира, нали?

Потрепвам обидено от думите му. Не е първият път, когато доктор Юнг се държи агресивно и грубо с мен.

— Богатите хора… те дори говорят различно. Гласовете им са по-плътни, по-звучни и по-силни. Забелязали ли сте, докторе?

Но той не гледа мен. Взира се в пода, около стъпалата ми, в долната част на прасците ми.

— Носите ли нещо под коженото си палто, госпожице Джойс?

— Естествено! — Изправям се, колкото мога, и повдигам брадичка. За кого се мисли? Не му казвам, че съм гола под палтото. Гола, с изключение на френските кюлоти, които си бях обула. Усещам как мъхестият ръб на палтото докосва кожата на краката ми. Прекрасно усещане! Колко освобождаващо! Само тази свобода ли ми остана? Пред очите ми размазано изплува лицето на мама. Колко ядосана — и колко засрамена — щеше да бъде, ако ме види в този момент. Неподходящо облечена. Уличница!

— Извинете ме за момент, госпожице Джойс. — Докторът се отправя към вратата и я отваря. — Връщам се веднага.

Доктор Юнг излиза от стаята, а аз отивам до писалището. Върху него лежи тефтерът с кожена подвързия и ми шепне, вика ме, умолява ме да го отворя. Докторът ще се върне всеки миг. Ами ако ме хване, не се знае какво ще последва. Дали ще ме изпрати обратно в лудницата? Ще ми сложи ли усмирителна риза? Или ще ме завърже за мадам Бен?

Отварям тефтера — отначало предпазливо, а очите ми сноват между него и вратата. Готова съм веднага да скоча в креслото. Прелиствам го до последната страница. На нея има само една дума. Една-единствена дума, написана с накъсания почерк на доктора. От силния натиск писецът почти е пробил хартията. Големи, лошо изписани букви през средата на страницата. Какво пише?

Чувам меките стъпки на доктора по изтърканите плочи в антрето. На вратата е. Виждам как дръжката се завърта. Бързо затварям тефтера и се втурвам към мястото си.

Успях да видя някаква дума, но тя не ми говори нищо. Нужно ми е повече време. Трябва да я видя отново. Докторът обаче крачи към писалището, а в блесналите му очи се чете намерение. Взема тефтера, заключва го в чекмеджето на махагоновото писалище и пуска ключа в джоба си.

Дали думата не беше „инсект“? За насекомо ли ме смята? За някакво безгръбначно? Защото не ми стискаше да се изнеса? Това ли е? Объркана и озадачена, сядам на ръба на стола. Инсект? Вече не съм нищо друго, освен насекомо?