Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Joyce Girl, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Иванова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анабел Абс
Заглавие: Танцьорката от Париж
Преводач: Ирина Иванова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: английска
Излязла от печат: 07.12.2018
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-385-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15361
История
- —Добавяне
На съпруга ми Матю
„Има грехове или (нека ги назовем така, както светът ги нарича) лоши спомени, които човек крие в най-тъмните кътчета на душата си и там те се спотайват и чакат сгода.“[1]
Септември 1934 г.
Кюснахт, Цюрих
Стоя на палубата и наблюдавам точещите се шевове бяла пяна. Цюрих изчезва от хоризонта, докато чакам пред мен да се покаже Кюснахт. Дърветата по крайбрежието отърсват подвитите си листа. Във въздуха се усеща хлад, а над езерото се носи слаб дъх на гнило.
Посещавам го от три седмици в къщата му с квадратни капаци на прозорците в Кюснахт. Три пъти седмично хващам ферибота и ходя да се срещам с него. И все още не съм казала нищо. Но днес в мен нещо се надига и моето мълчание ми се струва потискащо.
Есенното слънце озарява езерото. Дребни рибки се мятат и въртят във водата около ферибота, а подобните им на пайети люспи проблясват като падащи звезди. Докато ги гледам, нещо започва да се прокрадва през ходилата ми нагоре към глезените и прасците ми. Усещам го как се приплъзва по гръбнака ми. Ханшът ми леко започва да се поклаща, пръстите ми забарабаняват в ритъм по перилата. Сякаш скованото ми, неугледно тяло иска отново да бъде красиво.
Днес ще говоря. Ще отговарям на отегчителните му въпроси. И ще му кажа, че трябва отново да танцувам. Да, трябва отново да танцувам…
* * *
Доктор Юнг сключва пръсти пред устата си така, че върховете им докосват грижливо подрязаните му мустаци.
— С баща ви спите в една спалня до осемнайсетата си година. Как се преобличахте? — Очите му са като малки обръчи от светлина, които нито за миг не се отделят от лицето ми.
— Спях с дрехите. — Размърдвам се неловко, защото знам какви въпроси ще последват. Повдига ми се. До гуша ми е дошло от тях.
— Защо не се събличахте? — Думите му увисват във въздуха, докато загръщам палтото от норки плътно около ребрата си. Онази дребна, напориста прислужница се беше опитала да го изтръгне от ръцете ми на входа. Не спираше да повтаря колко топло било в кабинета на доктора, как лично тя била запалила огъня.
— Плъховете не се преобличат преди лягане, нали?
— Плъхове ли? — Доктор Юнг избутва назад въртящия се стол и започва да крачи из стаята. — Доволен съм, че най-сетне решихте да говорите, госпожице Джойс, но трябва да обясните какво имате предвид.
— Живели сме на стотици места… квартири… апартаменти. Италия, Швейцария, Париж. — Вече усещам как устата ми се сковава, сякаш съвсем й е писнало от този разговор, от безкрайните въпроси на доктора. Прокарвам бързо език по горната си устна, налагам си да продължа да говоря. — Преместихме се на площад „Робиак“, когато разни богати хора — покровители на баща ми — започнаха да ни дават пари. Преди това брат ми Джорджо ни наричаше емигрантски плъхове.
— А баща ви наричаше това изгнание. — Доктор Юнг се навежда, лицето му се изравнява с моето. Чудя се дали може да погледне в празната ми опустошена душа, дали може да види как ме ограбиха и предадоха.
— Разкажете ми за „Одисей“. Признавам си, че заспах, когато започнах да го чета. — Докторът отново се настанява удобно в стола, надрасква нещо в тефтера си и обръща поглед към мен. — Забранен заради сквернословие. Как се чувствате с баща порнограф?
В небето навън пропълзява облак и закрива слънцето.
— „Одисей“… — отвръщам като ехо, докато претърсвам проядения си от молци ум за някакви спомени, следи. Дебел син гръб… позлатени букви… мама я сграбчва. — Веднъж майка ме видя да я държа и ми я взе. Каза, че баща ми имал мръсно подсъзнание и ще мога да я прочета, когато съм вече омъжена. Омъжена! — изсмях се безрадостно.
— Е, прочетохте ли я?
— Естествено! Това е най-великата книга, писана някога. — Не казвам на доктора, че и на мен сюжетът ми се струва скучен, че не разбирам странните непознати персонажи, че така и не стигнах до „мръсните моменти“, за които всички говорят. Вместо това изтърсвам въпроса си за бабо — така наричах татко на италиански; въпросът, който не спира да ме гложди през всички тези години.
— Кажете ми, докторе, баща ми наистина ли е извратен психопат?
Доктор Юнг ме поглежда през очилата си с позлатени рамки. Очите му се разширяват, докато шумно изпуска въздух през ноздрите си. Следва дълго мълчание, а в това време той кима леко с глава, сякаш очаква от мен да продължа да говоря.
— Защо питате, госпожице Джойс?
Палтото от норки вече толкова плътно обгръща тялото ми, че гръдният ми кош се свива и въздухът засяда в гърлото ми.
— Прочетох го в един вестник. Наричаха го извратен психопат. Казваха, че „Одисей“ е най-вулгарната книга, писана някога. — Докато говоря, гласът ми сякаш се отделя от тялото ми и изчезва, все едно думите и звуковете нямат нищо общо с мен.
— Защо според вас баща ви си е взел камериерка за съпруга? — Докторът се навежда през писалището, повдига очилата на челото си и се приготвя отново да ме разглежда изпитателно.
— Не харесва интелигентни жени. Беше го споменал веднъж. — Не му казвам, че знам съвсем точно защо баща ми си е взел камериерка. Някои неща не се казват. Не и на дебели швейцарци с джобни часовници, на които им се плаща на час — като на обикновени проститутки. Не и на кого да е.
Доктор Юнг кимва и си захапва замислено палеца, без да спира да ме наблюдава, да се взира в мен, да се опитва да се покатери в душата ми. После си взема писалката и чувам как върхът й стърже, докато драска нещо в тефтера си. Погалвам палтото от норки — така меко, така успокояващо. Като куче, сгушено в скута ми. Лицето на мама вече започва да се размива пред очите ми, всичко нейно избледнява — веждите й, подобни на гарванови пера, тънките й устни, мъхестите й страни с лабиринти от разширени вени.
— Не искам повече да говоря за нея. Тя ми причини това — потупвам слепоочието си три пъти с показалец.
Доктор Юнг спира да пише и се мръщи толкова дълго, че мускулите около очите му започват да потрепват.
— Разкажете ми за взаимоотношенията с баща ви, преди да започнете да спите в една спалня.
— Вечно пишеше. Почти не говореше с мен, докато не приключи с „Одисей“. — Свеждам клепки, поглеждам новите си обувки от най-мека италианска кожа, усещам как пръстите на краката ми се свиват в тях. Няма нужда да казвам нищо повече. Все още не…
— Надпреварвали сте се за времето му с много хора, истински и измислени. — Очите на доктор Юнг вече са като вятърни въртележки, които провъртат дупки в главата ми.
— Предполагам, че сте прав. — Прокарвам пръсти през космите на палтото, разнищвам ги и отново ги приглаждам, докато мисля за моите алчни братя и сестри. Всички тези персонажи, които се скитат из Дъблин. Да, алчни братя и сестри, които ми бяха отнели бабо. Не отмествам поглед от доктора с надеждата така да изглеждам смела и уверена, но под палтото потта бавно се стича в деколтето ми.
— Какъв е смисълът да идвам тук изобщо? — Трябва да се отърва от неспирните му въпроси. Времето изтича. „Творба в процес на написване“[2] все още не е завършена. Бабо има нужда да му помагам, да го вдъхновявам. Каква полза има от мен, заточена в Швейцария? Ходилата ми започват да се мърдат напред-назад с отчаяни резки движения, сякаш искат да си поемат въздух.
— Госпожице Джойс, тук сте по искане на баща ви. Но понеже до днес не желаехте да говорите, имаме много да наваксваме. Разкажете ми за Джорджо. — Доктор Юнг сплита пръсти, наблюдава ме, чака.
Когато споменава името на брат ми, усещам прилив на обич. С Джорджо бяхме неразделни в продължение на десет години — като сиамски близнаци. Разглеждам си ръцете и очаквам да видя белите следи от пръстите му там, където ме е стискал. За да ме замъкне по-надалеч от мършавите котки, които исках да прибера вкъщи, за да ме дърпа по стръмните улици на Триест, за да ме задържи да не падна от омнибуса. Няма следи, разбира се. Там е само едва забележимият, лъскав, набръчкан белег на палеца ми. Но нещо друго започва да опъва и обтяга ръбовете на паметта ми. Застивам с надеждата, че бавно ще изплува на фокус. Напразно. Вместо това усещам тъпа болка да се надига в основата на черепа ми. В продължение на няколко дълги минути си разтривам слепоочията, докато тишината кипи и се вихри в ушите ми, а болката се разлива в мозъка ми.
Докторът поглежда големия златен джобен часовник, който държи на писалището.
— Нямаме повече време, госпожице Джойс. Но бих искал да напишете какво си спомняте от годините на площад „Робиак“. Ще го направите ли за мен?
— За вас ли? Мислех, че психотерапията е за мен.
— Да, за мен, за да мога да ви помогна. — Говори бавно, произнася всяка дума така, все едно обяснява на дете или на идиот. После взема джобния часовник и се вглежда многозначително в него.
— Следващия път донесете първата глава от мемоарите си.
— Откъде да започна?
— Сега сте на двайсет и седем години, нали? — Оставя джобния часовник и с едната ръка брои разперените месести пръсти на другата. — Споменахте някакъв господин Бекет, който е бил първият ви любовник, нали така? — Кимва ми окуражително. — Започнете с него. Можете ли да си спомните кога го видяхте за първи път?
— Изчакайте! — отвръщам и затварям очи, докато споменът се носи към мен малко по малко и опитва да се освободи от плаващия мрак. Първо съвсем смътен… после ярък и ясен. Аромат на стриди и парфюм, дим на турски цигари и пури. Гръмване на тапи от шампанско, пукане на лед в стоманени шампаниери, дрънчене и звънтеж на чаши. Спомням си всичко — блясъка и глъчката в ресторанта, главата на Стела, увита в тюрбан, като малка жълта тиква, влажната топлина от дъха на Емил в ухото ми, сияещите очи на бабо, докато вдига наздравица за мен, точните думи на мама и бабо… О, да, всички онези думи… За потеклото и брака, за таланта и бъдещето ми. Сякаш в онзи момент животът се беше прострял пред мен целият в розово и златно, блестящ от възможности.
Отварям очи. Доктор Юнг си е бутнал стола назад и барабани нетърпеливо с пръсти по кожената тапицерия, все едно отмерва такта на джобния си часовник.
— Знам откъде ще започна историята си — казвам. — Ще започна с първото пробуждане на страстта и амбицията, които си прокараха път в наивното ми сърце като лакомите филизи на плевелите. Защото това беше началото. Няма значение кой какво казва — това беше началото.