Блейк Крауч
Тъмна материя (7)

7

Голата крушка на тавана ме залива със светлина в малката ми килия. Завързан съм за метално легло. Глезените и китките ми са оковани една за друга и са закопчани с карабинери за шарнирните болтове в бетонната стена.

Вратата се отключва, но съм прекалено упоен, за да се стресна.

Отваря се.

Лейтън е облечен в смокинг.

Носи очила с рогови рамки.

Усещам миризмата на одеколон и алкохола в дъха му. Шампанско? Чудя се откъде идва. Някое парти? Благотворително мероприятие? На сакото му все още има закачена розова лентичка.

Лейтън сяда на ръба на тънкия като хартия матрак.

Изглежда мрачен.

И много тъжен.

— Сигурен съм, че искаш да ми кажеш много неща, Джейсън, но се надявам да ми позволиш да бъда първи. Поемам голяма част от вината за случилото се. Ти се върна, а ние не бяхме подготвени за теб и за… състоянието ти. Каквото е в момента. Провалихме те и съжалявам за това. Не знам какво друго да кажа. Просто… всичко, което се случи, е ужасно. Завръщането ти трябваше да бъде истински празник.

Макар че съм упоен, се треса от мъка.

От ярост.

— Мъжът, който дойде в апартамента на Даниела… ти ли го прати след мен? — питам аз.

— Не ми остави никакъв избор. Дори възможността да си й казал за това място…

— Ти ли му каза да я убие?

— Джейсън…

— Ти ли?

Лейтън не отговаря, но мълчанието му само по себе си е отговор.

Поглеждам го в очите и единственото, което искам да направя, е да изтръгна лицето от черепа му.

— Ах, ти шибан…

Пречупвам се.

Разплаквам се.

Не мога да изгоня от главата си спомена за окървавения крак на Даниела.

— Много съжалявам, братко.

Лейтън ме хваща за ръката и аз едва не си изваждам рамото в опит да се отдръпна.

— Не ме докосвай!

— От почти двайсет и четири часа си в тази килия. Не ми е приятно да те държим завързан и упоен, но докато си опасен за себе си и за останалите, ситуацията няма да се промени. Трябва да хапнеш и да пийнеш нещо. Съгласен ли си да го сториш?

Съсредоточавам се върху една пукнатина в стената.

Представям си как използвам главата на Лейтън, за да направя още една.

Как я удрям в бетона отново и отново, докато не остава нищо друго освен червена паста.

— Джейсън, или ще им позволиш да те хранят, или ще вкарам тръба в стомаха ти.

Искам да му кажа, че ще го убия. Него и всички други в тази лаборатория. Думите са на върха на езика ми, но в крайна сметка надделява здравият разум — изцяло съм оставен на милостта на този човек.

— Наясно съм, че онова, което видя в апартамента, беше ужасно, и съжалявам за него. Ще ми се никога да не се беше случвало, но понякога нещата излизат извън контрол… Виж, искам да разбереш, че наистина много, ама много съжалявам, че трябваше да видиш това.

Лейтън става, отива до вратата и я отваря.

Застава на прага и се обръща към мен. Лицето му е наполовина осветено от светлината, наполовина скрито в сенките.

— Може би няма да ме разбереш точно сега — заявява той, — но това място нямаше да съществува без теб. Никой от нас нямаше да е тук, ако не бяха работата ти и твоята брилянтност. Не бих позволил на никого да забрави това, най-вече на теб.

* * *

Успокоявам се.

Преструвам се, че се успокоявам.

Защото да стоя завързан в тази малка килия няма да ме доведе доникъде.

Поглеждам към камерата над вратата и викам Лейтън.

Пет минути по-късно той ме отвързва с думите:

— И аз съм също толкова щастлив, колкото и ти, да те освободя от тези.

Дава ми ръка, за да се изправя.

Китките ми са протрити от кожените ремъци.

Устата ми е суха.

Не съм на себе си от жажда.

— По-добре ли се чувстваш? — пита Лейтън.

Хрумва ми, че първото нещо, което ми дойде на ума, когато се събудих на това място, е правилното. Да бъда човекът, за когото ме смятат. Единственият начин да го сторя е, като се преструвам, че спомените ми са ме изоставили. Трябва да им позволя да запълнят празнините. Защото, ако не съм човекът, за когото ме смятат, нямат никаква полза от мен.

В такъв случай никога няма да напусна тази лаборатория жив.

— Бях изплашен — отговарям аз. — Затова побягнах.

— Напълно те разбирам.

— Съжалявам, че ви създадох толкова много неприятности, но трябва да разбереш, че… съм изгубен. На мястото на спомените ми за последните десет години зее една огромна празна яма.

— Ще направим всичко по силите си, за да запълним тази празнина. Ще се оправиш. Ще ти направим ядрено-магнитен резонанс. Ще те изследваме за посттравматичен стрес. Нашата психиатърка Аманда Лукас ще разговаря с теб съвсем скоро. Имаш думата ми. Няма да остане непреобърнат камък, докато не оправим всичко. Докато не те върнем напълно.

— Благодаря ти.

— Ти би сторил същото за мен. Виж, нямам никаква представа през какво си преминал през изминалите четиринайсет месеца, но мъжът, когото познавам от единайсет години, колегата и приятелят ми, който построи това място с мен, е заключен някъде там в тази твоя глава и бих направил абсолютно всичко, за да го намеря.

Ужасяваща мисъл… ами ако е прав?

Мисля, че знам кой съм.

Една част от мен обаче се чуди… Ами ако спомените, които имам за истинския си живот — съпруг, баща, професор — не са истински?

Ами ако са страничен ефект от мозъчна травма, която съм получил, докато съм работил в тази лаборатория?

Ами ако съм човекът, за когото всички тук ме смятат?

Не.

Знам кой съм.

Лейтън седи на края на леглото. Вдига крака и се обляга на таблата.

— Трябва да те питам — започва той — какво търсеше в апартамента на онази жена?

Излъжи.

— Не съм много сигурен.

— Откъде я познаваш?

Давам всичко от себе си, за да скрия сълзите и гнева си.

— Излизахме преди много години.

— Да се върнем в началото. След като избяга през прозореца в банята преди три нощи, как стигна до дома си в Логан Скуеър?

— С такси.

— Каза ли на шофьора откъде идваш?

— Разбира се, че не.

— Добре. След като успя да ни се измъкнеш в къщата ти, къде отиде?

Излъжи.

— Скитах се цяла вечер. Бях дезориентиран и изплашен. На следващия ден видях постера, рекламиращ изложбата на Даниела. Така я открих.

— Говори ли с някой друг, освен с нея?

Раян.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Отидохме в апартамента й и бяхме само двамата, докато…

— Трябва да разбереш, посветихме всичко на това място. На работата ти. Всички сме едно семейство. Всеки от нас би дал живота си, за да го защити. Включително и ти.

Изстрелът.

Черната дупка между очите й.

— Къса ми се сърцето, като те гледам такъв, Джейсън.

Лейтън изрича тези думи с искрена горчивина и съжаление.

Виждам това в очите му.

— Приятели ли сме с теб? — питам аз.

Той кима и стиска челюст, като че ли за да възпре напиращите емоции.

— Просто не ми е ясно как убийството на някого е допустимо за теб и другите тук, дори за да се защити това място.

— Джейсън Десън, когото познавам, не би се чудил много над случилото се с Даниела Варгас. Не казвам, че би се радвал за него. Никой от нас не се радва. Отвратен съм, че се наложи да го направим. Но щеше да разбере важността.

Поклащам глава.

— Забравил си какво постигнахме заедно — заявява Лейтън.

— Покажи ми тогава.

* * *

Измиват ме, дават ми нови дрехи и ме нахранват.

След обяда двамата с Лейтън се качваме на един от асансьорите и слизаме на подниво четири.

Последния път, в който минах по този коридор, целият беше покрит с найлони и нямах представа къде се намирам.

Не ме заплашиха.

Не ми казаха, че не мога да си тръгна.

Но вече бях забелязал, че с Лейтън рядко оставаме насаме. Двама мъже, които приличат на полицаи, винаги са наблизо. Помня тези охранители от първата ми вечер тук.

— Поднивата са четири — обяснява Лейтън. — Фитнес, стая за почивка, столова и няколко спални помещения на първо. Лаборатории, Чисти стаи, конферентни зали на второ. На подниво три се правят опити. На четири са лазаретът и контролната зала.

Вървим към двойка трезорни врати, които са достатъчно масивни, за да крият дори държавни тайни.

Лейтън застава пред тъчскрийна на стената до тях. Изважда карта от джоба си и я задържа под скенера.

Компютризиран женски глас казва:

— Име, моля.

Той се навежда над устройството.

— Лейтън Ванс.

— Парола.

— Едно-едно-осем-седем.

— Гласовото разпознаване потвърдено. Добре дошли, доктор Ванс.

Последващото жужене ме стряска. Ехото му се понася по коридора зад нас.

Вратите бавно се отварят.

Влизаме в някакъв хангар.

Светлината в помещението идва от гредите горе. Пред нас се намира три метра и половина лъскав черен куб.

Пулсът ми се ускорява.

Не мога да повярвам на онова, което виждам.

Вероятно Лейтън усеща изумлението ми, защото пита:

— Красива е, нали?

Прекрасна е.

Първоначалното ми впечатление е, че жуженето в хангара идва от осветлението, но не може да бъде. Толкова е дълбоко, че го усещам в основата на гръбнака си. Сякаш огромен двигател вибрира на ултраниска честота.

Тръгвам към кутията хипнотизиран.

Никога не съм предполагал, че ще я видя материализирана в подобен мащаб.

Приближавам се и забелязвам, че повърхността й не е гладка, а неравна и отразява светлината по начин, който я кара да изглежда мултифасетна, почти прозрачна.

Лейтън посочва пода.

— Намерихме те точно тук. Обикаляме бавно около кутията.

Пресягам се и я докосвам. Студена е на допир.

— Преди единайсет години, когато спечели наградата „Павия“, дойдохме при теб и ти казахме, че разполагаме с пет милиарда долара — обяснява Лейтън. — Можехме да построим космически кораб, но вместо това дадохме всичките си средства на теб. Искахме да видим какво можеш да създадеш с неограничени ресурси.

— Бележките ми тук ли са? — питам аз.

— Разбира се.

Стигаме до другата страна на кутията. Лейтън ме повежда към следващата. Кубът разполага с врата. Посочвам я.

— Какво има вътре? — питам аз.

— Виж сам.

Основата на рамката се намира на около трийсет сантиметра от пода на хангара.

Натискам дръжката, отварям вратата и пристъпвам напред.

Лейтън слага ръка на рамото ми.

— Само дотук — казва той. — За твоя безопасност.

— Опасна ли е?

— Ти си третият, влизал в нея. След теб още двама го сториха. Само ти се върна.

— Какво се случи с останалите?

— Не знаем. Вътре не може да се използват записващи устройства. Ти си единствената ни надежда да получим някаква информация какво се е случило.

Вътрешността на кутията е празна и мрачна. Стени, под и таван, направени от същия материал като външността й.

— Звукоизолирана, радиационно изолирана, въздухонепроницаема е и както вероятно вече си се досетил, създава силно магнитно поле.

Затварям вратата и чувам как се заключва от другата страна.

Да гледам кутията, е като провалена мечта, събудена от мъртвите.

Работата ми в края на двайсетте ми години включваше кутия, която беше много подобна на тази. Само дето беше трисантиметров куб, който беше проектиран да постави макроскопичен предмет в суперпозиция.

Или както учените често се шегувахме — в котешко състояние.

Както при Котката на Шрьодингер, известния експеримент.

Представете си котка, шишенце с отрова и радиоактивен източник в затворена кутия. Ако ядрото се разпадне, шишенцето се чупи и отровата убива котката. Атомът има същия шанс да се разпадне или да не се разпадне.

Това е доста находчив начин да се обясни един резултат в класическия свят, в нашия свят, със събитие от квантовата механика.

Копенхагенската интерпретация на квантовата механика предполага нещо много шантаво: преди кутията да бъде отворена, преди да бъде извършено наблюдението, атомът съществува в суперпозиция — неопределено състояние на разпад и неразпад. Което на прост език означава, че котката е едновременно жива и мъртва.

Едва когато кутията се отвори и се извърши наблюдение над процеса, вълновата функция се разпада в едно от двете състояния.

С други думи, виждаме само един от възможните резултати.

Например мъртва котка.

И това се превръща в нашата реалност.

Но след това нещата стават наистина странни.

Съществува ли друг свят, който е също толкова реален, колкото и нашият, в който отваряме кутията и намираме жива и мъркаща котка?

Интерпретацията за паралелните светове на квантовата механика казва „да“.

Тя твърди, че когато отворим кутията, резултатът не е само един, а има разклонения.

В една вселена откриваме мъртва котка.

В друга — жива.

Самият акт на наблюдение на котката е това, което я убива — или оставя жива.

И след това става умопомрачително странно.

Защото подобни наблюдения се извършват през цялото време.

Ако светът наистина се разклони, когато нещо се наблюдава, това означава, че съществуват невъобразимо голям брой вселени — мултивселена — където всичко, което може да се случи, се случва.

Концепцията ми за малкия куб беше да създам среда, защитена от наблюдение и външни стимули, за да може макроскопичният ми предмет — диск от алуминиев нитрид, дълъг 40 µm и състоящ се от приблизително трилион атома — да бъде свободен да съществува в това неопределено котешко състояние и да не се влияе от взаимодействията със средата му.

Така и не се справих с този проблем, преди финансирането ми да се изпари, но явно друга моя версия беше успяла. След което беше издигнала цялата концепция до едни невъобразими размери. Защото, ако това, което Лейтън казваше, е истина, тази кутия правеше нещо, което според всичките ми знания по физика е невъзможно.

Чувствам се засрамен, сякаш съм изгубил състезание от по-добър опонент. Човек с епическо въображение е създал тази кутия.

Една по-умна и по-добра моя версия.

Поглеждам Лейтън.

— Работи ли?

— Фактът, че стоиш тук с мен, предполага, че отговорът е „да“ — отвръща той.

— Не разбирам. Ако искаш да поставиш частица в квантово състояние в лаборатория, ще създадеш изолирана камера. В нея няма да има светлина и въздух, а температурата ще е само малко над абсолютната нула. Тези условия биха убили едно човешко същество. Колкото по-мащабно се работи, толкова по-трудно става всичко. Макар че се намираме под земята, тук също има всякакви частици — неутрино, космически лъчи — преминаващи през този куб, които могат да смутят квантовото му състояние. Предизвикателството е непреодолимо.

— Не знам какво да ти кажа… Ти го преодоля.

— Как?

Лейтън се усмихва.

— Виж, има смисъл, когато ми го обясняваш, но аз не мога да го обясня. Трябва да си прочетеш бележките. Единственото, което мога да ти кажа, е, че тази кутия създава и поддържа среда, в която обикновените предмети могат да съществуват в квантова суперпозиция.

— Включително и ние?

— Включително и ние.

Добре.

Макар всичко, което знам, да ми нашепва, че това е невъзможно, очевидно съм открил начин да създам фертилна квантова среда на макроравнище, вероятно като съм използвал магнитното поле, за да свързвам предметите вътре в квантова система.

Но какво се случва с човека в кутията?

Той също е наблюдател.

Всички живеем в състояние на декохерентност, в една реалност, защото постоянно наблюдаваме нашата среда и създаваме колапс на собствената ни вълнова функция.

Трябва да има и още нещо.

— Ела — казва Лейтън. — Искам да ти покажа нещо.

Той ме отвежда до редица прозорци отстрани на хангара, които гледат към вратата на кутията.

Прокарва картата си през друга заключена врата и ме въвежда в стая, която прилича на комуникационна или контролна зала.

В момента само едно от работните бюра е заето от някаква жена, която си е вдигнала краката и слуша музика на слушалки. Въобще не ни забелязва.

— Тази станция се наблюдава двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Чакаме завръщането на другите.

Лейтън се намества зад един от компютрите, вкарва поредица от пароли и влиза в няколко папки, докато не намира онова, което търси.

Отваря видео файл.

Качеството е HD. Сниман е от камера срещу вратата на кутията, вероятно позиционирана точно над прозорците на контролната зала.

В долната част на екрана виждам датата, която е отпреди четиринайсет месеца. Часовникът следи времето до стотна от секундата.

Един мъж влиза в кадър. Насочил се е към кутията.

На гърба си носи раница. Облечен е в модерен скафандър. Държи шлема под лявата си мишница.

Стига до вратата, натиска дръжката и я отваря. Преди да пристъпи в кутията, поглежда назад, право към камерата.

Това съм аз.

Помахвам, влизам вътре и затварям вратата след себе си.

Лейтън забързва скоростта на възпроизвеждане.

Гледам как кутията не се променя през следващите петнайсет минути.

Забавя отново видеото, когато нещо ново се появява в кадър. Жена с дълга кестенява коса върви към кутията и отваря вратата.

Перспективата се премества на малката камера в костюма на служителката.

Тя отразява вътрешността на куба, светлината проблясва върху голите стени и пода и отскача от неравната повърхност на метала.

— Пуф — казва Лейтън, — и те няма. Докато… — Отваря друг файл. — Това видео е отпреди три дни.

Виждам се как излизам, олюлявайки се, от кутията и падам на пода, сякаш някой ме е блъснал.

Минава време, преди екипът, облечен в защитни костюми, да ме отведе на носилка.

Не мога да осъзная колко сюрреалистично е чувството да гледам запис на точния момент, в който кошмарът — или така нареченият ми живот — започна.

Това са първите ми няколко секунди в този нов, смел, прецакан свят.

* * *

Едно от спалните помещения на подниво едно е приготвено специално за мен и е много по-добро място от килията ми. Леглото е луксозно.

Имам баня.

Ваза със свежи цветя, които са ароматизирали стаята.

— Надявам се да ти е по-удобно тук — казва Лейтън. — Налага се да го кажа: моля те, не се опитвай да се убиеш, защото всички се тревожим да не го сториш. Пред вратата ти има хора, които ще те спрат, и след това ще се наложи да живееш в усмирителна риза в противната килия долу. Ако започнеш да се отчайваш, просто вдигни телефона и кажи на който ти отговори да ме намери. Недей да страдаш сам.

Лейтън докосва лаптопа на леглото.

— Тук е цялата ти работа през последните петнайсет години. Включва дори трудовете ти преди „Велосити“. Няма парола. Чувствай се свободен да разгледаш цялата информация. Може би ще ти помогне да си спомниш. — Той стига до прага на вратата, обръща се и ми казва: — Между другото, ще те заключим. — Усмихва се. — Но само за твоя безопасност.

* * *

Сядам в леглото с лаптопа и се опитвам да разбера всичката тази информация, която се намира в десетки хиляди папки.

Подредбата е направена по години и е отпреди да спечеля наградата „Павия“, чак до студентските ми години, когато първите наченки на амбициите ми се появиха на бял свят.

Ранните папки съдържат трудове, които са ми познати — чернови, които по-късно се превърнаха в първите ми публикувани материали, резюмета от различни статии, всичко, довело до онзи момент в лабораторията на Чикагския университет, когато създадох първия си малък куб.

Информацията е подредена много педантично.

Чета файловете на лаптопа, докато не започвам да виждам двойно и дори тогава продължавам напред. Виждам как работата ми напредва отвъд момента, в който спря в моята версия на живота ми.

Имам чувството, че съм забравил всичко за себе си и сега чета собствената си биография.

Работил съм здраво всеки ден.

Бележките ми стават все по-добри, по-пълни, по-задълбочени.

Въпреки това не съм можел да намеря начин да създам суперпозиция на макроскопичния диск. Раздразнението и отчаянието направо струят от записките ми.

Не мога повече да държа очите си отворени.

Гася лампата на нощното шкафче и се завивам с одеялото.

В стаята е пълен мрак.

Единствената светлинка е една зелена точка на стената срещу леглото ми.

Това е камера, която записва в нощен режим.

Някой ме наблюдава непрестанно.

Затварям очи и се опитвам да изключа съзнанието си.

Не мога — постоянно виждам течащата по голия глезен на Даниела кръв.

Черната дупка между очите й.

Толкова е лесно да се пречупя.

Да се отнеса.

Докосвам конеца на безименния си пръст и си напомням, че другият ми живот е истински и все още съществува.

Имам чувството, че стоя на плажа, а вълните засмукват пясъка под краката ми обратно в морето. По същия начин моят свят, моята реалност се отдръпват от мен.

Чудя се дали, ако не се боря достатъчно усърдно, тази реалност няма да ме понесе и да ме погълне?

* * *

Събуждам се.

Някой чука на вратата.

Цъкам лампата и ставам от леглото. Дезориентиран съм и нямам представа колко време съм спал.

Чукането става по-настоятелно.

— Идвам! — провиквам се аз.

Опитвам се да отворя, но осъзнавам, че вратата е заключена от другата страна.

Отключва се.

Отваря се.

Необходимо ми е малко време, за да се сетя кога и къде съм виждал тази жена в черна рокля, която стои на прага с две чаши кафе и бележник под мишница. Сещам се — тук. Тя се опита да проведе онзи странен разпит в нощта, в която излязох от кутията.

— Здрасти, Джейсън. Аманда Лукас.

— А, да.

— Съжалявам, не исках просто да нахълтам.

— Не, няма проблем.

— Имаш ли време да говориш с мен?

— Ами със сигурност.

Пускам я вътре и затварям вратата.

Изваждам стола изпод бюрото за нея.

Тя ми подава едната хартиена чаша.

— Донесох ти кафе.

— Благодаря ти — казвам и го вземам от нея.

Сядам на края на леглото.

Кафето стопля ръцете ми.

— Имаме от онази шоколадово-лешникова помия, но ти предпочиташ истински кофеин, нали? — пита Аманда.

Отпивам от топлата напитка.

— Да, кафето е чудесно.

Тя също отпива от своята чаша.

— Вероятно всичко това е много странно за теб.

— И така може да се нарече.

— Лейтън ти е споменал, че може да дойда да поговорим.

— Да.

— Добре. Аз съм психиатърката на лабораторията. Работя тук от почти девет години. Разполагам с всички необходими сертификати. Имах частна практика, преди да започна работа във „Велосити“. Имаш ли нещо против да ти задам някои въпроси?

— Не.

— Казал си на Лейтън… — Аманда отваря бележника си. — Цитирам: „На мястото на спомените ми за последните десет години зее една огромна празна яма“. Така ли е?

— Да.

Тя си записва нещо в бележника.

— Джейсън, наскоро изпитвал ли си, или ставал ли си свидетел на животозастрашаващо събитие, което е предизвикало в теб голям страх, безпомощност и ужас?

— Застреляха Даниела в главата точно пред мен.

— За какво говориш?

— Вие, хора, убихте съп… тази жена, с която бях. Точно преди да ме доведете тук. — Аманда изглежда наистина потресена. — Чакай. Не знаеше ли за това?

Тя преглъща и се взема в ръце.

— Сигурно е било ужасно, Джейсън.

Казва го, сякаш не ми вярва.

— Мислиш, че си измислям?

— Любопитна съм да разбера дали си спомняш нещо от самата кутия, или от пътуванията си през изминалите четиринайсет месеца.

— Както вече казах, нямам никакви спомени.

Аманда си записва още нещо.

— Интересно. Може би не си спомняш това… но по време на краткия разпит ми каза, че последният ти спомен е от някакъв бар в Логан Скуеър.

— Не помня да съм казвал подобно нещо. Не бях на себе си в онзи момент.

— Разбира се. Значи, нямаш никакви спомени от кутията. Добре, следващите няколко въпроса изискват само отговори „да“ и „не“. Имаш ли проблеми със съня?

— Не.

— Повишена раздразнителност и избухливост?

— Не точно.

— Проблеми с концентрацията?

— Не мисля.

— Подозрителен ли си?

— Да.

— Добре. Чувстваш ли се наплашен?

— Хм… не съм сигурен.

— Понякога екстремни стресови ситуации могат да отключат психогенна амнезия, която представлява загуба на паметта при липса на мозъчно увреждане. Ще разберем дали имаш някакви мозъчни увреждания с ядрено-магнитния резонанс днес. Според мен спомените ти от изминалите четиринайсет месеца са някъде там в главата ти. Просто са заровени надълбоко. Моята работа е да ти помогна да ги изровиш.

Отпивам от кафето.

— Как точно?

— Съществуват няколко варианта за лечение, които можем да изпробваме. Психотерапия, когнитивна терапия, креативна терапия. Дори клинична хипноза. Искам да знаеш, че няма нищо по-важно за мен от това да ти помогна да преживееш този труден момент.

Аманда ме поглежда в очите с изненадваща и изнервяща настоятелност, сякаш тайните на съществуването ни се крият в роговиците ми.

— Наистина ли не ме помниш? — пита тя.

— Не.

Става от стола и си събира нещата.

— Лейтън ще дойде съвсем скоро, за да те отведе на магнитния резонанс. Просто искам да ти помогна, Джейсън. Ще направя всичко по силите си. Няма проблем, че не ме помниш. Трябва да знаеш, че съм ти приятелка. Всички на това място са твои приятели. Тук сме заради теб. Приемаме те като даденост, но искам да си наясно, че ти се възхищаваме. На теб, на ума ти и на това, което построи.

Аманда се спира на вратата и ме поглежда.

— Как беше името на онази жена, която смяташ, че е била убита пред очите ти?

— Не смятам, че е била убита. Наистина беше. И името й е Даниела.

* * *

Прекарвам останалата част от сутринта на бюрото, закусвам и преглеждам файловете, които са доказателство за научни постижения, които не помня.

Въпреки обстоятелствата, наистина е изумително да чета бележките си, да виждам как се развиват и как стигнат до своя апогей с миниатюрния куб.

Какво е необходимо, за да се създаде суперпозиция на диска?

Свръхпроводящи кюбити^[1], свързани с резонатори, които могат да отразяват едновременни състояния като вибрации. Звучи неразбираемо скучно, но е революционно.

Спечелило ми е наградата „Павия“.

Очевидно ме е пратило тук.

Преди десет години, по време на първия ми ден на работа във „Велосити“, съм написал интригуващо резюме с целите си до целия екип, като в основите на тези цели са били концепциите за квантовата механика и мултивселената.

Една част от него, относно дименционалността, привлича вниманието ми.

Написал съм…

Възприемаме нашата среда в три измерения, но в действителност не живеем в 3D свят. 3D-то е статично. Като снимка. Трябва да добавим четвърто измерение, за да можем да опишем естеството на нашето съществуване.

4D тесерактът не добавя пространствено измерение, а темпорално.

Добавя време, поток от 3D кубове, които представляват пространството, което се движи по стрелата на времето.

Това най-добре може да се илюстрира, когато погледнем в нощното небе и звездите, чиято брилянтност отнема петдесет светлинни години, за да достигне до очите ни. Или петстотин. Или пет милиарда. Не просто гледаме пространството, а също така гледаме назад във времето.

Нашата пътека през това 4D космическо време е нашият свят (реалност), която започва с раждането ни и завършва със смъртта ни. Четири координати (x, y, z и t [време]) създават точка в тесеракта.

Смятаме, че всичко спира дотам, но това би било истина само ако всеки резултат е неизбежен, ако свободната воля е просто илюзия и нашият свят е единствен.

Ами ако нашият свят е просто един от безброй светове, някои от които едва се различават от познатия ни, а други са коренно различни?

Интерпретацията за паралелните светове на квантовата механика постулира, че съществуват всякакви реалности. Че всичко, което е възможно да съществува, съществува. Всичко, което може да се е случило, се е случило, само че в друга вселена.

Ами ако това е истина?

Ами ако живеем в петизмерно вероятностно пространство?

Ами ако в действителност живеем в мултивселена, но мозъците ни са еволюирали дотолкова, че са ни осигурили защитна стена, която ограничава възприятията ни до една вселена? Един свят. Онзи, който избираме, във всеки един момент. Ако се замислим над това, има логика. Няма как едновременно да наблюдаваме всички възможни реалности.

Тогава как да получим достъп до това 5D вероятностно пространство?

И ако успеем, къде ще ни отведе то?

* * *

Лейтън най-накрая идва за мен привечер.

Този път се качваме по стълбите, но вместо да слезем най-долу до лазарета, отиваме на подниво две.

— Лека промяна в плановете — съобщава той.

— Няма ли ядрено-магнитен резонанс?

— Все още не.

Отвежда ме на място, на което съм бил и преди — конферентната зала, в която Аманда Лукас се опита да ме разпита в нощта, в която се събудих извън кутията.

Светлините са притъмнени.

— Какво става? — питам аз.

— Седни, Джейсън.

— Не разби…

— Сядай.

Издърпвам си един стол.

Лейтън се разполага срещу мен.

— Чувам, че си разглеждал старите си файлове — казва той.

Кимам.

— Припомни ли си нещо?

— Не.

— Много лошо. Смятах, че това може да събуди спомените ти.

Изправя се.

Столът му изскърцва.

В помещението е толкова тихо, че мога да чуя жуженето на крушката над нас.

Лейтън седи и ме гледа от другата страна на масата.

Нещо не е както трябва.

Ама никак.

— Баща ми създаде „Велосити“ преди четиридесет и пет години — започва той. — Нещата стояха по различен начин по времето на моя старец. Правехме самолетни двигатели и най-важното беше да имаме големи правителствени и корпоративни договори, а не да работим над авангардни научни изследвания. Сега сме само двайсет и трима, но едно нещо не се е променило. Тази компания винаги е била семейство и силата ни е в пълното и абсолютно доверие.

Лейтън се извръща на една страна и кима.

Светлината се усилва.

Малката зала от другата страна на опушеното стъкло е пълна, точно както в онази първа нощ. Има петнайсет-двайсет души.

Този път никой не е на крака и не ме аплодира.

Никой не се усмихва.

Всички са ме зяпнали.

Намръщени.

Напрегнати.

Усещам първите наченки на паника да се надигат в мен.

— Защо всички са тук? — питам аз.

— Казах ти. Ние сме семейство. Разчистваме кашите си заедно.

— Не те разбирам…

— Ти лъжеш, Джейсън. Не си този, за когото се представяш. Ти не си един от нас.

— Вече обясних, че…

— Знам, че не помниш нищо за кутията. Че последните десет години са ти черна дупка.

— Точно така.

— Сигурен ли си, че искаш да се придържаш към тази версия?

Лейтън отваря лаптопа на масата и въвежда нещо.

След това става и отива пред тъчскрийна до вратата.

— Какво правиш? — питам аз. — Какво се случва?

— Ще довършим започнатото в нощта, в която се завърна. Аз ще ти задавам въпроси и този път ще им отговаряш.

Ставам от стола, отивам до вратата и се опитвам да я отворя.

Заключена е.

— Сядай!

Гласът на Лейтън е силен като изстрел.

— Искам да си вървя.

— А аз искам да започнеш да казваш истината.

— Вече ти я казах.

— Не, казал си я на Даниела Варгас.

От другата страна на стъклото се отваря една врата и в залата при останалите, воден от охранител, който го е хванал за врата, влиза някакъв мъж.

Охранителят размазва лицето му в стъклото.

Господи.

Носът на Раян е размазан, а едното му око е изцяло затворено.

Пребитото му лице оставя кръв върху стъклото.

— Казал си истината на Раян Холдър — заявява Лейтън.

Отивам при приятеля си и произнасям името му.

Той се опитва да отговори, но не мога да го чуя през стъклото.

Разгневен, поглеждам Лейтън.

— Сядай или ще накарам някой да те върже за стола — нарежда той.

Яростта ми от по-рано се завръща отново. Този човек е отговорен за смъртта на Даниела. А сега и това. Чудя се колко мога да го нараня, докато дойдат и ме спрат.

Но в крайна сметка сядам.

— Проследил си го? — питам аз.

— Не, Раян дойде сам при мен. Беше разстроен от нещата, които си му казал в апартамента на Даниела. Точно за тях искам да ми разкажеш сега.

Охранителят блъска Раян в един от столовете на предния ред и в този момент ми проблясва — точно Раян е създал липсващата брънка, необходима за функционирането на кутията, това „съединение“, което спомена по време на изложбата на Даниела. Ако мозъкът ни е успял да ни предпази от възприемането на собственото ни квантово състояние, то вероятно съществува наркотик, който може да извади от строя този механизъм — тази „защитна стена“, за която съм писал в резюмето с целите си.

Раян от моя свят изследваше префронталния кортекс и ролята му в генерирането на съзнание^[2]. Няма да е преувеличено, ако се предположи, че приятелят ми може да е създал наркотик, който променя начина ни на възприемане на реалността. Той ни възпира да се слеем с нашата среда и от колапса на вълновите ни функции.

Връщам се в действителността.

— Защо сте го наранили? — питам аз.

— Казал си на Раян, че си професор в университета „Лейкмонт“, че имаш син и че Даниела Варгас е твоя съпруга. Казал си му, че си бил отвлечен, докато си вървял към дома си, и след това си се събудил тук. Казал си му, че това не е твоят свят. Признаваш ли, че всичко това са твои думи?

Отново се чудя колко мога да го нараня, докато някой не ме спре. Дали ще успея да му счупя носа? Да му избия няколко зъба? Да го убия?

Гласът ми е същинско ръмжене:

— Уби жената, която обичам, защото е разговаряла с мен. Пребил си приятеля ми. Държиш ме тук против волята ми. И искаш да отговарям на въпросите ти? Майната ти. — Поглеждам през стъклото. — Майната ви на всички.

— Може би ти не си Джейсън, когото познавам и обичам — отвръща Лейтън. — Може би си просто сянка на онзи мъж и носиш частичка от амбицията и интелекта му, но определено можеш да разбереш този въпрос: Ами ако кутията работи? Това означава, че сме направили най-революционното научно откритие на всички времена, с безброй приложения, които все още дори не можем да си представим, а ти се жалваш, че сме стигнали до крайности, за да го защитим?

— Искам да се махна от тук.

— Искаш да се махнеш. Ха. Слушай ме внимателно какво ти говоря и разбери, че си единственият човек, който успешно е работил с това нещо. Притежаваш изключително важна информация, за чието придобиване изхарчихме милиарди и дадохме десетилетие от животите си. Не ти казвам всичко това, за да те изплаша, а защото искам да помислиш логически. Мислиш ли, че има нещо, което не бихме направили, за да получим тази информация от теб?

Лейтън оставя въпроса да увисне във въздуха.

В настъпилата брутална тишина поглеждам залата от другата страна на стъклото.

Поглеждам Раян.

Поглеждам Аманда. Тя не иска да срещне погледа ми. В очите й проблясват сълзи, но челюстта й е стисната здраво, сякаш се бори с много неща, за да остане спокойна.

— Искам да ме слушаш много внимателно — казва Лейтън. — Точно тук, точно сега, в тази конферентна зала ти давам шанс да го направим по лесния начин. Искам да се стегнеш и да ни помогнеш. А сега ме погледни.

Поглеждам го.

— Ти ли построи кутията?

Не отговарям.

— Ти ли построи кутията?

Продължавам да мълча.

— От къде си?

Мислите препускат в главата ми и разиграват различни сценарии — да им кажа всичко, което знам, да не им казвам нищо или да им кажа нещичко. Какво да е това нещичко обаче?

— Това твоят свят ли е, Джейсън?

Ситуацията ми не се е променила особено. Безопасността ми все още зависи от полезността ми. Докато искат нещо от мен, имам предимство. В момента, в който им кажа какво знам, силата ми просто ще се изпари.

Вдигам поглед от масата и срещам този на Лейтън.

— Нямам намерение да говоря с теб точно сега — заявявам аз.

Той въздиша.

Изпуква си врата.

След което казва на някого:

— Мисля, че приключихме тук.

Вратата зад мен се отваря.

Обръщам се, но преди да успея да видя кой е там, съм вдигнат от стола и съборен на пода.

Някой сяда на гърба ми и забива колене в него.

Държат ми главата неподвижна, докато забиват иглата във врата ми.

* * *

Идвам в съзнание на твърд и тънък матрак, който ми се струва отчайващо познат.

Не знам какво са ми били, но ме тормози ужасен махмурлук — имам чувството, че в средата на черепа ми се е отворила огромна пукнатина.

Един глас шепти в ухото ми.

Опитвам се да се изправя до седнало положение, но дори най-лекото движение усилва туптенето в главата ми до съвсем нови нива на агония.

— Джейсън?

Познавам този глас.

— Раян.

— Здрасти.

— Какво се случи? — питам аз.

— Доведоха те тук.

Насилвам се да отворя очи.

Отново съм в килията си, върху металното легло, а приятелят ми е коленичил до мен. Отблизо изглежда още по-зле.

— Джейсън, много съжалявам.

— Нямаш никаква вина за това.

— Не, онова, което каза Лейтън, е самата истина. След като си тръгнах онази нощ от апартамента на Даниела, му се обадих. Казах му, че съм те видял. Казах му къде си. — Раян затваря едното си здраво око и лицето му се намръщва, докато изрича: — Нямах представа, че ще я наранят.

— Как се озова тук?

— Предполагам, че не си им осигурил информацията, която са искали, затова дойдоха и ме отвлякоха по средата на нощта. С нея ли беше, когато умря?

— Случи се точно пред мен. Един тип нахлу в апартамента й и я застреля между очите.

— О, господи.

Раян сяда на леглото. Двамата се облягаме на бетонната стена.

— Мислех си, че ако им кажа онова, което сподели пред мен и Даниела, най-накрая ще ме поканят да се включа в изследването. Смятах, че ще ме възнаградят някак си. Вместо това ме пребиха. Обвиниха ме, че не им казвам всичко.

— Съжалявам.

— Държеше ме на тъмно. Дори не знаех какво е това място. Свърших толкова много работа за теб и Лейтън, но ти…

— Не аз съм те държал на тъмно за каквото и да било, Раян. Не съм бил аз.

Приятелят ми ме поглежда и като че ли се опитва да осмисли мащабността на това изказване.

— Значи, всичко, което каза в апартамента на Даниела… е било истина?

Навеждам се над него и му прошепвам:

— Всяка една дума. Говори тихо. Вероятно ни подслушват.

— Как дойде тук? — пита шепнешком Раян. — В този свят?

— Отвън има хангар, а в него метална кутия, която друга версия на мен самия е построила.

— Какво точно прави тази кутия?

— Доколкото ми е известно, е портал към мултивселената.

Приятелят ми ме поглежда, сякаш съм някакъв луд.

— Как е възможно това?

— Искам да ме слушаш внимателно. Нощта, в която избягах от това място, отидох в една болница. Там ми направиха изследвания и откриха следи от мистериозно психоактивно съединение. Когато се видяхме на изложбата на Даниела, ти ме попита дали „съединението“ е сработило. Какво точно си разработил за мен?

— Помоли ме да създам наркотик, който временно да промени функционирането на мозъчната химия в три полета на Бродман от префронталния кортекс. Бяха ми необходими четири години. Поне ми плати добре.

— Как да ги промени?

— Като ги приспи за известно време. Нямах представа какво ще е приложението на наркотика.

— Разбираш ли концепцията зад Котката на Шрьодингер?

— Разбира се.

— И как наблюдението определя реалността?

— Да.

— Тази друга моя версия се е опитала да постави човешко същество в суперпозиция. Теоретично е невъзможно, като се има предвид, че съзнанието и силата на наблюдението ни не го позволяват. Но ако съществува механизъм в мозъка, който е отговорен за ефекта на наблюдение…

— Искал си да го изключиш.

— Точно така.

— Значи, моят наркотик ни кара да спрем да взаимодействаме?

— Така мисля.

— Но не спира другите да взаимодействат с нас. Не спира техния ефект на наблюдение, чрез който да се определи нашата реалност.

— Тук се намесва кутията.

— Майка му стара. Значи, намерил си начин да превърнеш човешко същество едновременно в жива и мъртва котка? Това е… ужасяващо.

Вратата на килията се отключва и отваря.

Двамата вдигаме погледи. На прага застава Лейтън заедно с охранителите си — двама мъже на средна възраст с прекалено стегнати поло ризи, затъкнати в дънките им, и малко отпуснати тела.

Приличат ми на хора, за които насилието е просто работа.

— Раян, би ли дошъл с нас, моля те? — пита Лейтън.

Приятелят ми се поколебава.

— Извлечете му задника от там.

— Идвам.

Раян става и закуцуква към вратата.

Охранителите застават от двете му страни, хващат го за ръцете и го отвеждат, но Лейтън не тръгва с тях. Стои и ме гледа.

— Аз не съм такъв, Джейсън. Ненавиждам насилието. Ненавиждам те, че ме караш да бъда такова чудовище. Онова, което е на път да се случи, не е по мое желание, а по твое.

Скачам от леглото и хуквам към него, но той затръшва вратата в лицето ми.

* * *

Изключват осветлението в килията ми.

Единственото, което продължава да свети, е зелената точка на камерата, която ме наблюдава от мястото си над вратата.

Стоя в ъгъла в мрака и си мисля как всичко тръгна надолу в онзи момент, в който чух стъпки зад себе си в моя квартал, в моя свят, преди цели пет невъзможни дни.

След като видях онази маска на гейша и пистолета, страхът и объркването станаха единствените звезди на моя небосвод.

В този момент не мога да намеря никаква логика.

Нямам решение на проблемите си.

Не разполагам с научен метод.

Аз съм опустошен, пречупен, ужасен и просто искам всичко да приключи.

Любовта на живота ми беше убита точно пред мен.

Старият ми приятел вероятно е измъчван, докато стоя тук.

Тези хора със сигурност ще ме накарат да страдам, докато не настъпи краят ми.

Толкова много се страхувам.

Липсва ми Чарли.

Липсва ми Даниела.

Липсва ми къщата ни, за която така и нямах необходимите пари да направя ремонт по мой вкус.

Липсва ми ръждясалият ни шевролет събърбън.

Липсва ми кабинетът ми в университета.

Студентите ми.

Липсва ми моят живот.

Тук, в мрака, като жичката на крушка, истината просветва.

Чувам гласа на похитителя си, който ми е някак си познат, да задава въпроси за живота ми.

Работата ми.

Съпругата ми.

Дали я наричам „Дани“.

Той знаеше кой е Раян Холдър.

Господи.

Отведе ме в онази изоставена електроцентрала.

Упои ме.

Зададе ми въпроси за живота ми.

Взе ми телефона, дрехите ми.

По дяволите.

Всичко ми се изяснява.

Сърцето ми тупти яростно.

Сторил ми е това, за да може да заеме мястото ми.

За да може да живее моя живот.

Да вземе жената, която обичам.

Сина ми.

Работата ми.

Къщата ми.

Защото този човек съм аз.

Другият Джейсън, този, който е построил кутията — той ми е сторил това.

Зелената лампичка на камерата изгасва.

Осъзнавам, че на подсъзнателно ниво съм разбрал това още в момента, в който видях кутията.

Просто не съм искал да си го призная.

А и защо да го правя?

Едно е да си изгубен в свят, който не е твоят.

Съвсем друго е да научиш, че си бил заменен в своя.

Да разбереш, че по-добра твоя версия е заела мястото ти.

Той е по-умен от мен, няма съмнение.

Дали ще е по-добър баща за Чарли?

По-добър съпруг за Даниела?

По-добър любовник?

Той ми е сторил това.

Не.

Всичко е много по-прецакано.

Аз сам си сторих това.

Вратата се отключва. Инстинктивно се притискам до стената.

Това беше.

Идват за мен.

Вратата се отваря бавно и разкрива само една фигура на прага.

Тя влиза вътре и затваря след себе си.

Не виждам нищо.

Обаче мога да я помириша — парфюм, душгел.

— Аманда?

— Говори тихо — предупреждава ме шепнешком тя.

— Къде е Раян?

— Няма го.

— Какво имаш предвид?

Аманда е на ръба да се разплаче, дори да се пречупи.

— Убиха го. Много съжалявам, Джейсън. Смятах, че просто ще го изплашат, но…

— Раян е мъртъв?

— Всеки момент ще дойдат и за теб.

— Ти защо си…?

— Защото не съм се съгласявала на подобни лайна. Не съм се съгласявала на нещата, които сториха на Даниела и Холдър и които смятат да сторят на теб. Прекрачиха граници, които не бива да бъдат прекрачвани. Нито заради науката, нито заради нищо друго.

— Можеш ли да ме измъкнеш от тази лаборатория?

— Не, но дори да мога, няма да ти е от голяма полза, предвид факта, че лицето ти е навсякъде по новините.

— За какво говориш? Защо съм по новините?

— Полицията те търси. Смятат, че ти си убил Даниела.

— Вие сте ме натопили?

— Много съжалявам. Виж, не мога да те измъкна от лабораторията, но мога да те отведа в хангара.

— Знаеш ли как работи кутията? — питам аз.

Усещам, че ме е зяпнала, макар да не виждам нищо.

— Нямам представа. Но това е единственият ти изход.

— От всичко, което чух, влизането в това чудо е като скачането от самолет, без да си наясно дали парашутът ти ще се отвори.

— Щом самолетът ще пада, има ли някакво значение?

— Ами камерата?

— Тази тук ли? Изключих я.

Аманда тръгва към вратата.

Появява се вертикална линия светлина, която се разширява.

Когато вратата на килията се отваря широко, виждам, че носи раницата на гърба си. Излиза в коридора, намества червената си пола и се обръща към мен.

— Идваш ли?

Използвам рамката на леглото, за да стана на крака.

Сигурно съм стоял часове наред в мрака, защото светлината в коридора ми идва в повече. Очите ме заболяват от яркостта й.

За момент сме напълно сами.

Аманда тръгва към трезорните врати в далечния край. Поглежда назад и прошепва:

— Да вървим!

Тръгвам тихомълком след нея. От тавана се сипе флуоресцентна светлина.

Освен ехото от стъпките ни, коридорът е много тих. Стигам до тъчскрийна, а Аманда вече е извадила картата си.

— Няма ли дежурен в контролната зала? — питам аз. — Мислех, че постоянно има човек…

— Тази вечер аз съм на смяна. Ще те покрия.

— Веднага ще разберат, че си ми помогнала.

— Докато се усетят, вече няма да съм тук.

Разнася се компютризиран женски глас:

— Име, моля.

— Аманда Лукас.

— Парола.

— Две-две-три-седем.

— Достъпът отказан.

— О, по дяволите.

— Какво става? — питам аз.

— Вероятно някой ни е видял в коридора и е ограничил достъпа ми. Лейтън ще разбере какво се случва след няколко секунди.

— Опитай отново.

Аманда сканира картата си.

— Име, моля.

— Аманда Лукас.

— Парола.

Този път заговаря бавно и отчетливо:

— Две-две-три-седем.

— Достъпът отказан.

— Проклятие.

Вратата в другия край на коридора се отваря.

Хората на Лейтън минават през нея. Лицето на Аманда пребледнява от страх и в устата ми се надига остър металически вкус.

— Служителите сами ли си измислят паролите, или са им дадени? — питам аз.

— Измисляме си ги.

— Дай ми картата си.

— Защо?

— Защото вероятно никой не се е сетил да спре моя достъп.

Грабвам картата от ръката й.

Лейтън минава през вратата в другия край. Изкрещява името ми.

Поглеждам към коридора. Той и мъжете му хукват към нас.

Сканирам картата.

— Име, моля.

— Джейсън Десън.

— Парола.

Разбира се, този тип съм аз.

Месецът и годината на раждането ми на обратно.

— Три-седем-две-едно.

— Гласовото разпознаване потвърдено. Добре дошли, доктор Десън.

Вратите изжужават и този звук направо ми скъсва нервите.

Докато се отварят бавно, гледам безпомощно приближаващите ни мъже — зачервените им лица, мятащите се ръце.

Намират се на четири-пет секунди от нас.

В момента, в който се отваря достатъчно пространство между вратите, Аманда минава.

Двамата се озоваваме в хангара и хукваме към кутията.

Контролната зала е празна. Светлината се сипе от тавана. Хрумва ми, че няма нито един възможен сценарий, в който да се измъкнем от тази ситуация.

Наближаваме кутията.

— Просто трябва да влезем вътре! — провиква се Аманда.

Поглеждам назад и виждам първия мъж, който минава през трезорните врати. В дясната си ръка държи пистолет или тейзър, а на лицето има петно, вероятно дължащо се на кръвта на Раян.

Тича към мен и вдига оръжието си, но преди да успее да стреля, се скривам зад кутията.

Аманда отваря вратата. Задейства се някаква аларма, но тя не й обръща внимание и влиза вътре.

Следвам я по петите, прескачам прага и също се озовавам в кутията.

Тя ме избутва от пътя си и блъска с рамо вратата.

Чувам гласове и приближаващи стъпки.

Аманда се мъчи, затова заставам до нея и също натискам вратата.

Сигурно тежи цял тон.

Най-накрая успяваме да я помръднем.

Появяват се пръсти през пролуката, но инерцията е на наша страна.

Вратата се затваря и някакво масивно резе си влиза на мястото.

Настава тишина.

И пълен мрак — тъмнината е толкова чиста, че създава усещането за въртене.

Затътрям се до най-близката стена и слагам ръце на метала. Имам нужда да се хвана за нещо солидно, докато осмислям факта, че се намирам в кутията.

— Могат ли да минат през вратата? — питам аз.

— Не съм сигурна. Трябва да остане заключена за десет минути. Един вид вградена защита.

— Защита от какво?

— Не знам. Преследващи те хора? Опасни ситуации? Ти си я проектирал. Очевидно е полезна функция.

Чувам някакво шумолене в мрака.

Задейства се лампа на батерии и осветява вътрешността на кутията в синьо сияние.

Странно, плашещо, но и изключително вълнуващо е да се намирам тук, затворен зад тези дебели и почти неразрушими стени.

Забелязвам на светлината четирите пръста до вратата, откъснати от второто кокалче.

Аманда се е надвесила над раницата си, а ръката й е напъхана в нея до рамото й. Като се има предвид как всичко се сгромоляса за нея, държанието й е изключително спокойно.

Изважда малка кожена чанта.

Пълна е със спринцовки, игли и ампули с чиста течност, която предполагам, че е съединението на Раян.

— Смяташ да го направиш с мен ли? — питам аз.

— Какъв избор имам? Да се върна обратно и да обясня на Лейтън как съм предала него и всичко, към което сме се стремили?

— Нямам представа как работи кутията.

— Е, значи, ставаме двама. В такъв случай можем да очакваме доста приятни моменти. — Аманда поглежда часовника си. — Пуснах таймер, когато вратата се заключи. Ще се отвори след осем минути и петдесет и шест секунди. Ако не бяхме притиснати от времето, просто щяхме да изпием една от тези ампули или да си направим мускулна инжекция, но сега се налага да намерим вена. Някога инжектирал ли си се сам?

— Не.

— Вдигни си ръкава.

Аманда завързва гумена лента над лакътя ми, хваща ме за ръката и я обръща към светлината на лампата на батерии.

— Виждаш ли вената до лакътя ти? Това е лакътната вена. Нея искаме да използваме.

— Не трябва ли ти да го направиш?

— Ще се справиш и сам.

Аманда ми подава пакет с кърпички за дезинфекция.

Отварям го и избърсвам голям участък от кожата си.

След това ми дава тримилилитрова спринцовка, две игли и една ампула.

— Едната игла — обяснява ми тя и ми посочва коя точно — се използва, за да се издърпа течността от ампулата, без да се засмуче някое стъкълце. След това смени иглите и се инжектирай. Схвана ли?

— Така мисля. — Поставям първата игла на спринцовката, махам капачката й и чупя върха на малкото шишенце. — Цялото ли? — питам аз.

Аманда завързва гумена лента на собствената си ръка и дезинфекцира мястото, на което ще си направи инжекцията.

— Да.

Внимателно издърпвам съдържанието на ампулата в спринцовката и сменям иглите.

— Винаги почуквай спринцовката и изпръсквай по няколко капки през иглата. Не трябва да си инжектираш въздух в кръвоносната система.

Показва ми отново часовника си: 7:39…

7:38.

7:37.

Почуквам спринцовката и прокарвам няколко капки от химическото съединение на Раян през иглата.

— Значи, просто…

— Забучи я във вената под четиридесет и пет градусов ъгъл, като отворът в края на иглата гледа нагоре. Знам, че не е толкова лесно, но се справяш чудесно.

Нивата ми на адреналин са толкова високи, че въобще не усещам пробождането.

— А сега какво?

— Увери се, че си уцелил вената.

— Как да разбера…?

— Издърпай леко буталото.

Правя го.

— Има ли кръв?

— Да.

— Добра работа. Уцелил си я. Сега развържи турникета и се инжектирай бавно.

Натискам буталото.

— Колко време е необходимо, за да подейства?

— Почти веднага, ако трябва да…

Дори не чувам края на изречението й. Наркотикът избухва в тялото ми.

Свличам се по стената и губя представа за времето, докато Аманда не е отново пред мен. Говори ми нещо, което се опитвам, но не успявам да разбера.

Поглеждам надолу и виждам как изважда спринцовката от ръката ми и притиска тампон със спирт върху мястото.

Най-накрая разбирам какво ми казва.

— Натискай памучето.

Аманда протяга ръка под лампата. Вкарва иглата във вената си и развързва турникета. Поглеждам часовника й и виждам, че таймерът наближава нулата.

След малко спътницата ми ляга на пода като наркоманка, взела дозата си. Времето продължава да тече, но вече няма никакво значение.

Не мога да повярвам на онова, което виждам.