Блейк Крауч
Тъмна материя (5)

5

— Господин Десън?

Събуждам се.

— Здравейте. Извинявайте, че ви стреснах.

Някаква лекарка стои пред мен и ме гледа — ниска е, със зелени очи и червена коса, облечена в бяла престилка, в едната си ръка държи чаша кафе, а в другата таблет.

Изправям се до седнало положение.

Поглеждам през прозореца навън, където вече е ден, и цели пет секунди нямам абсолютно никаква представа къде се намирам.

Ниски облаци са обвили като одеяло града. От тук се виждат езерото и няколко чикагски квартала. Над всичко е надвиснала тежка сивота.

— Господин Десън, знаете ли къде се намирате?

— Болница „Мърси“.

— Точно така. Дошли сте в Спешното миналата вечер. Били сте много дезориентиран. Един от колегите ми, доктор Рандолф, ви е приел и когато си тръгна тази сутрин, ме помоли да ви поема. Казвам се Джулиан Спрингър.

В китката ми е забита система. Проследявам я до торбичката, която виси от метална поставка.

— Какво ми вливате? — питам аз.

— Обикновена вода. Бяхте много обезводнен. Как се чувствате сега?

Правя пълна самодиагностика.

Лошо ми е.

Главата ме боли.

Имам чувството, че устата ми е пълна с памук.

Посочвам през прозореца.

— Като времето навън — отговарям. — Имам странен махмурлук.

Освен физическия си дискомфорт, усещам премазващо чувство на празнота, сякаш вали дъжд направо върху душата ми.

Сякаш съм бил изпразнен.

— Излязоха резултатите ви от магнитния резонанс — заявява лекарката и събужда таблета си. — Всичко е нормално. Имате леки натъртвания, но нищо сериозно. Токсикологичните ви изследвания са много по-просветляващи. Намерихме следи от алкохол, както сте съобщили на доктор Рандолф, но и нещо друго.

— Какво?

— Кетамин.

— Не съм запознат с него.

— Използва се за анестезия. Един от страничните му ефекти е краткотрайна амнезия. Може би той е обяснението за дезориентацията ви. Токсикологичната картина също така показа нещо, което никога досега не бях виждала. Психоактивно вещество. Наистина много странен коктейл. — Лекарката отпива от кафето си. — Трябва да ви попитам сам ли приехте тези медикаменти?

— Разбира се, че не.

— Миналата вечер сте осигурили на доктор Рандолф името и два телефонни номера на съпругата си.

— Мобилния и стационарния.

— Опитвам се да я открия цяла сутрин, но мобилният номер принадлежи на мъж на име Ралф, а стационарният постоянно ме препраща към гласова поща.

— Можете ли да ми издиктувате номера й?

Спрингър го прави.

— Правилен е — отвръщам аз.

— Сигурен ли сте?

— Сто процента. — Лекарката поглежда таблета си. — Възможно ли е тези медикаменти, които сте намерили в тялото ми, да предизвикват подобно объркване?

— Имате предвид заблуди? Халюцинации?

— Именно.

— Ако трябва да бъда честна, нямам представа какъв е този психохимикал, което означава, че не мога да знам със сигурност какъв ефект може да има върху нервната ви система.

— Значи, може все още да ми влияе?

— Пак казвам, нямам никаква представа колко дълго продължава да действа или колко време е необходимо на тялото да го изхвърли. В интерес на истината, не ми приличате на човек, който е под влиянието на нещо.

В главата ми изникват спомени от миналата вечер.

Спомням си как вървя гол на мушката на пистолет в някаква изоставена сграда.

Инжекцията във врата ми.

В крака ми.

Части от странен разговор с мъж с маска на гейша.

Помещение със стари генератори, осветено от лунна светлина.

Случилото се миналата вечер е нещо, което помня ясно, но завършекът на спомените ми е неясен като сън или кошмар.

Какво ми беше причинено в онази сграда?

Спрингър си придърпва един стол и сяда до леглото ми. Достатъчно близо е, за да видя луничките по лицето й, които приличат на пръски ситен пясък.

— Да поговорим за онова, което сте казали на доктор Рандолф. Той е записал… — Лекарката въздъхва. — Извинявам се, но почеркът му е умопомрачителен. „Пациентът заявява: Къщата е моята, но не е моята.“ Също така сте му споделили, че сте получили раните на лицето си, защото някакви хора са ви преследвали, но когато ви е попитал защо, не сте успели да му отговорите. — Спрингър вдига поглед от екрана. — Вие сте професор?

— Правилно.

— В…

— Университета „Лейкмонт“.

— Вижте, Джейсън, докато спяхте, не успяхме да открием никаква следа от съпругата ви…

— Какво имате предвид, като казвате, че не сте успели да откриете никаква следа от нея?

— Името й е Даниела Десън, нали?

— Да.

— На трийсет и девет години?

— Да.

— Не открихме никого с това име и възраст в Чикаго.

Това ме изумява. Отвръщам поглед от Спрингър и поглеждам през прозореца. Навън е толкова сиво и мрачно, че не е ясно кое време на деня е. Сутрин, обед, вечер — не е възможно да се определи. Капки дъжд падат върху стъклото от другата страна.

В този момент дори не знам от какво да се страхувам — че тази реалност може да е истина или че всичко в главата ми се преобръща. Много повече ми харесваше, когато смятах, че имам тумор. Това поне беше някакво обяснение.

— Джейсън, позволихме си да ви проучим. Името ви. Професията ви. Всичко, което успяхме да намерим. Искам да ми отговаряте много внимателно. Наистина ли вярвате, че сте професор по физика в университета „Лейкмонт“?

— Не го вярвам. Това е професията ми.

— Претърсихме уебстраниците на научните катедри на всички университети и колежи в Чикаго. Включително „Лейкмонт“. Не бяхте вписан като преподавател в никой от тях.

— Това е невъзможно. Преподавам там от…

— Позволете ми да довърша, защото все пак открихме някаква информация за вас. — Лекарката набира нещо на таблета си. — Джейсън Ашли Десън, роден през 1973 година в Денисън, Айова, син на Рандал и Ели Десън. Тук пише, че майка ви е починала, когато сте били на осем. Как? Ако нямате нищо против да попитам.

— Имаше проблеми със сърцето. Хвана лош щам на грип, който бързо се превърна в пневмония.

— Съжалявам да го чуя. — Спрингър продължава да чете. — Бакалавърска степен от Университета на Чикаго, 1995-а. Докторска степен от същия университет, 2002-ра. Информацията дотук вярна ли е?

Кимам.

— Награда „Павия“, 2004. През същата година списание „Наука“ е написало голяма статия за работата ви, като я е нарекло „научното откритие на годината“. Били сте гост лектор в „Харвард“, „Принстън“ и „Бъркли“. — Лекарката вдига поглед, среща изуменото ми изражение и обръща таблета, за да видя, че чете от страницата на Джейсън А. Десън в Уикипедия.

Сърдечният ми ритъм на монитора се повишава значително.

Спрингър продължава:

— Не сте публикували нови трудове и не сте приемали преподавателски длъжности от 2005 година, когато сте станали научен ръководител на лаборатории „Велосити“, занимаващи се с реактивни двигатели. На края на страницата пише, че сте обявен за издирване преди осем месеца от брат ви. Не сте забелязван на публично място от година.

Толкова силно съм разтърсен от тази информация, че едва успявам да си поема въздух.

Кръвното ми налягане задейства някаква аларма на сърдечния монитор, който започва да пиука изнервящо.

На вратата се появява едра медицинска сестра.

— Всичко е наред — казва й Спрингър. — Може ли да изключите това нещо?

Сестрата отива при монитора и спира алармата.

Когато сестрата излиза от болничната стая, лекарката се пресяга и ме докосва по ръката.

— Искам да ви помогна, Джейсън. Виждам, че сте ужасен. Нямам представа какво ви се е случило и имам чувството, че вие също не знаете.

Вятърът, който идва от езерото, е достатъчно силен, за да промени посоката на дъжда. Капките се врязват в прозореца и размазват света навън, превръщат го в импресионистичен сив пейзаж, пронизван от сиянието на далечни фарове и стопове.

— Обадих се на полицията — казва Спрингър. — Ще изпратят детектив, който да вземе показанията ви и да стигне до дъното на случилото се миналата вечер. Това е първото, което ще направим. Ударих на камък в опитите си да се свържа с Даниела, но намерих контактите на брат ви Майкъл, който живее в Айова. Моля за вашето разрешение да му се обадим и да го уведомим, че сте тук. Желаем да обсъдим състоянието ви с него.

Нямам представа какво да отговоря. Не съм говорил с брат ми от две години.

— Не съм сигурен дали искам да му се обаждате.

— Добре, но искам да сте наясно, че според Закона за здравното осигуряване, ако сметна, че мой пациент не може, не е съгласен или се противопоставя на споделянето на информация за състоянието му поради невъзможност или някакви извънредни причини, в правомощията ми е да реша дали да споделя тази информация с член от семейството му или приятел, ако мисля, че това е в негова полза. Затова имам намерение да се обадя на Майкъл.

Спрингър поглежда пода, сякаш не иска да ми сподели какво следва.

— Също така трябва да потърсим помощта на психиатър, за да се справим със състоянието ви. Ще ви прехвърлим в центъра за психично здраве „Чикаго Рийд“.

— Вижте, признавам си, че не съм особено стабилен във възприемането на случващото се, но не съм луд. Ще се радвам да говоря с психиатър. В интерес на истината, бих се радвал да го сторя. Но не бих влязъл доброволно в психиатрично заведение, ако това намеквате.

— Не искам да го правите. С цялото ми уважение, Джейсън, нямате голям избор при стеклата се ситуация.

— Моля?

— По закон, ако сметна, че сте заплаха за себе си и останалите, мога да наредя да бъдете задържан за седемдесет и два часа. Вижте, това е най-доброто за вас. Не сте в състояние да…

— Дойдох в тази болница по собствено желание, защото исках да разбера какво не ми е наред.

— Взели сте правилното решение, а ние имаме намерение да направим точно това — да разберем каква е причината да се откъснете от реалността и да ви назначим лечение, което да ви излекува.

Кръвното ми налягане се повишава на монитора. Не искам да задействам отново алармата. Затварям очи и си поемам дълбоко въздух. Изпускам го. Поемам си отново. Нивата спадат.

— Значи смятате да ме вкарате в гумена стая, без колан, без остри предмети и да ме лекувате, като ме направите лигавеща се кукла?

— Не е така. Дойдохте в тази болница, защото искахте да се оправите, нали? Е, това е първата стъпка. Искам да ми имате доверие.

Спрингър става от стола и го отнася отново под телевизора.

— Просто си почивайте, Джейсън. Полицията скоро ще дойде и след като приключат, ще ви отведем в „Чикаго Рийд“.

Лекарката си заминава и веднага бивам налегнат от безброй въпроси.

Ами ако всичките ми спомени и убеждения, които ме изграждат като човека, който съм — професията ми, Даниела, синът ми — не са нищо повече от някакъв бъг в сивото вещество между ушите ми? Ще продължа ли да се боря, за да бъда човекът, който смятам, че съм? Или ще се откажа от него и от всичко, което обичам, и ще пристъпя в кожата на тази личност, която този свят иска да бъда?

Какво следва, ако наистина съм си изгубил ума?

Ами ако всичко, което знам, е грешно?

Не. Спри.

Не губя разсъдъка си.

Има следи от медикаменти в кръвта ми и синини по цялото ми тяло. Ключът ми отвори вратата на онази къща, която не е моята. Нямам мозъчен тумор. Има следа от халката ми на безименния пръст. Намирам се в болнична стая и всичко това наистина се случва.

Не мога да си позволя да мисля, че съм луд.

Мога да си позволя единствено да реша този проблем.

* * *

Вратите на асансьора се отварят във фоайето и аз бързо минавам покрай двама мъже в евтини костюми и мокри палта. Приличат на ченгета и когато влизат в кабината и ме поглеждат, веднага си задавам въпроса дали са дошли за мен.

Прекосявам чакалнята и се насочвам към автоматичните врати. Тъй като не съм под охрана, не ми е толкова трудно да се измъкна, колкото очаквах. Просто се облякох, изчаках коридорът да се изпразни и минах покрай стаята на сестрите, без никой да ме забележи.

Стигам до изхода. Очаквам всеки момент да завият аларми, някой да изкрещи името ми и отнякъде да се появят охранители.

Съвсем скоро вече съм навън под дъжда. Ранна вечер е. Трафикът е доста натоварен, което ми подсказва, че часът е около шест.

Слизам бързо по стълбите, тръгвам по тротоара и не забавям крачка, докато не изминавам цяла пресечка.

Поглеждам през рамо.

Никой не ме следи, поне доколкото мога да преценя.

Единственото, което виждам, е море от чадъри.

Бързо ставам вир-вода.

Нямам представа къде отивам.

Спирам се до някаква банка и заставам под свода на входа й. Отпускам се на гранитната колона и известно време наблюдавам преминаващите хора.

Изваждам щипката с парите от джоба на панталона си. Таксито от миналата вечер е ощетило сериозно скромното ми богатство. Останали са ми само 182 долара, а кредитните ми карти са безполезни.

Не мога да се прибера у дома, но наблизо в квартала ми има евтин хотел, който е само на няколко пресечки от къщата ми. Достатъчно противен е, за да ме накара да повярвам, че мога да си позволя стая в него.

Отново се връщам под дъжда.

С всяка минута става все по-тъмно.

И по-студено.

Поради липсата на връхна дреха само след две пресечки вече съм подгизнал целият.

* * *

„Дейс Ин“ се намира от другата страна на улицата, на която е разположен моят бар „Вилидж Тап“. Само дето сега не е там. Навесът е в друг цвят и цялата фасада изглежда скъпарска. Тук се предлагат луксозни апартаменти. Дори виждам портиер с чадър на тротоара, който се опитва да извика такси на една жена в черно палто.

На правилната улица ли съм?

Хвърлям поглед на любимия ми бар на ъгъла.

На предния прозорец трябва да има неонов знак, на който пише „Вилидж Тап“, но вместо него има тежък дървен панел с месингови букви, закачен за стълб, който се върти над входа и скърца на вятъра.

Продължавам да вървя, дори забързвам крачка, но дъждът е толкова силен, че влиза право в очите ми.

Минавам покрай…

Шумни таверни.

Ресторанти, които се подготвят за навалицата от посетители — на всяка маса са наредени чаши за вино и сребърни прибори върху бели памучни покривки, а сервитьорите запомнят новите специалитети.

Едно кафене, което не разпознавам, е изпълнено от шума на еспресо машина, която мели кафе.

Любимият италиански ресторант на двама ни с Даниела изглежда по абсолютно същия начин и ми напомня, че не съм хапвал нищо почти двайсет и четири часа.

Въпреки това продължавам да вървя.

Докато дори чорапите ми не подгизват.

Докато не започвам да треперя неконтролируемо.

Докато не пада нощта и не се озовавам пред триетажен хотел с решетки на прозорците и с огромна грозна табела над входа:

ХОТЕЛ „РОЯЛ“

Влизам вътре и оставям локва вода върху пода, който прилича на шахматна дъска.

Не е каквото очаквах. Не е долнопробен и мръсен в лошия смисъл на думата. Просто е позанемарен. Времето му отдавна е минало. Прилича на дневната на баба ми и дядо ми в разнебитената им ферма в Айова. Сякаш мебелите са тук от хиляда години, замръзнали във времето, докато останалата част от света е продължила напред. Във въздуха се носи миризмата на мухъл, а от високоговорителите на скрита аудиосистема звучи музиката на някакъв бигбенд. Нещо от 40-те години.

Старият, облечен в смокинг рецепционист въобще не обръща внимание на външния ми вид. Просто взема влажните банкноти на стойност 95 долара и ми подава ключовете на стая на третия етаж.

Кабината на асансьора е претъпкана и през цялото време се гледам в бронзовите врати, докато пътуваме нагоре — шумно и с грацията на дебелак, който се катери по стълбите до третия етаж.

На средата на мрачния коридор, в който едва могат да се разминат двама души, намирам стаята си и се мъча да отключа старомодната ключалка с ключа си.

Не е кой знае какво.

Единично легло с метална рамка и издънен матрак.

Баня с размерите на килер.

Скрин.

Телевизор с кинескоп.

До прозореца, от другата страна на който свети нещо, има стол.

Заобикалям леглото, дърпам завесата и поглеждам навън. Пред очите ми се открива неоновият знак на хотел, който е достатъчно близо, за да видя капките дъжд върху него.

На тротоара долу, облегнат на уличната лампа, стои някакъв мъж. От цигарата му, чието огънче проблясва и потъмнява в мрака под шапката му, се издига дим.

Мен ли чака?

Може би съм параноичен, но отивам до вратата, проверявам дали съм я заключил и слагам веригата.

Събувам си обувките, събличам се и се подсушавам с единствената кърпа.

Най-хубавото нещо в стаята е старият метален радиатор под прозореца. Усилвам го до максимум и приближавам ръцете си до него, за да се възползвам от струящата топлина.

Слагам мокрите си дрехи на облегалката на стола и го приближавам до радиатора.

В чекмеджето до леглото намирам Библия и телефонен указател на Чикаго.

Изпъвам се на скърцащото легло, отивам на буквата „Д“ и започвам да търся фамилията си.

Бързо намирам правилната страница.

Джейсън А. Десън.

Адресът е същият.

Номерът е същият.

Вдигам слушалката на телефона и набирам домашния си.

Звъни четири пъти и се включва гласовата поща:

— Здравейте, вие се свързахте с Джейсън, е, не точно, защото всъщност ме няма вкъщи, за да приема обаждането ви. Това е само запис. Знаете какво да направите.

Затварям преди сигнала.

Това не е нашето записано съобщение.

Усещам как лудостта отново ме завзема, заплашва да ме пречупи и да ме строши на милиони парчета.

Бързо я разкарвам и се връщам към новата си мантра.

Не мога да си позволя да мисля, че съм луд.

Мога да си позволя единствено да реша този проблем.

Експерименталната физика — по дяволите, цялата наука — има за цел да разрешава проблеми. Въпреки това не всички може да бъдат решени наведнъж. Винаги има някой по-голям, по-всеобхватен въпрос — голямата цел. Ако бъдеш погълнат от чудовищните му размери, бързо губиш фокус.

Важното е да се захванеш с малките проблеми. Онези, с които можеш да се справиш. Да изградиш здрава основа, на която да застанеш. След като си го сторил, с малко повече късмет мистерията на големия въпрос ще бъде разрешена. Като да се върнеш бавно назад в процеса на един фотомонтаж и да видиш как крайното изображение се разпада на частите си.

Трябва да се откъсна от страха, параноята и ужаса и просто да атакувам този проблем, все едно се намирам в лаборатория. Ще отговарям на въпросите един по един.

Първо ще построя здрава основа, на която да стъпя.

Мащабният въпрос, който ме тормози, гласи: Какво се случи с мен? Няма начин да му отговоря. Поне не още. Имам някакви съмнения, разбира се, но съмненията водят до предразсъдъци, а предразсъдъците не водят до истината.

Защо Даниела и Чарли не бяха в къщата ни миналата вечер? Защо домът ни изглеждаше така, сякаш живея сам?

Не, този въпрос е прекалено голям, прекалено комплексен. Трябва да стесня полето на информация.

Къде са Даниела и Чарли?

Така видът му е по-добре, но трябва още да го редуцирам. Даниела ще знае къде е синът ни.

Трябва да започна от тук: Къде е Даниела?

Скиците, които миналата вечер видях по стените на къщата, която не е моята, са нарисувани от Даниела Варгас. Подписала ги е с моминското си име. Защо?

Вдигам безименния си пръст на неоновата светлина, която влиза през прозореца.

Вдлъбнатината от халката ми я няма.

Била ли е някога там?

Откъсвам един висящ от завесата конец и го завързвам на пръста си, за да ми послужи като връзка със света и живота, които познавам.

Вземам отново телефонния указател и отгръщам на буквата „В“. Намирам само една жена с името „Даниела Варгас“. Откъсвам цялата страница и набирам номера й.

Познатият ми до болка глас ме кара да се развълнувам, макар записаното съобщение да ме обърква.

— Свързахте се с Даниела. В момента рисувам. Оставете съобщение. Чао.

* * *

След около час дрехите ми са топли и почти сухи. Измивам се, обличам се и слизам по стълбите до лобито.

Навън духа вятър, но дъждът е отслабнал.

Пушещият до уличната лампа си е отишъл.

Вие ми се свят от глад.

Минавам покрай няколко ресторанта, докато стигам до един, който няма да погълне всичките ми финанси — хубава и мръсна пицария, която сервира огромни парчета пица. Вътре няма места, затова оставам вън на тротоара. Тъпча от храната в устата си и се чудя дали наистина е толкова вкусна, или просто съм гладен като вълк.

Адресът на Даниела е в Бъктаун. Останали са ми 75 долара и някакви монети. Мога да си повикам такси, но смятам да повървя.

Навсякъде има пешеходци и коли, което подсказва, че е петък вечерта. Въздухът е изпълнен с енергия.

Насочвам се на изток, за да открия съпругата си.

* * *

Сградата на Даниела е от жълта тухла. Тя е покрита с бръшлян, станал червеникавокафяв от наскорошния студ. Домофонната система е старомодна и бързо намирам моминското й име на втория ред.

Натискам звънеца три пъти, но никой не отговаря.

През високите стъкла на вратата виждам жена във вечерна рокля и палто. Токчетата й тракат по коридора. Отдръпвам се и се обръщам, когато вратата се отваря.

Жената говори по телефона и от миризмата на алкохол, която ме залива, когато минава покрай мен, разбирам, че е започнала вечерта доста ентусиазирано. Не ме забелязва, докато слиза по стълбите.

Хващам вратата, преди да се затвори, и избирам стълбището пред асансьора до четвъртия етаж.

Вратата на Даниела е в края на коридора.

Почуквам и изчаквам.

Никой не ми отговаря.

Насочвам се към фоайето долу и се чудя дали не трябва просто да я изчакам да се върне. Ами ако е извън града? Какво ще си помисли, ако се върне и ме види да се навъртам около апартамента й като някакъв преследвач?

На излизане погледът ми е привлечен от едно табло с обяви, което е покрито с какви ли не реклами за изложби, представяния на книги и поетични четения.

В средата има огромен лист. Всъщност е плакат, който съобщава за изложбата на Даниела Варгас в галерия, на име „Сексапил“.

Спирам се и потърсвам датата.

Петък, 2 октомври.

Тази вечер.

* * *

Връщам се обратно на улицата, където отново вали.

Викам си такси.

Галерията се намира на дванайсет пресечки от тук. Нервите ми се опъват до краен предел, когато минаваме по Деймън авеню. Навсякъде е пълно с таксита.

Зарязвам своето и се присъединявам към голямата тълпа, която марширува през ледения дъжд.

„Сексапил“ е стар склад, превърнат в галерия, а опашката на чакащите да влязат, е внушителна.

След четиридесет и пет студени и неприятни минути, най-накрая се скривам от дъжда, плащам 15 долара вход и заедно с още десетина души сме допуснати в антре, в което имената на Даниела са изписани на стената с гигантски букви в стил графити.

През петнайсетте ни години на съвместен живот съм присъствал на много изложби със съпругата си, но никоя от тях не е била като тази.

Слаб, брадат мъж се появява през една скрита врата.

Светлините притъмняват.

— Аз съм Стив Конкъли — представя се той, — продуцентът на това, което предстои да видите. — Мъжът откъсва найлонова торбичка от диспенсъра до вратата. — Сложете телефоните си тук. Ще си ги получите на излизане.

Торбичката минава през всички ни.

— Искам да ви помоля да направите нещо през следващите десет минути от живота си. Художничката желае да забравите предубежденията си и да се опитате да преживеете творбите й емоционално. Добре дошли на „Оплитането“!

Конкъли взема торбичката с телефони и отваря вратата.

Аз съм последен.

За момент групата ни се озовава в тъмно и тясно пространство, което е погълнато от пълен мрак, когато вратата зад нас се затваря. Бързо осъзнаваме, че се намираме в огромен склад.

Вниманието ми е насочено нагоре към светлините над нас.

Звезди.

Изглеждат плашещо истински и като че ли тлеят.

Някои са близо, други са далече и от време на време някоя пронизва празнотата.

Поглеждам онова, което е пред нас.

Някой от групата ни измърморва:

— О, боже мой.

Това е лабиринт от плексиглас, който поради някаква зрителна измама изглежда безкраен под тази вселена от звезди.

През панелите преминават вълни от светлина.

Групата ни тръгва напред.

Лабиринтът има пет входа. Заставам в средата и наблюдавам как всеки поема по различна пътека.

През цялото време ни съпътства някакъв тих звук, който привлича вниманието ми — не е музика, а по-скоро бял шум, като от телевизор, на който няма програма.

Избирам си пътека и тръгвам по нея. Влизам в лабиринта и прозрачността веднага изчезва.

Плексигласът е погълнат от ослепителна светлина, дори под краката ми.

Само след минута на панелите се появяват свързани изображения.

Раждане — бебе пищи, а майка му плаче от радост.

Осъден човек рита и драпа на края на примката.

Снежна буря.

Океан.

Пустиня.

Продължавам по пътеката.

Стигам задънени улици.

Завои, които не водят доникъде.

Изображенията се появяват все по-бързо и по-бързо.

Смачкани останки от катастрофирала кола.

Двойка в разгара на страстен секс.

Гледната точка на пациент на носилка в болничен коридор, над който са надвиснали сестри и доктори.

Кръст.

Буда.

Знакът за мир.

Ядрена експлозия.

Светлините изгасват.

Звездите се завръщат.

Отново мога да виждам през плексигласа, само дето сега има някакъв дигитален филтър върху прозрачните панели — статичен шум, пълзящи насекоми и падащ сняг.

Другите в лабиринта изглеждат като силуети в пустош.

Въпреки объркването и страха от последните двайсет и четири часа, или вероятно точно заради тях, изложбата ме удря здраво.

Макар да виждам останалите в лабиринта, нямам чувството, че се намираме в едно помещение, дори в едно пространство.

Изглеждат ми много далече, в свои собствени светове, изгубени в свои собствени вектори.

За момент ме наляга неприятното чувство за загуба.

Не е тъга или болка, а нещо по-примитивно.

Последвано е от ужаса на безграничното безразличие, което ни заобикаля.

Не знам дали всичко това е преднамерено, дали такава е била целта на Даниела с тази изложба, но определено ми действа по този начин.

Всички просто се лутаме в тундрата на нашето съществуване, приписваме стойност на безполезното, а всичко, което обичаме и мразим, всичко, в което вярваме, за което се борим и за което бихме убили и умрели, е също толкова безсмислено, колкото изображенията върху плексигласа.

На изхода от лабиринта се изправяме пред една последна поредица от образи — мъж и жена държат малката ръчичка на детето си, докато бягат нагоре по тревист хълм под чисто, синьо небе — върху които бавно се материализират буквите:

Нищо не съществува.

Всичко е сън.

Бог — човекът — светът — слънцето, луната, пустошта от звезди — сън, всичко е сън, те не съществуват. Нищо не съществува, освен празно пространство — и ти… Но ти не си ти — ти нямаш тяло, нямаш кръв, нямаш кости, не си нищо друго освен една мисъл.

Марк Твен

Озоваваме се в друго антре, където групата се е събрала около найлоновата торбичка с телефоните ни.

Продължаваме напред в огромна, добре осветена галерия с излъскан дървен под, с картини по стените, трио цигулари… и една жена с прекрасна черна рокля, която стои на подиум и говори на присъстващите.

Необходими са ми цели пет секунди, за да позная Даниела.

Направо сияе. В едната си ръка държи чаша с вино, а с другата ръкомаха.

— … е най-невероятната нощ. Благодарна съм на всички ви, че дойдохте, за да подкрепите новия ми проект. Това означава всичко за мен.

Даниела вдига чашата си.

— ¡Salud!

Присъстващите й отговарят „Наздраве!“ и докато всички отпиват, се приближавам до нея.

Тя е направо наелектризираща, толкова е изпълнена с живот, че се налага да се възпра, за да не й извикам. Това е енергичната Даниела, която срещнах за първи път преди петнайсет години, преди цял един живот. Рутината, щастието, депресията, компромисите я промениха в жената, която сега споделя постелята ми — в невероятната майка и съпруга, която винаги ще се бори с онова, което е можело да бъде.

Моята Даниела носи едно бреме и дистанция в погледа си, които понякога ме плашат.

Тази Даниела е свикнала да постига своето.

Намирам се на по-малко от три метра от нея, сърцето ми бие като лудо, чудя се дали ще ме забележи и тогава…

Погледите ни се срещат.

Очите й се разширяват, а устата й се отваря. Не мога да преценя дали е ужасена, радва се или е изненадана да ме види.

Даниела си проправя път през тълпата, увива ръце около врата ми и ме стиска здраво.

— О, божичко, не мога да повярвам, че дойде. Всичко наред ли е? Чух, че си напуснал страната и че те нямало.

Не знам как да отговоря, затова просто отвръщам:

— Е, сега съм тук.

Даниела не си е слагала парфюм от години, но тази вечер има и мирише на Даниела без мен, на Даниела, преди отделните ни миризми да се слеят в нас.

Не искам да я пускам, имам нужда от допира й, но тя се отдръпва.

— Къде е Чарли? — питам аз.

— Кой?

— Чарли.

— За кого говориш?

Нещо вътре в мен се свива.

— Джейсън?

Тя не знае кой е синът ни.

Въобще имаме ли такъв?

Чарли съществува ли?

Разбира се, че съществува. Присъствах на раждането му. Държах го в ръцете си десет секунди, след като се появи на този свят.

— Всичко наред ли е? — пита Даниела.

— Да. Тъкмо излязох от лабиринта.

— Какво мислиш?

— Едва не се разплаках.

— Всичко това си ти — казва тя.

— Какво имаш предвид?

— Сещаш ли се за разговора ни отпреди година и половина? Когато дойде да ме видиш? Ти ме вдъхнови, Джейсън. Мислех за теб всеки ден, в който творях. Мислех за онова, което каза. Не видя ли посвещението?

— Не, къде беше?

— На входа на лабиринта. То е за теб. Посветих изложбата на теб. Опитвах се да ти се обадя. Исках да си специалният ми гост, но никой не успя да те открие. — Даниела се усмихва. — Но сега си тук. Това е най-важното.

Сърцето ми бие изключително силно, а помещението заплашва да се завърти. Раян Холдър застава до Даниела и увива ръка около талията й. Носи сако от туид, косата му е посивяла, по-блед е и не толкова във форма, колкото последния път, когато го видях през онази невъзможна вечер във „Вилидж Тап“, където празнува спечелването на наградата „Павия“.

— Я виж ти — казва Раян и се ръкува с мен. — Господин Павия. Самият той.

— Момчета, трябва да съм учтива и да разговарям с гостите — обяснява Даниела. — Джейсън, организирам тайно парти в апартамента ми след изложбата. Ще дойдеш ли?

— С удоволствие.

Тя бързо се изгубва в тълпата.

— Искаш ли питие? — пита Раян.

Господи, да.

Галерията се е погрижила за всичко необходимо — облечени в смокинг сервитьори носят подноси с ордьоври и шампанско, а в далечната част на помещението под триптих от автопортрети на Даниела има бар.

Барманът налива уиски на двама ни — „Макалън“, дванайсетгодишно — в пластмасови чаши.

— Знам, че се справяш добре, но тези питиета са от мен — настоява Раян.

Толкова е странно — липсват му арогантността и самодоволството на човека, с когото се видях миналата вечер в любимия ми бар.

Вземаме уискитата си и си намираме спокойно кътче, далече от тълпата, образувала се около Даниела.

Наблюдаваме как залата се пълни с все повече и повече хора, които излизат от лабиринта.

— Как са нещата при теб? — питам аз. — Мисля, че ти изгубих дирите.

— Преместих се в Чикагския университет.

— Поздравления. Значи преподаваш?

— Клетъчна и молекулярна невронаука. Също така се занимавам с едно доста интересно изследване, което включва префронталния кортекс.

— Звучи ми вълнуващо.

Раян се навежда над мен.

— Ако трябва да бъде честен, мелницата за слухове се е задействала и работи на пълни обороти. Цялото общество говори. Хората казват… — приятелят ми снижава глас, — че си се пречупил и си си изгубил ума. Че си в гумена стая някъде. Че си мъртъв.

— Ето ме. Съвсем добре съм си и все още дишам.

— Значи, онова съединение, което направих за теб… предполагам, че е проработило?

Опулвам се насреща му, нямам представа за какво ми говори и когато не му отговарям веднага, Раян продължава:

— Добре, разбирам. Затрупали са те с безброй договори за поверителност.

Отпивам от питието си. Все още съм гладен и алкохолът стига много бързо до главата ми. Когато поредният сервитьор минава покрай нас, грабвам три ордьовъра от сребърния му поднос.

Нещо тормози Раян и не го оставя на мира.

— Виж, нямам намерение да хленча — започва той, — но мисля, че свърших доста работа за теб и „Велосити“, която остана на тъмно. Двамата с теб имаме дълга история. Разбирам, че се намираш на върха на кариерата си, но не знам… мисля, че получи каквото искаше от мен, и…

— Какво?

— Забрави.

— Не, моля те.

— Искам да ти кажа, че можеше да покажеш малко повече уважение към стария си съквартирант.

— Какво е това съединение, което спомена?

Раян ме поглежда със зле прикрито отвращение.

— Майната ти.

Стоим в ъгъла, докато залата бавно се пълни с хора.

— Двамата заедно ли сте? — питам аз. — Ти и Даниела?

— Един вид — отговаря той.

— Какво означава това?

— Виждаме се от известно време.

— Винаги си си падал по нея, нали?

Раян просто се ухилва.

Оглеждам тълпата и намирам Даниела. Тя се е изпънала като струна. Заобиколена е от репортери с бележници, които пишат като луди, докато говори.

— И как е? — питам, макар да не съм сигурен дали искам да чуя отговора. — Ти и моята… и Даниела.

— Невероятна е. Тя е жената на мечтите ми.

Раян се усмихва енигматично и през следващите три секунди ми се иска да го убия.

* * *

В един сутринта седя на дивана в апартамента на Даниела и я гледам, докато изпраща последните си гости. Изминалите няколко часа са истинско предизвикателство за мен — да се опитвам да водя някакви полусмислени разговори с приятелите й изкуствоведи, докато чакам да остана насаме с нея. Очевидно този момент няма да настъпи скоро, тъй като Раян Холдър, мъжът, който спи със съпругата ми, все още не си е тръгнал, и когато се разполага в кожения фотьойл срещу мен, имам чувството, че се приготвя да прекара нощта тук.

Отпивам от малцовото уиски в чашата с лед. Не съм пиян, но главата ми е приятно замаяна. Алкохолът ми служи като успокояващ буфер между психиката ми и тази заешка дупка, в която съм попаднал.

Тази страна на чудесата претендира да бъде моят живот.

Чудя се дали Даниела иска да си ходя, дали съм от онези гости, които никога не знаят кога е време да си вървят.

Тя затваря вратата и слага веригата.

Изритва обувките си на високи токчета, затътря се до дивана и се стоварва върху него с думите:

— Каква нощ само.

Даниела отваря чекмеджето на масата до дивана и изважда запалка и бонг от него.

Тя отказа тревата, когато забременя с Чарли, и никога не се завърна към нея. Наблюдавам я как си дърпа от бонга и след това ми го подава. Едва ли тази вечер може да стане по-странна, така че защо не?

Съвсем скоро и тримата сме надрусани и просто седим в тишината на апартамента, чиито стени са покрити с еклектично^[1] изкуство.

Даниела дърпа щорите на огромния южен прозорец, който служи като украса на дневната, а зад него центърът на града е един блестящ спектакъл.

Раян подава бонга на съпругата ми и докато тя го зарежда отново, старият ми съквартирант се отпуска на фотьойла и се вторачва в тавана. Постоянно облизва зъбите си и това ме кара да се засмея, защото добре познавам този тик още от времето преди да завършим, прави го, когато пуши трева.

Поглеждам през прозореца към всички светлини навън.

— Колко добре ме познавате вие двамата? — питам аз.

Това определено привлича вниманието им.

Даниела оставя бонга на масата и се обръща на дивана с лице към мен. Коленете й са свити до гърдите й.

Раян се ококорва. Изправя се във фотьойла.

— Какво искаш да кажеш? — пита Даниела.

— Имаш ли ми доверие?

Тя се пресяга и ме докосва по ръката. Чисто електричество.

— Разбира се, скъпи.

— Дори когато двамата не сме били в най-добри отношения, винаги съм уважавал почтеността и честността ти — заявява Раян.

Даниела изглежда обезпокоена.

— Всичко наред ли е?

Не бива да го правя. Наистина не бива да го правя. Но го правя.

— Да разгледаме нещо хипотетично — започвам аз. — Човек на науката, професор по физика, живее тук, в Чикаго. Не е толкова успешен, колкото винаги е искал, но е щастлив, доволен от живота си и женен… — Поглеждам Даниела и се сещам как я описа Раян в галерията. — … за жената на мечтите си. Двамата имат син. Имат добър живот. Една вечер този мъж отива в един бар, за да се види със стар приятел, със състудент от колежа, който наскоро е спечелил престижна награда. След като си тръгва, нещо се случва. Така и не успява да се прибере. Похитен е. Случилото се е малко неясно за него, но когато отново идва в съзнание, се озовава в някаква лаборатория в южната част на Чикаго и всичко се е променило. Къщата му е различна. Вече не е професор. Също така не е женен за тази жена.

— Искаш да кажеш, че той си мисли, че тези неща са се променили, или че наистина са се променили? — пита Даниела.

— Искам да кажа, че от неговата перспектива това не е неговият свят.

— Този човек има мозъчен тумор — предполага Раян.

Поглеждам стария си приятел.

— Магнитно-ядреният резонанс казва „не“.

— Навярно тогава някой му обърква главата. Разиграва му сложна шега, която засяга всички аспекти от живота му. Мисля, че гледах един подобен филм преди време.

— За по-малко от осем часа вътрешността на къщата му е изцяло променена. Нямам предвид, че просто са сменени картините по стените. Нови уреди. Нови мебели. Ключовете на лампите дори са различни. Никоя шега не може да бъде толкова сложна. А и какъв е смисълът от такава? Това е просто един нормален човек. Защо му е на някого да се занимава с него?

— Значи е луд — продължава с предположенията Раян.

— Не съм.

В апартамента настъпва тишина.

Даниела ме хваща за ръката.

— Какво се опитваш да ни кажеш, Джейсън?

Поглеждам я.

— По-рано тази вечер ми каза, че разговор, който сме водили, е вдъхновил тазвечерната ти изложба.

— Така е.

— Можеш ли да ми разкажеш повече за него?

— Не го ли помниш?

— Нито дума.

— Как е възможно това?

— Моля те, Даниела.

Следва дълга пауза, през която тя търси очите ми, вероятно за да се увери, че съм сериозен.

Най-накрая започва:

— Мисля, че беше пролет. Не се бяхме виждали от известно време и не бяхме разговаряли сериозно, откакто пътищата ни се разделиха преди толкова много години. Разбира се, следях успеха ти. Винаги съм се гордяла много с теб. Както и да е, една вечер се появи в студиото ми. От нищото. Каза, че си си мислил за мен напоследък. В началото сметнах, че искаш да се пробваш със стара любов, но беше нещо различно. Наистина ли не помниш нищо?

— Сякаш никога не ми се е случвало.

— Заговорихме се за работата ти, за секретния проект, в който участваш. Ти ми каза, помня думите ти много ясно, че вероятно повече няма да се видим. Тогава осъзнах, че не си дошъл, за да наваксаме за изгубеното време, а за да се сбогуваме. Каза ми, че животът ни е изцяло изплетен от изборите, които правим, и че си се провалил в някои от тях, но най-вече си се провалил с мен. Каза, че съжаляваш за всичко. Беше много емоционален. Тръгна си и отново те видях едва тази вечер. Искам да те питам нещо.

— Добре.

Малко съм замаян заради алкохола, тревата и опитите да осмисля думите й.

— Когато ме видя тази вечер, първото нещо, което ме попита, е дали знам къде е Чарли. Кой е той?

Едно от нещата, които обичам най-много в Даниела, е нейната честност. Тя има директна връзка от сърцето до устата си. Няма филтри, които да й пречат да говори онова, което мисли. Не е коварна и лукава. Не увърта.

Поглеждам я в очите, осъзнавам, че е напълно искрена, и едва не се пречупвам.

— Няма значение — отговарям аз.

— Очевидно има. Не сме се виждали година и половина и това е първото нещо, което ме попита.

Довършвам питието си и схрусквам последните парченца лед между кътниците си.

— Чарли е нашият син.

Цветът се оттича от лицето й.

— Чакай малко — намесва се рязко Раян. — Мислех, че просто водим наркомански разговор. Какво става тук? — Поглежда Даниела и мен. — Това някаква шега ли е?

— Не.

— Нямаме син, наясно си с това. Не сме били заедно от петнайсет години. Знаеш го, Джейсън. Знаеш го.

Предполагам, че сега е моментът да я убедя. Знам толкова много за тази жена — тайни от детството й, които ми разкри през последните пет години от брака ни. Опасявам се обаче, че тези „откровения“ може да се обърнат срещу мен. Притеснявам се, че няма да ги приеме като доказателство, а като някакъв трик. Евтин номер. Предполагам, че най-добрият начин да й разкрия всичко е, като й кажа истината.

— Ето какво ми е известно, Даниела — започвам аз. — Двамата с теб живеем в къщата ми в Логан Скуеър. Имаме син на четиринайсет, на име Чарли. Аз съм посредствен професор в „Лейкмонт“. Ти си невероятна съпруга и майка, която пожертва кариера в изкуството, за да си останеш у дома. А ти, Раян, си известен учен в невронауката. Ти спечели наградата „Павия“. Ти изнасяш лекции по цял свят. Знам, че това ти звучи много шантаво, но нямам мозъчен тумор, никой не си играе с мен и не съм си изгубил ума.

Раян се засмива, но определено го е обзело безпокойство.

— Да предположим, за доброто на този спор, че всичко, което казваш, е истина. Или поне, че вярваш в него. Неизвестната променлива в историята е върху какво си работил през последните няколко години. Какъв е този твой таен проект. Какво можеш да ни кажеш за него?

— Нищо.

Раян става на крака.

— Тръгваш ли си? — пита го Даниела.

— Късно е. А и се наслушах на глупости.

— Раян, не че не искам да ти отговоря. Просто не мога. Не помня нищо. Аз съм професор по физика. Събудих се в онази лаборатория и всички смятаха, че съм техният човек, но не съм.

Приятелят ми взема шапката си и се насочва към вратата.

На половината път се обръща и ме поглежда.

— Не си добре. Нека те отведа в някоя болница.

— Вече бях там. Няма да се върна.

Обръща се към Даниела.

— Искаш ли да го накарам да си върви?

Тя ме поглежда и обмисля какво да отговори — чуди се дали иска да остане насаме с един луд. Какво ще правя, ако сметне, че ми няма доверие?

Най-накрая поклаща глава.

— Не, всичко е наред.

— Раян, какво съединение си направил за мен? — питам аз.

Приятелят ми ме поглежда злобно. За момент си мисля, че ще ми отговори. Напрежението се отцежда от лицето му, сякаш се чуди дали съм луд, или съм просто един надрусан задник.

Накрая стига до някакво заключение.

Лицето му отново става изключително сериозно.

— Лека нощ, Даниела — изрича с леден глас той.

Обръща се.

Заминава си.

Затръшва вратата след себе си.

* * *

Даниела влиза в гостната, облечена с йога панталон и потник. Носи чаша с чай.

Аз си взех душ.

Не се чувствам по-добре, но поне съм по-чист, премахнал съм миризмата на болница от себе си.

Седнал съм на ръба на леглото. Даниела ми подава чашата.

— От лайка е.

Обвивам с ръце топлата керамика.

— Не е нужно да го правиш. Имам къде да отида — казвам аз.

— Оставаш тук. Точка.

Пропълзява покрай краката ми и сяда до мен, като обляга гръб на таблата на леглото.

Отпивам от чая.

Той е топъл, приятен и не много сладък.

Даниела вдига поглед.

— Какво ти казаха, че не е наред, когато отиде в болницата?

— Не знаеха. Искаха да ме приемат.

— В психиатрия?

— Да.

— Но ти не се съгласи?

— Не, тръгнах си.

— Искали са да те пратят против волята ти.

— Да.

— Сигурен ли си, че това не е най-доброто за теб в този момент, Джейсън? Имам предвид, какво би си помислил ти, ако някой ти каже нещата, които каза на мен?

— Че си е изгубил ума. Но ще съм в грешка.

— Тогава ми сподели какво смяташ, че се случва с теб?

— Не съм напълно сигурен.

— Но ти си учен. Трябва да имаш теория.

— Не разполагам с достатъчно информация.

— Какво ти нашепват инстинктите ти?

Отпивам отново от чая от лайка и се наслаждавам на топлината, която потича в гърлото ми.

— Всички живеем ден за ден, слепи за факта, че сме част от много по-огромна и странна реалност, отколкото можем да си представим.

Даниела взема ръката ми в своите и макар че това не е Даниела, която познавам, не мога да скрия колко безумно обичам тази жена, дори тук и сега, в това легло, в този грешен свят.

Поглеждам испанските й очи, които са оцъклени и напрегнати. Необходима е цялата ми воля, за да държа ръцете си далече от нея.

— Страхуваш ли се? — пита тя.

Спомням си мъжа, който ме държа на мушката на оръжието си. Лабораторията. Екипът, който ме последва до къщата ми и се опита да ме залови. Онзи тип, който пушеше цигара под хотелската ми стая. На върха на всички елементи на моята идентичност и тази реалност, които не се връзват едни с други, отвъд тези стени съществуват много реални хора, които искат да ме открият.

Които са ме наранявали преди и вероятно ще го направят отново.

Хрумва ми една отрезвителна мисъл — дали могат да ме намерят тук? Поставих ли Даниела в опасност?

Не.

Ако тя не е съпругата ми, ако е просто приятелка отпреди петнайсет години, защо му е на някой да я следи?

— Джейсън? Страхуваш ли се? — пита ме отново Даниела.

— Много.

Тя се пресяга и нежно докосва лицето ми.

— Имаш синини.

— Не знам как са се озовали там.

— Разкажи ми за него.

— За кого?

— Чарли.

— Сигурно е много странно за теб.

— Не мога да се преструвам, че не е.

— Е, както вече ти казах, той е на четиринайсет. Почти на петнайсет. Рожденият му ден е на двайсет и първи октомври. Роди се преждевременно в „Мърси“, в Чикаго. Тежеше само деветстотин грама. Нуждаеше се от много грижи през първата година, но се бори през цялото време. Сега е силен и здрав и е висок почти колкото мен.

В очите на Даниела се събират сълзи.

— Косата му е черна като твоята и има чудесно чувство за хумор. Много добър ученик е. Много здравомислещ е, като майка си. Обича да чете японски комикси и да кара скейтборд. Обожава да рисува своите шантави пейзажи. Не е прекалено рано да кажа, че има твоето око за тези неща.

— Стига.

— Какво?

Даниела затваря очи, сълзите се отронват от краищата на клепачите й и потичат по бузите.

— Ние нямаме син.

— Заклеваш ли се, че нямаш никакъв спомен за него? — питам аз. — Наистина ли това не е някаква игра? Ако ми кажеш сега, просто ще…

— Джейсън, разделихме се преди петнайсет години. Е, ако трябва да съм точна, ти скъса с мен.

— Това не е вярно.

— Предния ден ти казах, че съм бременна. Трябваше ти време да помислиш. Дойде в апартамента ми и обясни, че това е било най-трудното решение, което ти се е налагало да вземеш, но проучването ти било по-важно, благодарение на него си щял да спечелиш онази голяма награда. Обясни ми, че ще прекараш следващата година от живота си в Чиста стая и че съм заслужавала нещо по-добро. Че нашето дете заслужавало нещо по-добро.

— Не така се случиха нещата — заявявам аз. — Казах ти, че няма да е лесно, но че ще се справим. Оженихме се. Ти роди Чарли. Аз изгубих финансирането си. Ти се отказа от рисуването. Аз станах професор. Ти се превърна в майка на пълен работен ден.

— Въпреки всичко, ето ни тук сега. Не сме женени. Нямаме деца. Просто се появи на изложбата, която ще ме направи известна, и все пак си спечелил онази награда. Нямам представа какво е положението в главата ти. Може би спомените ти са объркани, но аз знам какво се случи.

Поглеждам парата, която се вдига от чая ми.

— Мислиш ли, че съм луд? — питам аз.

— Нямам представа, но определено не си добре.

Даниела ме поглежда с добре познатото ми състрадание, което е важна част от същността й.

Докосвам завързания на безименния ми пръст конец, сякаш е някакъв талисман.

— Виж, може и да вярваш на нещата, които ти говоря, може и да не им вярваш, но искам да знаеш, че аз им вярвам. Никога не бих те излъгал.

Това е възможно най-сюрреалистичният момент, който съм изпитвал, откакто се събудих в онази лаборатория — намирам се седнал на леглото в гостната на апартамента на жената, която е моя съпруга, но в същото време не е, говорим си за сина, който очевидно никога не сме имали, и за живота, който не е нашият.

* * *

Събуждам се сам в леглото по средата на нощта, сърцето ми бие силно, мракът се върти, а устата ми е изключително суха.

За една дълга и ужасна минута нямам представа къде съм.

Не е заради алкохола или тревата.

Дезориентацията ми е много по-дълбока.

Увивам здраво завивките около себе си, но не мога да спра да треперя. Цялото тяло ме боли все повече и повече с всяка изминала секунда. Краката ми са схванати, а главата ми направо ще се пръсне.

* * *

Следващия път, в който отварям очи, стаята е осветена от дневна светлина. Даниела е наведена над мен. Изглежда притеснена.

— Целият гориш, Джейсън. Трябва да те заведа в Спешното.

— Ще се оправя.

— Не изглеждаш добре. — Тя поставя ледена кърпа на челото ми. — Сега как е?

— По-добре, но няма нужда да правиш това. Ще си хвана такси до хотела ми.

— Само се опитай да си тръгнеш.

* * *

Треската ми отминава в ранния следобед.

Даниела ми сготвя пилешка супа с нудли. Храня се седнал в леглото, а тя седи на един стол в ъгъла. Погледът в очите й е някак си далечен, това е поглед, който познавам много добре.

Изгубена е в мислите си, размишлява над нещо и не забелязва, че я гледам. Не искам да я зяпам, но не мога да сваля очи от нея. Тя си е моята Даниела, само дето…

Косата й е по-къса.

В по-добра форма е.

Носи грим и дрехите й — дънки и прилепнала тениска — я правят много по-млада от трийсет и деветте й години.

— Щастлива ли съм? — пита тя.

— Какво имаш предвид?

— В живота, който казваш, че споделяме… щастлива ли съм?

— Мислех, че не искаш да говорим на тази тема.

— Не можах да спя миналата вечер. Мислих само за това.

— Според мен си щастлива.

— Дори без изкуството ми?

— Определено ти липсва. Някои от старите ти приятели преуспяват и виждам как се радваш за тях, но също така съм наясно, че те боли. Точно както е при мен. Това е общото между нас, онова, което ни държи заедно.

— Искаш да кажеш, че и двамата сме загубеняци.

— Не, не сме.

— Щастливи ли сме? Имам предвид, заедно.

Оставям купичката със супа.

— Да. Минали сме през трудни моменти, както при всеки друг брак, но имаме син, дом, семейство. Ти си най-добрата ми приятелка.

Даниела ме поглежда право в очите и ме пита с дяволита усмивка:

— Как е сексуалният ни живот?

Изсмивам се.

— О, господи, наистина ли те накарах да се изчервиш? — учудва се тя.

— Да.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не съм го сторил, нали?

— Какво има, не е ли добър?

Даниела флиртува с мен.

— Не, чудесен е. Просто ме засрамваш.

Тя става и идва до леглото.

Сяда на края му и ме поглежда с тези нейни огромни и дълбоки очи.

— Какво си мислиш? — питам аз.

Даниела поклаща глава.

— Че ако не си луд или не се правиш на такъв, то проведохме най-шантавия разговор в човешката история.

* * *

Седя си в леглото и наблюдавам как дневната светлина си заминава от Чикаго.

Каквато и буря да е довела дъжда миналата нощ, вече я няма никаква, оставила е след себе си чисто и ясно небе. Докато се стъмва, светлината е красива и златиста.

Като златистото на Робърт Фрост.

Чувам тракането на тенджери в кухнята, отварянето и затварянето на шкафове и улавям подозрително познатия аромат на готвено месо, който се носи по коридора към гостната.

Ставам от леглото, стъпвам на горе-долу стабилни крака за първи път през този ден и се насочвам към кухнята.

Даниела слуша Бах, отворила е бутилка червено вино и е застанала до средния плот — реже лук с престилка и очила за плуване.

— Мирише невероятно — казвам аз.

— Би ли го разбъркал?

Отивам до котлона и вдигам капака на дълбока тенджера. Парата, която залива лицето ми, ме връща у дома.

— Как се чувстваш? — пита тя.

— Като различен човек.

— Значи, си… по-добре?

— Много по-добре.

Даниела готви традиционно испанско ястие — яхния от бобови с различни видове меса. Чоризо, панчета, кървавица. Моята Даниела го приготвя веднъж-дваж на година, обикновено на рождения ми ден или когато навън завали и единственото, което ни се прави, е да пием вино и да готвим заедно.

Разбърквам яхнията и отново я похлупвам с капака.

— Това е бобена яхния…

Прекъсвам я, преди да се усетя, че не бива да го правя:

— По рецепта на майка ти. Е, ако трябва да бъда по-точен, на нейната майка.

Даниела спира да реже. Поглежда ме.

— Чакам следващите задачи — казвам аз.

— Какво друго знаеш за мен?

— Виж, погледнато от моята гледна точка, сме заедно от петнайсет години. Така че знам почти всичко за теб.

— А от моята сме били заедно само два месеца и половина, и то преди цял един живот. Въпреки това знаеш, че тази рецепта е била предавана в семейството ми от поколение на поколение.

За момент в кухнята настъпва изключително неловка тишина.

Сякаш въздухът между нас е зареден с положителен заряд и жужи на честота, която е на ръба на възприятията ни.

— Ако искаш да ми помогнеш — казва най-накрая Даниела, — заеми се да приготвиш заливката на яхнията. Мога да ти кажа каква е, но вероятно вече я знаеш.

— Настърган чедър, кориандър и сметана?

Съпругата ми ме дарява с лека усмивка и повдига вежда.

— Както вече казах, знаеш я.

* * *

Вечеряме на масата до огромния прозорец. Пламъкът на свещта се отразява в стъклото, а отвъд него блестят брилянтните светлини на града — това е нашето лично съзвездие.

Храната е прекрасна, Даниела е красива на оскъдната светлина, а аз се чувствам с всичкия си за първи път, откакто се събудих в онази лаборатория.

В края на вечерята — чиниите ни са празни, както и втората бутилка с вино — тя се пресяга над масата и докосва ръката ми.

— Не знам какво се случва с теб, Джейсън, но се радвам, че дойде при мен.

Искам да я целуна.

Даниела ме прие, когато се изгубих.

Когато светът изгуби смисъла си.

Но не я целувам. Само стискам ръката й и казвам:

— Нямаш представа какво направи за мен.

Разчистваме масата, зареждаме съдомиялната и се заемаме с останалите чинии в мивката.

Аз ги мия. Даниела ги подсушава и ги прибира. Приличаме на стара женена двойка.

Ей така от нищото заявявам:

— Раян Холдър, а?

Тя спира да подсушава вътрешността на една тенджера и ме поглежда.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш?

— Не, просто…

— Какво? Той ти беше съквартирант, приятел. Не одобряваш ли?

— Винаги си е падал по теб.

— Ревнуваш ли?

— Разбира се.

— О, я порасни. Той е красив мъж.

Даниела се заема отново с подсушаването на съдовете.

— Колко е сериозно? — питам аз.

— Излизахме няколко пъти. Все още никой от нас не си е оставил четката за зъби в дома на другия.

— Е, мисля, че на него би му харесало да го стори. Изглежда ми доста хлътнал.

Даниела се ухилва.

— Как може да не е? Аз съм невероятна.

* * *

Лежа на леглото в гостната. Прозорецът е открехнат едва, за да може шумът на града да ме приспи.

Поглеждам навън към него, към този спящ колос.

Миналата вечер трябваше да отговоря на един прост въпрос: Къде е Даниела?

Намерих я — тя е успешна художничка, живее сама.

Никога не сме се женили, не сме имали син.

Освен ако не съм жертва на най-сложната шега на всички времена, всичко около Даниела потвърждава онова, с което се сблъсках през последните четиридесет и осем часа…

Това не е моят свят.

Дори когато тези пет думи прекосяват съзнанието ми, нямам представа какво точно означават или как да осмисля цялата им тежест.

Затова ги изричам отново.

Опитвам ги.

Искам да чуя как звучат.

Това не е моят свят.

* * *

Тихо почукване на вратата ме изважда от съня ми.

— Влез.

Даниела влиза и ляга в леглото до мен. Изправям се до седнало положение.

— Всичко наред ли е? — питам аз.

— Не мога да спя.

— Какво има?

Тя ме целува, но това не е съпругата ми след петнайсет години съвместен живот, а съпругата ми преди петнайсет години, когато я целунах за първи път.

Чиста енергия и контакт.

Лягам отгоре й и прокарвам ръце по вътрешността на бедрата й. Вдигам сатенената й нощница, но спирам.

— Защо спря? — пита Даниела, задъхана.

Едва не отговарям: Не мога да го направя, ти не си съпругата ми!, но това не е вярно.

Това е Даниела, единственото човешко същество в този ненормален свят, което ми помогна, и, да, може би се опитвам да се оправдая, но съм толкова объркан, разпердушинен, ужасѐн, отчаян, че не просто искам това, а се нуждая от него, както и тя.

Поглеждам я в очите, които блестят на светлината, прокрадваща се през прозореца.

Очи, в които можеш да се гмурнеш и да потънеш завинаги.

Тази Даниела не е майката на сина ми, не е съпругата ми, не сме създали семейство заедно, но въпреки това я обичам, и то не само онази версия, която съществува в главата и в миналото ми. Обичам жената в това легло под мен, където и да се намираме, защото е същата конструкция от материя — същите очи, същият глас, същата миризма, същият вкус…

Любовта, която правим, не е на женена двойка.

Това е страстна и лудешка любов, каквато може да бъде правена на задната седалка на колата, без предпазни средства, защото на кого му пука, тя отвсякъде размазва протоните.

* * *

Когато всичко приключва, лежим прегърнати, а телата ни са потни и разтърсени. Гледаме светлините на града през прозореца.

Сърцето на Даниела тупти силно през гърдите й. Усещам ритъма му, който лека-полека се забавя.

Става по-бавен.

И по-бавен.

— Всичко наред ли е? — прошепва тя. — Мога да чуя как се въртят зъбните колела на мислите ти.

— Не знам какво щях да правя, ако не те бях намерил.

— Е, стори го. Каквото и да се случи, аз ще съм тук. Знаеш го, нали?

Даниела прокарва пръсти по ръката ми.

Спира се на конеца, който завързах на безименния си пръст.

— Какво е това? — пита тя.

— Доказателство.

— За какво?

— Че не съм луд.

Отново настъпва тишина.

Не съм сигурен колко е часът, но определено минава два.

Баровете вече са затворени.

Улиците са тихи и пусти.

Въздухът, който се промъква през открехнатия прозорец, е най-студеният за този сезон.

Той гали запотените ни тела.

— Трябва да се прибера у дома — заявявам аз.

— В къщата ти в Логан Скуеър?

— Да.

— Защо?

— Очевидно имам домашен офис там. Искам да седна на компютъра и да разбера върху какво точно съм работил. Може би ще намеря бележки, информация, нещо, което да хвърли светлина върху случващото се с мен.

— Мога да те закарам на сутринта.

— Вероятно не бива да го правиш.

— Защо?

— Може да не е безопасно.

— Защо да не е…

Вратата в дневната е здраво разтърсена, сякаш някой блъска по нея с юмруци. Ченгетата чукат по този начин.

— Кой, по дяволите, се е разчукал по това време? — питам аз.

Даниела става от леглото и излиза от стаята гола. Необходима ми е цяла минута, за да намеря боксерките си в намачканите завивки. През това време тя си е облякла халат.

Отиваме в дневната.

Тропането по вратата продължава.

— Не отваряй — казвам аз.

— Повече от ясно е, че няма да го направя.

Даниела поглежда през шпионката. В този момент зазвънява телефонът.

И двамата се стряскаме.

Тя се насочва към безжичната слушалка, оставена на масичката за кафе.

Поглеждам през шпионката и виждам някакъв обърнат с гръб към вратата мъж.

Държи мобилен телефон до ухото си.

— Ало? — отговаря Даниела.

Мъжът е облечен в черно — кубинки „Док Мартенс“, дънки, кожено яке.

— Кой се обажда? — пита тя.

Отивам при нея, соча вратата и изричам беззвучно: Той ли е?

Даниела кима.

— Какво иска?

Тя сочи към мен.

Чувам гласа на мъжа едновременно през вратата и от слушалката.

— Не знам за какво говорите — заявява Даниела. — Само аз съм тук, живея сама. Няма как да ви отворя в два през…

Вратата експлодира, верижката се къса и полита. Мъжът влиза вътре. В ръката си държи пистолет с дълга черна тръба, завинтена на дулото.

Насочва го към двама ни и изритва вратата, за да я затвори. От вън влиза застоял цигарен дим.

— Дошъл си за мен — казвам аз. — Тя няма нищо общо с това.

Този е четири-пет сантиметра по-нисък от мен, но е много по-набит. Главата му е обръсната, а очите му са сиви и някак си отнесени, сякаш не вижда в мен човешко същество, а само информация. Единици и нули. Както би действала една машина.

Устата ми пресъхва.

Не мога да осъзная какво се случва, сякаш се е образувала огромна бездна между мислите ми и действителността. Като че ли връзката е слаба. Бавна. Трябва да направя нещо, да кажа нещо, но съм парализиран от присъствието на този човек тук.

— Ще дойда с теб — казвам аз. — Просто…

Той се прицелва настрани от мен.

— Почакай, не… — започва Даниела.

Приглушеният изстрел я кара да млъкне.

Тънка червена мъгла ме заслепява за половин секунда. Даниела сяда на дивана. Между огромните й тъмни очи се е появила голяма дупка.

Тръгвам към нея, пищя, но всяка молекула в тялото ми се свива, мускулите ми се стягат неконтролируемо и се стоварвам върху масичката за кафе. Гърча се и ръмжа в натрошеното стъкло и си казвам, че това не е истина.

Пушещият издърпва безполезните ми ръце зад гърба и ги връзва с миша опашка.

Чувам отлепянето на тиксо.

Мъжът залепя парче от него върху устата ми и сяда зад мен на кожения фотьойл.

Пищя зад тиксото, моля се това да не е истина, но е и не мога да направя нищо, за да го променя.

Чувам гласа на мъжа зад мен — спокоен е и много по-писклив, отколкото съм си представял:

— Хей, тук съм… Не, защо не минеш отзад… Точно там. Където са контейнерите за боклук. Задната врата на сградата е отключена… Двама са достатъчни. Да, всички сме в доста добра форма, но искам да свършим по-бързо… Да… Да… Добре, звучи ми добре.

Премазващият ефект на ударилия ме тейзър най-накрая отминава, но съм прекалено слаб, за да се движа.

Единственото, което мога да видя от мястото си, е долната половина на краката на Даниела. По левия й глезен тече кръв, минава през пръстите й и образува локва на пода.

Телефонът на мъжа иззвънява.

— Здрасти, скъпа… — казва той. — Знам, но не исках да те будя… Да, изникна нещо… Нямам представа, може да е на сутринта. Какво ще кажеш да те заведа на закуска в „Златната ябълка“, когато се прибера? — Засмива се. — Добре. И аз те обичам. Сладки сънища.

Очите ми се напълват със сълзи.

Крещя през тиксото… крещя, докато гърлото ми започва да ме изгаря. Може би ще ме застреля или ще ме нокаутира, каквото и да е, само да спре тази премазваща болка.

Явно обаче няма намерение да прави подобно нещо.

Просто си седи тихо и ме оставя да пищя и да се гневя.