Блейк Крауч
Тъмна материя (4)

4

Ръцете на Даниела са потопени в топлата сапунена вода, когато чува тряскането на предната врата. Спира да мие тенджерата, с която се мъчи през последната половин минута, вдига поглед от мивката и се обръща към приближаващите стъпки.

Джейсън се появява под свода между кухнята и трапезарията и се хили — както би казала майка му — като пълен глупак. Даниела отново насочва вниманието си към чиниите.

— Вечерята ти е в хладилника.

В запотеното отражение на прозореца над мивката тя наблюдава съпруга си, който оставя пазарската чанта на плота и отива при нея.

Ръцете му се плъзгат около кръста й.

Даниела му казва донякъде на шега:

— Ако смяташ, че един сладолед ще те измъкне от неприятностите, които те чакат, помисли отново.

Джейсън се притиска в нея и шепти в ухото й. Дъхът му е огнен от уискито, което е пил.

— Животът е кратък. Не се ядосвай. Само си губиш времето.

— Как така четиридесет и пет минути се превърнаха в три часа?

— По същия начин, по който едно питие се превръща в две, а после в три и така нататък. Чувствам се ужасно.

Целува я по врата и по целия й гръб преминават тръпки.

— Няма да се измъкнеш от това — заканва се Даниела.

Той я целува отстрани по врата. От известно време не я е докосвал така.

Ръцете му се плъзват във водата. Пръстите им се сплитат.

— Трябва да хапнеш нещо — казва тя. — Ще ти стопля вечерята.

Опитва се да мине покрай него на път към хладилника, но Джейсън й препречва пътя.

Двамата се изправят лице в лице и Даниела го поглежда в очите. Може би защото са пили, но има някакво напрежение във въздуха между тях, сякаш всяка молекула е заредена с електричество.

— Господи, как ми липсваше — казва той.

— Колко точно изпи…?

Джейсън я целува изневиделица, притиска я към шкафовете, плотът се забива в гърба й, прокарва ръце по бедрата й и изважда ризата й от дънките. Дланите му се озовават върху кожата й, която е гореща като фурна.

Даниела го блъска обратно към острова в средата на кухнята.

— Господи, Джейсън.

Тя го оглежда на слабата светлина и се опитва да разбере на какво се дължи цялата тази енергия, с която се е прибрал у дома.

— Нещо се е случило, докато си бил навън — констатира Даниела.

— Не, няма такова нещо, просто изгубих представа за времето.

— Значи не си се заприказвал с някоя млада мадама, която те е накарала да се почувстваш отново на двайсет и пет? И сега се прибираш надървен и се преструваш, че…

Джейсън се засмива. Смехът му е прекрасен.

— Защо се смееш? — учудва се Даниела.

— Наистина ли мислиш, че сега се случва точно това? — Той прави крачка към нея. — Когато си тръгнах от бара, се бях отнесъл. Просто не мислех. Излязох на улицата и едно такси почти не ме премаза. Изкара ми ангелите. Не знам как да го обясня, но от този момент насетне — докато бях в хранителния магазин, докато се прибирах и сега, докато стоя тук в кухнята — се чувствам толкова жив. Сякаш за първи път животът ми е толкова истински и ясен. Има неща, за които трябва да бъда благодарен. За теб, за Чарли.

Усеща как гневът на Даниела започва да се стопява.

— Имам чувството, че толкова много сме се заровили в рутина, толкова много сме приели всичко за даденост, че не обръщаме достатъчно внимание на любимите си хора. Но тази вечер, точно сега отново те виждам както първия път, когато се срещнахме, когато гласът и ароматът ти бяха съвсем нови за мен. Може би говоря пълни глупости.

Даниела отива при него, слага длани върху лицето му и го целува.

Хваща го за ръцете и го отвежда горе.

Коридорът е тъмен. Не може да се сети кога за последно съпругът й е накарал сърцето й да бие по този начин.

Спира се пред стаята на Чарли и допира ухо до вратата му, за да чуе приглушената музика, идваща от слушалките му.

— Чисто е — прошепва тя.

Движат се по скърцащите дъски на коридора възможно най-тихо.

Влизат в спалнята и Даниела заключва вратата. Отваря най-горното чекмедже на скрина в търсене на свещ, но Джейсън няма време за такава.

Придърпва я до леглото и я хвърля на матрака, след което се озовава върху нея, целува я, ръцете му се пъхат под дрехите й, обхождат цялото й тяло.

Даниела усеща влага върху бузите и устните си.

Сълзи.

Неговите.

Тя хваща лицето му в ръце и го пита:

— Защо плачеш?

— Имах чувството, че съм те изгубил.

— Твоя съм, Джейсън — отговаря му. — Тук съм, скъпи. Твоя съм.

Докато я съблича в мрака на спалнята им, никога не е желала някого по-силно от сега. Гневът отдавна си е заминал. Сънливостта от виното се е изпарила. Той я е отвел назад във времето до първия път, в който правиха любов в апартамента й в Бъктаун на светлините от града, които заедно със свежия октомврийски въздух влизаха през открехнатия й прозорец и носеха със себе си шума от прибиращи се от баровете хора и далечните сирени — шумовете на един град, който приличаше на голям двигател: не работеше на пълни обороти в онзи късен час, но за сметка на това пък никога не спираше.

Кулминацията идва и Даниела се опитва да не изпъшка силно, но не може да се сдържи, както и Джейсън.

Не и тази вечер.

Защото нещо е различно, нещо е по-добро.

Не че са били нещастни през последните няколко години, точно обратното. Но е минало много-много време, откакто е изпитвала това шеметно чувство, когато са правили любов — това чувство, което кара стомаха й да се свива и пред нея да се отварят други светове.