Блейк Крауч
Тъмна материя (3)

3

Пътуваме на север към града по празната магистрала. Хоризонтът пълзи ли, пълзи към нас. С всеки изминат километър здравият ми разум като че ли се завръща. Основната причина е, че съвсем скоро ще се прибера у дома.

Даниела ще ми помогне да осмисля случилото се.

Таксиметровият шофьор ме спира пред къщата ми и аз му плащам остатъка от парите.

Прекосявам улицата и се качвам по стълбите. Изваждам ключовете от джоба си, които не са моите. Докато се опитвам да намеря онзи, който пасва на ключалката, осъзнавам, че това не е моята врата. Е, моята е. Това е моята улица. Номерът на пощенската кутия е моят. Но ключалката е друга, дървото е прекалено елегантно, пантите са метални, в готическа форма, каквито са били в средновековните таверни.

Отключвам.

Вратата се отваря навътре.

Нещо не е както трябва.

Нещо е много, много сбъркано.

Пристъпвам в трапезарията.

Тази къща не мирише като моята. Тя не мирише на нищо друго освен на прах. Сякаш никой не е живял тук от известно време. Всички светлини са изгасени. До последната.

Затварям вратата и опипвам в мрака, докато ръката ми не попада на ключ. Полилей, направен от еленови рога, осветява стаята и минималистичната стъклена маса със столове, които не са моите.

— Ало? — провиквам се.

Къщата е толкова тиха.

Отвратително тиха.

В моя дом на лавицата над камината, зад масата в трапезарията, има голяма снимка на Даниела, Чарли и мен в националния парк „Йелоустоун“.

В тази къща има черно-бяла снимка на същия каньон. Много по-професионална е, но няма хора на нея.

Отивам в кухнята. При влизането ми се задейства сензор за осветлението.

Тя е прекрасна.

Скъпа.

И безжизнена.

В моята къща Чарли е създал истинско макаронено изкуство с магнити върху белия ни хладилник. Кара ме да се усмихвам всеки път, в който го видя. В тази кухня няма дори петънце върху стоманената повърхност на този марков хладилник „Гагенау“.

— Даниела!

Дори гласът ми звучи различно тук.

— Чарли!

Има по-малко мебели и по-голямо ехо.

Отивам в дневната. Първото нещо, което привлича вниманието ми, са старият грамофон до изключително модерна аудиосистема, колекцията ми от плочи с джаз, подредени с внимание по азбучен ред и прибрани във вградени рафтове.

Насочвам се към стълбите, водещи до втория етаж.

Коридорът е тъмен и ключът за лампите не е там, където трябва да бъде, но това няма никакво значение. Осветлението се задейства посредством сензори.

Това не е моят паркет. Този е по-хубав, с по-широки дъски, макар и по-груби.

Между банята в коридора и стаята за гости триптихът на семейството ми от Уисконсин Делс е заменен от скица на Нейви Пиер. Въглен върху месарска хартия. Подписът на художничката в долния десен ъгъл привлича вниманието ми — Даниела Варгас.

Влизам в следващата стая вляво.

Стаята на сина ми.

Само дето не е неговата. Няма го сюрреалистичното му изкуство. Няма го леглото му, манга плакатите, бюрото с разхвърляни по него домашни, лава лампите, раницата и зарязаните на пода дрехи.

Вместо всичко това има само монитор върху скъпо бюро с книги и книжа по него.

Шокиран, тръгвам към края на коридора. Бутам плъзгащата се врата и влизам в една спалня, която е луксозна, студена и както всичко друго в тази къща — не е моята.

Стените са украсени с още много скици с въглен в духа на онази в коридора, но основната атракция тук е стъклена витрина върху поставка от акациево дърво. От основата й грее мека светлина, която има за цел драматично да осветява някакъв сертификат в кожена папка, поставена върху плюшена кадифена възглавничка. От една тънка верижка виси златна монета с лика на Джулиан Павия.

На сертификата пише:

Наградата „Павия“ се присъжда на

ДЖЕЙСЪН АШЛИ ДЕСЪН

за изключителни постижения в разширяването на знанията и разбирането на произхода, еволюцията и характеристиките на Вселената чрез поставяне на макроскопичен предмет в състояние на квантова суперпозиция.

Сядам на ръба на леглото.

Не ми е добре.

Никак не ми е добре.

Домът ми трябва да е моето убежище, той трябва да е мястото, което да ми вдъхва чувство за безопасност и удобство, където да съм заобиколен от семейството си. Този дом дори не е моят.

Стомахът ми се свива.

Хуквам към банята, вдигам капака на тоалетната чиния и изпразвам стомаха си в нея.

Веднага започва да ме измъчва жажда.

Пускам чешмата и започвам да пия направо от струята.

Наплисквам лицето си с вода.

Връщам се обратно в спалнята.

Нямам представа къде е мобилният ми телефон, но на нощното шкафче има стационарен.

Никога не ми се е налагало да набирам номера на Даниела, затова ми е необходимо известно време, докато си го спомня, но накрая успявам.

Четири позвънявания.

Отговаря мъжки глас — дълбок и сънен.

— Ало?

— Къде е Даниела?

— Мисля, че сте сбъркали номера.

Казвам на глас номера на съпругата си и мъжът отговаря:

— Да, това е номерът, на който звъните, но той е мой.

— Как е възможно това?

Онзи затваря.

Набирам отново и този път мъжът отговаря още на първото позвъняване.

— Три часът през нощта е. Не ми звъни повече, задник.

Третият ми опит е изпратен направо на гласовата поща. Не оставям съобщение.

Ставам от леглото, отивам отново в банята и се поглеждам в огледалото над мивката.

Лицето ми е натъртено, цялото е в рани, окървавено и изцапано е. Нуждая се от бръснене и очите ми са червени, но съм си аз.

Изтощението направо ме нокаутира.

Коленете ми ме предават, но успявам да се хвана за плота.

От първия етаж се разнася шум.

Тихо затваряне на врата?

Изправям се.

Отново заставам нащрек.

Връщам се в спалнята, тихомълком се придвижвам до прага на вратата и надниквам в коридора.

Чувам шепоти.

Статичен шум от радиостанция.

Изскърцване на паркета под нечии крака.

Гласовете стават по-ясни, ехтят между стените на стълбището и се носят нагоре-надолу по коридора.

Виждам сенките върху стените, които предшестват посетителите като призраци.

Пристъпвам колебливо в коридора. Мъжки глас — спокоен, премерен — се понася от стълбите.

— Джейсън?

Това е Лейтън.

След пет крачки стигам до банята в коридора.

— Не сме дошли, за да те нараним.

Чувам стъпките им в коридора.

Пристъпват бавно, методично.

— Знам, че си объркан и дезориентиран. Ще ми се в лабораторията да ми беше споделил какво ти е. Не знаех, че се чувстваш толкова зле. Съжалявам, че не забелязах.

Внимателно затварям вратата и я заключвам.

— Просто искаме да те върнем, за да не нараниш себе си или някой друг.

Банята е два пъти по-голяма от моята и е покрита с гранит и мрамор.

Срещу тоалетната чиния е онова, което търся — голям шкаф, вграден в стената, в който има люк за мръсното пране.

— Джейсън.

Чувам статичния шум от радиостанцията през вратата на банята.

— Джейсън, моля те. Говори с мен. — От нищото гласът му се изпълва с гняв. — Всички се отказахме от всичко, за да стигнем дотук. Излез! Това е някаква шибана лудост!

Една дъждовна неделя, когато Чарли беше на девет-десет години, прекарахме следобеда, като се преструвахме, че сме пещерняци. Спусках го отново и отново в шахтата за мръсното пране, сякаш беше входът към пещерата ни. Дори носеше малка раница и импровизиран челник — едно фенерче, завързано за главата му.

Отварям люка и заставам пред отвора.

— Проверете спалнята — нарежда Лейтън.

Стъпките в коридора се разбързват.

Шахтата за прането не изглежда много широка, дори ми се струва прекалено тясна.

Вратата на банята се разтърсва. Някой натиска дръжката. Разнася се женски глас:

— Хей, тази е заключена!

Надниквам в шахтата.

Пълен мрак.

Вратата на банята е достатъчно дебела, за да не им позволи да минат през нея след първия си опит да я разбият.

Напълно възможно е да не успея да мина през люка, но след като блъскат вратата втори път, пантите й се откъртват и тя пада върху плочките в банята, осъзнавам, че нямам друга опция.

Мъжете нахлуват и в огледалото за кратко се появява отражението на Лейтън Ванс и на един от охранителите в лабораторията, който държи тейзър в ръката си.

Погледите на двама ни с Лейтън се срещат за половин секунда в огледалото. Мъжът с тейзъра хуква към мен и вдига оръжието си.

Свивам ръце към гърдите си и влизам в шахтата.

Виковете остават някъде зад мен, докато летя към празния контейнер за пране долу. Пластмасата се счупва и ме запраща между пералнята и сушилнята.

Чувам стъпките на преследвачите си да слизат по стълбите.

През десния ми крак преминава силна болка, причинена от падането. Успявам да стана на крака и се спускам към френските врати, които ще ме отведат в задната част на къщата.

Вратите са заключени.

Стъпките приближават, гласовете стават все по-силни, радиостанциите пищят, докато се крещят заповеди над статичния шум.

Отключвам вратите, отварям ги и хуквам да бягам през веранда от секвоя със скара, която е по-хубава от моята, и джакузи, каквото никога не съм имал.

Слизам по стълбите към задния двор и непозната за мен розова градина.

Опитвам вратата на гаража, но е заключена.

Заради цялото това движение всички светлини в къщата са задействани. На първия етаж сигурно има четирима-петима души, които се опитват да ме намерят. Те си крещят един на друг.

Задният двор е ограден от висока два метра и половина ограда. Махам резето от вратата. В този момент някой излиза на верандата и извиква името ми.

Алеята е празна и въобще не спирам, за да се чудя в коя посока да поема.

Просто бягам.

На следващата улица се обръщам назад и виждам, че две фигури ме преследват.

Някъде в далечината оживява двигател на кола, последван от пронизителния писък на гуми върху асфалта.

Свивам вляво и спринтирам, докато не стигам до следващата алея.

Почти всички задни дворове са заградени с огради, но на петия по ред е висока само до кръста.

Един джип дава на заден и тръгва по алеята. Спирам пред ниската ограда.

Нямам достатъчно сила, за да я прескоча, затова непохватно се прекатурвам от другата й страна и падам тежко на земята. Запълзявам през тревата към един лек навес до гаража, на чиято врата няма катинар.

Отварям я и се промъквам вътре точно навреме. Някой минава през задния двор.

Затварям вратата, за да не чуят тежкото ми дишане.

Не мога да си поема въздух.

В навеса е пълен мрак и мирише на бензин и стара окосена трева. Гърдите ми се притискат във вратата.

По брадичката ми тече пот.

Махам една паяжина от лицето си.

Дланите ми се отпускат върху стените от шперплат и пръстите ми напипват различни инструменти — градинарски ножици, трион, гребло, брадва.

Вземам брадвата и стискам здраво сапа й. Прокарвам пръст, за да проверя дали е остра. Не виждам нищо, но имам чувството, че не е точена от години, а острието е нащърбено.

Премигвам заради солената пот. Внимателно отварям вратата.

Не издавам никакъв звук.

Отварям я още няколко сантиметра, за да си осигуря видимост към задния двор.

Няма никой.

В този тъй спокоен и тих момент се сещам за Бръснача на Окам, а именно че най-простото решение обикновено е най-доброто. Дали идеята, че съм дрогиран и отвлечен от тайна експериментална група, която изследва контрола над разума или бог знае какво, се вписва в тази сметка? Едва ли. Трябвало е да ми промият мозъка, за да ме убедят, че къщата ми не е моята, или за няколко часа да се отърват от семейството ми и да променят интериора до такава степен, че да не мога да го разпозная.

Или дали не е по-вероятно тумор в мозъка ми да е довел до тази рязка промяна?

Дали не расте бавно в черепа ми от месеци, дори от години, и едва сега не се развихря и повлиява на когнитивните ми процеси, като изкривява възприятията ми за всичко.

Тази идея е изключително убедителна.

Какво друго е способно да причини подобни последици с такава невероятна скорост?

Какво друго може да ме накара да изгубя връзка с идентичността и реалността си в рамките на няколко часа и да постави под съмнение всичко, което съм смятал, че познавам?

Чакам.

И чакам.

И чакам.

Най-накрая излизам навън на тревата.

Не чувам никакви гласове.

Нито стъпки.

Няма дори сенки.

Не се чуват двигатели на коли.

Нощта отново изглежда реална.

Вече знам накъде съм се насочил.

* * *

Болница „Мърси“ в Чикаго е на десет пресечки от къщата ми. Влизам в Спешното отделение точно в 4:05 часа.

Мразя болници.

Гледах как майка ми умира в такава.

Чарли прекара първите седмици от живота си в неонатологията.

Чакалнята е на практика празна. Освен мен има още някакъв строителен работник, който държи ръката си в кървава превръзка, и обезпокоено тричленно семейство, в което бащата е прегърнал зачервено и ревящо бебе.

Сестрата на регистратурата вдига поглед от документите пред нея. Очите й са изненадващо ясни за този късен час.

— Как мога да ви помогна? — пита ме през плексигласовата преграда.

Не съм мислил предварително какво да кажа и как въобще да обясня какви са нуждите ми.

Когато не отговарям веднага, тя продължава с въпросите:

— Да не сте участвали в катастрофа?

— Не.

— Цялото ви лице е в рани.

— Не съм добре — отговарям аз.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че трябва да разговарям с някого.

— Бездомен ли сте?

— Не.

— Къде е семейството ви?

— Не знам.

Сестрата ме оглежда от глава до пети — бързо и професионално.

— Как се казвате, сър?

— Джейсън.

— Един момент.

Тя става от стола си и се скрива зад ъгъла.

Трийсет секунди по-късно се чува жужене и вратата на регистратурата се отваря.

Сестрата ми се усмихва.

— Елате с мен.

Води ме в болнична стая.

— Съвсем скоро ще дойде някой.

Вратата се затваря след нея, а аз сядам на леглото за прегледи и затварям очи заради ярката светлина. Никога не съм бил толкова изморен в живота си.

Брадичката ми увисва.

Изправям се.

Едва не заспивам прав.

Вратата се отваря.

Влиза едър млад лекар с клипборд в ръка. Следван е от друга сестра — естествена блондинка в синя престилка, която носи умората на лицето си като воденичен камък около шията.

— Вие ли сте Джейсън? — пита лекарят, без да ми предложи да се ръкуваме или да се опитва да се прави, че е загрижен в този ранен час.

Кимам.

— Фамилия?

Колебая се дали да му разкрия истинското си име, но може би в крайна сметка всичко се дължи на мозъчен тумор или на онова, което се е объркало в главата ми.

— Десън.

Казвам му го буква по буква, докато го попълва — вероятно във формуляр за приемане в болницата.

— Аз съм доктор Рандолф, дежурен лекар. Какво ви води в Спешното тази вечер?

— Мисля, че нещо не ми е наред с главата. Съмнявам се за тумор.

— Какво ви кара да имате подобни съмнения?

— Нещата не са каквито бяха.

— Можете ли да ми разкажете повече?

— Хм… добре, но вероятно всичко ще ви се стори много шантаво. Искам да отбележите, че осъзнавам това.

Лекарят вдига поглед от клипборда.

— Къщата ми не е моята.

— Не ви разбирам.

— Говоря буквално. Къщата ми не е моята. Семейството ми го няма. Всичко е много по-… хубаво. Обновено е и…

— Но адресът ви е същият?

— Точно така.

— Казвате, че вътрешността е различна, но външността е същата?

Лекарят ми говори като на дете.

— Да.

— Джейсън, как се сдобихте с раните по лицето си? С калта по дрехите си?

— Някакви хора ме преследваха.

Не биваше да му споделям това, но съм прекалено изморен, за да подбирам по-внимателно думите си. Вероятно звуча като напълно луд човек.

— Преследвали са ви.

— Да.

— Кой ви е преследвал?

— Не знам.

— Знаете ли защо са ви преследвали?

— Защото… сложно е.

Преценяващият и скептичен поглед на лекаря е много по-обигран и трениран от този на сестрата на регистратурата. Почти го пропускам.

— Приемали ли сте някакви наркотици или алкохол тази вечер? — пита той.

— Малко вино, после уиски, но това беше преди часове.

— Извинявайте отново, това дежурство беше много дълго, но защо смятате, че ви има нещо на главата?

— Защото последните осем часа от живота ми нямат никакъв смисъл. Всичко ми изглежда истинско, но няма как да бъде.

— Наскоро да сте си наранявали главата?

— Не. Всъщност не е така, мисля, че някой ме удари по тила. Боли ме, като пипна мястото.

— Кой ви удари?

— Не съм сигурен. Вече не съм сигурен за нищо.

— Добре. Използвали ли сте наркотици? Сега или в миналото?

— Пуша трева по два-три пъти на година, но напоследък не съм.

Лекарят се обръща към сестрата.

— Ще помоля Барбара да вземе кръв.

Оставя клипборда на леглото и изважда фенерче от предния джоб на престилката си.

— Имате ли нещо против да ви прегледам?

— Не.

Рандолф застава на сантиметри от главата ми. Достатъчно близо е, за да усетя дъха му, който мирише на старо кафе, и да видя мястото на брадичката, на което се е порязал, докато се е бръснал. Светва с фенерчето право в дясното ми око. За момент пред мен избухва галактика от светлина, която за секунди изгаря целия свят.

— Джейсън, минават ли ви мисли да се нараните?

— Не съм самоубийствен тип.

Светлината се забива в лявото ми око.

— Били ли сте хоспитализиран в психиатрична клиника?

— Не.

Рандолф внимателно взема китката ми в студените си меки ръце и измерва пулса ми.

— С какво си вадите прехраната? — пита той.

— Преподавател съм в университета „Лейкмонт“.

— Женен?

— Да.

Инстинктивно посягам към халката си.

Няма я.

Господи.

Сестрата навива левия ръкав на ризата ми.

— Как се казва съпругата ви? — пита лекарят.

— Даниела.

— Двамата в добри отношения ли сте?

— Да.

— Може би сега се пита къде сте? Мисля, че трябва да й се обадите.

— Опитах се.

— Кога?

— Преди около час, от къщата ми. Вдигна ми някакъв мъж. Грешен номер.

— Може би наистина сте го сбъркали.

— Знам номера на съпругата си.

— Имате ли проблем с иглите, господин Десън? — пита сестрата.

— Да.

Тя стерилизира мястото и се обръща към лекаря:

— Доктор Рандолф, вижте.

Докосва следата от игла отпреди няколко часа, когато Лейтън ми взе кръв.

— Кога се случи това? — пита той.

— Не знам.

Може би е най-добре да не споменавам лабораторията, от която избягах.

— Не помните, че някой е забил игла в ръката ви?

— Не.

Рандолф кима на сестрата и тя ме предупреждава:

— Ще усетите леко боцкане.

— Мобилният ви телефон във вас ли е? — пита лекарят.

— Нямам представа къде е.

Той отново взема клипборда си.

— Кажете ми отново как се казва съпругата ви. И телефонния й номер. Ще се опитаме да се свържем с нея.

Произнасям буква по буква името на Даниела и след това им давам домашния и мобилния й. Кръвта ми пълни едно пластмасово шишенце.

— Ще сканирате ли главата ми? — питам аз. — За да разберете какво ми има?

— Разбира се.

* * *

Настаняват ме в самостоятелна стая на осмия етаж.

Привеждам лицето си в по-приличен вид в банята, събувам си обувките и лягам в леглото.

Сънят ме приканва да се предам, но ученият в главата ми отказва да му се даде.

Не мога да спра да мисля.

Формулирам хипотези и ги опровергавам.

Опитвам се да намеря логика в случващото се.

В този момент няма как да преценя кое е истина и кое не. Дори не мога да съм сигурен дали някога съм бил женен.

Не. Почакай.

Вдигам лявата си ръка и оглеждам безименния си пръст.

Пръстена го няма, но доказателството за съществуването му все още е тук — светлият отпечатък в основата му. Бил е там. Оставил е следа. Това означава, че някой го е взел.

Докосвам мястото, което доказва ужаса и утехата, които олицетворява — последната останка от моята реалност.

Чудя се…

Какво ли ще стане, когато тази последна следа от брака ми изчезне?

Когато вече нямам котва?

Чикагското небе просветлява в безнадеждно, безоблачно лилаво и аз най-накрая изгубвам борбата със съня.