Блейк Крауч
Тъмна материя (2)

2

Нещо стиска глезените ми.

Усещам ръце върху раменете си.

— Как е излязъл от кутията? — пита някаква жена.

Отговаря й непознат мъж:

— Нямам представа. Виж, идва в съзнание.

Отварям очи, но виждам единствено размазани движения и светлина.

— Да го махнем от тук, по дяволите — излайва мъжът.

Опитвам се да говоря, но думите излизат от устата ми неясни и грешни.

— Доктор Десън? — обажда се отново същата жена. — Чувате ли ме? Ще ви сложим на носилка.

Поглеждам краката си и лицето на мъжа постепенно се избистря. Той ме гледа през маската на алуминизиран защитен костюм със самостоятелен апарат за дишане.

Мъжът хвърля поглед на жената над главата ми.

— Едно, две, три.

Слагат ме на носилка и завързват китките и глезените ми.

— Правим го за ваша безопасност, доктор Десън.

Гледам как таванът се върти на четиринайсет-петнайсет метра над мен.

Къде съм, по дяволите? В някакъв хангар?

В съзнанието ми изниква спомен — една игла пронизва врата ми. Инжектираха ме с нещо. Това е някаква ненормална халюцинация.

Някъде изписква радиостанция.

— Екип едно, докладвай. Край.

Жената отговаря с вълнение, което направо струи от гласа й.

— Десън е при нас. Тръгваме. Край.

Изскърцват колелца.

— Разбрано. Каква е първоначалната оценка на състоянието му? Край.

Тя протяга облечената си в ръкавица ръка и включва някакво мониторинг устройство, закачено за лявата ми ръка.

— Пулс: сто и петнайсет. Кръвно налягане: сто и четиридесет на деветдесет и две. Температура: трийсет и седем. Концентрация на кръвта: деветдесет и пет процента. Гама: нула-точка-осем-седем. Идваме след около трийсет секунди. Край.

Стряскам се от някакво жужене.

Минаваме през две трезорни врати, които се отварят много бавно.

Исусе Христе.

Успокой се. Това не е истинско.

Колелцата скърцат все повече и по-бързо.

Намираме се в някакъв коридор — целият е облицован в дебел найлон. Присвивам очи заради яростната атака на флуоресцентните лампи отгоре.

Вратите зад нас се затварят със зловещ метален трясък, като портите на крепост.

Вкарват ме в някаква операционна, където ме очаква друга фигура в защитен костюм, застанала под хирургическите лампи.

Мъжът се усмихва през маската си и ми заговаря, сякаш ме познава:

— Добре дошъл, Джейсън. Поздравления. Ти успя.

Ти успя?

Виждам единствено очите му, но те не ми напомнят на някого, когото познавам.

— Изпитваш ли някаква болка? — пита ме непознатият.

Поклащам глава.

— Знаеш ли как получи раните и драскотините на лицето си?

Поклащам глава.

— Знаеш ли кой си?

Кимам.

— Знаеш ли къде си?

Поклащам глава.

— Разпознаваш ли ме?

Поклащам глава.

— Аз съм Лейтън Ванс, директор и медицинско лице. Двамата сме приятели и колеги. — Мъжът вдига някакви хирургически ножици. — Трябва да те извадя от тези дрехи.

Маха мониторинг устройството и се заема с дънките и боксерките ми. След като приключва, ги хвърля в метален поднос. Следва ризата ми. Гледам светлините над мен и се опитвам да не се паникьосвам.

Само че съм гол и завързан за носилка.

Не, напомням си, просто халюцинирам, че съм гол и завързан за носилка. Защото нищо от това не е истинско.

Лейтън вдига подноса с обувките и дрехите ми и ги подава на някого зад главата ми, когото не мога да видя.

— Изследвайте всичко.

Невидимият се изпарява.

Усещам острата миризма на изопропилов алкохол секунда преди Лейтън да почисти малка част от вътрешността на ръката ми.

Завързва турникет над лакътя ми.

— Само ще взема малко кръв — съобщава той и взема голяма игла от подноса с инструменти.

Добър е. Дори не усещам убождането.

Когато приключва, Лейтън бута носилката в далечния край на стаята до една стъклена врата с монтиран в стената до нея тъчскрийн.

— Иска ми се да ти кажа, че това е забавната част — обяснява той. — Може би е хубаво, че си дезориентиран и не знаеш какво да очакваш.

Опитвам се да попитам какво става, но думите продължават да ми убягват. Пръстите на Лейтън танцуват върху тъчскрийна. Стъклената врата се отваря и той ме вкарва в помещение, което е толкова голямо, колкото да побере носилката.

— Деветдесет секунди — казва той. — Всичко ще е наред. Никой от тестовите обекти не е умирал.

Чува се пневматично съскане и стъклената врата се затваря.

Вградените в тавата лампи светят в студено синьо.

Извивам врат.

На всички стени има странни отвори.

От тавана се стеле фина и много студена мъгла и ме покрива от глава до пети.

Тялото ми се напряга. Ледените капчици щипят кожата ми и я парализират.

Стените започват да бръмчат.

От отворите се разнася съскане, което се усилва все повече и повече, придружено от бяла пара. В началото парата просто блика. После започва направо да струи.

Противоположните струйки се разбиват една в друга над носилката и изпълват помещението с гъста мъгла, която скрива светлините на тавана. Ледени капки докосват кожата ми и експлодират в болезнена агония.

След малко процесът се обръща.

За пет секунди газът е изсмукан обратно от помещението, но след него остава някаква странна миризма, все едно е летен следобед и всеки миг предстои гръмотевична буря — светкавици и озон.

Реакцията от газа и много студената течност върху кожата ми е създала цвъртяща пяна, която гори като киселина.

Ръмжа и се опитвам да се освободя от ремъците. Чудя се колко дълго може да продължи всичко това. Прагът ми на болка е висок, но вече съм достигнал момента, в който трябва да спре или да ме убие.

Мислите ми препускат със скоростта на светлината.

Съществува ли наркотик, който е способен на такова нещо? Да създава халюцинации и болка с подобна ужасна яснота?

Всичко е прекалено крайно, прекалено истинско.

Възможно ли е наистина да се случва?

Дали не е някоя от поредните простотии на ЦРУ? Дали не се намирам в някоя черна клиника и не участвам в някакъв отвратителен експеримент? Тези хора отвлякоха ли ме?

Със силата на пожарникарска струя от тавана потича великолепна топла вода и отмива пяната от мен.

След това от отворите се завихря топъл въздух и гали кожата ми като горещ пустинен вятър.

Болката изчезва.

Напълно буден съм.

Вратата зад мен се отваря и носилката е издърпана обратно.

Лейтън ме поглежда.

— Не беше чак толкова зле, нали?

Той ме бута към съседната на операционната стая и маха ремъците от ръцете и краката ми.

Помага ми с облечената си в ръкавица ръка, за да се изправя на носилката. Главата ми се люлее, а стаята се върти около мен, докато накрая не застава на едно място.

Лейтън ме оглежда.

— По-добре ли си?

Кимам.

Тук има легло и шкаф, върху който са сгънати дрехи. Стените са тапицирани. Никъде няма остри ръбове. Плъзвам се по носилката, а Лейтън ме хваща за ръката и ми помага да стана.

Краката ми са меки като гума, безполезни.

Той ме отвежда до леглото.

— Ще те оставя да се облечеш и ще се върна, когато излязат резултатите ти. Няма да се бавя много. Ще се справиш ли сам, ако те оставя за малко?

Най-накрая намирам сили да проговоря:

— Не разбирам какво се случва. Не знам къде съм…

— Дезориентацията ще отмине. Ще те следя изкъсо. Ще преживеем всичко това заедно.

Лейтън избутва носилката към вратата, но се спира на прага и ме поглежда през маската на защитния си костюм.

— Много е приятно да те видя отново, братко. Чувствам се като хората, посрещнали „Аполо 13“. Всички много се гордеем с теб.

Вратата се затваря след него.

Три резета се наместват в отворите си като три куршума.

Ставам от леглото и се насочвам към шкафа. Краката ми са много нестабилни.

Толкова съм слаб, че са ми необходими няколко минути, за да се облека — хубав панталон, памучна риза, няма колан.

Над вратата има камера, която ме наблюдава.

Връщам се на леглото. Сядам сам в тази стерилна и тиха стая и се опитвам да си припомня последните събития. Имам чувството, че започвам да се давя на три метра от плажа. Има късчета от паметта ми на същия този плаж — виждам ги, почти мога да ги докосна, но дробовете ми се пълнят с вода. Не мога да държа главата си над повърхността. Колкото повече се опитвам да събера парчетата, толкова повече енергия изразходвам и започвам да отмалявам и да се паникьосвам.

Всичко, с което разполагам в тази бяла, тапицирана стая, е…

Телониъс Монк.

Ароматът на червено вино.

В кухнята съм и режа лук.

Един тийнейджър рисува.

Почакай.

Не един тийнейджър.

Моят тийнейджър.

Моят син.

Не просто кухня.

Моята кухня.

Моят дом.

Имахме семейна вечер. Готвехме заедно. Спомням си усмивката на Даниела. Чувам гласа й и джаз музиката. Усещам миризмата на лук и сладкия дъх на вино от устата на съпругата си. Очите й са навлажнени. Кухнята ни е едно безопасно и перфектно място през семейните вечери.

Не останах. Поради някаква причина излязох. Защо?

На път съм да си спомня…

Резетата се прибират рязко и вратата на стаята ми се отваря. Лейтън е сменил защитния костюм с класическа лабораторна престилка. Стои на прага и се хили, сякаш не е способен да сдържа нетърпението си. Едва сега виждам, че е горе-долу на моята възраст, красив мъж с набола брада.

— Имам добри новини — заявява той. — Чист си.

— Чист от какво?

— Радиация, биологични опасности, заразни болести. Ще получим пълна кръвна картина утре сутринта, но вече не си под карантина. О, това е за теб.

Подава ми найлонова торба, в която има връзка с ключове и щипка с пари.

Върху парче хартиено тиксо с черен маркер е написано „Джейсън Десън“.

— Готов ли си? Всички те очакват.

Прибирам нещата, които очевидно са личните ми вещи, и тръгвам след него.

Няколко работници свалят найлоните от стените в коридора.

Когато ме виждат, започват да ме аплодират.

Една жена се провиква:

— Ти си върхът, Десън!

Стъклените врати се отварят, когато ги приближаваме.

Силата ми се е завърнала и отново мога да пазя равновесие.

Лейтън ме отвежда до някакво стълбище и двамата се качваме по него. Металните стъпала дрънчат под краката ни.

— По-добре ли си? — пита спътникът ми.

— Да. Къде отиваме?

— На оперативка.

— Но аз не помня…

— По-добре се пази за разпита. Сещаш се, протоколът е такъв.

Изкачваме още два реда стълби и Лейтън отваря дебела стъклена врата. Влизаме в друг коридор с високи прозорци от едната страна. Намираме се над някакъв хангар, който коридорите явно заобикалят — виждам четири нива — като атриум.

Отивам до прозорците, за да огледам по-добре, но Лейтън ме побутва към втората врата отляво. Озоваваме се в слабо осветена стая, където жена в черен костюм стои зад масата и като че ли очаква пристигането ни.

— Здрасти, Джейсън — поздравява ме тя.

— Здрасти.

Погледите ни се срещат за момент, докато Лейтън слага мониторинг устройството на лявата ми ръка.

— Нямаш нищо против, нали? — пита той. — Ще съм много по-спокоен, ако следя жизнените ти показатели. Съвсем скоро всичко ще свърши.

Спътникът ми нежно ме побутва по гърба, за да вляза по-навътре в стаята.

Вратата се затваря зад мен.

Жената е на около четиридесет. Косата й е къса и черна, с бретон над поразителни очи, които са едновременно изключително мили и пронизващи.

Осветлението е меко и приятно, като в киносалон, преди да започне филмът.

Има два дървени стола с облегалка и малка маса, на която са оставени лаптоп, кана с вода, две чаши, метална гарафа и димяща чаша, която изпълва стаята с аромата на добро кафе.

Стените и таванът са от матово стъкло.

— Джейсън, разполагай се и да започваме.

Пет много дълги секунди се колебая и се чудя дали просто да не изляза, но нещо ми подсказва, че това ще е много лоша, навярно дори катастрофална идея.

Затова сядам на стола, вземам каната и си наливам чаша вода.

— Ако си гладен, можем да донесем храна — предлага жената.

— Не, благодаря.

Най-накрая сяда срещу мен, бута очилата си нагоре и въвежда нещо в лаптопа си.

— Часът е… — поглежда часовника си — … дванайсет и седем минути, втори октомври. Аз съм Аманда Лукас, служител номер девет-пет-шест-седем. Тази вечер с мен е…

Прави ми жест.

— Хм, Джейсън Десън.

— Благодаря ти, Джейсън. За протокола: в двайсет и два часа и петдесет и девет минути на първи октомври, по време на рутинна проверка техникът Чад Ходж откри доктор Десън в безсъзнание на пода в хангара. Веднага беше изпратен специален екип и доктор Десън бе поставен под карантина в двайсет и три часа и двайсет и четири минути. След обеззаразяване и направени основни изследвания от доктор Лейтън Ванс, доктор Десън беше придвижен до конферентната зала на подниво две, където ще се проведе първият ни разпит.

Жената ме поглежда и ми се усмихва.

— Джейсън, много сме развълнувани, че отново си с нас. Късно е, но по-голямата част от екипа дойде от града специално за теб. Както вероятно вече се досещаш, те ни наблюдават в момента.

Навсякъде около нас се разнасят аплодисменти, подкрепени от викове и скандирания на името ми.

Светлините се усилват дотолкова, че да мога да видя през стените. Стъклената кабинка е заобиколена от редици с места като в киносалон. Петнайсет-двайсет души са на крака, повечето се усмихват, а неколцина дори търкат очи, сякаш съм се завърнал от някаква героична мисия.

Забелязах, че двама от тях са въоръжени. Дръжките на оръжията им проблясват на светлината.

Тези мъже нито се усмихват, нито ръкопляскат.

Аманда бута стола си назад, става на крака и се присъединява към ръкопляскането.

Тя също изглежда много развълнувана.

В главата ми се върти само една мисъл: Какво, по дяволите, се е случило с мен?

Аплодисментите затихват и Аманда се настанява отново на стола си.

— Извини ентусиазма ни, но засега ти си единственият завърнал се — обяснява тя.

Нямам представа за какво говори. Част от мен иска да каже точно това, но една друга част подозира, че не бива да го правя.

Светлината отслабва отново.

Стискам чашата си с вода, сякаш е животоспасяваща сламка.

— Знаеш ли от колко време те няма? — пита Аманда.

Къде ме е нямало?

— Не.

— Четиринайсет месеца.

Господи.

— Шокиран ли си, Джейсън?

— И така може да се каже.

— Е, всички сме развълнувани, затаили сме дъх, седнали сме на ръба на местата си и повече от година чакаме, за да ти зададем следните въпроси: Какво видя? Къде беше? Как се върна? Разкажи ни всичко и моля те, започни от самото начало.

Отпивам глътка вода и се държа за последния си спомен като удавник за сламка — как излизам от къщата ни през семейната вечер.

И тогава…

Тръгвам по тротоара в хладната есенна вечер. От всички барове се носи врявата от мача на „Къбс“. Къде отивам?

— Не бързай, Джейсън. Успокой се.

Раян Холдър.

Отивам да се видя с него.

Във „Вилидж Тап“, където пия едно — по-скоро две питиета от първокласното уиски, ако трябва да бъда точен — със стария ми съквартирант Раян Холдър.

Дали той не е отговорен за случилото се?

Отново се питам: Истина ли е всичко това?

Вдигам чашата с вода. Изглежда ми напълно истинска, изпотява се и влагата по пръстите ми е съвършено реална.

Поглеждам Аманда в очите.

Разглеждам стените.

Не се топят.

Ако всичко това е някакво създадено от наркотици пътуване, не прилича на нищо, за което съм чувал. Няма никакви визуални или слухови изкривявания. Няма еуфория. Това място изглежда напълно реално. Просто не трябва да бъда тук. Някак си моето присъствие не е истинско. Не съм напълно сигурен какво точно означава това, но го чувствам с душата си.

Не, не става въпрос за халюцинация. Това е нещо коренно различно.

— Да опитаме нещо друго — предлага Аманда. — Какво е последното нещо, което помниш, преди да се събудиш в хангара?

— Бях в един бар.

— Какво правеше там?

— Отидох да се видя със стар приятел.

— Къде беше този бар? — пита тя.

— В Логан Скуеър.

— Значи си бил в Чикаго.

— Да.

— Добре, можеш ли да опишеш…?

Аманда млъква.

Виждам Ел.

Тъмно е.

Тихо.

Прекалено тихо за Чикаго.

Някой върви след мен.

Някой, който иска да ме нарани.

Сърцето ми забива като лудо.

Ръцете ми се изпотяват.

Оставям чашата на масата.

— Джейсън, Лейтън ми казва, че жизнените ти показатели се повишават.

Гласът й се е завърнал, но все още е на цял океан разстояние от мен.

Това някакъв номер ли е?

Някой ебава ли се с мен?

Не, не я питай това. Не изричай тези думи. Бъди човекът, за когото те мислят. Тези хора са хладнокръвни и спокойни, а двама дори са въоръжени. Кажи точно онова, което искат да чуят. Защото, ако разберат, че не си онзи, за когото те вземат… какво ще стане?

Вероятно никога няма да си тръгна от тук.

Главата започва да ме боли. Докосвам тила си и напипвам някакъв възел, който ми причинява огромна болка.

— Джейсън?

Ранен ли съм бил?

Някой нападнал ли ме е? Дали не съм бил доведен тук? Дали тези хора, колкото и мили да изглеждат, не са в един отбор с онзи, който ми причини това?

Докосвам отново главата си, този път отстрани, и напипвам раната от втория удар.

— Джейсън.

Виждам маската на гейша.

Гол и безпомощен съм.

— Джейсън.

Само преди няколко часа си бях у дома и готвех вечеря.

Не съм човекът, за когото ме мислят. Какво ще се случи, когато разберат това?

— Лейтън, би ли дошъл, ако обичаш.

Нищо хубаво.

Не трябва да оставам повече тук.

Трябва да се разкарам от това място.

Трябва да помисля.

— Аманда. — Връщам се обратно в настоящето. Опитвам се да изгоня въпросите и страха от съзнанието си, но би ми било по-лесно да спра срутваща се дига. Няма да успея. Няма как. — Това е унизително — заявявам аз. — Много съм изтощен и ако трябва да бъда честен, обеззаразяването не е голяма забава.

— Искаш ли да починем за минутка?

— Ако не е проблем. Просто ми трябва малко време, за да си прочистя главата. — Посочвам лаптопа. — Също така искам да съм достатъчно интелигентен за това чудо.

— Разбира се. — Тя натиска няколко клавиша. — Спирам записа.

Ставам.

— Мога да те заведа до личната ти стая… — предлага тя.

— Не е необходимо.

Отварям вратата и излизам в коридора.

Лейтън Ванс чака.

— Джейсън, искам да си легнеш. Жизнените ти показатели са се насочили в грешната посока.

Свалям устройството от ръката си и му го подавам.

— Оценявам загрижеността ти, но имам нужда да отида до тоалетната.

— О, разбира се. Ще те заведа.

Тръгваме по коридора.

Лейтън бута с рамо масивната стъклена врата и се връщаме на стълбището, което в момента е безлюдно. Не се чува никакъв звук освен вентилационната система, която осигурява топъл въздух. Хващам се за парапета и се навеждам над него.

Два реда стълби до долу и два до горе.

Какво каза Аманда в началото на интервюто? Че се намираме на подниво две? Това означава ли, че сме под земята?

— Джейсън? Идваш ли?

Тръгвам след Лейтън, като се боря с несигурните си крака и болката в главата си.

В горната част на стълбището се натъквам на знак до подсилена стоманена врата, на който пише: ПРИЗЕМЕН ЕТАЖ. Лейтън прокарва картата си, набира някакъв код и отваря.

На стената пред нас с главни букви е написано: ЛАБОРАТОРИИ ВЕЛОСИТИ.

Вляво: асансьори.

Вдясно: пост на охраната, на който между детектора за метали и пропускателната бариера е застанал сериозен охранител. От другата страна е изходът.

Изглежда, охраната се грижи повече да предотврати влизането, отколкото излизането.

Лейтън ме повежда покрай асансьорите и по един нов коридор към две врати в края му, които отваря с картата си.

Влизаме вътре и той задейства осветлението, за да разкрие добре обзаведен офис, чиито стени са покрити с пътнически самолети, военни изтребители и двигателите, които ги задвижват.

Една снимка в рамка на бюрото привлича вниманието ми — възрастен мъж държи дете в ръцете си, което много прилича на Лейтън. Намират се в хангар пред полусглобен масивен въздушнореактивен двигател.

— Сметнах, че ще ти е много по-удобно в личната ми тоалетна — сочи ми една врата в далечния край. — Ще те изчакам тук. — Сяда на ръба на бюрото и си изважда телефона от джоба. — Извикай ме, ако се нуждаеш от нещо.

Тоалетната е студена и безупречно чиста. Има тоалетна чиния, писоар, душкабина и малък прозорец на задната стена.

Сядам на тоалетната чиния.

Гърдите ми са толкова свити, че едва успявам да дишам.

Чакали са ме да се върна цели четиринайсет месеца. Няма начин да ме пуснат да изляза от тази сграда. Поне не тази вечер. Може би дори никога, след като разберат, че не съм човекът, за когото ме смятат.

Освен ако всичко това не е някакъв сложен тест или игра.

Гласът на Лейтън долита през вратата:

— Всичко наред ли е там вътре?

— Да.

— Нямам представа какво си видял в онова нещо, но искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен, братко. Ако усещаш, че нещо не ти е наред, трябва да ми кажеш, за да мога да ти помогна.

Ставам от тоалетната чиния.

Лейтън продължава тирадата си:

— Наблюдавах те. Трябва да призная, че не изглеждаш на себе си.

Ако се върна във фоайето с него, дали ще успея да се откъсна и да мина през охраната? Онзи масивен охранител до детектора за метали изниква в съзнанието ми. Вероятно не.

— Мисля, че физически си добре, но се тревожа за психическото ти състояние.

Налага се да стъпя върху писоара, за да стигна прозореца. Изглежда заключен.

Размерите му са шейсет на шейсет сантиметра и не съм убеден, че ще успея да се промуша през него.

Гласът на Лейтън ехти в тоалетната. Връщам се на пръсти до мивката и думите му отново стават ясни.

— … най-лошото, което можеш да направиш, е да се опиташ да се справиш сам с това. Нека си го кажем честно. Ти си от онзи тип хора, които смятат, че могат да излязат от всякаква ситуация.

Приближавам вратата.

Има резе.

Бавно го издърпвам с треперещи пръсти.

— Независимо какво чувстваш — продължава Лейтън, който се намира на сантиметри от мен, — искам да ми го споделиш и ако се налага, да отложим разпита за утре или за вдругиден…

Млъква, когато резето изщраква тихо.

Всичко застива за момент.

Правя крачка назад.

Вратата помръдва почти незабележимо и в следващия миг е разтърсена здраво.

— Джейсън. Джейсън! — провиква се Лейтън. — Нуждая се от екип на охраната в офиса ми. Веднага! Десън се заключи в тоалетната.

Вратата се разтърсва отново. Лейтън се опитва да я разбие, но резето удържа.

Спускам се към евентуалния си изход, качвам се на писоара и отключвам прозореца.

Лейтън крещи на някого и макар да не разбирам точните думи, чувам приближаващи стъпки.

Отварям прозореца.

Нощният въздух нахлува вътре.

Макар че съм стъпил на писоара, не знам дали ще успея да се набера.

Отскачам от ръба му и се опитвам да мина през рамката, но успявам да промуша само едната си ръка.

Нещо се удря във вратата на тоалетната. Краката ми търсят опора върху гладката вертикална повърхност на стената. Няма сцепление, което да ми помогне.

Падам на пода и бързам отново да се кача на писоара.

Лейтън крещи на някого:

— Хайде!

Скачам отново и този път успявам да прокарам двете си ръце през перваза. Не е кой знае какво, но поне се задържам, а не падам.

Опитвам се да се промуша. Най-накрая разбиват вратата на тоалетната.

Лейтън извиква името ми.

Спускам се с главата напред в мрака.

Лицето ми се удря в земята.

Ставам на крака. Зашеметен и замаян съм, ушите ми бучат, а кръвта се стича по лицето ми.

Навън съм, в някаква тъмна алея между две сгради.

Лейтън се появява на отворения прозорец над мен.

— Джейсън, не го прави. Позволи ми да ти помогна.

Обръщам се и побягвам, без да имам абсолютно никаква представа къде отивам, просто съм се насочил към края на алеята.

Достигам го.

Слизам по тухлени стъпала.

Озовавам се в някакъв парк.

Безлични, нискоетажни сгради са се скупчили около малко езеро и осветения в средата му фонтан.

Като се има предвид часът, въобще не съм изненадан, че няма никой навън.

Прелитам покрай пейки, подрязани храсти, беседка и табела, на която пише: КЪМ ПЪТЕКАТА.

Хвърлям бърз поглед зад себе си — сградата, от която току-що съм избягал, е пететажна, безлична, напълно забравима представителка на архитектурната посредственост. Входът й бълва хора като сритан пчелен кошер.

Стигам до края на езерото, слизам от тротоара и поемам по една чакълена пътека.

Потта тече в очите ми и дробовете ми горят, но продължавам уверено напред.

С всяка крачка светлините от парка остават все по-назад и по-назад от мен.

Отпред не ме очаква нищо друго освен приветливия мрак, към който съм се запътил, сякаш животът ми зависи от това.

Лицето ми е брулено от силен, освежаващ вятър. Чудя се къде отивам и се питам дали не трябва да има някакви светлини пред мен? Дори съвсем малки? Навлизам в гъст мрак.

Чувам вълни.

Озовавам се на плаж.

Няма луна, но звездите са достатъчно ярки, за да разпозная набръчканата повърхност на езерото Мичиган.

Поглеждам към парка и долавям прииждащите, носени от вятъра гласове. Няколко фенерчета пронизват мрака като игли.

Обръщам се на север и побягвам. Обувките ми скърцат върху полираните от вълните камъни. На километри нагоре по брега от центъра се носи неясно, слабо нощно сияние, там, където небостъргачите се издигат зловещо над езерото.

Поглеждам назад. Някои светлини са се насочили на юг, далече от мен, други на север.

Настигат ме.

Променям курса си, прекосявам една велоалея и бягам към близките храсти.

Гласовете приближават още повече.

Чудя се дали е достатъчно тъмно, за да ме видят.

На пътя ми се озовава еднометрова дига. Изкачвам се по бетона, като ожулвам пищялите си и падам на четири крака, докато се промъквам през храсталака. Клоните се закачат за ризата и лицето ми и се опитват да ми извадят очите.

Излизам от храстите и се озовавам в средата на път, разположен паралелно на езерото.

От посоката на парка се чува ревът на двигател.

Дългите светлини ме заслепяват.

Прекосявам пътя, прескачам ограда от телена мрежа и попадам в нечий двор. Опитвам се да избегна захвърлените на земята велосипеди и скейтбордове, минавам като хала покрай къщата, в която има побесняло куче. Някой светва лампите, докато съм в задния двор. Продължавам през празно бейзболно игрище и се чудя колко още мога да издържа в това темпо.

Отговорът ме удря със забележителна скорост.

В края на игрището колабирам — цялото ми тяло е плувнало в пот и всеки мускул агонизира.

Кучето продължава да се скъсва от лай в далечината. Поглеждам към езерото, но не забелязвам фенерчета, нито чувам гласове.

Не знам колко време оставам да лежа на земята, но имам чувството, че са минали часове, преди да успея да си поема въздух, без да се задъхам.

Най-накрая успявам да се изправя до седнало положение.

Нощта е хладна, а вятърът, който идва от езерото, брули близките дървета и изсипва буря от листа върху бейзболното игрище.

С усилие се изправям на крака. Жаден и изморен съм и се опитвам да обмисля последните четири часа от живота си, но нямам необходимата психическа настройка в момента.

Напускам бейзболното игрище и се озовавам в бачкаторски квартал.

Улиците са празни.

Следват жилищна сграда след жилищна сграда от тихи домове.

Вървя километър, може би и повече и се озовавам на празното кръстовище на някакъв бизнес квартал. Светофарите над мен се редуват в някакво забързано нощно темпо.

Главната улица продължава две пресечки и няма никакъв признак на живот освен онази дупка, оправдание за бар, от другата страна на улицата, на който има три огромни реклами на известни марки бира. Докато посетителите му си тръгват в облак от дим и гръмки разговори, в далечината се появяват фаровете на първата кола, която виждам от двайсет минути.

Такси, което е пуснало светлината, че не е на служба.

Излизам на кръстовището и заставам под светофарите. Размахвам ръце. Таксито намалява и се опитва да ме заобиколи, но аз не му позволявам, постоянно се местя с него и го принуждавам да спре.

Шофьорът сваля разгневен прозореца си.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Трябва ми превоз.

Мъжът е сомалиец. Кльощавото му като бръснач лице е осеяно с рехава брада. Наблюдава ме през чифт огромни очила с дебели стъкла.

— Два часът през нощта е — отвръща той. — Приключих за тази вечер. Повече няма да работя.

— Моля те.

— Не можеш ли да четеш? Погледни знака.

Таксиметровият шофьор удря тавана на колата си.

— Трябва да се прибера у дома.

Прозорецът тръгва да се затваря.

Бъркам в джоба си и изваждам найлоновата торбичка, в която са личните ми вещи. Отварям я и му показвам щипката с парите.

— Мога да ти платя повече от…

— Махни се от пътя.

— Ще ти удвоя тарифата.

Прозорецът спира на петнайсет сантиметра от рамката на вратата.

— Кеш.

— Кеш.

Преброявам набързо парите. Това пътуване до северната част на града принципно би ми излязло 75 долара, но сега трябва да удвоя сметката.

— Качвай се, ако ще тръгваме! — провиква се таксиметровият шофьор.

Някои от посетителите в бара са забелязали спряното такси. Навярно и те се нуждаят от превоз, защото тръгват към мен и ми крещят да го задържа.

Приключвам с броенето на авоарите си — 332 долара и три кредитни карти с изтекъл срок.

Качвам се на задната седалка на таксито и казвам на шофьора, че трябва да ме закара до Логан Скуеър.

— Това са четиридесет километра!

— За които ще получиш двойна цена.

Таксиметровият шофьор ме поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Къде са парите?

Отброявам 100 долара и му ги подавам.

— Ще получиш останалото, когато пристигнем.

Мъжът сграбчва парите и настъпва педала на газта, за да прелети покрай пияниците.

Разглеждам щипката с парите. Под банкнотите и кредитните карти има илинойска шофьорска книжка с моя снимка, която никога не съм виждал, карта за фитнес, който никога не съм посещавал, и здравна карта, която не е моята.

Таксиметровият шофьор постоянно ми хвърля погледи в огледалото за обратно виждане.

— Явно си имал тежка вечер — казва той.

— Така ли изглежда?

— Мислех, че си пиян, но не си. Дрехите ти са скъсани. Лицето ти е окървавено.

Ако бях на негово място, също нямаше да изгарям от желание да кача такъв като мен, който стои в средата на кръстовището в два часа сутринта и прилича на луд бездомник.

— Загазил ли си? — пита той.

— Да.

— Какво се е случило?

— Не съм много сигурен.

— Искаш ли да те заведа в болница?

— Не. Прибирам се у дома.