Блейк Крауч
Тъмна материя (14)

14

Тръгваме си без нищо друго освен дрехите на гърба си и плик, пълен с пари, изтеглени от банковите ни сметки и спестовните влогове. Даниела плаща за наетата кола с кредитната си карта, но всяко следващо разплащане ще бъде осъществено в брой, защото така ще бъдем много по-трудни за проследяване.

Следобеда стигаме до Уисконсин.

И неговите красиви пейзажи.

Малки хълмове.

Червени плевни.

Силози.

От комините на селските къщи се издига дим.

Всичко е покрито в бяла снежна покривка, а небето грее в брилянтно синьо.

Придвижваме се бавно, но гледам да стоя далече от магистралите.

Придържам се към селските пътища.

Правя непланирани завои, без никаква крайна посока наум.

Когато спираме, за да заредим с гориво, Даниела ми показва телефона си. Има поредица от пропуснати обаждания и съобщения, всичките от чикагски номера.

Отварям съобщенията.

Дани, Джейсън е, моля те обади ми се на този номер възможно най-скоро.

Даниела, аз съм Джейсън. Първо, обичам те. Имам да ти разказвам толкова много неща. Моля те, обади ми се веднага като прочетеш това.

Даниела, с теб ще се свържат много Джейсъновци, ако вече не са го сторили. Сигурно ти се вие свят. Аз съм твой. Ти си моя. Обичам те завинаги. Обади ми се, когато прочетеш съобщението ми.

Даниела, този Джейсън, с който си в момента, е измамник. Обади ми се.

Даниела, двамата с Чарли не сте в безопасност. Този Джейсън с теб не е онзи, за когото го мислиш. Веднага ми се обади.

Никой от тях не те обича повече от мен. Обади ми се, Даниела. Моля те. Умолявам те. Обичам те.

Ще ги избия всичките заради теб и ще оправя нещата. Само кажи, че го искаш. Ще направя всичко за теб.

Спирам да чета, блокирам всеки един от номерата и изтривам съобщенията.

Но едно от тях ми привлича вниманието.

Номерът не е непознат.

От Джейсън е.

Моят мобилен. Телефонът ми е бил в него през цялото време. От нощта, в която ме похити на улицата.

Не си у дома, не отговаряш на мобилния си. Вероятно знаеш. Мога само да кажа, че те обичам. Затова го направих. Прекараното време с теб беше най-хубавото в живота ми. Моля те обади ми се. Изслушай ме.

Изключвам телефона на Даниела и казвам на Чарли да направи същото със своя.

— Трябва да са изключени. Всеки един от тях може да ни проследи по тях.

Докато следобедът преминава във вечер и слънцето започва да се снижава, стигаме до Нортуудс.

Пътят е пуст.

Изцяло наш е.

Прекарали сме няколко летни ваканции в Уисконсин, но никога не сме стигали толкова на север. И никога през зимата. Изминаваме километри, преди да видим някаква следа от цивилизация. Всеки следващ град изглежда по-малък от предишния. Те са просто кръстопътища в средата на нищото.

В джипа е налегнала тежка тишина, а нямам представа как да я наруша.

Нито пък имам куража да го направя.

През целия ни живот ни казват, че сме уникални. Че сме индивиди. Че няма друг на планетата като нас.

Това е химнът на човечеството.

За мен обаче това не е вярно.

Как Даниела може да ме обича повече от другите Джейсъновци?

Поглеждам я на седалката до моята. Чудя се какво си мисли за мен и какво изпитва към мен.

По дяволите, дори аз не знам какво да мисля за себе си.

Тя просто си седи тихичко на седалката и гледа гората през прозореца.

Пресягам се и я хващам за ръката.

Даниела ме поглежда и отново се обръща към прозореца.

* * *

Започва да се здрачава, когато стигаме до град на име Айс Ривър, който ми се струва достатъчно отдалечен.

Вземаме си бърза закуска и спираме в хранителния магазин, за да купим някои основни хранителни и други стоки.

Чикаго е безкраен.

Дори в предградията му няма достатъчно въздух за дишане.

В Айс Ривър обаче положението е различно.

В един миг сме в града и минаваме покрай изоставен мол, чиито витрини на магазините са заковани с дъски, а в следващия сградите и светлините мъждукат в страничното огледало, докато пътуваме през гора и мрак. Фаровете образуват конус от светлина през тесния коридор от високи борове, които са надвиснали от двете страни на пътя.

Асфалтът като че ли се лее.

Не се разминаваме с никакви коли.

Завивам на третия разклон, на 1,9 километра от града, по еднолентов заснежен път, който се вие през смърчове и брези.

След няколкостотин метра фаровете се отразяват в дървена къща, която е точно онова, което търся.

Като повечето хижи в тази част на щата и тази е тъмна и необитавана.

Затворена е за сезона.

Спирам черокито в кръглата алея и гася двигателя.

Наоколо е много тъмно и много тихо.

Поглеждам Даниела.

— Знам, че това не ти харесва, но да влезем с взлом е по-безопасно, отколкото да оставим някаква документална следа, като наемем къща.

През целия път от Чикаго до тук, който трая шест часа, почти не е проговорила.

Имам чувството, че е в шок.

— Разбирам — отговаря тя. — Положението ни вече е много по-сериозно от обикновено нахлуване, нали?

Отварям вратата на джипа и излизам в трийсетсантиметрова снежна пряспа.

Студът е хапещ.

Няма вятър.

Един от прозорците на спалнята не е заключен, затова дори не се налага да чупя стъклото.

* * *

Отнасяме пазарските чанти на покритата веранда.

Навън е много студено.

Цъкам лампите.

Пред нас се разкрива стълбище, което води до мрака на втория етаж.

— Това място е отвратително — оплаква се Чарли.

Не е толкова отвратително, колкото занемарено и вонящо на мухъл.

Ваканционна къща извън сезона.

Отнасяме торбите в кухнята и ги оставяме на плота. Тръгвам на обиколка из къщата.

Обзавеждането е старомодно и уютно.

Уредите са стари и бели.

Линолеумът пука, а паркетът е надран и скърца.

Над тухлената камина в дневната е закачен големоуст бибан^[1], а стените са покрити от рибарски примамки в рамки — поне сто на брой.

На първия етаж има голяма спалня и две по-малки на втория — едната от тях е натъпкана с легла на три етажа.

Ядем хамбургери в мазни хартиени торбички.

Лампата над главите ни хвърля груба и ярка светлина върху кухненската маса, но останалата част от къщата е тъмна.

Централното парно изпитва затруднения в отопляването на стаите до поносима за живеене температура.

На Чарли му е студено.

Даниела е мълчалива и някак си отнесена.

Имам чувството, че се рее на някакво мрачно място.

Едва е докоснала храната си.

След вечеря двамата с Чарли носим дърва от предната веранда. Използвам торбичките от хамбургерите и един стар вестник, за да запаля огън.

Дървото е сухо и сиво, доста е старо и пламъците бързо го нападат.

Съвсем скоро стените в дневната засияват.

По тавана заиграват сенки.

Разтягаме дивана за Чарли и го приближаваме до камината. Даниела отива да ни приготви стаята. Сядам до Чарли на края на матрака и се наслаждавам на топлината.

— Ако се събудиш през нощта, хвърли някоя цепеница в огъня — казвам му. — Може би до сутринта ще успеем да стоплим къщата.

Синът ми изритва кецовете от краката си и си съблича суитшърта. Докато се намъква под завивките, се сещам, че вече е на петнайсет години.

Рожденият му ден беше на 21 октомври.

— Хей! — Чарли ме поглежда. — Честит рожден ден.

— За какво говориш?

— Пропуснах го.

— А, да.

— Как беше?

— Добре, май.

— Какво прави?

— Ходихме на кино и после на вечеря. След това излязох с Джоел и Анджела.

— Коя е Анджела?

— Приятелка.

— Гадже? — Синът ми се изчервява на светлината от огъня. — Изгарям от любопитство да разбера какво се случи на шофьорския ти изпит?

Чарли ме дарява с лека усмивка.

— Горд собственик съм на шофьорска книжка.

— Чудесно. Той даде ли ти да караш?

Синът ми кима.

Мамка му. Това заболя.

Завивам Чарли и го целувам по челото. От години не съм го завивал и се опитвам да се насладя на момента, да не бързам. Но като всяко хубаво нещо и това свършва прекалено бързо.

Чарли ме поглежда на светлината от пламъците.

— Добре ли си, татко?

— Не. Всъщност не съм. Но съм с вас. Това е най-важното. Другата ми версия… харесваше ли го?

— Той не ми е баща.

— Знам, но харес…?

— Той не ми е баща.

Ставам от разпънатия диван и хвърлям цепеница в огъня. Прекосявам кухнята и се насочвам към другия край на къщата. Паркетът скърца под краката ми.

Прекалено студено е, за да спим в тази стая, но Даниела прерови горните помещения и килерите за допълнителни одеяла.

Стените са в дървена ламперия.

Една духалка работи в ъгъла и ароматизира въздуха с миризмата на изгоряла прах.

От банята се разнася някакъв звук.

Хлипане.

Почуквам на вратата.

— Даниела?

Чувам я да си поема въздух.

— Какво?

— Може ли да вляза?

Не отговаря за момент.

След малко отключва вратата.

Влизам и я намирам отпусната в ъгъла до стара вана, коленете й са свити до гърдите, а очите й са червени и подути.

Никога не съм я виждал такава — да се тресе и да се разпада пред очите ми.

— Не мога — заявява тя. — Просто… не мога.

— Какво има?

— Ти си точно тук пред мен и те обичам толкова много, но си мисля за всички онези твои версии и…

— Те не са тук, Даниела.

— Но искат да бъдат.

— Но не са.

— Не знам какво да мисля или как да се чувствам относно това. А и се чудя…

Тя губи и малкото й останало самообладание. Все едно гледам как се пропуква лед.

— Какво се чудиш? — питам аз.

— Чудя се… дали въобще наистина си ти?

— За какво говориш?

— Откъде да знам, че ти си моят Джейсън? Казваш, че си излязъл от къщата ни в началото на октомври и че не си ме виждал до тази сутрин в полицейския участък. Откъде обаче да знам, че ти си мъжът, когото обичам?

Сядам на пода.

— Погледни ме в очите, Даниела.

Прави го.

През сълзи.

— Не виждаш ли, че съм аз? Не можеш ли да ме познаеш?

— Не мога да спра да мисля за последния месец с него — казва тя. — Това ме отвращава.

— Как беше?

— Джейсън, не ми го причинявай. Не го причинявай и на себе си.

— Всеки ден бях в онзи коридор в кутията и се опитвах да намеря пътя към дома. Постоянно мислех за двама ви с Чарли. Опитвах се да не го правя, но ако се поставиш на мое място, ще ме разбереш.

Даниела разтваря колене и докато се намествам между тях, ме притиска по-близо до гърдите си и прокарва пръсти през косата ми.

— Наистина ли искаш да знаеш? — пита тя.

Не.

Но трябва.

— Винаги ще се питам — отговарям аз.

Отпускам глава върху нея.

Усещам как гърдите й се надигат и спадат.

— Ако трябва да бъда честна, в началото беше невероятно. Причината да помня онази вечер, в която отиде на партито на Раян, е държанието ти — неговото — когато се прибра у дома. В началото си помислих, че си пиян, но не беше. Сякаш… сякаш ме гледаше по различен начин. Все още си спомням онзи миг преди толкова много години, когато правихме любов за първи път. Как лежах гола и те чаках. А ти просто застана до леглото и ме гледа известно време. Сякаш ме виждаш за първи път. Сякаш въобще не ме познаваш и ме виждаш за първи път. Това беше доста възбуждащо. Другият Джейсън ме гледаше по същия начин и се надигна тази нова енергия между нас. Все едно си се прибирал у дома след седмица на някоя от конференциите ти, но много по-силна.

— Докато си била с него, си имала чувството, че за първи път сме заедно? — питам аз.

Даниела не отговаря веднага.

Просто си седи.

Най-накрая съумява:

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

— След две седмици ми стана ясно, че не става въпрос само за една вечер или за седмица. Осъзнах, че нещо в теб се е променило.

— Какво беше по-различно?

— Милион дребни неща. Начинът ти на обличане. Начинът ти на приготвяне сутрин. Нещата, които говореше по време на вечеря.

— Начинът, по който те чуках?

— Джейсън.

— Моля те, не ме лъжи. Това не мога да го преглътна.

— Да, беше различен.

— По-добър?

— Сякаш отново правехме любов за първи път. Правеше неща, които никога не си правил. Или не си правил от доста дълго време. Сякаш не бях нещо, което желаеше, а от което имаше нужда. Като кислорода.

— Искаш ли си другия Джейсън обратно?

— Не, искам мъжа, с когото създадох семейство. Мъжа, с когото създадохме Чарли. Но искам да съм сигурна, че ти си този човек.

Изправям се и я поглеждам в тази тясна баня без прозорци, в средата на нищото, миришеща на мухъл.

Даниела също ме поглежда.

Толкова е изморена.

Ставам на крака и й подавам ръка.

Отиваме в спалнята.

Тя ляга на леглото, а аз гася лампата и се присъединявам към нея под ледените завивки.

Рамката на леглото е паянтова и дори най-малкото движение удря лицевата дъска в стената и разклаща снимките в рамки.

Даниела носи бельо и бяла тениска и мирише на жена, която цял ден е пътувала в кола, без да се изкъпе — остатъчна миризма на дезодорант, примесена със страх.

Харесва ми.

— Как ще оправим това, Джейсън? — пита шепнешком в мрака тя.

— Работя по въпроса.

— Какво означава това?

— Попитай ме отново на сутринта?

Дъхът й върху лицето ми е сладък и топъл.

Това е есенцията на всичко, което свързвам с дома.

Даниела заспива само след миг и дишането й става тежко.

Смятам, че бързо ще я последвам, но когато затварям очи, мислите ми направо бушуват. Виждам мои версии, които излизат от асансьори. Седят в паркирани коли. На пейки срещу къщата ми.

Виждам се навсякъде.

Стаята е тъмна, единствената светлина идва от реотаните на духалката в ъгъла.

Къщата е тиха.

Не мога да заспя.

Трябва да оправя това.

Тихомълком се измъквам от леглото. Стигам до прага на вратата и се обръщам към Даниела, която е в безопасност под планината от завивки.

Тръгвам по скърцащия паркетен под на коридора към дневната, където къщата е по-топла.

Огънят е намалял.

Хвърлям няколко цепеници.

Известно време просто седя и се взирам в пламъците. Наблюдавам как дървото бавно се превръща в жарава, докато синът ми похърква тихичко зад мен.

Идеята ми хрумна днес на път за насам и оттогава нямах време да я обмисля добре.

Първоначално ми се струва чиста лудост.

Но колкото повече ми се върти в главата, толкова повече започва да ми изглежда като единствената ми възможност.

На бюрото в дневната има десетгодишен мак и принтер от памтивека. Включвам компютъра. Ако се изисква някаква парола или няма достъп до интернет, ще трябва да изчакам до сутринта, за да намеря интернет кафене в града.

Имам късмет. Предлага ми се опция да се впиша като гост.

Отварям браузъра и влизам в имейл акаунта си.

Хиперлинкът все още работи.

Добре дошли в Юберчат!

В момента има седемдесет и двама активни участници.

Вие нов потребител ли сте?

Натискам върху „не“.

Добре дошли отново, Джейсън 9!

Свързваме ви с Юберчат!

Дискусията е много по-дълга и с много повече участници, които са на нокти.

Преглеждам всичко до последните съобщения, които са на по-малко от минута.

Джейсън 42: Къщата е празна още от обед.

Джейсън 28: Кой от вас стори това?

Джейсън 4: Проследих Даниела от Елинор стрийт 44 до полицейския участък на Северна Калифорния.

Джейсън 14: Какво търсеше тя там?

Джейсън 25: Какво търсеше тя там?

Джейсън 10: Какво търсеше тя там?

Джейсън 4: Нямам представа. Влезе вътре и повече не излезе. Хондата й още е там.

Джейсън 66: Това означава ли, че знае? Все още ли е в полицейския участък?

Джейсън 4: Не знам. Но нещо става.

Джейсън 49: Миналата вечер един от нас едва не ме уби. Имаше ключ за хотелската ми стая и дойде с нож посред нощ.

Започвам да пиша…

Джейсън 9: ДАНИЕЛА И ЧАРЛИ СА С МЕН.

Джейсън 92: В безопасност ли са?

Джейсън 42: В безопасност ли са?

Джейсън 14: Как?

Джейсън 28: Докажи го.

Джейсън 4: В безопасност ли са?

Джейсън 25: Как?

Джейсън 10: Шибаняк.

Джейсън 9: Няма значение как, но да, в безопасност са. Също така са много изплашени. Доста мислих над това. Предполагам, че независимо какво ще се случи, всички споделяме едни и същи първични желания — Даниела и Чарли да не бъдат наранени?

Джейсън 92: Да.

Джейсън 49: Да.

Джейсън 66: Да.

Джейсън 10: Да.

Джейсън 25: Да.

Джейсън 4: Да.

Джейсън 28: Да.

Джейсън 14: Да.

Джейсън 103: Да.

Джейсън 5: Да.

Джейсън 16: Да.

Джейсън 82: Да.

Джейсън 9: Предпочитам да умра, отколкото да видя как нещо им се случва. Ето какво ви предлагам. След два дни, в полунощ, искам всички да се срещнем в електроцентралата и да проведем мирна лотария. Победителят ще спечели правото да живее в този свят с Даниела и Чарли. След това ще разрушим кутията, за да не могат други Джейсъновци да дойдат тук.

Джейсън 8: Не.

Джейсън 100: Няма начин.

Джейсън 21: Каква полза от това?

Джейсън 38: Никога.

Джейсън 28: Докажи, че са при теб, или се шибай.

Джейсън 8: Защо да оставяме всичко на шанса? Защо не се бием? Нека най-добрият победи.

Джейсън 109: Какво ще се случи със загубилите? Самоубийство?

ДжейсънАДМИН: За доброто на този разговор, временно замразявам всички акаунти освен моя и този на Джейсън 9. Останалите можете да продължите да следите разговора. Джейсън 9, моля, продължи.

Джейсън 9: Осъзнавам, че съществуват безброй начини, по които това може да се обърка. Мога да реша да не се появя. Никой няма да разбере, че ме няма. Неколцина други Джейсъновци могат да решат да не участват, просто да си траят, докато пушекът не се разнесе, и да направят онова, което направи Джейсън 2. Въпреки всичко аз ще удържа на думата си. Може би е наивно от моя страна, но смятам, че всички останали ще го сторите. Защото това няма да означава, че сте спазили обещанието си, дадено пред нас, а сте спазили обещание към Даниела и Чарли. Другата алтернатива е да ги отведа някъде и да изчезнем завинаги. Нови самоличности. Живот в постоянно бягство. В постоянен страх. Колкото и да ми се иска да бъда с тях, не желая подобен живот за съпругата и сина си. А и нямам правото да ги пазя само за себе си. Толкова много ме е грижа за тях, че съм готов да участвам в тази лотария, в която, като се вземе предвид броят на участниците, почти със сигурност ще загубя. Първо трябва да говоря с Даниела, но междувременно разпространете новината. Утре вечер отново ще съм на линия с повече подробности, включително и доказателство, Джейсън 28.

ДжейсънАДМИН: Мисля, че някой вече попита, но какво ще се случи с губещите?

Джейсън 9: Все още не съм го измислил, но най-важното е съпругата и синът ни да изживеят живота си спокойно и в безопасност. Ако не мислите така, значи, не ги заслужавате.

* * *

През завесата прониква светлина и ме събужда.

Даниела е в обятията ми.

Просто лежа и не искам този момент да свършва.

Тя е в ръцете ми.

Тази невероятна жена.

След известно време ставам и събирам купчината си дрехи от пода.

Обличам се край останките от огъня — останала е само жарава — и хвърлям последните две цепеници.

Поспали сме добре.

Часовникът на фурната показва 9:30. Поглеждам през прозореца над мивката и виждам как слънцето си проправя път през боровете и брезите и създава басейн от светлини и сенки по земята, докъдето ми стига погледът.

Излизам навън в мразовитата сутрин.

В задната си част покривът на хижата се накланя към езерото.

Отивам до края на заснежения пристан.

Езерото е замръзнало около брега, но все още е прекалено рано, дори след отминалата буря, за да се заледи цялото.

Изчиствам снега от една пейка, сядам на нея и наблюдавам издигащото се над боровете слънце.

Студът е ободряващ също като чаша еспресо.

От водата се надига мъгла.

Чувам стъпки в снега зад мен.

Обръщам се и виждам Даниела, която върви по утъпканата от мен пътека.

Носи две димящи чаши с кафе. Косата й е прекрасна каша, а около себе си е увила няколко одеяла като шал.

Докато върви към мен, осъзнавам, че вероятно това е последната сутрин, която ще прекарам с нея. Утре се връщам в Чикаго. Сам.

Подава ми двете чаши, сваля едно от одеялата и го увива около гърба ми, след което сяда на пейката до мен. Пием кафе и се наслаждаваме на езерото.

— Винаги съм знаел, че един ден ще заживеем на място като това — казвам аз.

— Не знаех, че искаш да се преместим в Уисконсин.

— Когато остареем. Ще си намерим някоя прилична хижа, която да ремонтираме.

— Не знаех, че си способен да ремонтираш каквото и да било.

Даниела се засмива. Знам какво има предвид.

— Можем да прекарваме летата с внуците си тук. Можеш да рисуваш край езерото.

— А ти какво ще правиш?

— Не знам. Най-накрая ще си изчета броевете на „Ню Йоркър“. Ще се отдам изцяло на теб.

Даниела се пресяга и докосва конеца, който още е завързан за безименния ми пръст.

— Какво е това?

— Джейсън 2 ми взе брачната халка и в началото имах моменти, в които губех представа кое е реално и кое не. Питах се кой съм аз. Чудех се дали някога съм бил женен за теб. Затова завързах този конец около пръста си, за да си напомням, че ти, тази твоя версия, съществува.

Даниела ме целува.

Целувката е доста дълга.

— Трябва да ти кажа нещо — започвам аз.

— Какво?

— В онази първа версия на Чикаго, в която се събудих, те намерих в галерия, в която правеше изложба на тема мултивселена…

— Какво? — усмихва се Даниела. — Чука ли ме?

— Да.

Усмивката й замръзва.

Съпругата ми просто ме гледа известно време и в гласа й няма никаква емоция, когато проговаря отново.

— Защо?

— Не знаех къде съм и какво се случва с мен. Всички смятаха, че съм луд. Самият аз започнах да си го мисля. След това те намерих — единственото познато нещо в един свят, който ми се струваше напълно чужд. Много ми се искаше онази Даниела да си ти, но не беше. Нямаше как да си. Точно както другият Джейсън не е мен.

— Значи просто си чукал наред в мултивселената?

— Това беше единственият път и не осъзнавах къде се намирам, когато това се случи. Не знаех дали си губя разсъдъка, или не.

— Как беше тя? Как бях аз?

— Може би не бива да…

— Аз ти казах.

— Така е. Беше същото, каквото се е случило при теб, когато другият Джейсън се е прибрал през онази първа нощ. Беше същото, както когато бях с теб, преди да осъзная, че те обичам. Отново изпитах онази невероятна връзка, която създадохме преди толкова много години. Какво има?

— Чудя се колко трябва да ти се разсърдя.

— Защо ще ми се сърдиш?

— О, това ли ти е оправданието? Не е изневяра, ако е друга моя версия?

— Поне е оригинално.

Думите ми я карат да се разсмее.

Това ми напомня защо я обичам толкова много.

— Каква беше тя? — пита Даниела.

— Тя беше ти без мен. Без Чарли. Излизаше с Раян Холдър.

— Я стига. И бях успешна художничка?

— Да.

— Хареса ли ти изложбата ми?

— Беше брилянтна. Ти беше брилянтна. Искаш ли да ти разкажа за нея?

— Ще ми е много приятно.

Описвам й плексигласовия лабиринт и какво изпитах, когато вървях през него. Изумителните изображения. Невероятния дизайн.

Погледът й засиява.

И се натъжава.

— Мислиш ли, че съм била щастлива? — пита Даниела.

— Какво имаш предвид?

— След като съм се отказала от всичко, за да бъда онази жена.

— Не знам. Прекарах четиридесет и осем часа с нея. Мисля, че както теб, както мен и всички останали, също съжаляваше за много неща. Смятам, че понякога се е будила посред нощ и се е чудила дали пътят, по който е поела, е бил правилният. Опасявала се е, че не е бил. Чудила се е какъв е щял да бъде животът с мен.

— Аз също се чудя понякога.

— Видях много твои версии. С мен. Без мен. Художничка. Учителка. Графичен дизайнер. Но в крайна сметка това е просто живот. Отстрани го виждаме като една голяма история, но когато живеем в него е просто ден за ден, нали? И трябва да се примирим с това?

Една риба скача в средата на езерото и по гладката му като стъкло повърхност се понасят перфектни концентрични кръгове.

— Снощи ме попита как да оправя всичко това.

— Хрумнаха ли ти някакви гениални идеи?

Инстинктите ми нашепват да не й споделям какво съм намислил, но бракът ни не се гради на пазенето на тайни. Разговаряме за абсолютно всичко. Дори за най-трудните неща. Това е характерно за нашето семейство.

Разказвам й какво предложих в чата миналата вечер и изражението на лицето й се сменя — разпознавам гняв, ужас, шок и страх.

— Смятате да ме разиграете на томбола? — изумява се съпругата ми. — Като някаква шибана кошница с плодове?

— Даниела…

— Не искам да правиш нищо героично.

— Без значение какво ще се случи, ще си ме върнеш обратно.

— Не теб, а някоя твоя версия. Това имаш предвид, нали? Ами ако е същият като онзи задник, който опропасти живота ни? Ами ако не е толкова добър, колкото теб?

Извръщам се от нея и поглеждам към езерото, за да не види сълзите в очите ми.

— Защо си готов да се жертваш, за да може някой друг да бъде с мен? — пита тя.

— Всички жертваме себе си, Даниела. Това е единственият начин нещата за теб и Чарли да се получат. Моля те. Позволи ми отново да ви осигуря безопасен живот в Чикаго.

* * *

Когато се връщаме обратно в хижата, Чарли е на котлона и приготвя палачинки.

— Ухае чудесно — казвам аз.

— Ще направиш ли онази твоя плодова чудесия? — пита той.

— Разбира се.

Необходима ми е секунда, за да намеря дъска за рязане и нож.

Заставам до сина си, беля ябълките, режа ги на кубчета и ги слагам в тиган, в който има предварително загрят кленов сироп.

Слънцето навън се издига нависоко и облива цялата гора в светлина.

Докато се храним, разговаряме и на моменти се чувствам нормално, сякаш това не е последната закуска, която прекарвам със семейството си.

* * *

В ранния следобед се насочваме към града пеша. Вървим по средата на пътя — на осветените от слънцето места асфалтът е изсъхнал, а на сенчестите е все още заснежен.

Купуваме си дрехи от един оказион и след това отиваме в малкото местно кино на центъра, за да гледаме филм, който излезе преди шест месеца.

Някаква глупава романтична комедия.

Точно от такава имаме нужда.

Оставаме по местата си дори по време на финалните надписи и си тръгваме едва когато светват лампите. Когато излизаме от киното, небето вече е започнало да потъмнява.

В края на града намираме ресторант, който все още е отворен. Името му е „Айс Ривър Роудхаус“.

Сядаме на бара.

Дани си поръчва вино, аз бира, а за Чарли кола.

Мястото е претъпкано. Няма много места, които да посетиш вечер през седмицата в Айс Ривър, Уисконсин.

Поръчваме си храна.

Изпивам втора бира, а след нея и трета.

Не след дълго двамата с Даниела вече сме приятно замаяни. Около нас става все по-шумно.

Тя слага ръка на крака ми.

Очите й светят от виното. Много е приятно отново да съм толкова близо до нея. Опитвам се да не мисля за това, че всяко дребно нещо, което преживявам в този момент с любовта на живота си и сина ни, е за последно, но няма как.

Ресторантът продължава да се пълни.

Приятно шумно е.

Някаква банда се приготвя да свири на малката сцена отзад.

Пиян съм.

Не съм заядлив или размазан.

Просто ми е изключително приятно.

Живея за момента, защото иначе ще се пречупя.

Групата се състои от четирима души и свири кънтри и уестърн парчета. Не след дълго двамата с Даниела танцуваме бавно сред масата от хора на малкия дансинг.

Тялото й е притиснато до моето, а ръката ми е на кръста й и звукът на китарата и начинът, по който ме гледа, ме карат да искам да я отведа в скърцащото ни легло с разхлабената лицева табла и да съборя всички снимки от стената.

* * *

Двамата с Даниела се смеем, а аз дори не знам защо.

— Много сте пияни — съобщава ни Чарли.

Може би преувеличава малко, но не е далеч от истината.

— Трябваше да изпуснем малко парата — казвам аз.

— Не си се чувствала така през изминалия месец, нали? — пита майка си синът ми.

Даниела ме поглежда.

— Не, не съм.

Клатушкаме се по мрачния път, нито пред нас, нито зад нас се виждат фарове на автомобили.

Гората е изумително тиха.

Дори вятърът се е отказал да духа.

Всичко е застинало като в картина.

* * *

Заключвам вратата на стаята ни.

Даниела ми помага да вдигнем матрака от леглото.

Поставяме го на паркета, гасим лампите и се събличаме.

Студено е въпреки духалката, която се опитва да стопли помещението.

Лягаме голи и треперещи под завивките.

Кожата на Даниела е гладка и студена върху моята, а устата й е мека и топла.

Целувам я.

Казва ми, че толкова много ме иска вътре в себе си, че изпитва болка.

Да съм със съпругата си, не означава да се чувствам като у дома.

Тя е моят дом.

Спомням си, че си мислех точно това преди петнайсет години, когато за първи път правих любов с нея. Мислех си, че съм открил нещо, което дори не знаех, че съм търсил.

Всичко това ме удря с още по-голяма сила, докато паркетът скърца тихичко под нас, а лунната светлина се промъква между пролуката в завесите и осветява лицето на Даниела, когато устата й се отваря, главата й се извива назад и тя прошепва името ми.

* * *

Телата ни са потни, а сърцата ни препускат в тишината.

Даниела прокарва пръсти през косата ми и ме гледа в мрака по онзи начин, който обожавам.

— Какво има? — питам аз.

— Чарли беше прав.

— За кое?

— За онова, което каза, докато се прибирахме тази вечер. Не съм се чувствала така, откакто Джейсън 2 се появи. Ти не може да бъдеш заменен. Дори от самия себе си. Не мога да престана да си мисля как се запознахме. По онова време от животите си можехме да се натъкнем на всеки. Но ти се появи на градинското парти и ме спаси от онзи задник. Наясно съм, че част от връзката ни се дължи именно на онова електричество, което усетихме във въздуха, но също така на чудото, че се появи в живота ми в точния момент. Точно ти, а не някой друг. Това не е ли по-невероятно от самата ни връзка? Че успяхме да се намерим?

— Забележително е.

— Осъзнах, че същото нещо се случи вчера. От всички версии на Джейсън точно ти измисли този шантав план в ресторанта, за да се озовеш в ареста, където да се съберем в безопасност.

— Казваш, че това е съдба.

Даниела се усмихва.

— Казвам, че се намерихме един друг за втори път.

* * *

Отново правим любов и заспиваме.

По средата на нощта Даниела ме събужда и шепне в ухото ми:

— Не искам да си тръгваш.

Обръщам се на една страна, за да съм с лице към нея.

Очите й са широко отворени в мрака.

Главата ме боли.

Устата ми е суха.

Хванат съм в онзи дезориентиращ момент между пиянството и изтрезняването, в който удоволствието бавно се превръща в болка.

— Защо просто не продължим напред? — пита тя.

— Накъде?

— Не знам.

— Какво ще кажем на Чарли? Той има приятели. Може би дори приятелка. Просто да ги забрави ли? Най-накрая е щастлив в училище.

— Знам — отвръща Даниела. — Не ми харесва, но точно това ще му кажем.

— Къщата ни, приятелите ни, работата ни… Тези неща ни определят.

— Но не са всичко. Докато съм с теб, знам точно коя съм.

— Даниела, не искам нищо повече от това да бъда с теб, но ако не направя това нещо утре, двамата с Чарли никога няма да бъдете в безопасност. А и независимо какво ще се случи, ти пак ще ме имаш.

— Не искам някаква твоя версия. Искам теб.

* * *

Събуждам се в мрака заради туптенето в главата ми. Устата ми е пресъхнала.

Обличам си дънките и ризата и се затътрям по коридора.

Тази вечер не сме запалили огън и единственото осветление на целия първи етаж е слабото нощно сияние, което влиза през прозореца над кухненската мивка.

Вземам си чаша от шкафа и я пълня с вода от чешмата.

Изпивам я цялата.

Напълвам я отново.

Централното отопление работи.

Изправям се над мивката и отпивам от студената вода.

Хижата е толкова тиха, че чувам пукането на пода, докато дървените фибри се разширяват и свиват в различни части на къщата.

Заглеждам се в гората през прозореца над кухненската мивка. Много съм щастлив, че Даниела ме иска, но нямам представа къде да отидем. Не знам как да ги предпазя.

Главата ми се върти.

Нещо до джипа привлича вниманието ми.

Някаква сянка.

Усещам прилив на адреналин.

Оставям чашата, побягвам към коридора и бързо си обувам ботите.

Закопчавам си ризата на верандата и отивам до утъпкания сняг между стъпалата и джипа.

Оглеждам автомобила от всички страни.

Ето.

Забелязвам онова, привлякло вниманието ми в кухнята.

Все още мърда.

По-голямо е, отколкото си мислех.

Човешки размери.

Не.

Господи.

Това е човек.

Докато е лазил, е оставил след себе си кървава диря, която изглежда черна на светлината от звездите.

Мъжът ръмжи и се опитва да стигне предната веранда. Няма да успее.

Прикляквам до него.

Той е мен до последния детайл — палтото, раницата от „Велосити“ и конеца на безименния пръст.

Двойникът ми държи стомаха си с ръка, покрита с кръв. Поглежда ме с най-отчаяния поглед, който някога съм виждал.

— Кой ти стори това? — питам го.

— Един от нас.

— Как ме намерихте тук?

Този Джейсън изкашля мъгла от кръв.

— Помогни ми.

— Колко от нас са дошли тук?

— Мисля, че умирам.

Оглеждам се. Веднага забелязвам кървавите стъпки, които тръгват от него и се насочват към джипа, а после заобикалят хижата.

Умиращият изрича името ми.

Нашето име.

Моли ме за помощ.

Искам да му помогна, но единствената мисъл в главата ми е, че са ни намерили.

Някак си са успели.

— Не им позволявай да я наранят — казва двойникът ми.

Отново поглеждам джипа.

Първоначално не забелязах, но гумите му са срязани. Чувам стъпки в снега наблизо.

Оглеждам гората за някакво движение, но светлината от звездите не може да проникне през гъстите дървета до хижата.

— Не съм готов за това — казва умиращият Джейсън.

Поглеждам го в очите и собствената ми паника избухва.

— Ако това е краят, бъди смел.

Един изстрел разкъсва тишината.

Идва от задната част на хижата, близо до езерото.

Хуквам обратно през снега към предната веранда и се опитвам да осмисля какво се случва.

Даниела ме вика от вътре.

Качвам се по стъпалата.

Връхлитам през предната врата.

Даниела се появява в коридора, увита в одеяло и осветена от светлината, която се носи от спалнята.

Синът ми идва в кухнята.

Заключвам вратата след себе си, а Даниела и Чарли се присъединяват към мен.

— Това изстрел ли беше? — пита тя.

— Да.

— Какво става?

— Намериха ни.

— Кой?

— Аз.

— Как е възможно?

— Веднага трябва да се махаме от тук. Двамата отидете в спалнята, облечете се и си съберете нещата. Аз ще заключа задната врата и ще дойда при вас.

Двамата тръгват по коридора.

Предната врата е заключена.

Единственият друг вход към къщата са френските врати, които водят от верандата в дневната.

Минавам през кухнята.

Даниела и Чарли ще ме чакат да им кажа какво смятам да правим.

Нямам представа.

Не можем да използваме джипа.

Ще трябва да вървим пеша.

Влизам в дневната и ме залива студена вода.

Какво е необходимо да вземем със себе си?

Телефони.

Пари.

Къде са парите ни?

В един плик в най-долното чекмедже на скрина в спалнята.

От какво друго се нуждаем?

Какво не бива да забравяме?

Колко мои версии са ни проследили до тук?

Ще умра ли тази вечер?

От собствената си ръка?

Опипвам пътя си през мрака, минавам покрай дивана за спане и стигам до френските врати. Хващам дръжките и осъзнавам, че не трябва да е толкова студено тук.

Освен ако тези врати не са били отваряни наскоро.

Преди няколко секунди например.

Заключени са, а не помня да съм ги заключвал.

Виждам нещо на двора през стъклата, но е прекалено тъмно, за да различа някакви детайли. Мисля, че се движи.

Трябва да се върна при семейството си.

Обръщам се, но една сянка се надига иззад дивана.

Сърцето ми спира.

Лампата светва.

Виждам себе си на три метра разстояние, с ръка на ключа за осветлението. В другата държи пистолет, който е насочил в мен. Облечен е единствено в боксерки. Ръцете му са целите в кръв. Заобикаля дивана, като не отмества оръжието.

— Свали си дрехите — заповядва ми той.

Разпознавам белега на лицето му.

Поглеждам зад мен през френските врати.

Лампата осветява достатъчно от двора, за да видя купчината дрехи — обувки „Тимбърленд“ и палто, и друг Джейсън, паднал на една страна, чиято глава лежи в локва кръв. Гърлото му е прерязано.

— Няма да повтарям — изсъсква двойникът ми.

Започвам да си разкопчавам ризата.

— Двамата с теб се познаваме — казвам аз.

— Очевидно е.

— Нямах това предвид. Познах белега на лицето ти. Преди две нощи пихме бира.

Джейсън приема тази информация, но тя не му повлиява както ми се иска.

— Това няма да промени изхода от ситуацията — отвръща той. — Това е краят, братко. Ти би сторил същото, знаеш го.

— В интерес на истината, не е така. В началото си мислех, че ще го направя, но не.

Свалям си ризата и я хвърлям към него.

Знам какво планира: да облече моите дрехи. Да отиде при Даниела и да се преструва, че съм аз. Ще се наложи да отвори белега си отново, за да изглежда като прясна рана.

— Имах план да ги защитя — казвам аз.

— Да, прочетох. Няма да се жертвам, за да може някой друг да бъде със съпругата и сина ми. Сваляй дънките.

Откопчавам ги и си мисля, че не съм бил прав. Не всички сме еднакви.

— Колко от нас уби тази вечер? — питам аз.

— Четирима. Но бих изтрепал хиляди, ако се наложи.

Свалям си дънките бавно.

— Нещо се е случило с теб в кутията и в онези светове, които спомена — започвам аз. — Какво те превърна в това?

— Може би не ги искаш достатъчно силно. Ако наистина е така, просто не ги заслужаваш…

Хвърлям дънките в лицето му и му се нахвърлям.

Увивам ръце около бедрата му, вдигам го и го блъскам в стената с всичка сила. Успявам да му извадя въздуха.

Пистолетът пада на пода.

Изритвам го в кухнята и стоварвам коляно в лицето на този Джейсън.

Чувам трошене на кости.

Хващам го за главата и вдигам коляно за втори удар, но той подкосява левия ми крак.

Падам тежко на паркетния под и главата ми се удря толкова силно, че пред очите ми избухва ярка светлина. Двойникът ми се хвърля отгоре ми и ме стиска за врата. От пребитото му лице тече кръв.

Удря ме и бузата ми под лявото ми око избухва в супернова от болка.

Удря ме отново.

Примигвам, за да махна кръвта и сълзите от очите си, и в следващия момент виждам нож в ръката, с която ме удря.

Изстрел.

Ушите ми закънтяват.

В гърдите му се появява малка черна дупка и от нея потича кръв. Ножът пада от ръката му на пода до мен. Джейсън пъха пръст в дупката и се опитва да я запуши, но не може да спре кръвта.

Опитва се да си поеме въздух и поглежда към човека, който го е застрелял.

Аз правя същото и виждам друг Джейсън, който държи пистолет. Той е гладко избръснат и носи черното кожено яке, което Даниела ми подари преди десет години на годишнината ни.

На лявата му ръка проблясва златна брачна халка.

Моята халка.

Джейсън 2 дърпа отново спусъка и следващият куршум пронизва черепа на нападателя ми.

Онзи се просва.

Обръщам се и бавно сядам.

Плюя кръв.

Лицето ми гори.

Джейсън 2 насочва пистолета в мен.

Ще дръпне спусъка.

Предусещам приближаващия край и оставам безмълвен. През съзнанието ми преминава един спомен от детството ми във фермата на баба и дядо в Западна Айова. Топъл пролетен ден. Красиво небе. Царевични ниви. Ритам футболна топка към брат ми, който пази на импровизираната врата между двата явора.

Чудя се защо точно това си спомням на прага на смъртта. В този момент ли съм бил най-щастлив? В него ли съм бил себе си?

— Спри!

Даниела е застанала на прага на кухнята, напълно облечена е.

Поглежда Джейсън 2.

Поглежда мен.

Поглежда Джейсън с дупката от куршум в челото.

Поглежда Джейсън с прерязаното гърло на верандата.

Някак си, без капка трепет в гласа си, съумява да попита:

— Къде е съпругът ми?

Джейсън 2 се изненадва.

Избърсвам кръвта от очите си.

— Тук съм.

— Какво правихме тази вечер? — пита тя.

— Танцувахме на лоша кънтри музика, прибрахме се пеша и правихме любов. — Поглеждам мъжа, който открадна живота ми. — Ти си този, който ме похити?

Джейсън 2 поглежда Даниела.

— Тя знае всичко — казвам му. — Няма смисъл да лъжеш.

— Как можа да ми го причиниш? — гневи се съпругата ми. — Защо развали семейството ми?

Чарли се появява зад майка си и поглъща ужаса на сцената.

Джейсън 2 поглежда Даниела.

После Чарли.

Двойникът ми е само на два метра от мен, но съм седнал на пода.

Не бих успял да го стигна, преди да дръпне спусъка.

Трябва да го накарам да говори.

— Как ни намери? — питам аз.

— Телефонът на Чарли има приложение за следене.

— Включих го снощи, за да изпратя едно съобщение — оправдава се синът ми. — Не исках Анджела да си мисли, че съм я зарязал.

Поглеждам Джейсън 2.

— А другите Джейсъновци?

— Нямам представа как са ви намерили. Вероятно са ме проследили дотук.

— Колко са?

— Не знам. — Обръща се към Даниела. — Имах всичко, за което някога съм си мечтал, с изключение на теб. Не можех да те изгоня от мислите си. Не можех да спра да мисля какво можеше да се случи между нас. Затова…

— Тогава трябваше да останеш с мен преди петнайсет години, когато имаше възможност.

— Така нямаше да построя кутията.

— Защо това трябва да е толкова лошо? Огледай се. Нима работата на живота ти не причини само болка?

— Всеки миг, всяка секунда се правят избори. Но животът е несъвършен. Вземаме грешни решения. Живеем в състояние на непрестанно съжаление, а има ли нещо по-лошо от това? Създадох средство, което може да заличи съжалението. Което може да намери светове, в които сме направили правилните избори.

— Животът не работи по този начин — отвръща Даниела. — Човек живее със своите решения и се учи. Не можеш да измамиш системата.

Съвсем бавно прехвърлям тежестта си върху краката.

Но Джейсън 2 ме забелязва.

— Дори не си го помисляй.

— Смяташ да ме убиеш пред тях ли? — питам аз. — Наистина?

— Имаше такива мечти — отвръща той. — Можеше да останеш в моя свят и да заживееш моя живот.

— О, така ли оправдаваш действията си?

— Знам как работи умът ти. Познавам ужаса, пред който се изправяш всеки ден, докато пътуваш във влака за работа и си мислиш: Това ли ще е всичко? Може би ти стиска да си го признаеш. Или пък не.

— Нямаш право да ме…

— Всъщност имам право да те съдя, Джейсън, защото аз съм ти. Преди петнайсет години може да сме продължили да живеем в различни светове, но сме едни и същи. Не си роден да преподаваш физика на студенти. Нито пък да гледаш как хора като Раян Холдър печелят награди, които ти принадлежат. Няма нещо, което да не можеш да направиш. Знам, защото вече съм го направил. Виж какво построих. Получих възможността да се събуждам в твоята къща всяка сутрин и да се поглеждам в огледалото, защото постигнах всичко, което някога съм желал. Ти можеш ли да се похвалиш със същото? Какво постигна ти?

— Тях.

— Осигурих ти… осигурих на всеки от нас онова, което тайничко желаехме. Възможността да живеем два живота. Най-добрите ни два живота.

— Не искам два живота. Искам тях.

Поглеждам Даниела и сина си.

— Аз също искам него — отвръща съпругата ми. — Моля те. Остави ни на мира. Не е нужно да го правиш.

Лицето на Джейсън 2 помръква.

Присвива очи.

Приближава се до мен.

— Не! — изпищява Чарли.

Пистолетът е на сантиметри от лицето ми.

Взирам се в очите на двойника си.

— Какво ще правиш, след като ме убиеш? — питам аз. — Какво ще постигнеш? Тя няма да те иска.

Ръката му потреперва.

Чарли тръгва към Джейсън 2.

— Не го докосвай — нарежда му синът ми.

— Не се намесвай, синко — отвръща той, а аз поглеждам дулото на пистолета. — Свършен си, Джейсън.

Чарли не спира. Даниела се опитва да го удържи, но той се откъсва от хватката й.

Погледът на Джейсън 2 се отклонява от мен за стотна от секундата.

Избивам пистолета от ръката му, вземам ножа от пода и го забивам в корема му. Острието се плъзга в плътта без никаква съпротива.

Изправям се и изваждам ножа. Джейсън 2 пада в ръцете ми, сграбчва ме за раменете и отново го наръгвам. И отново, и отново, и отново.

Цялата му риза става в кръв и потича по ръцете ми. Стаята се изпълва с металическата й миризма.

Джейсън 2 ме стиска, но ножът все още е забит в корема му.

Мисля си за Даниела и него, докато извивам острието, изваждам го и го изблъсквам от мен.

Той се олюлява.

Намръщва се.

Държи се за корема.

През пръстите му тече кръв.

Краката му го предават.

Джейсън 2 сяда, простенва, ляга на една страна и отпуска глава на пода.

Поглеждам Даниела и Чарли, за да се уверя, че са добре. Отивам при двойника си и пребърквам джобовете му, докато стене. Най-накрая намирам ключовете за колата си.

— Къде е събърбънът? — питам.

Налага се да се наведа, за да го чуя.

— На четиристотин метра от разклона. В аварийната лента.

Отивам при дрехите, които преди малко съблякох, и бързо ги обличам.

Закопчавам си ризата, навеждам се да си завържа ботите и поглеждам към Джейсън 2, който кърви на пода на тази стара хижа.

Вдигам пистолета и го избърсвам в дънките си.

Трябва да тръгваме.

Кой знае колко от тях ще дойдат.

Двойникът ми ме вика.

Обръщам се към него и виждам, че държи брачната ми халка в окървавените си пръсти.

Отивам да я взема и я слагам върху завързания на безименния ми пръст конец. Джейсън 2 ме сграбчва за ръката и ме придърпва към себе си.

Опитва се да ми каже нещо.

— Не те чувам — отвръщам аз.

— Погледни… в… жабката.

Чарли идва при мен и ме прегръща силно. Опитва се да удържи сълзите си, но раменете му подскачат и изхлипва. Докато плаче в ръцете ми като малко дете, осъзнавам ужасите, на които стана свидетел, и моите очи също се пълнят със сълзи.

Стискам лицето му в длани.

— Ти ми спаси живота — казвам му. — Ако не се беше опитал да го спреш, не бих имал никакъв шанс.

— Наистина?

— Да. Също така смятам да натроша шибания ти телефон на парчета. А сега трябва да тръгваме. През задната врата.

Минаваме през дневната, като прескачаме локвите с кръв.

Отключвам френските врати и пускам Чарли и Даниела да излязат преди мен на верандата. Обръщам се, за да видя за последно човека, който причини всичко това.

Очите му все още са отворени, премигва бавно и ни гледа, докато излизаме.

Затварям вратите след себе си.

На верандата има кървава пътека от другия Джейсън с прерязаното гърло.

Не знам накъде да поемем.

Тръгваме по брега в посока север през дърветата.

Езерото е спокойно и черно като обсидиан.

Постоянно се оглеждам и съм нащрек за други Джейсъновци — някой може да изскочи иззад някое дърво и да ми отнеме живота на секундата.

След няколкостотин метра оставяме брега зад гърба си и тръгваме по посока на пътя.

От хижата долитат четири изстрела.

Побягваме, макар да не ни е никак лесно заради снега. И тримата дишаме тежко.

Приливът на адреналин не позволява на болката в пребитото ми лице да надигне вой, но се чудя колко време ще продължи това.

Излизаме от гората на пътя.

Заставам на двойната жълта линия. За момент гората е напълно тиха.

— Накъде? — пита Даниела.

— На север.

Побягваме по средата на пътя.

— Виждам го — казва Чарли.

Право пред нас, в аварийната лента, се вижда задницата на събърбъна ни, наполовина скрит под дърветата.

Качваме се и докато пъхам ключа в запалването, забелязвам раздвижване в страничното огледало — една сянка тича към нас.

Запалвам двигателя, освобождавам ръчната спирачка и давам на скорост.

Изкарвам събърбъна на пътя и натискам педала на газта до долу.

— Залегнете — нареждам аз.

— Защо? — пита Даниела.

— Просто го направете!

Джипът ни се понася в мрака.

Пускам фаровете.

Те осветяват друг Джейсън, който е застанал в средата на пътя и е насочил пистолет към нас.

Той произвежда изстрел.

Куршумът пробива предното стъкло и се врязва в облегалката на седалката на два сантиметра от дясното ми ухо.

Следва нов изстрел.

Даниела изпищява.

Колко сбъркана трябва да е тази моя версия, за да рискува живота на съпругата и сина ми?

Този Джейсън се опитва да се махне от пътя, но закъснява.

Дясната страна на бронята го удря в корема. Сблъсъкът е фатален.

Тялото му се извива бързо и грозно, а главата му се удря в стъклото от страната на пътника с такава сила, че го счупва.

Виждам го как продължава да се търкаля върху пътя в огледалото за обратно виждане.

— Ранени ли сте? — питам.

— Аз съм добре — отговаря Чарли.

Даниела се изправя в мястото си.

— Даниела?

— Добре съм — отвръща тя и изтърсва счупените стъкла от косата си.

* * *

Пътуваме по тъмната магистрала.

Никой от нас не продумва.

Часът е три сутринта и сме единственият автомобил на пътя.

Нощният хлад минава през дупките от куршуми в предното стъкло, а шумът, който влиза през счупения прозорец на Даниела, е изнервящо силен.

— Телефонът ти още ли е в теб? — питам аз.

— Да.

— Дай ми го. Дай ми и твоя, Чарли.

Двамата ми подават апаратите си. Свалям прозореца си и ги изхвърлям навън.

— Ще продължат да се появяват, нали? — пита съпругата ми. — Никога няма да спрат.

Права е. Не може да се има доверие на другите Джейсъновци. Сгреших за лотарията.

— Мислех си, че има начин да оправя нещата — казвам аз.

— Какво ще правим сега?

Изтощението ме премазва.

С всяка изминала секунда лицето започва да ме боли все повече и повече.

Поглеждам Даниела.

— Отвори жабката.

— Какво да търся? — пита тя.

— Нямам представа.

Съпругата ми изважда упътването на събърбъна.

Застраховката и талона.

Манометър.

Фенерче.

И малка кожена чанта, която познавам много добре.