Блейк Крауч
Тъмна материя (1)

1

Обожавам вечерите в четвъртък. Тогава времето като че ли спира да тече. Превърнали са се в наша традиция — само тримата сме, семейна вечер.

Синът ми Чарли седи на масата и рисува. Почти на петнайсет е. Това лято порасна с пет сантиметра и вече е висок колкото мен.

Извръщам се от лука, който режа:

— Може ли да погледна? — питам го.

Чарли вдига скицника и ми показва планина, която не прилича на тези от нашата планета.

— Харесва ми — казвам му. — За удоволствие ли я нарисува?

— Не, имам домашно. Трябва да съм готов за утре.

— Тогава се захващай за работа, господин Последна минута.

Стоя си щастлив и леко пиян в кухнята и не осъзнавам, че тази вечер всичко това ще приключи. Всичко, което познавам и обичам, ще свърши.

Никой не ти казва, когато дойде краят, никой не те предупреждава, че всичко ще ти бъде отнето. Не засвирват аларми, нито сирени, които да те уведомят, че си застанал на ръба на пропастта. Вероятно поради тази причина трагедиите са толкова трагични. Не само заради самите тях, но и заради начина, по който се случват: те са удар, който идва отникъде и винаги когато най-малко го очакваш. Нямаш време да се предпазиш или да се вземеш в ръце.

Лампите се отразяват в повърхността на виното ми, а лукът щипе очите ми. Телониъс Монк^[2] се чува от стария грамофон в кабинета. Аналоговите записи са толкова великолепни, че не мога да им се наситя. В пукането между песните се крие огромен чар. Кабинетът е пълен с купища стари плочи, които все се каня да подредя.

Съпругата ми Даниела е седнала на кухненския плот, с едната си ръка върти почти празната чаша с вино, а с другата държи телефона си. Усеща погледа ми и се усмихва, без да вдига очи от дисплея.

— Знам — заявява тя. — Нарушавам основното правило на семейните вечери.

— Какво е толкова важно, че не може да почака? — питам аз.

Съпругата ми ме поглежда с тъмните си испански очи.

— Нищо.

Отивам при нея, вземам нежно телефона от ръката й и го оставям на плота.

— Можеш да се захванеш с пастата — нареждам й аз.

— Предпочитам само да те гледам как готвиш.

— Така ли? — И допълвам по-тихичко: — Това те възбужда, а?

— Не, просто е много по-забавно да си пия и да не правя нищо.

Дъхът й ухае приятно на вино, а на лицето й играе усмивка, която е архитектурно невъзможна и все така продължава да ме изумява.

Довършвам виното в чашата си.

— Трябва да отворим нова бутилка, какво ще кажеш? — питам аз.

— Ще е глупаво от наша страна, ако не го направим.

Докато махам корковата тапа, Даниела си взема отново телефона и ми показва дисплея.

— Бях се зачела в едно ревю в „Чикаго Мегъзин“ за изложбата на Марша Олтман.

— Мили ли са към нея?

— Да, в основни линии е като любовно писмо.

— Извадила е късмет.

— Винаги съм смятала…

Съпругата ми не довършва изречението, но знам какво има предвид. Преди петнайсет години, още преди да се запознаем, беше направила първите си крачки в изкуството. Имала студио в Бъктаун, излагала произведенията си в няколко галерии в Чикаго и се готвела за първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк. Тогава животът я притисна. Появих се аз. После Чарли. И за капак — депресията след раждането.

Промяната.

Сега преподава частни уроци по изобразително изкуство на ученици.

— Не че не се радвам за нея. Наистина е брилянтна и заслужава всичко.

— Ако ще се почувстваш по-добре, Раян Холдър спечели наградата „Павия“ — опитах се да я успокоя аз.

— За какво се дава тя?

— Това е мултидисциплинарна награда за постижения във физическите науки^[3]. Раян спечели заради работата си в невронауката^[4].

— Важна ли е?

— Става въпрос за милиони долари. Признание. Отваря вратите към големите пари.

— И ти осигурява по-секси асистентки?

— В интерес на истината това е истинската награда. Раян ме покани на малкото си парти, но му отказах.

— Защо?

— Защото това е нашата вечер.

— Трябва да отидеш.

— Предпочитам да не го правя.

Даниела вдига празната си чаша.

— Доколкото разбирам, двамата имаме основателна причина да изпием много вино тази вечер.

Целувам я и й наливам щедро от новата бутилка.

— Можеше да спечелиш тази награда — казва ми съпругата ми.

— Можеше да властваш на сцената на изкуството.

— Но решихме да сме тук. — Даниела посочва просторния ни дом, закупен, преди да се съберем, с получено наследство. — И създадохме него — заявява тя и посочва Чарли, който рисува с красива вглъбеност, която ми напомня за нея, когато е погълната от рисуването си.

Странно е да си родител на тийнейджър. Едно е да гледаш малко дете, съвсем друго е да възпитаваш личност, която е на ръба на съзряването. Имам чувството, че няма на какво да го науча. Много бащи гледат на света по точно определен начин — за тях всичко е ясно и са изключително уверени в себе си, когато дават съвети на синовете и дъщерите си. Аз не съм един от тях. Колкото повече остарявам, толкова по-малко неща са ми ясни. Обичам сина си. Той е всичко за мен. Въпреки това не мога да се отърва от усещането, че го провалям. Имам чувството, че го изпращам на вълците само с трошички от моя собствен несигурен мироглед.

Отварям шкафа под мивката и се опитвам да намеря фетучини.

Даниела се обръща към Чарли и му заявява гордо:

— Баща ти можеше да спечели Нобелова награда.

Засмивам се.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Не го слушай, Чарли. Той е гений.

— Сладка си — отвръщам аз. — И малко пияна.

— Истина е и го знаеш. Науката изостана, защото обичаш семейството си.

Не мога да направя нищо друго, освен да се усмихна. Когато съпругата ми пие, се случват три неща: родният й акцент започва да се появява отново на бял свят, става войнствено мила и обожава да преувеличава.

— Една вечер баща ти ми каза, никога не го забравяй, че изследователската работа отнема целия ти живот. Каза ми… — За момент, и за моя изненада, Даниела е сломена от емоциите. Очите й се замъгляват и тя поклаща глава, както прави винаги преди да се разплаче. В последната секунда съумява да се вземе в ръце и продължава: — Каза ми: „Даниела, предпочитам, когато легна на смъртния си одър, да имам спомени за теб, а не за някаква стерилна лаборатория“.

Чарли завърта очи, докато рисува. Вероятно е засрамен от родителските ни мелодрами. Забивам поглед в шкафа и изчаквам болката в гърлото ми да отмине.

Когато това се случва, грабвам пастата и затварям вратичката.

Даниела изпива виното си. Чарли продължава да рисува.

Моментът отминава.

— Къде е партито на Раян? — пита съпругата ми.

— „Вилидж Тап“.

— Това е твоят бар, Джейсън.

— Е, и?

Даниела идва до мен и взема кутията с паста от ръката ми.

— Върви да пийнеш със старото си приятелче. Кажи му, че се гордееш с него. Дръж главата си високо вдигната. Прати му поздравленията ми.

— Няма да му пращам поздравленията ти.

— Защо?

— Защото си пада по теб.

— Я стига.

— Така е. Още от едно време. Когато бяхме съквартиранти. Помниш ли миналото коледно парти? Постоянно се опитваше да те спипа под имела.

Съпругата ми се изсмива.

— Вечерята ще е на масата, когато се прибереш.

— Което означава, че трябва да се върна след…

— Четиридесет и пет минути.

— Какво щях да правя без теб?

Даниела ме целува.

— Дори не си го помисляй.

Вземам ключовете и портфейла си от керамичната чинийка до микровълновата и отивам в трапезарията. Погледът ми се спира на полилея във формата на тесеракт^[5] над масата. Даниела ми го подари на десетата годишнина от сватбата ни. Най-хубавият подарък, който някога съм получавал.

Едва стигнал до вратата, съпругата ми се провиква:

— Купи сладолед на връщане!

— Ментов, с шоколадови пръчици! — допълва Чарли.

Вдигам одобрително палец.

Не поглеждам назад.

Не казвам сбогом.

И този момент отминава незабелязано.

Това е краят на всичко, което познавам и обичам.

* * *

Живея в квартал Логан Скуеър от двайсет години, където времето е хубаво само през първата седмица на октомври. Това винаги ме кара да се сещам за онази мисъл на Ф. Скот Фицджералд: „Животът започва отначало, когато стане прохладно през есента“.

Вечерта е прохладна, а небето е достатъчно ясно, за да видя няколко звезди на него. Баровете са по-шумни от обикновено. Тази вечер клиентелата им се състои предимно от разочаровани фенове на „Къбс“.

Спирам до тротоара пред ярко светещия знак на „Вилидж Тап“ и поглеждам през отворената му врата. Заведения като това може да се намерят на ъгъла на всеки уважаван квартал в Чикаго. Идвам тук, когато искам да пийна нещо. Най-близо е до дома ми — само на няколко пресечки от него.

Минавам покрай синия неонов знак на предния прозорец и влизам.

Мат, който е едновременно барман и собственик, ми кима, когато ме забелязва да приближавам бара, проправяйки си път през тълпата около Раян Холдър.

— Тъкмо разказвах на Даниела за теб — казвам на стария си приятел и съквартирант от университета.

Раян се усмихва. Изглежда изключително добре за лектор — стегнат, с тен, облечен в черен пуловер с яка, а брадата му е добре поддържана.

— Проклятие, радвам се да те видя. Трогнат съм, че дойде. Скъпа? — Раян докосва рамото на младата жена на стола до него. — Имаш ли нещо против старият ми приятел да открадне мястото ти за минутка?

Жената се подчинява покорно и веднага се настанявам до Раян.

Той вика бармана.

— Искаме от най-скъпото питие в заведението.

— Раян, не е необходимо.

Приятелят ми ме сграбчва за ръката.

— Ще пием най-доброто тази вечер.

— Имам двайсет и пет годишен „Макалън“ — предлага Мат.

— Нека бъдат двойни. Аз черпя.

След като барманът се оттегля, Раян ме удря по ръката. Силно. Човек не би повярвал, че приятелят ми е учен. Играеше лакрос в студентските си години и все още е широкоплещест и гъвкав като атлет.

— Как са Чарли и прекрасната Даниела?

— Чудесно.

— Трябваше да я вземеш със себе си. Не съм я виждал от миналата Коледа.

— Тя те поздравява.

— Имаш си много добра жена, но едва ли вече не го знаеш.

— Какви са шансовете и ти да се задомиш в близкото бъдеще?

— Доста малки. Ергенският живот и преимуществата му ме устройват. Все още ли преподаваш в „Лейкмонт“?

— Да.

— Уважавано учебно заведение. Катедра „Физика“, нали?

— Да.

— Значи си професор по…

— Основи на квантовата механика. Нищо прекалено секси.

Мат се връща с напитките ни, Раян ги взема от ръцете му и оставя моята пред мен.

— Значи, това празненство…

— … е просто едно импровизирано парти, което някои от студентите организираха за мен. Обожават да ме напиват и да ми се мазнят.

— Очаква те голяма година, Раян. Помня как едва не се издъни на диференциалните уравнения.

— Тогава ти ми спаси задника. Правил си го повече от веднъж.

За секунда зад увереността и блясъка успявам да видя онзи глуповат и весел студент, с който година и половина споделях един ужасен апартамент.

— Получи наградата „Павия“ за…

— Идентифициране на префронталния кортекс като генератор на съзнанието.

— Вярно. Разбира се. Четох труда ти.

— Какво мислиш?

— Смайващ е.

Приятелят ми изглежда искрено доволен от комплимента.

— Ако трябва да бъда честен, Джейсън, а можеш да бъдеш сигурен, че въобще не се правя на скромен, винаги съм смятал, че ти ще си човекът, който ще публикува подобни революционни трудове.

— Наистина ли?

Раян ме поглежда над черните рамки на очилата си.

— Разбира се. Ти си по-умен от мен. Всички го знаят.

Отпивам от уискито и се опитвам да не показвам колко много ми харесва.

— Много искам да ти задам един въпрос — започва приятелят ми. — Как се приемаш в последно време, като учен или като учител?

— Ами…

— Защото аз виждам себе си предимно като човек, който търси отговори на фундаментални въпроси. Ако хората в обкръжението ми… — Раян посочва студентите, които са го заобиколили — са достатъчно схватливи и успяват да абсорбират знанията ми благодарение на близостта си до мен… чудесно. Но самото предаване на тези знания не ме интересува. Единственото важно нещо е науката. Изследователската работа.

Усещам раздразнение, дори гняв в гласа му. Имам чувството, че иска да ми каже нещо.

Опитвам се да смекча ситуацията.

— Сърдиш ли ми се, Раян? Като че ли смяташ, че съм те предал.

— Виж, Джейсън, преподавал съм в Масачузетския, в „Харвард“, в „Джон Хопкинс“, в най-добрите учебни заведения на планетата. Срещал съм най-умните шибаняци на света, но ти, приятелю, ти щеше да промениш света, ако беше решил да тръгнеш по различен път. Ако беше останал с мен. Вместо това преподаваш физика на бъдещи докторанти и адвокати.

— Не можем всички да бъдем суперзвезди като теб, Раян.

— Не и ако се откажеш.

Довършвам уискито си.

— Много се радвам, че се отбих.

Ставам от стола.

— Не се дръж като малък, Джейсън, това беше комплимент.

— Гордея се с теб, човече. Сериозен съм.

— Джейсън.

— Благодаря за питието.

Излизам навън и тръгвам по тротоара. Колкото повече се отдалечавам от Раян, толкова повече се ядосвам. Дори не знам на кого. Лицето ми гори. По бузите ми потича пот.

Без много да му мисля, излизам на улицата на червено и веднага чувам спирачки и пищене на гуми върху асфалта.

Обръщам се и невярващо се опулвам срещу връхлитащото отгоре ми жълто такси.

Виждам съвсем ясно шофьора през приближаващото предно стъкло — мустакат мъж, ококорен от паника и очакващ всеки момент да ме блъсне.

Слагам ръце върху топлия жълт метал на капака, а таксиметровият подава глава през прозореца на вратата.

— Тъпо лайно, едва не умря! Извади си главата от задника!

Зад таксито започват да вият клаксони.

Оттеглям се на тротоара и гледам как движението отново бива подновено.

Три от колите са достатъчно мили, за да намалят, когато минават покрай мен, и да ми покажат среден пръст.

* * *

„Хол Фудс“ мирише като хипарката, с която излизах преди Даниела — тинктура от пресни продукти, смляно кафе и етерични масла.

Случката с таксито ме е замаяла. Докато разглеждам фризерите, имам чувството, че съм в мъгла — летаргично и сънено ми е.

Приключвам с пазаруването и отново излизам навън, където е станало по-студено, от езерото е задухал силен вятър, който предвещава идването на неприятната зима, чиято глава се подава иззад ъгъла.

С пълна със сладолед платнена чанта поемам по различен път за дома. Така си удължавам пътя с шест пресечки, но поне ще мога да остана за известно време сам с мислите си, а след Раян и таксито определено имам нужда от малко спокойствие, за да се взема в ръце.

Минавам покрай строеж, изоставен за през нощта, и няколко пресечки по-късно се озовавам до площадката на основното училище, което посещава синът ми. Металната пързалка блести под уличната лампа, а люлките се поклащат на вятъра.

Има някаква енергия в тези есенни вечери, която докосва нещо първично вътре в мен. Нещо от едно време. От детството ми в Западна Айова. Сещам се за футболните мачове в гимназията и светлините на стадиона, които блестят върху играчите. Усещам аромата на узрели ябълки и киселата миризма на бира от партитата в царевичните ниви. Чувствам вятъра върху лицето си, докато се возя в каросерията на стар пикап през нощта, прахолякът е червен на блясъка от габаритите и целият ми живот се разкрива пред мен.

Младостта е нещо много красиво.

Има една безтегловност във всичко, защото не се налага да се вземат проклети решения и да се избира по кой път да се тръгне със съзнанието, че всяко разклонение крие неограничен потенциал.

Обичам живота си, но не съм усещал тази безтегловност от векове. Есенните нощи са най-близкото до това чувство.

Студът помага да си прочистя главата.

Вече искам да се прибирам. Мисля да запаля огън. Никога не сме палили такъв преди Хелоуин, но тази вечер е толкова необичайно студена, че след километър и половина в този вятър искам само да седна пред камината с Даниела, Чарли и чаша вино.

Улицата минава под Ел^[6].

Вървя под ръждясалите релси на железницата.

За мен именно Ел е символът на града.

Това е любимият ми участък от пътя до дома, защото е най-тъмен и най-спокоен.

В момента…

Няма никакви влакове.

Няма фарове.

От кръчмите не се носят шумове.

Не се чува нищо, освен някакъв самолет, който предприема кацане на „О’Хеър“.

Чакай…

Нещо приближава… стъпки по тротоара.

Обръщам се.

Една сянка ме приближава и разстоянието помежду ни се топи по-бързо, отколкото тече мисълта ми. Не осъзнавам какво се случва.

Първото, което виждам, е лице.

То е призрачно бяло.

С високи сводести вежди, които изглеждат хлътнали. С червени свити устни — прекалено тънки, прекалено перфектни.

И ужасяващи очи — големи и черни, без зеници и ириси.

Второто, което забелязвам, е дулото на пистолет, който е на десет сантиметра от носа ми.

Тихият дрезгав глас зад маската на гейша заповядва:

— Обърни се.

Поколебавам се, прекалено съм вдървен, за да се движа.

Онзи навира оръжието в лицето ми.

Обръщам се.

Преди да успея да кажа, че портфейлът ми е в предния джоб, нападателят ми заговаря:

— Не съм тук за парите ти. Тръгвай.

Правя го.

— По-бързо.

Тръгвам по-бързо.

— Какво искаш? — питам аз.

— Да си държиш устата затворена.

Един влак минава отгоре ни. Излизаме от мрака под Ел. Сърцето ми заплашва да излети като ракета от гърдите ми. Оглеждам обстановката с изненадващо и искрено любопитство. От другата страна на улицата има квартал от къщи, а от тази страна се намират офиси, които затварят в пет.

Салон за маникюр.

Адвокатска кантора.

Майстор на домакински уреди.

Магазин за гуми.

Този квартал е истински призрачен район. Няма никой навън.

— Виждаш ли онзи джип? — пита нападателят ми. Точно пред нас е паркиран черен джип „Линкълн Навигатор“. Алармата изчуруликва. — Качвай се на шофьорското място.

— Каквото и да си намислил…

— Или мога да те оставя да кървиш до смърт тук на тротоара.

Отварям шофьорската врата и се разполагам зад волана.

— Какво да правя с чантата с покупките? — питам аз.

— Вземи я със себе си. — Непознатият се качва зад мен. — Запали двигателя.

Затварям вратата и оставям платнената чанта на стелката на пода. Толкова е тихо, че наистина чувам пулса си — ушите ми туптят.

— Какво чакаш? — пита ме той.

Натискам бутона за запалване на двигателя.

— Пусни навигацията.

Изпълнявам нареждането.

— Дай на „Предишни маршрути“.

Никога не съм имал кола с вграден джипиес и ми е необходимо известно време да намеря правилния бутон на тъчскрийна. Появяват се три локации.

Едната е домашният ми адрес. Другата е университетът, в който работя.

— Следил ли си ме? — питам аз.

— Избери „Пуласки Драйв“.

Избирам „Пуласки Драйв“, Чикаго, Илинойс 60616, без да имам никаква представа къде се намира този адрес. Женският глас на джипиеса ми дава наставления:

— При първа възможност направете обратен завой и продължете да карате две цяло и девет километра.

Включвам на първа и излизам на тъмната улица.

— Сложи си колана — казва похитителят зад мен.

Изпълнявам нареждането и той прави същото.

— Джейсън, за да сме наясно, ако не правиш точно каквото ти кажа, ще те гръмна. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да.

Минавам през моя квартал и се чудя дали не го виждам за последен път.

Спирам на червения светофар пред кварталния ми бар. През затъмнения прозорец на пътническото място виждам, че вратата му все още е отворена. Зървам Мат и Раян, който се е завъртял на стола си и е застанал с гръб към бара. Лактите му са облегнати на протритото дърво, докато се наслаждава на вниманието на студентите си. Вероятно ги забавлява с ужасното падение на стария си съквартирант.

Иска ми се да му извикам. Да му кажа, че съм изпаднал в беда. Че се нуждая от…

— Зелено, Джейсън.

Минавам през кръстовището.

Навигацията ни отвежда на изток през Логан Скуеър към Кенеди Експресуей, където безличният женски глас ме инструктира:

— Завийте надясно след трийсет метра и продължете да карате трийсет и едно цяло и девет километра.

Южният трафик е достатъчно слаб, за да ми позволи да карам със сто и десет без проблем. Дланите ми се потят върху кожения волан. Не мога да спра да се чудя дали ще умра тази вечер.

Хрумва ми, че ако оцелея, завинаги ще нося в съзнанието си едно откровение: напускаме този свят по същия начин, по който идваме на него — напълно сами и без нищо. Страхувам се и нито Даниела, нито Чарли, нито някой друг могат да ми помогнат в този момент. Имам огромна нужда от тях, макар че дори не знаят какво преживявам.

Междущатският път минава покрай западния край на центъра. „Уилис Тауър“ и другите небостъргачи осветяват нощта с топлото си сияние.

Умът ми се опитва да се пребори с гърчещите се паника и страх и се мъчи да разбере какво се случва.

Адресът ми е в джипиеса. Значи това не е случайна среща. Този мъж ме е следил. Познава ме. Следователно съм направил нещо, което го е подтикнало към подобни действия.

Какво?

Не съм богат.

Животът ми няма никаква стойност, освен за мен и хората, които обичам.

Досега не са ме арестували и не съм извършвал никакви престъпления.

Никога не съм спал с чужда жена.

Може и да съм блъснал някой и друг човек на улицата, но все пак това е Чикаго.

Единственото ми и последно сбиване беше в шести клас, когато ударих един съученик в носа, защото изля мляко върху гърба ми.

Не съм ядосвал никого, поне не сериозно. Не и по начин, който да го накара да ме качи в този линкълн навигатор и да насочи оръжие в мен.

По професия съм атомен физик и преподавам в малък университет.

Не се отнасям към студентите си, дори към най-лошите, с нещо различно от уважение. Онези, които не са си взели изпитите, са го направили от незаинтересованост и със сигурност не съм бил обвиняван, че съм опропастил нечий живот. Правя и непозволеното, за да помагам на тези млади хора да завършват.

Светлините на хоризонта се губят ли, губят в страничното огледало и остават зад мен като хубав спомен.

Накрая се осмелявам да попитам:

— Направил ли съм ти нещо? Или на някого, за когото работиш? Просто не мога да разбера какво искаш от…

— Колкото повече говориш, толкова повече влошаваш положението си.

Едва сега осъзнавам, че има нещо познато в гласа на непознатия. Не мога да се сетя къде и кога, но сме се срещали. Сигурен съм.

Усещам вибрацията на телефона ми — получавам съобщение.

После идва още едно.

И още едно.

Похитителят забрави да ми вземе телефона.

Поглеждам часа: 21:05.

Излязох от нас преди малко повече от час. Със сигурност съобщенията са от Даниела, чуди се къде съм. Закъснявам с петнайсет минути, а закъсненията не са ми присъщи.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане, но е прекалено тъмно, за да видя нещо различно от частица от призрачно бялата маска. Смятам да рискувам и да си направя експеримент. Свалям лявата си ръка от волана, слагам я в скута си и броя до десет.

Онзи не казва нищо.

Връщам ръката си на волана.

Компютризираният глас нарушава тишината:

— Продължете надясно към изхода на Осемдесет и седма след шест цяло и девет километра.

Отново свалям бавно лявата си ръка от волана.

Този път я плъзвам в джоба на панталона си. Телефонът ми е заровен надълбоко и едва успявам да го докосна с показалеца и средния. Някак си съумявам да го стисна между тях.

Милиметър по милиметър го изваждам. Гуменият калъф се отърква във всяка гънка на плата. Усещам вибрация. Някой звъни.

Когато най-накрая успявам да го извадя, го оставям в скута си и отново връщам ръка на волана.

Докато гласът от навигацията съобщава какво разстояние остава до предстоящия завой, хвърлям поглед на телефона.

Имам пропуснато повикване от Дани и три съобщения:

Дани преди 2 минути: Вечерята е на масата

Дани преди 2 минути: Прибирай се по-бързо, че УМИРАМЕ ОТ ГЛАД!

Дани преди 1 минута: Да не се изгуби? :)

Насочвам вниманието си обратно към пътя и се чудя дали светлината от телефона ми се вижда отзад. Дисплеят изгасва.

Натискам бутона за включване и плъзвам пръст по него. Набирам четирицифрената си парола и докосвам иконката „Съобщения“.

Тези от Даниела са най-отгоре и когато отварям комуникацията ни, похитителят ми се размърдва отзад.

Отново хващам волана с две ръце.

— Продължете надясно към изхода на Осемдесет и седма след три километра.

Скрийнсейвърът изгасва, телефонът се самозаключва и дисплеят потъмнява.

По дяволите.

Плъзвам отново ръка надолу, въвеждам паролата си и започвам да пиша най-важното съобщение в живота си. Показалецът ми е изключително непохватен върху тъчскрийна и всяка дума ми отнема два или три опита, като допълнително съм затруднен от автоматичната проверка.

Дулото на оръжието се забива в тила ми.

Реагирам, като навлизам в бързата лента.

— Какво правиш, Джейсън?

Изправям волана с една ръка, връщам се обратно в бавната лента, а с другата посягам към телефона и към бутона „Изпрати“.

Похитителят ми се промушва между предните седалки, облечената му в ръкавица ръка се стрелва покрай мен и ми взема телефона.

— Продължете надясно към изхода на Осемдесет и седма след сто и петдесет метра.

— Каква ти е паролата, Джейсън? — Не отговарям и онзи продължава: — Чакай. Обзалагам се, че ще позная. Месецът и годината, в които си роден, на обратно? Дай да видим… три-седем-две-едно. Идеално.

В огледалото за обратно виждане се появява осветената от дисплея маска.

Похитителят ми чете на глас съобщението, което не успях да изпратя:

— „Пуласки хиляда и четиристотин обади се на девет едно…“ Лошо момче.

Насочвам се към изхода на магистралата.

Джипиесът ме наставлява:

— Завийте наляво по Осемдесет и седма и продължете на изток шест цяло и един километра.

Навлизаме в южната част на Чикаго, в квартал, в който нямаме никаква работа.

Покрай нас се нижат различни фабрики.

Незавършени жилищни сгради.

Празни паркове с ръждясали люлки и баскетболни кошове без мрежи.

Витрините на магазините са заключени за през нощта зад метални решетки.

Навсякъде са изрисувани символите на различни банди.

— Как я наричаш, Дани или Даниела? — пита похитителят ми.

Гърлото ми се стяга.

В мен бушуват гняв, страх и безпомощност.

— Зададох ти въпрос, Джейсън.

— Върви по дяволите.

Онзи се навежда над ухото ми. Усещам топлия му дъх.

— Повярвай ми, че не искаш да се държиш по този начин с мен. Ще те нараня по-лошо, отколкото някога са те наранявали. Ще изпиташ болка, каквато не си подозирал, че съществува. Как я наричаш?

Стискам зъби.

— Даниела.

— Не й казваш Дани? Макар че така си я записал в телефона си?

Изведнъж ми се приисква да настъпя здраво газта и да убия двама ни.

— Рядко — отвръщам аз. — Не й харесва.

— Какво има в пазарската чанта?

— Защо искаш да знаеш как я наричам?

— Какво има в чантата?

— Сладолед.

— Семейна вечер, а?

— Аха.

Виждам го как набира нещо на телефона ми в огледалото.

— Какво пишеш? — питам.

Той не отговаря.

Излизаме от гетото и продължаваме през някаква пустош, която дори не прилича на Чикаго. Небето е просто светло петно върху далечния хоризонт. Къщите са съборетини без светлина и живот в тях. Всичко е било изоставено много отдавна.

Прекосяваме някаква река и пред нас се разкрива езерото Мичиган. Черната му маса е подходяща добавка към този пущинак.

Имам чувството, че светът свършва точно на това място.

Вероятно същото ще се случи и с живота ми.

— Завийте надясно и продължете на юг по „Пуласки Драйв“ осемстотин метра до крайната цел.

Похитителят ми се усмихва на себе си.

— Уау, да не си се издънил пред госпожата?

Стискам силно волана.

— Кой беше мъжът, с който пи уиски тази вечер, Джейсън? Не можах да го видя от вън.

Тук, на границата между Чикаго и Индиана, е много тъмно.

Минаваме покрай останките на железопътни релси и фабрики.

— Джейсън.

— Казва се Раян Холдър. Някога бяхме…

— Съквартиранти.

— Откъде знаеш?

— Близки ли сте? Не го намирам в контактите ти.

— Не. Откъде знаеш…?

— Знам почти всичко за теб, Джейсън. Бих казал, че животът ти е моята специалност.

— Кой си ти?

— Ще достигнете крайната си цел след сто и петдесет метра.

— Кой си ти?

Похитителят ми не отговаря, но вниманието ми започва да се насочва към изключително отдалеченото ни местоположение.

Пътната настилка направо се лее пред фаровете на джипа.

Зад нас няма никой.

Пред нас също.

Вляво е езерото, а вдясно се редят изоставени складове.

— Достигнахте крайната си цел.

Спирам линкълна в средата на пътя.

— Входът е малко напред вляво — съобщава похитителят ми.

Фаровете осветяват висока три метра и половина тежка ограда, на върха на която има тиара от бодлива тел. Портата е открехната, а веригата, с която някога е била заключвана, е захвърлена в тревата.

— Просто бутни вратите с джипа.

Дори в шумоизолираната вътрешност на линкълна се чува стъргането от отварянето им. Конусите светлина осветяват останките от пътя и напукания от годините на тежки чикагски зими асфалт.

Включвам дългите.

Те осветяват някакъв паркинг, където като клечки кибрит са разхвърлени улични лампи.

Зад него се намира голяма сграда.

Тухлената фасада на тази опустошена от времето структура е заобиколена от огромни цилиндрични цистерни и два трийсетметрови комина, които се опитват да пронижат небето.

— Какво е това място? — питам аз.

— Гаси джипа и дръпни ръчната.

Спирам линкълна, освобождавам от скорост и изключвам двигателя.

Настъпва мъртвешка тишина.

— Какво е това място? — питам отново.

— Какви са плановете ти за петък?

— Моля?

Един силен удар отстрани по главата ме запраща във волана. Зашеметен и изненадан съм, но се чудя дали това е усещането да те застрелят в главата.

Не, само ме е ударил с пистолета си.

Докосвам удареното място.

По пръстите ми полепва кръв.

— Утре — казва той. — Какви са плановете ти за утре?

Утре. Имам чувството, че това е някаква непозната за мен концепция.

— Ами… имам насрочен тест.

— Какво друго?

— Това е.

— Свали си дрехите.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Защо, по дяволите, иска да се съблека?

— Джейсън, ако искаше да опиташ нещо, трябваше да го направиш, докато имаше контрол над автомобила — отбелязва той. — От този момент насетне си изцяло мой. Сваляй си дрехите. Ако се наложи да ти го кажа още веднъж, ще те нараня. Много.

Откопчавам предпазния колан.

Свалям ципа на сивия си суитшърт и го събличам. В мен живее късче надежда — все още носи маска, което означава, че не иска да видя лицето му. Ако планираше да ме убие, нямаше да му пука дали щях да го сторя, или не.

Нали?

Разкопчавам си ризата.

— И обувките ли? — питам аз.

— Всичко.

Свалям си маратонките и чорапите. Следват панталонът и боксерките.

Дрехите ми — абсолютно всички — са наредени на купчина на предната седалка от страната на пътника.

Чувствам се уязвим.

Незащитен.

Изключително засрамен.

Възможно ли е този да се опита да ме изнасили? Затова ли е всичко това?

Похитителят ми оставя фенерче между седалките.

— Излизай от джипа, Джейсън.

Осъзнавам, че вътрешността на автомобила е един вид спасителна лодка. Докато съм вътре, няма да посмее да ме нарани. Няма да си позволи да я изцапа.

— Джейсън.

Гърдите ми се движат неудържимо, започвам да дишам забързано, а пред очите ми избухват черни петна.

— Знам какво си мислиш — заявява онзи, — но мога да те нараня и тук, в джипа.

Не успявам да си набавя достатъчно кислород. Започвам да се паникьосвам.

Въпреки това съумявам да отговоря:

— Глупости. Въобще не искаш да изцапаш колата си с кръв.

* * *

Идвам в съзнание и усещам, че ме е хванал под мишниците и ме изважда от джипа. Оставя ме на земята. Лежа замаян и чакам главата ми да се проясни.

Край езерото винаги е студено и тази вечер не е изключение. Вятърът хапе жестоко настръхналата ми кожа.

Тук е толкова тъмно, че звездите на небето са пет пъти повече, отколкото в града.

Главата ми тупти, а по лицето ми тече кръв. Приливът на адреналин обаче смекчава болката.

Похитителят ми хвърля фенерче на земята до мен и осветява със своето разпадащата се сграда.

— След теб.

Вземам фенерчето и едва успявам да стана на крака. Повеждам, олюлявайки се, напред. Настъпвам някакъв подгизнал вестник. Вървя покрай смачкани бирени кутийки и стъкла, които проблясват на лъча на фенерчето.

Докато приближавам входа на сградата, си представям този изоставен паркинг в една друга нощ. Нощ, каквато ще настъпи съвсем скоро. Ранна зима, паднала е завеса от сняг, а през нея проблясват синьо-червени светлини. Навсякъде има детективи и кучета, които разглеждат тялото ми някъде вътре. То е голо, разложено и осквернено. Една патрулка спира пред дома ми в Логан Скуеър. Два през нощта е и Даниела отваря по нощница. Нямало ме е от седмици и вътрешно съпругата ми знае, че вече няма да се върна, смятала е, че е превъзмогнала този брутален факт, но когато вижда тези млади полицаи с техните измъчени и сериозни погледи, с натрупалия на раменете им сняг и фуражки, които уважително са стиснали под мишници… всичко това пречупва нещо вътре в нея, което не е знаела, че е останало още здраво. Усеща как коленете й омекват, силата й се изпарява от тялото й и пада на постелката. Чарли слиза по скърцащото стълбище зад нея със сънен поглед и рошава коса и пита: „За татко ли става въпрос?“.

Докато се приближаваме до сградата, забелязвам две думи върху избелелите тухли над входа. Единствените букви, които все още личат, са КАГО ПАУЪР.

Похитителят ми ме принуждава да вляза вътре.

Лъчите на фенерчетата ни обхождат някакъв офис.

Мебелите са изгнили и се виждат единствено металните им скелети.

Стар диспенсър за вода.

Останки от нечий огън.

Скъсан спален чувал.

Използван кондом върху мухлясал килим.

Излизаме в дълъг коридор.

Ако фенерчетата ни ги няма, ще се озовем в непрогледна тъмнина.

Спирам, за да осветя пътя си напред, но лъчът е погълнат от мрака. На линолеума под краката ми няма много боклуци. Не се чува нищо друго освен тихия и далечен стон на вятъра отвъд тези стени.

Става ми все по-студено и по-студено.

Похитителят забива дулото на пистолета си в бъбреците ми и ме принуждава да продължа напред.

Дали случайно не съм попаднал на психопат, който е решил да научи всичко за мен, преди да ме убие? Често се срещам с непознати. Може би сме говорили за кратко в онова кафене до кампуса на университета. Или в Ел. Или на по бира в моя бар на ъгъла.

Дали има планове за Чарли и Даниела?

— Искаш ли да ти се моля? — питам аз, а гласът ми е на път да се пречупи. — Защото ще го направя. Ще направя всичко, което поискаш.

Най-ужасното в цялата ситуация е, че това е самата истина. Бих направил и немислимото. Бих наранил някой друг, ако знам, че това ще ме върне обратно в квартала ми и ще ми позволи да продължа нощта, както беше планирана — да се прибера у дома при семейството си със сладоледа, който им обещах.

— Ако какво? — пита той. — Ако те пусна ли?

— Да.

Смехът му рикошира в стените на коридора.

— Страхувам се да разбера какво е това „всичко“, на което си готов, за да се измъкнеш от тази ситуация.

— Каква е тя по-точно?

Похитителят не отговаря.

Падам на колене.

Лъчът на фенерчето ми се плъзва по пода.

— Моля те — започвам аз. — Не е нужно да правиш това. — Едва разпознавам собствения си глас. — Можеш просто да си тръгнеш. Не знам защо искаш да ме нараниш, но просто помисли за минута…

— Джейсън.

— … обичам семейството си. Обичам съпругата си. Обичам…

— Джейсън.

— … сина си.

— Джейсън!

— Ще направя абсолютно всичко.

Треса се неконтролируемо — както от студ, така и от страх.

Похитителят ме удря в стомаха и ми изкарва въздуха. Падам по гръб. Той се стоварва отгоре ми и навира дулото на пистолета между устните ми, в устата ми, стига чак до гърлото, докато не усещам неприятния вкус на стара смазка, който ме задушава.

Две секунди преди да повърна изпитите вино и уиски, онзи изважда оръжието.

— Ставай! — изкрещява той.

Сграбчва ме за ръката и ме вдига на крака.

Насочва пистолета в лицето ми и ми връща фенерчето.

Поглеждам маската му, а лъчът осветява оръжието.

Едва сега успявам да го видя добре. Не знам почти нищо за огнестрелните оръжия, но това е револвер с петле, барабан и огромна дупка в края на цевта, от която може да дойде смъртта ми. Светлината от фенерчето ми проблясва върху един от патроните. Поради някаква причина си представям този тип в единична стая как зарежда патроните в барабана и се приготвя да направи това.

Ще умра тук, може би веднага.

Краят ми вероятно ще настъпи всеки един момент.

— Мърдай — изръмжава той.

Тръгвам.

Стигаме до едно разклонение и поемаме по друг коридор, който е по-широк, по-висок и по-сводест. Въздухът е много влажен. Чувам далечно кап… кап… кап от течаща вода. Стените са бетонни и вместо с линолеум подът е покрит от влажен мъх, който става по-дебел и по-мокър с всяка следваща крачка.

Вкусът на револвера не иска да се махне от устата ми, примесен е с киселинната горчивина на жлъчка.

Части от лицето ми се вдървяват заради студа.

Един глас в главата ми крещи и ме приканва да направя нещо, да опитам нещо, каквото и да е то. Обяснява ми, че не трябва да вървя като агне на заколение и послушно да се подчинявам. Защо да улеснявам нещата за него?

Леко.

Все пак се страхувам.

Толкова много се страхувам, че едва успявам да вървя изправен.

Мислите ми са пораженски.

Сега разбирам защо жертвите не се борят. Не мога да си представя да се опитам да надвия този човек. Да се опитам да му избягам.

Най-унизителното е, че част от мен иска всичко това да приключва, защото мъртвите не изпитват страх и болка. Това означава ли, че съм страхливец? Може би се налага да се изправя пред тази последна истина, преди да умра?

Не.

Трябва да направя нещо.

Излизаме от тунела и се озоваваме върху метална повърхност, която е ледена под ходилата на краката ми. Хващам се за ръждясалия метален парапет, който обгражда платформата. Тук е по-студено и усещането за отворено пространство е недвусмислено.

Сякаш по поръчка, жълтата луна бавно запълзява над езерото Мичиган.

Светлината й прониква през горните прозорци на огромно помещение и е достатъчна, за да видя всичко наоколо дори без помощта на фенерчето.

Стомахът ми се преобръща.

Стоим най-отгоре на открито стълбище, което е на петнайсет метра височина.

Всичко тук прилича на излязло от маслена картина — начинът, по който светлината пада върху редицата неработещи генератори долу и мрежата от греди отгоре.

Тихо е като в катедрала.

— Слизаме — заявява похитителят ми. — Внимавай къде стъпваш.

Тръгваме надолу.

На две стъпала от следващата площадка се завъртам и замахвам с фенерчето, като се целя в главата му…

… но не улучвам нищо. Инерцията ме връща в начална позиция и ме изважда от равновесие.

Падам.

Удрям се тежко в площадката, фенерчето изхвръква от ръката ми и пада долу.

Секунда по-късно експлодира на пода дванайсет метра под мен.

Похитителят ми ме гледа иззад безизразната си маска, главата му е килната на една страна, а револверът е насочен в лицето ми.

Той издърпва петлето и пристъпва към мен. Изръмжавам, когато забива коляно в гърдите ми и ме притиска силно в площадката.

Револверът е опрян в главата ми.

— Трябва да призная, че се гордея, че опита — казва похитителят. — Макар че беше жалък. Предусетих те от километри, но поне ми беше забавно.

Свивам се при бодването отстрани на врата ми.

— Не се съпротивлявай — нарежда ми той.

— Какво ми сложи?

Преди да успее да ми отговори, нещо си проправя път през кръвта ми като булдозер. Чувствам се невъзможно тежък и лек едновременно. Светът се върти и преобръща.

С бързината, с която медикаментът ме е ударил, спира.

Друга игла пронизва крака ми.

Изревавам, а похитителят ми хвърля двете спринцовки долу.

— Да вървим.

— Какво ми инжектира?

— Ставай!

Използвам парапета, за да се изправя на крака. Коляното ми кърви от падането. Главата ми още е окървавена. Студено ми е, мръсен и мокър съм, а зъбите ми тракат толкова силно, че имам чувството, че ще се счупят.

Слизаме. Паянтовите метални стълби се клатят под нас. Стигаме долу и тръгваме между редицата стари генератори.

Помещението изглежда още по-голямо от тук.

Похитителят ми се спира и осветява с фенерчето си сак, оставен на един от генераторите.

— Вътре има нови дрехи. Побързай.

— Нови дрехи. Не раз…

— Няма нужда да разбираш. Просто се облечи.

През наслоилия се в мен страх виждам лъч надежда. Ще ме пощади ли? Защо иначе ще си прави труда да ме облича? Имам ли шанс да оцелея?

— Кой си ти? — питам аз.

— Побързай. Нямаш много време.

Прикляквам до сака.

— Първо се почисти.

Най-отгоре има кърпа, с която почиствам калта от краката и кръвта от коляното и лицето си. Обувам си боксерки и дънки, които ми пасват перфектно. Онова, с което ме инжектира, започва да се усеща първо в пръстите ми — губя чувствителност, докато закопчавам копчетата на карираната риза. Съвсем лесно нахлузвам на краката си чифт скъпи мокасини. Те също ми пасват перфектно като дънките.

Вече не ми е студено. Сякаш в гърдите ми има някакво горещо ядро, което пръска топлина към ръцете и краката ми.

— Облечи си и якето.

От вътрешността на сака изваждам черно кожено яке и го нахлузвам.

— Перфектно — казва похитителят ми. — А сега седни.

Разполагам се върху металната основа на генератора. Той е огромна машинария с размерите на локомотив.

Онзи сяда отсреща, а оръжието му е насочено вяло към мен.

Цялото място е осветено от лунна светлина, която се отразява в счупените стъкла горе на прозорците и разпръсква проблясъци, които улавят…

Кабели.

Зъбни колела.

Тръби.

Лостове и макари.

Табла със счупени циферблати и контроли.

Технология от една друга епоха.

— Какво ще се случи сега? — питам аз.

— Ще чакаме.

— Какво?

Похитителят не ми отговаря.

Наляга ме странно спокойствие. Чувствам се в безопасност, а не съм.

— За какво ме доведе тук? За да ме убиеш ли? — питам аз.

— Не.

Много ми е удобно да седя върху тази стара машина. Имам чувството, че потъвам в нея.

— Но ме накара да го повярвам.

— Нямаше друг начин.

— За какво нямаше друг начин?

— Да те доведа тук.

— И защо дойдохме?

Похитителят ми просто поклаща глава и пъха ръка под маската си на гейша, за да се почеше.

Чувствам се странно.

Сякаш едновременно гледам филм и участвам в него.

Започвам да се отпускам.

Главата ми увисва.

— Просто не му се съпротивлявай — нарежда ми той.

Не го слушам. Боря се и си мисля колко бързо държанието му се промени. Сега прилича на коренно различен човек. Разликата между този, който е в момента, и агресията, която показваше само преди минути, трябва да ме ужасява. Не бива да съм толкова спокоен, но тялото ми отказва да се безпокои.

Чувствам се изключително ведър и отнесен.

Похитителят ми заговаря, все едно е на изповед:

— Пътят беше много дълъг. Не мога да повярвам, че стоя тук и те гледам. Че говоря с теб. Знам, че не ме разбираш какво имам предвид, но искам да те питам много неща.

— Какви?

— Какво е да бъдеш себе си?

— Какво имаш предвид?

Онзи се поколебава, но накрая казва:

— Как се чувстваш относно мястото си в света, Джейсън?

Не бързам да отговоря.

— Интересен въпрос с оглед на всичко, което ме накара да преживея тази вечер.

— Щастлив ли си?

В сянката на този момент животът ми е болезнено красив.

— Имам невероятно семейство. Задоволителна работа. Живеем си добре. Никой не е болен.

Усещам езика си дебел. Думите ми са завалени.

— Но?

— Животът ми е чудесен — отвръщам аз. — Не е изключителен, макар да можеше да е такъв.

— Сам заряза амбициите си, нали?

— Починаха от естествена смърт. От пренебрежение.

— Знаеш ли как точно се случи това? Имаше ли момент, когато…?

— Синът ми. Бях на двайсет и седем години. Двамата с Даниела бяхме заедно от няколко месеца. Тя ми каза, че е бременна. Забавлявахме се, но още не беше любов. Или пък може би беше. Не знам. Определено никой от нас не мислеше за семейство.

— Но създадохте такова.

— Годините в края на двайсетте са критични за всеки учен. Ако не публикуваш нещо голямо преди да навършиш трийсет, никой не те взема на сериозно.

Може би е заради наркотика, но е много приятно да говоря. Това е оазис на нормалното след двата часа лудост. Знам, че не е точно така, но имам чувството, че докато говоря, нищо лошо няма да се случи. Сякаш думите ме защитават.

— Работил ли си над нещо голямо по това време? — пита той.

Трябва да се съсредоточа, за да остана буден.

— Да.

— Върху какво?

Гласът му е някак си далечен.

— Опитвах се да създам квантова суперпозиция^[7] на предмет, който е видим за човешкото око.

— Защо изостави изследването си?

— Когато Чарли се роди, имаше сериозни здравословни проблеми през първата година от живота си. Трябваше да прекарам хиляди часове в Чиста стая^[8], но нямаше как да стане. Даниела се нуждаеше от мен. Синът ми се нуждаеше от мен. Изгубих финансирането си. Изгубих инерцията си. Бях младият гений в онзи миг, но когато се провалих, някой друг зае мястото ми.

— Съжаляваш ли за решението си да останеш с Даниела и да създадеш семейство с нея?

— Не.

— Никога ли не си се разколебавал?

Мисля си за съпругата си и емоциите нахлуват в мен, подкрепени от ужаса на този момент. Страхът се завръща, а с него и носталгията по дома, която реже до кокал. В този миг се нуждая от нея повече, отколкото някога съм имал нужда от нещо в живота си.

— Никога.

Лягам на пода с лице към студения бетон. Наркотикът ме поваля.

Похитителят ми коленичи до мен и ме обръща по гръб. Пред мен се разкрива цялата прелест на лунната светлина, проникваща през високите прозорци на това забравено от бога място, мракът се набръчква под късчетата светлина и цвят и се вие около генераторите.

— Ще я видя ли отново? — питам аз.

— Не знам.

Искам да го попитам за милионен път какво точно иска от мен, но не мога да намеря думите.

Очите ми се затварят. Опитвам се да ги държа отворени, но тази битка вече е изгубена.

Той сваля ръкавицата си и докосва лицето ми с гола ръка.

Странно.

Нежно.

— Слушай ме внимателно — казва ми. — Ще си стресиран, но можеш да се справиш. Можеш да имаш всичко, което си изгубил. Съжалявам, че трябваше да те изплаша преди това, но исках да те доведа тук. Много съжалявам, Джейсън. Правя го за двама ни.

Опитвам се да попитам: Кой си ти?

Вместо да ми отговори, похитителят ми бърка в джоба си и вади нова спринцовка и малка ампула с прозрачна течност, която на лунната светлина блести като живак.

Той маха капачката от иглата и издърпва съдържанието на ампулата.

Клепачите ми бавно се затварят. Похитителят навива ръкава на лявата си ръка и се инжектира.

Пуска ампулата и спринцовката на бетонния под и последното, което виждам, преди очите ми да се затворят, е как стъклената ампула се търкаля към лицето ми.

— Сега какво? — прошепвам аз.

— Нямаше да ми повярваш, ако ти бях казал — отвръща той.