Клеър Макинтош
Игра на лъжи (72)

Седемдесет и две

Ана

Ароматът на прясно окосена трева изпълва въздуха. Все още е студено, но хубавото време не е далеч. Сменила съм тежката бебешка количка на Ела с по-лека и тя си бърбори радостна, докато й закопчавам коланчетата. Повиквам Рита и й слагам каишката.

— Ще ви се махам от главата. Ще съм на мобилния, ако имате нужда от мен.

— Не се тревожи, скъпа. Искаш ли да оставим нещо в кухнята?

Оук Вю жужи от активност. Има петима работници, които опаковат нещата ни, всеки работи в различна стая и вече са наредили цяла планина от кутии.

— Само чайника, моля. — В колата си имам кутия с неща от първа необходимост — чай, тоалетна хартия, няколко чаши и чинии, — за да си спестя разопаковането, когато се преместим в новата къща.

Говоря на Ела, докато вървим и й соча към котка, куче и един балон на дървото. Минаваме през двора на „Колите на Джонсън“, но спираме само за да уловя погледа на Били. Той ни маха и аз се навеждам да хвана ръчичката на дъщеря ми, за да му помахам с нея. Зает е, говори с нов продавач и не искам да му преча.

Предният двор изглежда добре. Поршето беше продадено още с първия намек за пролетта. Заместено е от други две спортни коли, чиито тавани са свалени. Чичо Били най-накрая ми позволи да помогна на бизнеса и да му вкарам една финансова инжекция, която да закърпи положението за известно време. Марк ми каза, че съм полудяла.

— Това е бизнес, а не благотворителност — бяха точните му думи.

Само дето не е бизнес. Автокъщата е моето минало. Нашето настояще. Бъдещето на Ела. Дядо Джонсън я беше наследил от баща си, а Били и татко от него. Сега всичко зависеше от мен и Били да останем на повърхността, докато бизнесът потръгнеше отново. Никой не знае дали Ела ще иска да продължи традицията това зависи от нея, но „Колите на Джонсън“ няма да потъне по време на моето дежурство.

Вървим по брега. Поглеждам към кея и си спомням разходките с родителите ми и вместо гнева, който ме изпълва през последните три месеца, изпитвам смазваща тъга. Чудя се дали това е някакъв напредък и си отбелязвам наум да го спомена на следващия си терапевтичен сеанс. Отново „се виждам с някого“. Не с колега на Марк — това щеше да е прекалено неловко, — а с една внимателна и тактична жена от Бексхил, която повече слуша, отколкото говори и ме кара да се чувствам малко по-силна след всяко посещение.

Надолу от брега по една странична уличка има редица еднакви къщи. Количката подскача върху неравностите и бърборенето на Ела се усилва. Издава звуци, които приличат на думи и си напомням да записвам всяка нейна интересна проява, за да не ги забравям.

Спираме пред номер пет и позвънявам на звънеца. Имам ключ — за всеки случай, но не го използвам. Навеждам се да взема Ела, когато Марк отваря вратата.

— Как върви?

— Организиран хаос. Знам, че подранихме, но само им се мотахме из краката, така че… — Целувам дъщеря си, държа я известно време и я подавам на Марк. Все още не съм свикнала с това, но всеки път ми се струва по-лесен от предишния. Няма нищо официално, не сме се разбрали да си я делим уикендите или празничните дни, просто сме двама родители, които гледат съвместно детето си, макар че живеят отделно.

— Няма проблем. Искаш ли да останеш малко у нас?

— По-добре да се връщам.

— Ще ти я доведа утре в новия ти дом.

— Тъкмо ще те разведа!

Погледите ни се срещат за секунда, обменяме помежду си всичко случило ни се — колко ново и странно е положението ни, — след което целувам Ела отново и я оставям с баща й.

* * *

Накрая беше лесно.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Не отговорих. Той чакаше, изпълнен с надежда.

Представих си как стоя пред олтара с него, а Ела ни е шаферка. Представих си как се обръщам към присъстващите и усетих наново загубата на баща си. Били щеше да ме предаде на младоженеца. Нямаше да е татко, а най-близкият до него човек. Бях истинска щастливка, че го имах.

По пейките щяха да са насядали приятели и съседи.

Лора нямаше да е там.

Не изпитвах тъга за това. Датата на делото й вече беше насрочена и макар мисълта да свидетелствам срещу нея да ми донасяше кошмари, от „Подкрепа на жертвите“ ми бяха обяснили процедурата. Щях да бъда сама на банката, но щеше да има екип от хора зад мен. Щеше да бъде осъдена, бях сигурна в това.

Лора ми писа на два мъти, молеше ме за прошка. Арестуваните, които още не бяха осъдени, нямаха право да имат контакт със свидетелите по делото и писмата бяха дошли чрез обща позната, твърде заслепена от приятелството си с Лора, за да повярва на нещата, които беше извършила.

Писмата бяха дълги. Излияния. Разчиташе на общото ни минало и на факта, че се имахме само една друга. Че и двете бяхме изгубили майките си. Запазих ги като застраховка, а не по сантиментални причини, макар да знаех, че никога няма да ги покажа на полицията. Лора поемаше риск като ми пишеше, но определено не беше голям. Познаваше ме прекалено добре.

Също така не изпитвах тъга, че майка ми нямаше да присъства на сватбата. Като се сетя за нея, в сърцето ми се образува твърда топка от омраза, която и милион терапевтични сеанси няма да успеят да размекнат. Но не я мразя заради убийството на татко — макар че се започва оттам. Дори не е, заради това че инсценира смъртта си и ме изостави в мъката ми, а заради онези лъжи, които изрече след това. Заради това че ме накара да вярвам, че баща ми е бил алкохоликът, че той е я биел, а не обратното. Заради това че ме накара да й се доверя отново.

— Е? — Настоя за отговор Марк. — Ще останеш ли?

Осъзнах, че „не“-то на върха на езика ми нямаше нищо общо с това кой щеше и нямаше да присъства на сватбата ни.

— Ако Ела не се беше родила — бях отвърнала аз, — мислиш ли, че все още щяхме да сме заедно?

Марк млъкна и остана мълчалив прекалено дълго.

— Разбира се. — Задържах погледа му и за известно време само се гледахме. Той първи извърна глава и се усмихна едва. — Може би.

Хванах го за ръката.

— Не мисля, че „може би“ е достатъчно.

* * *

Доста бързо продадох Оук Вю на семейство с три деца, което прие историята на къщата за сметка на много по-ниска от пазарната цена. Надявах се тези хора да изпълнят стаите с шум и смях. Апартаментът на Марк в Пътни също е обявен за продажба. Засега е решил да остане в Ийстборн, за да можем да гледаме Ела заедно.

Плаках, когато къщата беше продадена, но само за малко. Нямах желание да оставам на Кливланд авеню, където съседите ме гледаха с неприятно изумление, а туристите се отклоняваха от маршрута си, за да минат покрай къщата и да позяпат градината, която дори не се виждаше.

Лора и мама бяха изхвърлили стъклата в септичния резервоар, заедно с тялото на татко. Отпечатъците на майка ми бяха на гърлото на бутилката от вино, а тези на Лора върху парчетата, които беше събрала внимателно и изхвърлила.

Резервоарът вече го няма. Пристрояването на Робърт е в ход, а тридесетте му хиляди бяха размахани като сладък морков пред новите собственици за причиненото неудобство. Те не планират да заместят розовата градина на мама. В плановете им са коренно различни неща — футболно игрище и катерушка.

Вървя обратно към Оук Вю. Чувствам ръцете си празни без бебешката количка. Рита опъва каишката си в опит да погне минаващата пред нас черно-бяла котка и едва се спирам да не я посоча на отсъстващата ми дъщеря. Чудя се дали някога ще свикна с факта, че няма да сме двете през цялото време.

Къщата, която купих, е коренно различна от семейния ми дом. Тя е съвременна постройка с три спални и отворена дневна, където, когато Ела започне да пълзи, ще мога да я наглеждам от кухнята.

Връщам се пред Оук Вю, където работниците натоварват камиона. Ще оставят леглото ми и кошарата на Ела. Тази вечер ще спя в почти празна къща и ще се подготвя за голямото преместване утре. Новата ми къща е само на километър и половина надолу по пътя, но ми се струва много по-далеч.

— Почти приключихме, скъпа — казва единият от работниците, потен от усилия. Оставих тежките гардероби, дългата кухненска маса и големия скрин в дневната на новото семейство. Те много се зарадваха, че ще си спестят тези разходи. Прекалено са големи за новата ми къща и прекалено обвързани със спомени, които не желая. Работникът избърсва чело с опакото на ръката си. — Пристигна поща. Оставих я на една страна за теб.

Намирам я на скрина. Доставена е отново от приятелката на Лора. Чудя се дали ще е толкова отзивчива след делото, след като всички доказателства бъдат сложени на масата, за да може целият свят да ги види. Обвиненията са сериозни. Прикриване на престъпление, скриване на трупа на татко, опити за убийства.

Писмото предизвиква нежелани образи. Лора с пистолет в ръка. Майка ми върви бавно към балкона. Цялата се треса. Свърши се. Всичко се свърши.

Изваждам листа. Само един е. Липсват прочувствените извинения от предишните писма. Липсата ми на отговор и нежеланието ми да оттегля подкрепата си за обвинението са си свършили работата.

Разгъвам листа и изведнъж ушите ми закънтяват. Кръвта тупти и пулсът ми се ускорява.

Само един ред в средата на листа.

Самоубийство?

Писмото трепери в ръката ми. Обзема ме странна топлина и имам чувството, че ще припадна. Минавам през кухнята — покрай кашоните и работниците, които се движат напред-назад между къщата и камиона като работливи пчели — и отварям задната врата.

Самоубийство?

Излизам в градината. Поемам си дълбоки и бавни глътки с въздух, за да ми се проясни главата, само че кънтенето не иска да си отиде, а гърдите ми са стегнати от страх.

Защото този път не е необходимо да търся отговор.

Този път също не беше самоубийство.

Майка ми не скочи.