Клеър Макинтош
Игра на лъжи (70)

Седемдесет

Ана

— Ана! Обърнете се насам!

— Как се чувствате след смъртта на майка си?

Марк слага ръка на кръста ми и ме побутва да вървя по-бързо по улицата, като през цялото време ми говори тихичко:

— Не ги гледай в очите… погледът напред… почти стигнахме… Качваме се на тротоара и той дърпа ръката си, за да повдигне колелата на бебешката количка.

— Господин Хемингс, какво ви привлече към милионерката Ана Джонсън?

Надига се вълна от смях.

Марк изважда ключ от джоба си и отключва портата. Някой е увил цветя около металните пръти. Дали са за татко? За мама? За мен? Докато Марк отваря вратите достатъчно широко, за да мога да вкарам количката, един мъж от „Сън“ се появява пред нас. Знам, че работи за „Сън“, защото сам ми сподели тази информация, всъщност ми я споделяше всеки ден през последните седем дни и сякаш защото има идентификационна карта около врата си, смята, че ежедневният ни тормоз е оправдан от професионалните му задължения.

— Намирате се в частна собственост — предупреждава го Марк. Журналистът поглежда надолу. Единият му изтъркан кафяв ботуш с наполовина на тротоара, наполовина на чакъла на алеята ни. Премества го. Само с няколко сантиметра, но вече не е нарушител. Навира айфон в лицето ми.

— Нуждая се единствено от бързия ви коментар, Ана, и после всичко ще приключи. — Зад него стои по-възрастният му колегата. Два фотоапарата са увесени като картечници върху тялото му, а увисналите джобове на шубата му са пълни с обективи, светкавици, батерии.

— Оставете ме на мира.

Това е грешка. Веднага се разнася шум от отваряне на бележници и в лицето ми е наврян друг телефон. Малката тълпа от натрапници се шмугна напред, приема мълчанието ми като покана.

— Това е шанс да ни запознаете с вашата гледна точка за историята.

— Ана! Насам!

— Каква беше майка ви, докато растяхте, Ана? Насилваше ли Ви? — Последният викаше, докато изговаряше въпросите си и останалите подемат примера му. Всички искат да бъдат чути и отчаяно желаят да получат отговорите си.

Предната врата на Робърт се отваря и той слиза по стълбите по кожени пантофи. Кима ни, но погледът му е насочен към репортерите.

— Защо просто не си го начукате?

— Защо ти не си го начукаш?

— К’ъв е тоя?

— Никой.

Това отвлича вниманието им достатъчно дълго. Изпращам благодарствен поглед към Робърт и усещам ръката на Марк отново на кръста ми да ме бута напред. Колелата на бебешката количка хрущят върху чакъла. Партньорът ми затваря портата и заключва. Следват две, три, четири светкавици на фотоапарати.

Още снимки.

Още снимки, на които изглеждам бледа и угрижена, още снимки на количката на Ела, покрита с одеяло. Още снимки на Марк, който ни ескортира навсякъде, когато се наложи да напуснем безопасността на къщата.

Само местният вестник още ни държи на първа страница (националните вече са ни запратили на пета) със снимка, направена през оградата, сякаш сме в затвор.

Влизаме вътре и Марк прави кафе.

Искаха да отседнем някъде другаде.

— Само за няколко дни — каза сержант Кенеди.

Тъкмо бях приключила с даването на показания — цели осем часа в стая без прозорци с жена детектив, която предпочиташе да я навсякъде другаде, но не и тук. Не беше единствената.

Когато се прибрахме у дома, кухнята ни — мястото, на което беше убит баща ми, — бе оградена и облечени в бели костюми криминална и изследваха всеки сантиметър от нея.

— Няма да си тръгна от къщата си — отговорих аз.

Намериха следи от кръвта на татко във фугите между плочките, въпреки белината, с която мама и Лора бяха чистили пода. През всичките тези месеци е имало кръв под краката ми. Измъчвам се, защото смятам, че с трябвало да съм видяла, да съм разбрала.

Минаха три дни, преди да ни позволят да използваме отново кухнята си и още двадесет и четири часа, преди да приключат в градината. Марк е пуснал завесите на стъклените врати на кухнята, така че да не мога да виждам купчините пръст, в които се е превърнала моравата ни. Също така е затворил капаците на прозорците на къщата, за да не позволи на търсачите на сензации да ни уловят с телескопичните си обективи.

— Днес няма толкова много — казва сега. — До края на седмицата ще се махнат.

— Ще се върнат за делото.

— Ще го мислим, когато дойде. — Марк ми подава димяща чаша кафе и двамата сядаме на масата. Преместила съм разни неща наоколо — разположила съм масата и двата фотьойла на друго място. Това са малки промени, които се надявам — с времето — да изтрият спомените от случилото се тук.

Марк преглежда пощата, като оставя по-голямата част от нея неотворена и я нарежда в купчинка за рециклиране, заедно с бележките от репортерите, които бяха задръстили алеята, докато не ги събра.

Очакват ви пари в брой за ексклузивните права на историята ви.

Имаше предложения от издатели и литературни агенти. С нас се свързаха филмови компании и телевизионни риалити шоута. Получихме съчувствени картички, брошури на погребални агенции и писма от шокирани жители на Ийстборн, които бяха разбрали, че Каролин Джонсън — организатор на кампании и благотворителни събития — е убила съпруга си.

Всички отидоха в кошчето.

— Скоро нещата ще се уталожат.

— Знам. — Лешоядите ще се насочат към следващата пикантна история и един ден отново ще мога да се разхождам из Ийстборн, без хората да шептят зад гърба ми. Това е тя — дъщерята на Джонсън.

Един ден.

Марк си прочиства гърло.

— Трябва да ти споделя нещо.

Виждам лицето му и стомахът ми се свива — асансьорът като че ли пада до приземния етаж, без спирачките му да се активират. Не мога да научавам повече новини, не мога да приемам повече изненади. Искам да изживея останалата част от живота си, като знам точно какво ще се случи всеки час, всеки ден.

— Когато полицията попита за часа, който Каролин си беше запазила при мен… — Марк забива поглед в кафето си и мълчи известно време.

Не казвам нищо. Сърцето ми тупти като барабан в ушите.

— Излъгах.

Усещам отново тази промяна. Земята под краката ми се пропуква, разтваря се, разтриса се. Животът се променя с изричането на една-единствена дума.

Една-единствена лъжа.

— Никога не съм се срещал с майка ти. — Вдига поглед и очите му търсят моите. — Но разговарях с нея.

Преглъщам, трудно.

— Не направих връзката, докато не мина първия ти сеанс при мен. Погледнах в бележника си и го намерих — името Каролин Джонсън. Спомних си разговора с нея, спомних си, че ми каза, че съпругът й е починал и че има нужда от помощ, за да го преживее. Само дето не се появи и не се сетих до онзи момент.

— Защо не ми каза?

Марк въздиша, сякаш току-що е бягал на маратон.

— Поверителност? — Усещам въпроса в гласа му, сякаш е наясно, че отговорът му е абсурден. — И защото не исках да си тръгнеш.

— Защо не? — питам аз, макар вече да знам отговора.

Взема ръката ми и гали с палец вътрешността на китката ми. Кожата ми пребледнява под нежния му допир и вените ми изпъкват като някакви притоци на голяма река.

— Защото вече се влюбвах в теб.

Марк се навежда напред и аз правя същото. Срещаме се по средата — навели сме се по странен начин над кухненската маса. Затварям очи и усещам мекотата на устните му и топлия му дъх върху кожата си.

— Съжалявам — прошепва той.

— Няма значение.

Разбирам защо го е направил. Прав е: щях да отида при някой друг терапевт. Щеше да ми е странно да разтоварвам бремето си пред човек, който майка ми беше избрала за своята изповед. А ако бях отишла някъде другаде, Ела нямаше да се роди.

— Без повече тайни обаче.

— Без повече тайни — съгласява се Марк. — Ново начало. — Поколебава се и за секунда си мисля, че има още нещо, което иска да сподели, но вместо това бърка в джоба си и изважда малка кадифена кутийка.

Задържа погледа ми, докато става от стола и пада на едно коляно.