Клеър Макинтош
Игра на лъжи (68)

Шестдесет и осем

— Не би го направила.

Лора повдига вежда.

— Доста смело предизвикателство за човек, който се намира от грешната страна на дулото. — Тя сбръчква лице. — Не можеш ли да я накараш да спре да плаче?

Люлея я напред-назад, но Ела е прекалено изнервена, а аз съм стресирана и с движенията си само я карам да плаче по-силно, вместо да я успокоявам. Слагам я да легне върху тялото ми и вдигам блузата си, за да я нахраня. В стаята става благословено тихо.

— Тя е просто бебе! — Опитвам се да докосна майчинската страна на Лора, макар че тя никога не е искала да има деца. — Прави какво го искаш с мен, но те моля да оставиш Ела на мира.

— Не разбираш ли? Това е единственият начин всичко да се нареди. Двете с Ела трябва да умрете първи. Каролин трябва да ви убие. Някъде в дълбините на сградата чувам глухо туптене.

— Не! — Мама е била мълчалива досега и викът й стряска Ела. — Няма да го направя. — Поглежда ме. — Няма да го направя. Тя не може да ме накара.

— Няма нужда. Пистолетът е в мен. — Лора вдига оръжието. Ръкавът още е увит около пръстите й. — Отпечатъците ти са на него. — Бавно отива при мама и насочва оръжието към нея. Поглеждам вратата и се чудя дали ще успея. — Никой няма да разбере, че не е бил в ръката ти през цялото време.

— Няма да се измъкнеш.

Лора повдига перфектно оформената си вежда.

— Има само един начин да разберем, нали?

Ушите ми забучават. Ела е освирепяла от глад.

— Самата аз също имам застраховка. — Лора се усмихва. — Ако полицията заподозре нещо, просто ще ги насоча в правилната посока. Ще си спомня, че съм ви чула да говорите за застраховката „Живот“ на Том и че сте млъкнали, когато сте ме видели, че идвам. Ще им обясня, че двете сте работили заедно от самото начало.

— Няма да ти повярват. — Долетяват нови шумове от вътрешност на сградата. Ослушвам се за „дзън“ от асансьора, но това е нещо различно. Нещо ритмично.

— Когато се поразровят малко по-надълбоко, ще разберат, че телефонът, използван за онова обаждане, съобщаващо за самоубийството на Том, е купен от Брайтън… — Лора млъква за миг, за да предаде допълнителна тежест на думите си — … не от друг, а от самата Ана Джонсън.

Ритмичният звук се усилва. Става по-бърз. Ще се опитам да спечеля малко време.

— Винаги съм смятала, че сме семейство. — Бавно се придвижвам към майка си. Заставам с лице към Лора. — Предполагам, че не съм била права.

Знам какъв е този шум.

Лора е изпълнена от гняв и ярост за тридесетте години тежък живот.

— За теб всичко е било нормално, нали? Голяма къща, пари за скъпи дрехи, ски през зимата, Франция всяко лято.

Шумът е от крака, които бягат по стълбите. Полицейски кубинки. Слезли са два стажа по-долу и са продължили пеша, за да не бъдат издадени от асансьора.

Лора поглежда вратата.

Започвам да се треса. Майка ми е тази, купила пистолета. Майка ми доведе Ела и мен тук. Майка ми е убила баща ми и след това е скрила тялото му. Никой дори не се е усъмнявал, че Лора е замесена. Защо да не повярват на историята й? Тя ще се измъкне…

— Вината не е моя, Лора. Нито пък е на Ела.

— Точно както да живея на социални помощи с болната си майка не е по моя вина.

Отвън пред вратата се чува тих шум.

Ръката на Лора помръдва едва. Пръстът й притиска спусъка. Лицето й е бледо. Една вена тупти на врата й. Тя също е изплашена. Всички сме.

Не го прави, Лора.

Напрягам слуха си и чувам тихите стъпки отвън. Дали ще нахлуят тук, както правят по филмите? Дали ще стрелят първо, а после ще задават въпроси? Във вените ми потича адреналин и усещам цялото си тяло напрегнато.

Майка ми диша тежко. Заклещена е — няма къде да избяга и не може да сипе повече лъжи. Тя отстъпва бавно от Лора и от мен.

— Къде отиваш? Не мърдай от мястото си!

Мама поглежда назад към балкона и седеметажната му височина. Поглежда ме с очи, които молят за прошка. Също като телевизор, който работи без звук в дъното на стаята, главата ми се изпълва със спомени от детството ми: мама ми чете приказки, татко ме учи да карам велосипед, мама се смее прекалено силно и продължително на вечеря, вика на татко и той й отговаря.

Какво чака полицията?

Заек пред вратата, тухла през прозореца. Мама държи Ела. Държи мен.

Изведнъж осъзнавам какво си мисли и какво смята да направи.

— Мамо, недей!

Тя продължава да върви. Бавно, бавно. От съседния апартамент се разнася бурен смях, докато гостите отброяват секундите до полунощ. Лора гледа дивашки между предната врата и майка ми, разсеяна е от виковете, не знае какво да прави и накъде да погледне.

— Десет! Девет! Осем!

Следвам мама към балкона. Тя знае, че всичко е приключило. Наясно е, че ще влезе в затвора за онова, което е сторила. Чудя се как ли ще се чувствам, когато я загубя за втори път.

— Седем! Шест!

Разнася се глухо тупкане на нещо тежко в коридора отвън.

Лора премества пистолета. Насочва го право в мен. Пръстът й се стяга. Мама проплаква зад гърба ми. Вятърът свисти на балкона.

— Пет! Четири! Три! — Веселбата в съседния апартамент се усилва. Заобиколени сме от фойерверки, наздравици и музика.

— Не стреляй! — изпищявам с пълно гърло.

Звукът е невероятен. Хиляда децибела. Че и повече. Пантите на вратата изхвръкват, тя се стоварва на пода и в апартамента влизат безброй полицаи. Шум — толкова е шумно — от тях и от нас…

— Хвърли оръжието!

Лора отстъпва към ъгъла на стаята, но пистолетът още е в ръката й. Майка ми настъпва счупеното стъкло на балкона. Роклята и се развява от вятъра. Поглежда ме в очите.

И скача.

Изпищявам… и продължавам да пищя, докато не знам дали писъците са само в главата ми, или не. Роклята й се набръчква като неотворен парашут. Тялото й се завърта отново и отново, докато пада надолу. Над мен избухват фойерверки и завалява дъжд от злато и сребро.

Един от полицаите е застанат до мен. Говори ми нещо, което не мога да чуя. Лицето му е изпълнено с безпокойство. Увива одеяло около раменете ми. Около Ела. Слага ръка на гърба ми и ме прибира вътре. Не ми позволява да спра, докато не прекосяваме целия апартамент и не излизаме отвън в коридора, макар че Лора лежи на пода, а до нея е коленичил друг полицай. Нямам представа дали е жива, или мъртва и не знам дали ми пука.

Не мога да спра да се треса в линейката. Лекарката е в добро настроение и работи бързо, косата й е сплетена на две плитки, които падат върху раменете й. Бие ми инжекция в ръката, която само след няколко секунди ме кара да се чувствам все едно съм изпила бутилка вино.

— Кърмя — съобщавам прекалено късно аз.

— Няма да й бъдете полезна, ако получите паническа атака. По-добре да е леко гладна, отколкото хиперактивна заради адреналина в кръвта ви.

Задната врата на линейката се отваря. Разпознавам полицая с одеялото, но успокоителното ми е замаяло главата и всички в униформа ми изглеждат еднакво.

— Посетители — казва той и отстъпва на една страна.

— Не ни пуснаха да минем полицейската лента. — Марк се качва в линейката и сяда по-скоро пада на леглото до мен. Никой не ми каза какво става. Изплаших се, че… — Млъква, преди гласът му да го предаде и прегръща Ела и мен. Тя е заспала и отново се питам какво ли сънуват бебетата, чудя се дали ще сънува кошмари от случилото се тази вечер.

— Да не си ходила на война, Ани? — Били се опитва да се усмихне, но се проваля. Притеснението направо е гравирано върху лицето му.

— Лора… започвам аз, но главата ми е твърде тежка, а езикът ми е прекалено голям за устата ми.

— Дадох й нещо за шока — съобщава лекарката. — Ще е леко отпусната известно време.

— Знаем — казва ми Били. — Когато Марк отмени партито, ми сподели какво се е случило. За братовчедката на Каролин и съпруга й насилник. Нещо не ми се върза. Каролин не беше споменавала братовчедка на име Анджела, а след това и мицубишито, което Лора зае…

Само преди няколко часа бях легнала над столчето за кола на Ела. Криех се и се страхувах да не бъда забелязана. Сякаш си спомням някакъв филм или история, която се е случила на някой друг. Не мога да преценя колко много се страхувах и се чудя дали не е заради успокоителното. Надявам се да не е.

— Минах да взема Били и дойдохме тук възможно най-бързо.

Има нещо различно между тях — вече няма напрежение, няма заяждане, — но съм твърде изморена, за да го анализирам. Освен това лекарите ги избутват навън и ме слагат да легна на леглото. Обезопасяват и Ела. Затварям очи. Предавам се на съня.

Всичко свърши.