Клеър Макинтош
Игра на лъжи (64)

Шестдесет и четири

Ана

Чувам идването на асансьора. Тихото и добре познато „дзън“. Поглеждам мама, но погледът й е насочен към вратата.

— Кой е това? — питам шепнешком аз, но тя не ми отговаря. Дали е полицията?

Марк трябваше да им се обади веднага след като напуснем Ийстборн. Те знаят, че сме тук. А сега, след като са открили тялото на татко, трябва да са наясно какво е направила майка ми — трябва да са разбрали с кого съм тук… Възлагам надежди на Марк и Мъри да са събрали две и две и да са получили четири.

— Отвори вратата. Знам, че си вътре.

Облекчението е толкова хубаво, че ми се завива свят. Едва не се засмивам. Не е полицията, а следващото най-добро нещо.

Мама не помръдва, но аз го правя. Такава съм глупачка. Черното „Мицубиши Шогун“ не ни е преследвало; опитвало се е да накара майка ми да спре. Притичвам до вратата и я отварям, защото изведнъж ставаме две на едно и имам чувството, че съм непобедима.

— Благодаря на бога, че си тук.

Готова съм да бъда нападната в гръб, но не и отпред. Удря ме право в гърдите и ме изблъсква назад. Едва съумявам да задържа Ела, когато залитам назад и падам на пода. Простенвам. Умът ми се опитва да настигне онова, което виждат очите ми.

Това не е спасение.

Лора затваря вратата и я заключва. Облечена е в прилепнали черни дънки, лъскава блуза и високи токчета. Приготвила се е за парти, на което няма да отиде. На нашето новогодишно парти. Косата й е накъдрена и пада като водопад над раменете й. Очите й напрано тлеят в сиво и зелено. Не ми обръща особено внимание, гневът й е насочен към майка ми, която бавно отстъпва назад към балкона.

— Двулична кучка.