Клеър Макинтош
Игра на лъжи (6)

Шест

Не ти е позволено да се връщаш. Така всички ще се разстроят. Ако съществуваше ръководство, това щеше да е първото правило — никога не се връщай, — последвано от следващото: не се оставяй да те видят.

Трябва да продължиш напред.

Трудно е да продължиш напред, когато си никой, когато си изоставил живота си и още не си започнал нов. Когато си заседиш в ничията земя между този и следващия живот. Когато си мъртъв.

Следвах правилата.

Изчезнах в този полуживот, който е много самотен и скучен.

Липсва ми старият ми живот. Липсва ми къщата ми: градината, кухнята, кафе машината, която купи импулсивно. И колкото и глуповато да звучи, липсват ми маникюрите и разпродажбите. Липсват ми дрехите ми, липсва ми просторното ми гардеробно помещение с изгладените ми костюми и внимателно нагънатите ми кашмирени пуловери. Чудя се какво ли е направила Ана с всичко — дали ги носи?

Ана също ми липсва.

Липсва ми дъщеря ни.

През последната година, в която учеше в гимназията, се тревожех за първата й година в университета. Страхувах се от празнината, която знаех, че ще остави; от влиянието, което така и не разбра, че има върху двама ни. Опасявах се от самотата. Страхувах се да бъда сама.

Хората постоянно казваха, че ми е одрала кожата, а ние се обръщахме една към друга и се смеехме, защото не виждахме приликата. Бяхме толкова различни. Аз обожавах партита, а Ана ги ненавиждаше. Обичах да пазарувам, а дъщеря ми беше пестелива, доволна от онова, което има, и винаги поправяше нещата си. Косите и на двете ни бяха пясъчноруси така и не разбрах защо нито веднъж не се направи руса, — с еднакво телосложение и склонност към качване на килограми, което ме тревожеше повече, отколкото нея. Тялото ми е изключително стройно в момента, но не мога да отрека, че ми липсват комплиментите на приятелите ми.

Пътуването до долу ми отнема повече време, отколкото очаквах, но умората ме напуска в момента, в който стъпвам на позната територия. Също като затворник под гаранция поглъщам всичко наоколо и се изумявам колко много неща са се променили и колко много са останали същите. При дърветата няма промяна, все още нямат листа. Всичко толкова много прилича на преди, че имам чувството, че ме е нямало само миг. Улиците и грубите автобусни шофьори са същите. Забелязвам Рон Дайър, старият класен ръководител на Ана, и се скривам обратно в сенките. Въобще не трябва да се тревожа — той изобщо не би ме видял. Хората виждат онова, което искат да видят, нали?

Разхождам се бавно по тихите улици и се наслаждавам на забранената свобода, която съм си осигурила. Всяко действие носи последици; не съм нарушила правилата лекомислено. Ако ме заловят, рискувам да изгубя следващия си живот, който трябва да бъде нещо различно от чистилището, в което се намирам. От този мой собствен затвор. Но не мога да отрека, че съм замаяна от завръщането си. Сетивата ми са притъпени след толкова дълго време далеч оттук. Завивам в следващата улица и усещам как сърцето ми препуска в гърдите.

Почти съм си у дома. Дом. Спирам се навреме. Напомням си, че къщата сега принадлежи на Ана. Очаквам да е направила промени. Винаги е харесвала много стаята с красивите сини клони върху тапетите, но предполагам, че е глупаво да си я представям там сега. Вероятно е взела нашата спалня.

За момент защитните ми стени се срутват и си спомням деня, в който отидохме да видим Оук Вю заедно. Предишните собственици, една възрастна двойка, бяха сменили електроинсталацията, бяха газифицирали къщата и я бяха свързали с мръсния канал, след което бяха заменили генератора и септичния резервоар, заровен в градината, с нови. Баща ти вече беше направил оферта. Единственото, което ни оставаше да направим, беше да вдъхнем живот на мястото, да проветрим, да запалим камините и да отлепим прозорците, залепнали при боядисването.

Забавям крачка. Близостта до къщата ме изнервя. Фокусирам се върху двете неща, които трябва да направя: да спра Ана да отиде в полицията и да се уверя, че всички улики сочат към самоубийство, а не към убийство.

Но как?

Хванати за ръце мъж и жена се появяват на улицата пред мен. Приближавам се до една врата и ги изчаквам да отминат. Възползвам се от времето, за да се успокоя. Трябва да накарам Ана да разбере в каква опасност ще се озове, ако започне да задава неудобни въпроси. Как мога да направя това и да остана невидима? Представям си анимационно духче, дрънчащи вериги и стенания по средата на нощта. Това е нелепо. Абсурдно. Как тогава да й изпратя съобщение?

* * *

Тук съм. Пред нашата къща… пред къщата на Ана. Отивам от другата страна на улицата и дори когато и това разстояние ми се струва твърде близко, се премествам в затворения парк в средата на квартала и наблюдавам през бодливите клони на джела^[1]. Ами ако не си е у дома? Не мога да се обадя предварително, за да проверя. Ами ако рисковете, които съм поела, за да дойда тук, са били напразни? Мога да изгубя всичко. Отново.

От улицата се разнася някакъв шум и ме кара да се свия още повече зад храста. Надничам през него, за да видя какво става. Минава някаква жена с бебешка количка. Говори по телефона, върви бавно. Разсеяна е. Продължавам да оглеждам къщата и да търся следи от движение зад прозорците.

Колелата на количката издават ритмични звуци върху мокрия тротоар. Спомням си как разхождах Ана в двора на „Колите на Джонсън“, как я качвах в автомобилите и я свалях и чаках да заспи, за да я завия. Самите ние бяхме просто деца, които получаваха трохите, които баща ти беше решил да ни хвърля. Бебешката ни количка беше едно чудовище втора ръка, чието шаси будеше Ана, ако минехме през някоя неравност. Нямаше нищо общо с това модерно произведение на изкуството, което бута тази жена.

Тя се спира пред къщата и аз цъквам с език. Нетърпелива съм да се махне, за да не пропусна да видя евентуално раздвижване зад отворените завеси. Само дето няма намерение да продължи напред. Едва сега забелязвам, че не е сама. До нея има куче, което се тътри едва. Нещо се свива в гърдите ми.

Това не е ли…?

Колелата на количката хрущят върху чакъла, докато вървят от външната порта към предната врата. Орнаментното стъкло върху нея проблясва в меко червено от светлината, която идва от коридора.

Тя е.

Жената приключва разговора по телефона и прибира апарата в джоба си. Изважда ключ и сваля качулката. На светлината от вратата виждам, че косата й е пясъчноруса, а меките черти над устата й са винаги готови да подкрепят някоя усмивка, само дето не се усмихва сега. Главата ми затуптява, защото наистина е тя.

Това е Ана.

С бебе.

Дъщеря ни има бебе.

Тя се обръща, за да може да издърпа количката по стъпалата в коридора и за секунда поглежда към парка. Имам чувството, че гледа право в мен. На бузите й проблясват сълзи. Цялата трепери, издърпва бебето в топлия коридор и затваря вратата.

Ана си има дете.

Имам внуче.

Макар да съм наясно, че е нямало кой да ми съобщи това — нищо не отрязва комуникациите толкова ефикасно, колкото един смъртен акт, изпитвам гняв, че този преход от майка към баба се е осъществил без моето знание.

Ана си има бебе.

Това променя всичко. Ще промени дъщеря ни. Майчинството ще я накара да оспори всичко, което смята, че знае. Ще я накара да преразгледа живота и връзките си.

Моята смърт. Твоята.

Бебето прави Ана уязвима. Вече съществува нещо, което обича повече от всичко на света. Когато някой научи това, може да го използва срещу нея.

Не търси отговори, Ана. Няма да останеш доволна от онова, което те намериш.

Ако отиде в полицията, ще изложи себе си и бебето на опасност.

Ще задейства нещо, което няма да може да бъде спряно.