Клеър Макинтош
Игра на лъжи (49)

Четиридесет и девет

Мъри

— Какво ще направиш, ако я намерим? — Сара играеше ролята на навигатор. GPS-ът на телефона й ги изпрати на М40 покрай Оксфорд. Тя почука с пръст дисплея. — Трябва да излезем на третия изход.

— Ще я арестувам — отговори Мъри, след което си спомни, че вече не беше полицай на активна служба. Щеше да се наложи да се обади за подкрепление.

— Макар да смяташ, че е била принудена?

— Това може да смекчи вината й, но не я оневинява. Тази жена е участвала в измама, а освен това е изгубила времето на полицията.

— Мислиш ли, че са заедно?

— Мнението ми не е по-различно от твоето.

Преди да потеглят, Мъри се обади на „Каруца и коне“ и попита за Том и Каролин Джонсън. Описанията им не помогнаха на съдържателката и единствената им възможност остана да отидат да проверят сами. Дали щеше да стори същото, ако още беше детектив? Може би щеше да му се иска, но бюджетът винаги беше малък. Разбира се, имаше по-ефективни начини да се провери дали семейство Джонсън бяха в Котън ин дъ Елмс. Щеше да отправи молба към полицията на Дербишър, да помоли колегите да проверят и да направят справка в тяхната система. Всичко това щеше да е възможно, ако още беше на активна служба, но бе изключително трудно в неговото положение на пенсиониран детектив, чието канче вече беше набито от старшия офицер.

— Приятно е да се махнем — каза Сара, която гледаше навън през прозореца, сякаш виждаше красиви хълмове и океан, а не бензиностанции и сервизи на път за Бирмингам. Ухили се на съпруга си. — Като Телма и Луиз, но с по-малко коса.

Мъри потърка главата си.

— Да не казваш, че оплешивявам?

— Съвсем не. Просто оредяваш. Тук мини в лявото платно.

— Може би трябва да го правим по-често.

— Да проследяваме мъртви хора, кои го не са мъртви?

Мъри се ухили.

— Да пътуваме. — Сара се страхуваше да лети със самолет и през четиридесетте години, в които бяха заедно, отидоха в чужбина само веднъж — във Франция, — където получи паническа атака на ферибота заради безбройните коли около тях. — В тази страна има много красиви места, които трябва да се видят.

— Тази идея ми харесва.

Още една причина да се пенсионира за постоянно, помисли си Мъри. Ако си беше у дома през цялото време, можеха да пътуват, когато си искат. Когато Сара се чувстваше готова. Можеха да си купят кемпер. Така съпругата му никога нямаше да се притеснява от други хора. Щяха да са само двамата в някой хубав лагер. Мъри щеше да се погрижи за тази работа — никога не се беше отказвал от случай и не смяташе да го стори точно сега, — след което щеше да си подаде молбата за напускане. Вече беше готов да си тръгне и за първи път от доста дълго време погледна към бъдещето без никакви опасения.

* * *

Котън ин дъ Елмс беше красиво село на няколко километра южно от Бъртън ъпон Трент. Според купчината с брошури в стаята им, която беше приятно помещение с две легла на първия етаж на „Каруца и коне“, наблизо имаше доста места за гледане, но не и в самото село. Мъри не можеше да си представи, че това беше предпочитаната дестинация на две млади жени, макар че предполагаше, че ако живееш във вътрешността на Лондон, комбинацията от свеж въздух и красиви гледки си беше почивка сама по себе си. На снимката Каролин и Алисия изглеждаха като две напълно безгрижни същества.

В наскоро преустроения бар, съдържателката украсяваше за утрешното тържество по случай Нова година.

— Извадихте късмет, че искахте стая само за една вечер. Утре сме претъпкани. Ще ми дадеш ли парче тиксо, скъпа?

Сара изпълни молбата й.

— Има ли много места в селото, на които човек може да си наеме стая?

— Ваканционни вили ли?

— Нещо по-постоянно, като апартамент, например. Плащане в брой, без излишни въпроси, подобни неща.

Съдържателката изгледа Сара над очилата си и присви очи.

— Не питаме за нас — ухили се Мъри. През годините беше работил с няколко детективи, на които им липсваше такт в разпитите, но Сара ги биеше всичките.

— О! Не, не е за нас. Търсим едни хора.

— Двойката, която споменахте по телефона?

Мъри кимна.

— Възможно е да са в района. Ако сме прави, определено се опитват да са извън светлините на прожекторите.

Съдържателката се изсмя и разклати стълбата си.

— В Котън? Всеки познава другия тук. Ако двойката е била в нашето село, щях да знам. — Тя взе още едно парче тиксо от Сара и залепи няколко сребърни балона за една изкуствена греда. — Говорете с Шифти^[1] тази вечер. Може би той ще може да ви помогне.

— Кой?

— Саймън Шифгуърт. Обича да го наричат Шифти. Ще разберете защо. Хората, които не могат да получат общинско жилище, наемат такова от него. Ще дойде към девет, винаги го прави.

Сара изгледа Мъри.

— Това си е среща.

* * *

Ядоха в другата кръчма на селото — „Черният кон“, — за да попитат съдържателя дали е виждал някакви новодошли тук. Не беше. Мъри се изненада, че въобще не се тревожеше от липсата им на успех. В интерес на истината, ако цялото това пътуване се окажеше безплодно, нямаше проблем за него. Сара изглеждаше изключително щастлива, от месеци не я беше виждал такава. Съпругата му омете порция пържола с пържени картофи, парче пай и две чаши вино. Двамата се смяха така, както не се бяха смели от началото на връзката си. Хората казваха, че промяната е добра почивка от ежедневието, и Мъри усети повдигнатия си дух, сякаш беше прекарал седмица в лечебен спа център.

— Ако Шифти не се появи, можем да отидем да си легнем — каза Сара, докато вървяха обратно към „Каруца и коне“.

— Все още е рано, не ми се… — Съпругата му му намигна. — О, Чудесен план. — Веднага му се прииска Шифти да реши да прекара нощта у дома си, но когато се запътиха към бара за топла напитка преди лягане, съдържателката кимна настрани.

— Той е ей там. Няма как да го объркате.

Мъри и Сара се спогледаха.

— Ще трябва да се видим с този човек.

— Но… — Беше минало много време, откакто Мъри имаше възможност да прекара нощта със съпругата си.

Сара потисна смеха си, когато видя очевидното му разочарование.

— Изминахме дълъг път, за да дойдем тук.

Така беше. И с повечко късмет разговорът им с Шифти нямаше да продължи дълго. Имаха достатъчно време, за да се усамотят за през нощта.

Съдържателката беше права — нямаше как да объркат Шифти.

Той беше в средата на шейсетте, с мазна пожълтяла коса, сплескана на плешивото му теме, и с толкова мръсни очила с дебели рамки, че човек можеше да се зачуди как вижда през тях. В ъгълчето на устата му имаше голяма рана. Беше облечен в светлосини дънки, черни маратонки с бели чорапи и кожено яке, сцепено на гънките на всеки от лактите.

— Прилича на обществен говорител на педофилите — прошепна Сара.

Мъри я стрелна с поглед, но Шифти с нищо не показа да я е чул. Само вдигна поглед, когато се приближиха до него.

— Каз ми каза, че търсите някого.

— Двама души. Том и Каролин Джонсън.

— Никога не съм чувал за тях — отвърна прекалено бързо Шифти и огледа Мъри от глава до пети. — Не си полицай, нали?

— Не — с чиста съвест отвърна Мъри.

Шифти изпи бирата си и остави преднамерено празната си чаша пред тях.

Мъри си знаеше работата.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Мислех си, че никога няма да ме попиташ. Искам халба „Блек Хоул“.

Мъри улови погледа на съдържателката.

— Една халба „Блек“…

— И чаша уиски — добави Шифти.

— Добре.

— И още две за по-късно. Нещо съм жаден тази вечер.

— Знаеш ли какво? — Мъри отвори портфейла си. — Защо просто не ти дам това? Той извади две банкноти по двадесет лири и ги остави на бара. След това бръкна в джоба си за снимката на Том и Каролин Джонсън, дадена на полицията, след като и двамата бяха обявени за изчезнали. — А ти ще ми кажеш дали си давал апартамент под наем на тази двойка.

Шифти прибра парите.

— Защо искате да знаете?

Защото се преструват на мъртви.

Шифти се правеше на много умен, но ако имаше малко здрав разум, нямаше да им каже нищо и щеше да се обади на „Дейли Мейл“.

— Дължат ни пари отговори Сара.

Мъри се вдъхнови. Идеше му да аплодира съпругата си. Шифти кимна. Без съмнение и той неведнъж си бе имал работа с нередовни платци.

— Никога не съм виждал този тип. — Той посочи Том Джонсън на снимката. — Но птиченцето — премести пръст върху Каролин, — е в едно от жилищата ми в Суад. Косата й е различна, но определено е тя. Представя се под името Анджела Грейндж.

На Мъри му идеше да го целуне. Знаеше си! Фалшиви самоубийства. Този случай беше огромен. Искаше да хване Сара и да я завърти, да й купи шампанско и да разкаже на цялата кръчма какво бяха открили.

— Чудесно — отвърна той.

— Поне беше…

Толкова близо.

— Чупи се, а ми дължи наем за цял месец.

— Удръж го от депозита й — предложи Сара.

Мъри се опита да остане сериозен, но не се сдържа.

Шифти я изгледа, сякаш му беше казала да си измие косата.

— Какъв депозит? Хората наемат от мен, защото няма депозити. Няма договори. Няма въпроси.

— Както и килими — намеси се Каз иззад бара.

— Майната ти — скастри я мило Шифти.

— Можем ли да огледаме апартамента? — Нищо сериозно, помисли си Мъри. Всеки един хазяин щеше да му каже къде да отиде. Шифти от друга страна…

— Няма проблем. Ще се видим там утре сутринта. — Погледна към бирата и уискито пред себе си. Нека бъде към обяд.

* * *

Адресът, който Шифти им даде, се намираше в Суадлинкот, на осем километра от Котън ин дъ Елмс и не носеше и частица от очарованието на другото село. Редица от магазини с благотворителна цел и заведения със заковани върху прозорците дъски осейваха главната улица, а групичката млади хора пред „Сомърфийлд“ подсказваха, че възможностите за работа са ограничени.

Мъри и Сара намериха „Потърс Роуд“ и паркираха пред жилищната сграда, която Шифти им беше описал. Тя беше от чернена тухла. Няколко прозореца бяха покрити с метални решетки, които от своя страна бяха изрисувани с графити. Върху предната врата беше изобразен огромен жълт пенис.

— Приятно местенце — каза Сара. — Трябва да се преместим тук.

— Хубав външен вид — съгласи се Мъри. В занемарената градина пред имота беше наредена купчина с матраци. В средата им имаше голям обгорен кръг — някой се беше опитвал да ги подпали.

Сара кимна към приближаващата ги кола — единствената, която се движеше по пустата улица.

— Мислиш ли, че е той?

Нямаше нищо скромно в колата на Шифти. Тя беше бял лексус, с ниско окачване и непропорционални гуми. Сини LED лампички светеха върху сивия радиатор, а един гигантски спойлер се пъчеше в задната й част.

— Много класно.

Мъри слезе от колата.

— Може би трябва да изчакаш тук.

— В никакъв случай. — Сара също излезе и зачака Шифти да се появи иззад затъмнените стъкла на лексуса си. Човекът беше истинско клише. Мъри дори се изненада, като не видя увесен на врата му златен медальон, подаващ се между копчетата на ризата му.

Не губиха време да се питат как е утрото им. Шифти само им кимна учтиво и се насочи към украсената с пенис врата.

Апартаментът, в който Анджела Грейндж — по-известна като Каролин Джонсън — беше прекарала последните дванадесет месеца, беше депресиращ. Не можеше да се спори, че е много чист — по-чист, подозираше Мъри, като съдеше от мръсотията на стълбището, от момента, в който Каролин се беше нанесла тук, — но боята се белеше от стените, а заради затворените прозорци се беше появил мухъл. Мъри кимна към допълнителните резета от вътрешната страна на предната врата.

— Тези стандартни ли са наоколо?

— Тя си ги сложи. Някой я беше изплашил.

— Сама ли ти каза това?

— Не беше необходимо. Беше стресната като сърна. Не че ми е работа. — Шифти се шляеше из стаята и проверяваше за някакви нанесени щети. Отвори едно чекмедже, извади от него черен сутиен и се обърна към Мъри с ухилена физиономия. — Тридесет и шести номер, ако питаш.

Мъри не го питаше, но ако Шифти имаше намерение да рови, същото смяташе да направи и той.

Някой я беше изплашил…

Том. Той трябваше да е. Означаваше ли това, че беше намерил апартамента на съпругата си? На Мъри му беше трудно да проследява логиката в този случай. Разследването се беше променило от двойно самоубийство през възможно двойно убийство до фалшиво самоубийство и сега… какво?

Каролин криеше ли се още, или Том я беше намерил?

Мъри с отвличане ли си имаше работа?

Това щеше да е перфектното престъпление. В крайна сметка кой щеше да търси мъртва жена?

Нямаше много неща в апартамента. Малко дрехи, консерва супа в кухненския шкаф, мляко в хладилника, което Мъри не би рискувал да отвори. Кошчето за боклук вонеше на развалена храна, но въпреки това махна капака. Ято големи мухи полетяха в лицето му. Взе една дървена лъжица от сушилника и разбърка боклука с нея. Мозъкът му работеше на пълни обороти. Ами ако Каролин не беше инсценирала смъртта си по финансови причини, а защото е била изплашена? Може би Том я беше изнудвал и й беше искал все повече и повече нари, докато накрая не беше осъзнала, че единственият начин да се измъкне е да изчезне. В крайна сметка това беше проработило за съпруга й.

Вниманието на Мъри беше привлечено от купчина документи, заровени под няколко използвани пакетчета чай. Имаше нещо в листа — нещо в логото, — което му се струпаше познато и когато го извади, веднага му стана ясно какво. Важният въпрос беше защо Каролин го държеше?

Мъри прочете документа и парчетата от пъзела започнаха да се нареждат. Не разполагаше с целия отговор — поне не все още, — но нещата започваха да стават по-логични. Принципно инсценираните самоубийства се дължаха на пари, да. Също и на секс. Но имаше още една причина, поради която хората искаха да изчезват и явно Мъри току-що я беше открил.