Клеър Макинтош
Игра на лъжи (41)

Четиридесет и едно

Ана

Телефонът ехти в коридора. Рядко звъни — двамата с Марк използваме мобилните си — и когато това се случи, най-често става въпрос за предложение за подмяна на остъклението или за застраховка. Партньорът ми има намерение да стане, но аз вече съм се изправила. Минаха два дни, откакто затворих на Мъри Макензи, и оттогава съм на нокти в очакване на обаждане от негова страна.

— Аз ще вдигна. — Не съм споделила на Марк за случилото се. Какво мога да му кажа? Дори да се съгласи, че картичката не е била нищо повече от извратена шега, хвърлената през прозореца тухла е заплаха, която не може да се пренебрегне с лека ръка. Той всеки ден се обажда по телефона на разследващите полицаи.

— Очевидно правят „всичко по силите си“ — каза последния път, когато разговаря с тях. — Което не ми изглежда много.

— Не могат ли да свалят отпечатъци? — Полицията разполага с тези на родителите ми, както и ДНК-то им. Свалиха ги от техни лични вещи от къщата и от работа с надеждата, ако някое от телата се появи, да могат да го идентифицират. Чудя се дали татко е бил немарлив. Какво ще се случи, ако открият отпечатъците му? Веднага ще разберат, че не е мъртъв, а след това ще се сетят, че и мама е жива. Двамата са неразривно свързани — ако единият отиде в затвора, другият със сигурност ще го последва.

Това ли искам?

— Няма нищо на бележката, а очевидно тухлата не е подходяща повърхност за отпечатъци.

Изпитвам облекчение и това ме изненадва.

— Чакат ДНК резултатите от ластика. — Марк сви рамене. Вече се беше отказал от всякаква надежда за разрешаване на случая. Междувременно сменихме прозореца на детската стая и направихме поръчка за охранителни светлини отпред и отзад.

— Ало? — вдигам телефона аз.

От другата страна на линията е тихо.

— Ало? — Стомахът ми се свива от страх.

Тишина. Не, не точно тишина. Шумолене. Дишане.

Татко?

Не изричам думата. Не мога. Не само защото Марк ме слуша, но и защото се притеснявам, че гласът ми ще ме предаде. Притеснявам се, че гневът, който изпълва сърцето и главата ми заради стореното от татко на мама — и на мен — ще бъде заличен в секундата, в която проговоря. Страхувам се, че страхът и омразата, които изпитвам през изминалата седмица ще бъдат потиснати от двадесет и шест години любов.

Двадесет и шест години лъжи, напомням си. Вземам се в ръце и затварям ума си за спомените, които ме връхлитат: татко се обажда, за да каже, че ще закъснее, честити ми рождения ден, когато двамата с Били бяха в командировка, напомня ми да уча, да провери дали се нуждая от нещо, да ме помоли да запиша „Планета Земя“.

Вече знам, че истината е друга и образите в главата ми се сменят. Татко хвърля направеното от мен преспапие в стената, побеснял е от гняв, нуждае се от алкохол, за да преживее всеки нов ден, крие бутилки из цялата къща, удря мама.

Не мога да сваля слушалката на телефона от ухото си. Като че ли е залепнала за ухото ми, докато стоя застинала. Отчаяно искам да ми проговори, но и съм ужасена от онова, което ще ми каже.

Той не ми казва нищо.

Чува се тихо щракване и линията прекъсва.

— Нямаше никого — отговарям на въпросителния поглед на Марк, когато се връщам в дневната.

— Това е малко обезпокоително. Трябва да се обадим в полицията. Може би ще успеят да проследят обаждането.

Дали? Искам ли да го направят? Не мога да мисля трезво. Ако полицията арестува татко, ще бъдем в безопасност. Мама ще е в безопасност. Фалшивото му самоубийство ще бъде разкрито и ще отиде в затвора. Мама също ще загази, но домашното насилие ще я оправдае, може би? Много жени са били оправдавани в подобни ситуации.

Но.

Може би татко се е обадил от уличен телефон. Възможно е да има улични камери. Може би полицията ще успее да проследи обаждането и да види записите. Ще разберат, че баща ми е още жив, но няма да успеят да го заловят. Може би никога няма да успеят да го сторят. Фалшивото самоубийство на мама ще бъде разкрито, а татко ще продължи да е на свобода. Ще продължи да е свободен. И да представлява заплаха.

— Беше един от кол центровете — обяснявам аз. — Чувах другите оператори.

Веднъж започнала да лъжа, става все по-лесно.

* * *

Съобщението пристига в осем часа. По телевизията дават повторение на някаква ранна класика с Ричард Брайърс, която никой от двама ни не гледа. Хванали сме телефоните си, преглеждаме безсмислените фейсбук обновления и даваме „лайкове“ на повечето от тях. Апаратът ми е на тих режим, когато получавам съобщение от номер, който съм запазил под името „Анджела“.

СЕГА?

Сърцето ми започва да бие много силно. Поглеждам Марк, но той не ми обръща внимание. Отговарям.

НЕ СЪМ СИГУРНА.

МОЛЯ ТЕ, АНА. НЕ ЗНАМ ОЩЕ КОЛКО ДЪЛГО МОГА ДА РИСКУВАМ ДА ОСТАНА ТУК.

Пиша още едно съобщение. Изтривам го, пиша друго, изтривам и него.

Как можах дори да си помисля мама да дойде тук и да я запозная с Марк? Предполага се, че е мъртва. Добре, косата й е различна, по-слаба е и изглежда по-стара от реалните си години. Но пак е майка ми.

Марк веднага ще я познае.

СЪЖАЛЯВАМ… НЕ МОГА ДА ГО НАПРАВЯ.

Набирам съобщението, но точно когато натискам „Изпрати“, звънецът иззвънява — ясно и уверено. Вдигам поглед, изпълнена с паника. Марк вече е станал. Тръгвам след него по коридора и веднага разбирам, че фигурата зад орнаментното стъкло е на майка ми.

Той отваря вратата.

Ако е нервна, го крие добре.

Поглежда го в очите.

— Ти трябва да си Марк.

Минава стотна от секундата, преди да отговори. Заставам до него, макар че съм убедена, че ще чуе сърцебиенето ми. Той чака любезно за обяснение и не ми оставя никакъв друг шанс, освен да продължа тази игра.

— Анджела! Марк, тя е втора братовчедка на мама. Вчера се видяхме и си помислихме, че ще е чудесно да се запознае с теб и Ела, така че… — Млъквам. Историята, която измислихме двете с мама, докато се разхождахме по плажа, сега ми се струва нелепа, а лъжите, които казвам на Марк, ме отвращават.

Но тези лъжи имат за цел да го предпазят. Не бих го въвлякла в престъпленията на родителите ми.

Марк отстъпва крачка назад с широка усмивка на лицето като човек, който е свикнал да посреща неканени гости. Чудя се дали мама вижда притеснението — както го виждам аз — зад тази весела фасада. Притеснен е, защото никога не съм споменавала за никаква братовчедка? Или защото емоционално нестабилната му съпруга отново е забранила да му каже, че е поканила някого? За първи път се надявам да е второто.

Оглеждам лицето му за следи от подозрение, търся знак дали я е разпознал.

Не откривам нищо.

Едва сега осъзнавам колко неспокойна съм била за брошурата на Марк и написаното от мама върху нея. Нуждаех се от това потвърждение, че не са се срещали, независимо че и двамата ме увериха, че е така.

— Здрасти, аз съм Марк. — Той протяга ръка, но бързо поклаща глава и се засмива на цялата тази официалност. Вместо това пристъпва напред и прегръща мама. — Радвам се да се запознаем.

Въздъхвам.

* * *

— Двете с Каролин се скарахме за някаква глупост — казва мама, когато се настаняваме в дневната с по чаша вино в ръка. — Дори не си спомням каква точно беше, но не си говорихме години наред… Замлъква. Имам чувството, че е пресъхнала и няма какво повече да каже, но тя преглъща артистично. — Вече е твърде късно.

Марк се обляга на подлакътника на дивана. Палецът му е под брадичката и потърква горната си устна с показалец. Слуша. Осмисля. Дали смята, че е странно, че „Анджела“ внезапно се е появила в Ийстборн цяла година след смъртта на майка ми? Погледът ми се мести от Марк към мама. Тя ме поглежда за стотна от секундата, но бързо се обръща. Търси кърпичка.

— Не можем да променим миналото — казва любезно Марк. — Можем да променим единствено начина, по който се чувстваме за него и по който влияе на бъдещето ни.

— Прав си. — Майка ми си издухва носа и затъква кърпичката в ръкава си с толкова познати движения, че минава известно време, преди да мога да дишам отново. Рита стои толкова близо до нея, че ако си премести крака, кучето ще се катурне.

— Харесва те — казва Марк. — Обикновено страни от непознат.

Не смея да погледна мама.

— Радвам се да се запозная с човек от семейството на Ана. Познавам Бил, разбира се, и кръщелницата на Каролин, Лора, която на практика също е от семейството. — Марк ме поглежда и ми намига, за да неутрализира последващите си думи. — Ти си следващата в ранглистата.

— Ще се жените ли?

— Не — отвръщам аз и се засмивам по примера на Марк. Намествам се на мястото си.

— Може би ти ще успееш да я убедиш, Анджела — аз нямах особен успех. — Коментарът не е сериозен, той е просто шега.

— Още си млада, Ана!

— На двадесет и шест съм. Сякаш не знае това. Сякаш не ме е носила в себе си девет месеца, когато е била по-млада, отколкото съм аз сега.

— Не трябва да бързаш заникъде.

Настъпва неловка тишина. Марк се прокашля.

— Ти омъжена ли си, Анджела?

— Разделени сме. — Поглежда ме. — Не се получи.

Следва нова неловка пауза, докато двете с мама обмисляме как да представим раздялата, а Марк си мисли… какво? Като един добър терапевт, лицето му не издава нищо.

— Колко дълго смяташ да останеш в Ийстборн? — питам аз.

— Не много. До Нова година. Имам достатъчно време, за да се видя с хората, които са важни за мен, и да избегна онези, които не са. — Мама се засмива.

Марк се усмихва.

— Къде си отседнала?

По бузите на майка ми се разстила червенина.

— В „Надеждата“. — Лицето на Марк остава безизразно, но нейният срам се увеличава. — Малко съм закъсала и… както и да е, само за няколко нощи е. Всичко е наред.

— Защо не останеш у нас? — Поглежда ме за потвърждение на предложението му, макар че вече го е направил. Имаме много място и ще е чудесно Ела да прекара известно време с теб.

— О, не мога…

— Настояваме. Нали?

Не смея да погледна мама в очите, защото се страхувам да не намеря същото безпокойство там. Смятала е, че е в безопасност. Смятала е, че татко никога няма да я намери. Ако научи, че е тук…

— Разбира се чувам се да казвам, защото иначе какво обяснение бих дала, ако отговорът ми е „не“?

— В интерес на истината даже ще ми направиш услуга. Имам няколко часове, които не мога да отменя, и ще е чудесно да знам, че не оставям момичетата сами.

Има предвид мен. Тревожи се, че съм получила някакъв нервен срив. Не е много далеч от истината.

— Ако наистина няма проблем…

— Няма, разбира се. Марк отговаря от името на двама ни.

— За мен ще е удоволствие. Благодаря ви.

Той се обръща към мен.

— Можем да поканим Лора. Познаваш ли Лора, Анджела?

Лицето на майка ми пребледнява, въпреки дежурната усмивка.

— Аз… не мисля, че сме се срещали.

Усмихвам се по образ и подобие на техните усмивки. Казвам си, че всичко ще е наред. Марк ще е в кабинета си. Мога да му кажа, че Лора се е хванала на поредната си нова работа или че е отишла някъде с приятели. Докато мама е на закрито и извън полезрението й, няма основание някой да заподозре нещо.

А татко?

Пулсът ми се ускорява.

Продължавам да си повтарям, че няма да иска да дойде тук, където може да бъде разпознат. Мама се е крила на север там я е открил. Ще я търси там.

Освен ако…

Самоубийство? Помисли пак.

Той изпрати картичката. Той хвърли тухлата. Знае какво е сторила мама. Знае, че съм ходила в полицията. Някак си успява да види точно какво се случва в тази къта. Ако още е научил, че мама е в Оук Вю, нямам никакво съмнение, че съвсем скоро ще разбере.

Пулсът ми се ускорява още повече. Дали татко не звъня у дома, защото е смятал, че мама е тук? Дали не се е надявал тя да вдигне телефона? За да му осигури потвърждението, от което е имал нужда?

Ако мама беше отишла в полицията, когато татко за първи път й беше разкрил абсурдната си схема, нищо от това нямаше да се случи. Мама нямаше да бъде принудена да бяга, като инсценира собственото си самоубийство, а аз нямаше да укривам престъпница сега. Никога нямаше да стане такава.

Не трябваше да му помага да изчезне.