Клеър Макинтош
Игра на лъжи (39)

Тридесет и девет

Истината е, че повече хора умират на Коледа, отколкото, през който и да е друг ден от годината.

Студеното време им влияе. Наличните ресурси на болниците ги предават. Самотата ги кара да прибягват до хапчета, ножове, въжета.

Или просто попадат на юмрук.

За пръв път ударих на 25 декември 1996-а.

Весела Коледа.

Ана беше на пет. Седеше до елхата в море от опаковъчна хартия и стискаше Бъз Лайтиър^[1] с огромно удоволствие.

— Разпродали са се навсякъде — каза ми самодоволно Бил. — Няма да повярваш какво се наложи да направя, за да се докопам до тази играчка.

Захвърлена на пода до Ана беше кукла Барби. Тя беше с коса, която растеше, и сенки за очи, които сменяха цвета си. С подвижни глезени. Барби, което струваше доста пари. Тя погледна куклата веднъж, видя как й расте косата, като завъртя едно малко колелце на гърба, и я захвърли на пода. Не мисля, че я докосна отново по Коледа.

Тогава си налях първото си питие. Усетих осъдителен поглед, когато го изпих, затова си налях ново, ей така напук. Седнах. Беснеех.

Ти опропасти коледния обяд. Прегори пуйката, а кълновете хрупаха. Наля си питие. Смяташе, че е забавно. Аз не.

Опита се да накараш Бил да остане. Не искаше да сме само двамата. Той каза, че трябва да тръгва, и когато го изпрати до вратата, го прегърна по начин, по който не ме прегръщаш вече. Налях си още. И кипнах още.

— Ще поканим ли Алисия за следващата Коледа? — попита ме. — Не ми е приятно да си ги представям с Лора в онзи ужасен апартамент.

Отговорих с „да“, но не знаех дали ми се иска. Честно казано, не можех да си представя Алисия тук, в къщата ни. Тя беше различна от нас. Говореше различно, обличаше се различно. Принадлежеше на своя свят, а не на нашия.

Не си разменихме подаръците до последно. Ана си легна, а пуйката беше завита във фолио (макар че нямаше как да стане по-суха). Ти пожела да седнем на пода, сякаш и ние бяхме петгодишни.

— Първо ти. — Подадох ти подаръка. Платих да бъде опакован, но ти разкъса опаковката, без да ти пука, затова реших следващия път да не си правя труда.

— Чудесен е.

Знаех си, че ще ти хареса. Фотоапаратът беше уловил Ана в най-високата точка на люлката. Тя се смееше, краката й се мятаха, а косата й се развяваше. Рамката беше сребърна. Скъпа. Беше хубав подарък.

— А сега ти. — Направо го сложи в ръката ми. Нервно. — Толкова ми е трудно да ти избирам подаръци!

Внимателно отлепих тиксото и извадих подаръка от червено-бялата хартия. Бижу? Ръкавици?

Беше компактдиск.

Леки парчета: Компилация от най-големите световни хитове. Просто се отпуснеееееете…

В ъгълчето на кутийката имаше лепкаво петно, където беше махнат етикетът.

Имах чувството, че някой е откраднал две десетилетия от мен. Че ме е вкарал в магазин за дрехи и ме е облякъл в бежови панталони с еластична талия. Помислих си за живота преди теб, преди Ана. За партитата, коката, секса, забавата.

А какъв беше животът ми сега?

Диск с леки парчета.

Според теб всичко се случи много бързо, но не и за мен. Времето сякаш забави ход. Пръстите ми се свиха в юмруци, а ноктите ми потънаха в меката кожа. Напрежението се разнесе от китките към раменете ми, спря на върха и се върна обратно. Нарастваше ли, нарастваше.

Юмрукът ми се плъзна от слепоочието до врата ти.

— Съжалявам — извиних ти се. Съжалявах. Срамувах се. Дори малко се плашех — макар никога да не го признах — от себе си.

Забрави.

Не го сторих, разбира се, както и ти. Но се преструвахме, че сме забравили.

До следващия път.

Изплаших се достатъчно, за да спра да пия за известно време. Но това не беше алкохолизъм, нали? Постоянно си го повтарях. Затова нямаше нужда да се тормозя. Една биричка тук, чаша вино там… Не след дълго започнах отново да пия.

Човек не знае какво се случва зад затворените врати. На всеки десет наши приятели, двама бяха заедно по принуда. Двама. Колко приятели имаме? Не може да сме единствените.

Намирах утеха в тази информация. Не бяхме някакво изключение.

Държахме отношенията си в тайна, разбира се. Ако не го правехме, връзката ни нямаше да продължи дълго. А никой не се гордее с проваления си брак. Никой не се гордее, че е жертва.

Ти не казваше нищо, нито пък аз.

Харесваше ми да се оправдавам, че не мога да се контролирам. В крайна сметка те удрях само когато пиех, а това изкупваше част от вината ми, нали?

Никога не зачекна темата, но знаеше — както и аз, — че имам чувство за контрол, тъй като не се развихрях, когато Ана беше в стаята или пък — след като стана достатъчно голяма, за да разбира нюансите на една връзка, — когато си беше у дома. Сякаш нейното присъствие ми се отразяваше успокояващо и ми напомняше как трябва да се държи един разумен човек.

Освен това се срамувах да види истинската ми същност.

Всеки път, в който се случваше, ти казвах, че съжалявам. Всеки път казвах, че „просто се случи“, че не е умишлено и че не мога да се спра. Мразя се за лъжите, които изрекох тогава. Много добре знаех какво правя. И след онзи първи път, колкото и да пиех — колкото и да се гневях, — никога повече не те ударих на видимо място.