Клеър Макинтош
Игра на лъжи (35)

Тридесет и пет

Ана

Цяла вечер не ми се налага да държа Ела. Подават я наоколо като някакъв пакет. Явно самата тя се наслаждава на вниманието и не се съпротивлява в ръцете на приятелски настроени непознати. Коледното парти на Робърт е последното място, на което искам да бъда, но поне ми осигурява почивка от изпитателните погледи на Марк и майка му, чието съчувствие на Бъдни вечер се изпари до днес на обяд. Давах всичко от себе си отварях чорапчето с подаръци за Ела, което бях напълнила само час по-рано, пих слаб коктейл за закуска, — но всеки разговор беше истинско мъчение. Всяка дума ми се струваше като лъжа.

— Може да се постарае малко. Все пак това е първата Коледа на Ела.

Беше някъде около три часа. Марк и Джоан миеха съдовете след обяда. Спрях се на стълбите и забих пръстите на краката си в мокета. Не подслушвах, просто… слушах.

— Тя скърби, мамо.

— И аз скърбях, когато баща ти почина, но не съм се предала, нали? Поставях си нужната физиономия и престилката и продължавах да се грижа за всички ви.

Марк казва нещо, което не успявам да разбера. Продължавам надолу по стъпалата и отивам в коридора, като умишлено стъпвам върху разхлабената дъска, която винаги избягвам. Гласовете в кухнята замлъкват мигновено и миенето продължава в пълно мълчание.

— Ето я и нея! Ето я мама! — Джоан е престорено весела. — Подремна ли си добре, скъпа?

Не съм дремвала. Как бих могла? Но се възползвах от поканата да го направя, за да избягам от прекалената загриженост на Марк и все по-нарастващото раздразнение на Джоан, че не съм душата на компанията. Просто си легнах на леглото и се загледах в тавана, докато мислите ми препускаха като луди.

Все още препускат. Къде е мама сега? Дали ще прекара Коледа в „Надеждата“? В безопасност ли е? Защо въобще ми пука? Ами ако Ела си беше в стаята, когато онази тухла прелетя през прозореца? Тази мисъл ме ужасява. Майка ми ни докара всичко това и все едно тя е човекът, застрашил живота на дъщеря ми.

Как бих могла да й простя?

И защо, макар да знам какво е направил баща ми, една част от мен продължава да иска да го види?

През последните двадесет и четири часа си припомних всеки момент от детството, но вече от различна гледна точка — с ясното съзнание, че татко не е бил човекът, за когото го мислех. Животът ми се срутва, а основите, изградени върху лъжи, пропадат.

Да инсценираш смъртта си не е нещо, което правиш току-така. Вероятно мама е била отчаяна.

Тя се нуждае от мен.

Не мога да й простя.

Но имам нужда от нея.

Постоянно се въртя в кръг.

Гостната на Робърт е пълна със съседи. Има и няколко деца, макар че повечето от присъстващите са по-възрастни от нас — децата им вече са пораснали и са създали свои семейства. Познавам всички тук, освен двойката до камината, които вероятно са новите обитатели на Сикамор — миналата седмица видях вана на фирмата за пренасяне на мебели пред нея.

Марк е погълнат от оживения разговор относно алтернативните терапии с Ан и Андрю Буут, които живеят през две къщи от нашата, а Джоан си е намерила удобно местенце на един от диваните и не помръдва. Бавно обикалям от стая в стая. Хората са се пръснали на различни групички — в кухнята, в коридора и в гостната. Лутам се между тях с чиния с храна в едната ръка и питие в другата, сякаш съм се насочила към мястото си. Никой не ме заговаря. Не искам да застана в ъгъла и да карам хората да се чувстват длъжни да идват да ме проверяват дали съм добре. Не искам да говоря.

Всички ми предлагат съболезнованията си тази вечер, сякаш не го направиха на мемориалната служба. Изчервявам се при спомена за пролетите сълзи, изнесените речи, добротата на почти непознати хора, които бяха отделили от времето си, за да напишат картичка, да направят някакво ястие или да изпратят цветя.

Какво ли щяха да кажат, ако знаеха?

Повдига ми се от всяка добра дума и прочувствена баналност, защото ме карат да се чувствам виновна, затова продължавам да се лутам от стая в стая, да избягвам погледите на останалите и да не се спирам никъде. Минавам покрай Робърт, който е център на вниманието за възрастните сестри, които живеят в къщата на ъгъла. Технически погледнато, не са на нашата улица, но правят невероятни рулца с наденица, които им осигуряват сигурна покана за всяко тържество.

— … съобразително проектирана. Ще се радвам да ти покажа плановете. — Робърт обикаля хората един по един и събира подкрепа за пристройката си. Все още не е спечелил Марк, но нямам никакво съмнение, че ще го стори.

— Разбира се, с удоволствие ще ви компенсирам за неудобството — беше казал той, когато дойде да ни покаже проекта, в който се включваше временно премахване на границите между имотите ни и разкопаването на неизползвания септичен резервоар и канализацията. — Ще се погрижа да ви възстановя всяко унищожено цвете и да ви направя чисто нова морава, когато строежът приключи.

— Малко се притеснявам за светлината — беше от върнал Марк по същия начин като преди.

Двамата с мама щяха да се разбират добре. Щяха да обединят сили в кампанията й за спиране на строителството в градините. Марк щеше да слуша внимателно аргументите й за влиянието върху околната среда и непокътността на историческите сгради. За момент си ги представям как кроят планове около кухненската маса. Преглъщам и стискам зъби, за да не се разплача. Марк щеше да хареса мама — знам това. Тя също щеше да го хареса, щеше да хареса всеки, който се грижи за мен по начина, по който го прави той.

Изведнъж в главата ми изникна образът на Мъри Макензи с брошурата на Марк и почерка на майка ми върху нея. Прогонвам го.

Двамата никога не са се срещали. Марк казва, че е така, а той няма никаква причина да ме лъже. Имам му доверие.

Да, така е, но не мога да му кажа за мама. В момента, в който го сторя, ще ме накара да се обадя в полицията. Той е човек, който следва правилата по учебник. Харесвах това му качество. Все още го харесвам, просто… сега е по-сложно. Отново отивам в кухнята. Един съсед, който живее през няколко къщи от нас, улавя погледа ми от другата страна на стаята и без да мисля, му се усмихвам. Извръщам очи, но вече е твърде късно, той тръгна към мен, а по петите му го следва съпругата му.

— Казах на Маргарет, че трябва да те видим, преди да си тръгнем, нали, скъпа?

— Здрасти, Дон. Здрасти, Маргарет.

Двамата застават до мен, като Дон прави крачка назад, за да ме огледа от глава до пети, като някакъв чичо, който не ме е виждал отдавна. Чудя се дали няма да каже колко много съм пораснала, но вместо това въздъхва.

— Ти си нейно точно копие. Нали, Маргарет?

— О, да. Като две грахчета в шушулка.

Насилвам се да се усмихна. Не искам да приличам на майка си.

— Как си?

— Добре, благодаря ви.

Дон изглежда разочарован.

— Сигурно ти е трудно.

— Коледа — припява Маргарет, в случай че съм забравила какъв ден е днес.

Въпреки че прекарах последните деветнадесет месеца в скръб, изведнъж съм парализирана от несигурност. Трябва ли да се разплача? Какво очакват от мен?

— Добре съм — повтарям.

— Все още не ми се струва реално — казва Дон. — Имам предвид, че и двамата… тежка загуба.

— Много тежка загуба — като ехо се обажда Маргарет. Съпрузите започват да си говорят един на друг — присъствието ми вече не е необходимо. Имам чувството, че съм послужила като катализатор на този приятен за тях разговор. Сякаш изпитват някакво странно удоволствие като обсъждат изстрадали хора. Оглеждам кухнята, за да видя кой държи Ела. Смятам да си вървя с извинението, че се налага да я нахраня.

— Стори ми се, че я видях в парка вчера.

Застивам.

— Странно е как умът ти си играе номера с теб. — Маргарет се засмива. Оглежда се наоколо — истински разказвач, който търси вниманието на публиката си, — но смехът й секва, когато погледът й се спира върху мен. Физиономията й веднага се променя в нещо подобно на съчувствие. Искам да кажа, че когато огледах по-добре жената, въобще не приличаше на Каролин. Беше по-стара, с черна коса… много различна. Носеше дрехи, които никога не би облякла дори да беше мъртва… — Твърде късно осъзнава гафа си.

— Ще ме извините ли? — казвам аз. — Бебето… — Дори не си нравя труда да довърша изречението. Вземам Ела от ръцете на една от съседките и намирам Марк в кабинета на Робърт. Разпънали са плана за пристрояването.

— Ще се прибираме с Ела. Изморена е. От цялото това вълнение! — Усмихвам се на Робърт. — Благодаря ти за чудесното парти.

— Ще се прибирам с теб. Мама също ще иска да си легне. Мисля, че приключихме тук, нали?

Мъжете се ръкуват. Чудя се какво ли са обсъждали, но не оставам, за да разбера, а тръгвам да намеря Джоан. Както винаги, губим доста време, за да кажем „Довиждане“ и „Весела Коледа“ на хора, които така или иначе виждаме почти всеки ден.

— Ще се видим в неделя! — провиква се някой, докато си тръгваме.

Изчаквам да се отдалечим, преди да попитам:

— Неделя?

— Поканих съседите за Нова година.

— На парти?

Марк вижда физиономията ми.

— Не! Не на парти. Просто ще пием по няколко питието по случай Нова година.

— Значи парти.

— Може би малко парти. О, стига де! Няма да успеем да си намерим детегледачка за вечерта. Така ще си останем вкъщи, но пак ще се забавляваме. Ще съчетаем полезното е приятното. Пиши на Лора, виждали вече има някакви планове. Също и на Бил, разбира се.

Казвам си, че има още няколко дни до Нова година. Сега имам по-важни неща, за които да се тревожа.

— Казах на Робърт, че ще подкрепим заявлението му за издаване на разрешение за пристрояване — съобщава ми Марк. Оставили сме Ела в кошчето й, а двамата се приготвяме да си лягаме.

— Какво те накара да промениш решението си?

Марк се ухилва с пълна с паста за зъби уста.

— Тридесет бона.

— Тридесет бона? Разходите за моравата и засаждането на цветя няма да са толкова високи.

Марк изплюва и изплаква мивката с вода.

— Щом според него ще струва толкова, нямам намерение да споря. — Избърсва си устата и оставя бяло петно върху кърпата. За известно време няма нужда да се тревожа, че не сме намерили наематели за апартамента.

— Така или иначе няма нужда да се тревожиш, вече ти казах.

Марк ме целува и се насочва към леглото.

Поглеждам се в огледалото. Все още нямам бръчки по кожата, но структурата под нея определено е на майка ми.

Маргарет смята, че вчера е видяла мама в парка. Тя не знае, но вероятно наистина е така. Въпрос на време е някой наистина да я разпознае и да се обади в полицията.

Мога да спра всичко това, още сега, като споделя истината.

Защо не го правя тогава? Вече повече от двадесет и четири часа съм наясно, че родителите ми са живи, че баща ми е инсценирал смъртта си, за да се освободи от кредита си, а майка ми своята, за да избяга от него. Тя ме е предала. Лъгала ме е. Тогава защо не се обаждам в полицията?

Лицето ми се взира от огледалото, а отговорът е написан в очите ми.

Защото ми е майка и е в опасност.