Клеър Макинтош
Игра на лъжи (25)

Двадесет и пет

Мъри

— Вече може ли да влизаме?

Мъри стисна Сара за ръката.

— Да направим още една обиколка. — Разхождаха се около „Хайфийлд“, като вървяха достатъчно близо до стените, за да може съпругата му да се държи за тях и да се чувства в безопасност.

— Добре.

Сара започна да диша по-учестено. Опита се да върви по-бързо, за да приключат колкото се може по-скоро е обиколката, но Мъри запази ритъма от предишните две обиколки. Правеше всичко възможно, за да я разсее.

— В завещанието си Том Джонсън оставя къщата на съпругата си, заедно със своя дял от бизнеса и всичките си авоари, с изключение на сто хиляди, които завещава на Ана. Парите от застраховката му отиват при Каролин.

— Въпреки че е било самоубийство?

— Да. — Мъри беше научил много повече за застраховките „Живот“ и самоубийствата, отколкото му се искаше. Повечето компании имаха клауза при самоубийство в полиците си, което означаваше, че няма да изплатят застраховката, ако застрахованият се самоубие през първите дванадесет месеца от издаването на полицата. Това се правеше с цел хората да не се самоубиват, за да избегнат плащането на вноските си по застраховката, обясни учтивата жена от „Авива“, когато Мъри й се обади. Том Джонсън си плащаше застраховката от години и застрахователната сума беше изплатена в момента, в който съпругата му беше представила смъртния му акт.

— Какво е било завещанието на Каролин?

Сара продължаваше да се държи за стената, но сега Мъри забеляза, че между пръстите й и нея имаше малко разстояние. Продължи да говори, за да я разсейва:

— Оставила е малка сума на кръщелницата си, десет хиляди наследство на Кипърския приют за животни и останалото на Ана.

— Значи в крайна сметка всичко е отишло при дъщерята. Сигурен ли си, че не ги е блъснала и двамата? — Ръката на Сара увисна до тялото й.

— След което си е изпратила анонимна картичка ли?

Съпругата му се беше замислила.

— Може би картичката е от някого, който знае, че ги е убила. Ана се паникьосва, отнася я в полицията, защото така би направила една нормална жена, която не е убийца. Двоен блъф.

Мъри се ухили. Сара беше много по-креативна от всичките детективи, с които беше работил.

— Има ли някакви отпечатъци по нея?

— Няколко. Ниш работи над тях в момента. — Колата на Том Джонсън беше претърсена за отпечатъци след смъртта му, като бяха свалени елиминационни отпечатъци за сравнение от дъщеря му и от персонала на „Колите на Джонсън“. На анонимната картичка бяха намерени отпечатъците на Ана Джонсън и чичо й. Били, който я беше скъсал на парчета, преди племенницата му да може да го спре, и още няколко частични, които можеха да бъдат на всеки — включително на онзи, който беше продал картичката. Никой от частичните отпечатъци не беше дал съвпадение с базата данни на полицията.

При споменаването на общата им приятелка, Сара просветна. Ръката й се отпусна малко в тази на Мъри.

— Как е Ниш?

— Добре е. Попита ме как си. Предложи да вечеряме заедно, когато излезеш оттук.

— Може.

„Може“ беше добре. „Може“ беше по-добре от „не“. Утре беше Бъдни вечер и лекарят на Сара, господин Чаудри беше решил, че е време да я изпишат. Тя обаче беше на друго мнение.

— Не съм добре — беше заявила твърдо, след което започна да дърпа оръфаните си ръкави.

Хората, които се смятаха за много вещи в психичните проблеми, обичаха да ги сравняват с физически заболявания.

— Ако Сара си беше счупила крака, всички щяхме да се съгласим, че има нужда от помощ — беше казал началникът на Мъри, когато му обясни, че си е взел почивка, за да помага на съпругата си. Малко хора можеха да разберат състоянието й.

Защото то не беше като някакъв проклет счупен крак. Счупеният крак можеше да бъде излекуван. Снимка, гипс, навярно и шина. Няколко седмици на патерици. Почивка, физиотерапия. И после… какво? Странно гъделичкане и пълно възстановяване. Щеше да се оправи. Да, следващия път щеше да е много по-лесен за чупене, ако паднеше от велосипед или се спънеше по стълбите и стъпеше накриво, но нямаше да се счупи ей така, от само себе си. Нямаше да застива от ужас при самата мисъл, че трябва да отвори вратата, или да се свие в ъгъла, ако някой прошепне нещо.

Граничното разстройство не беше като счупен крак.

Не, Сара не беше добре. И никога нямаше да бъде.

Граничното разстройство не е нещо, което можем да излекуваме, Сара — беше казал Чаудри. Оксбриджският^[1] му акцент беше помрачен от характерното за Бирмингам носово говорене. — Наясно си с това. Знаеш повече за състоянието си от всеки друг. Справяш се добре и ще продължиш да го правиш у дома.

— Искам да остана тук. — Сара се разплака. Приличаше повече на дете, отколкото на петдесет и осем годишна жена. — Не искам да си ходя у дома. Тук съм в безопасност.

Мъри се беше насилил да се усмихне, за да прикрие удара под кръста, който беше усетил. Господин Чаудри обаче беше непоколебим.

— Ще бъдеш в безопасност вкъщи. Защото през последните няколко дни не сме ние тези, които те пазят. — Лекарят млъкна, наведе се напред и посочи със сплетени пръсти към Сара. Ти сама го правиш. Ще продължим с дневните срещи, след което ще ги разредим на седмични. Ще правим малки стъпки. Основната ни цел е да те върнем обратно на съпруга ти.

Мъри се беше приготвил за следващия удар под кръста, но Сара само кимна послушно и неохотно се съгласи утре да си отиде у дома. След това изненада съпруга си, като се съгласи да излезе с него на разходка.

Мъри спря.

— Ехо. Станаха три.

Съпругата му се изненада да види входната врата отново. Бяха направили трите си обиколки.

— Ще дойда да те взема утре сутринта. Става ли?

Сара се намръщи.

— Сутринта е груповата сбирка.

— На обяд тогава.

— Добре.

Мъри я целуна и тръгна по пътеката към паркинга. На половината на пътя се обърна, за да й помаха за довиждане, но тя вече се беше прибрала вътре.

Прекара следващия един час в подреждане на иначе безупречната къща, за да я приготви за прибирането на Сара. Смени чаршафите в спалнята им и оправи допълнителното легло, като сложи свежи цветя в двете стаи, в случай че искаше да остане сама. Когато нямаше какво повече да направи, се качи в колата си и отиде на работа.

Фактът, че Даян Брент-Тейлър — свидетелката, която се беше обадила в полицията, за да съобщи за самоубийството на Том — не беше присъствала по време на разпитите, тревожеше Мъри. Тази жена твърдеше, че онази сутрин била на Бийчи Хед с любовник и че не можела да поеме риска съпругът й да разбере какво е правила. Службата за криминални разследвания беше опитала няколко пъти да я убеди, но без никакъв успех. Не разполагаха с адреса й — само с номер от мобилен телефон, — но когато и той бил изключен, се бяха отказали напълно. В крайна сметка това било разследване на самоубийство. Не на убийство. Поне не тогава.

Мъри нямаше намерение да се отказва.

Имаше много хора с фамилиите Тейлър и Брент в полицейската база с данни и в списъка с избиратели, но нямаше Даян Брент-Тейлър. Мъри нямаше желание да отваря социалните мрежи, тъй като хич не го биваше с тези неща. Той беше силен в нестандартното мислене. Забарабани с пръсти по бюрото, след което започна отново търсенето си, като този път сложи чист лист хартия до клавиатурата си. Без съмнение съществуваше система, която можеше да свърши тази работа за него за нула време, но химикалът и хартията никога не го бяха подвеждали. Освен това, ако отнесеше тази задача на колегите си, щяха да бъдат зададени въпроси, на които още не искаше да отговаря.

От лявата страна на листа записа домашните адреси на всички с фамилията Брент, които живееха в радиус от четиридесет километра от Ийстборн. Ако се наложеше да разшири параметрите на търсенето си, щеше да го направи, но засега приемаше, че свидетелката е била местна. След това изготви списък на всички адреси, в които живееха хора с фамилията Тейлър.

За половин час попадна на съвпадение.

Бинго.

„Бърлингтън Клоуз“ 24, Нюхейвън. Живущи: господин Гарет Тейлър и госпожа Даян Брент.

Мъри вдигна очи и на лицето му се появи усмивка. Единственият друг човек наоколо беше Джон, намусеният му колега, който се изуми, че го вижда да идва на работа с един час по-рано.

— Мислех, че си в отпуска до Нова година?

— Дойдох да довърша годишния си доклад.

Джон се изуми още повече. Никой не работеше доброволно по годишния си доклад, освен ако не започваше нова работа или не се бореше за повишение. А да го пишеш в свободното си време…

Джон погледна Мъри с огромно изумление.

— Досега не съм виждал някой да е толкова щастлив от писането на годишния си доклад.

— Просто се гордея със свършената работа, Джон. — Мъри си подсвиркваше, докато излизаше от полицейския участък.

* * *

„Бърлингтън Клоуз“ 24 се намираше на една спокойна задънена улица до „Саутуич авеню“ в Нюхейвън, по средата между Ийстборн и Брайтън. Мъри изчака малко, преди да позвъни на звънеца, за да огледа добре поддържаните саксии до предната врата и табелката на прозореца, която призоваваше натрапниците да не приближават. Една сянка тръгна към него, когато посегна към бялото пластмасово звънче. Мъри предположи, че госпожа Брент-Тейлър го беше видяла да спира на алеята й и го беше изчакала в коридора. Тя отвори вратата, преди звънецът да беше отшумял напълно. От вътрешността на къщата лаеше куче.

Мъри се представи.

— Разследвам случай, в който предполагам, че имате участие. Може ли да вляза?

Госпожа Брент-Тейлър присви очи.

— Трябва да се приготвям да тръгвам за дома на дъщеря ми. Тази година ще празнуваме Коледа у тях.

— Няма да ви отнема много време.

Жената се дръпна леко встрани.

— Разполагате с половин час.

Колкото и груба да беше госпожа Брент-Тейлър, Мъри се беше сблъсквал и с по-тежки случаи. Той се усмихна и протегна ръка по начин, който жената нямаше как да избегне. Тя се огледа наоколо, сякаш се страхуваше какво щяха да кажат съседите й.

— Влизайте, влизайте.

Коридорът беше тъмен и тесен. Имаше стойка за чадъри, два чифта обувки на пода и табло за обяви, на което бяха закачени различни брошури и бележки. Нещо привлече погледа му, когато мина покрай него, но бързо беше избутан във вътрешността на къщата.

За момент се обърка, когато беше насочен към стълбището, но съвсем скоро осъзна защо, когато стигна до огромна дневна с високи прозорци, които разкриваха зашеметяваща гледка към морето.

— Уау.

Даян Брент-Тейлър изкачи стълбите цяла минута по-късно. Комплиментът на Мъри като че ли я предразположи малко, тъй като ъгълчетата на устата й потрепериха в някакво подобие на усмивка.

— Извадих голям късмет.

— Отдавна ли живеете тук?

— През март ще се навършат двадесет години. Ако един ден реша да се преместя, ще отида в някоя хижа. — Домакинята посочи към диван в цвят горчица и седна на фотьойла до него. Стори го със звучна въздишка.

Мъри се поколеба. На път за насам обмисляше и премисляше какви въпроси да зададе, като започнеше със самоличността на любовника на госпожа Брент-Тейлър. В крайна сметка беше напълно възможно да е отказала да даде показания не само за да прикрие извънбрачната си връзка, но и защото тя — или любовникът й са били замесени в смъртта на Том Джонсън. Възможно ли беше Даян Брент-Тейлър да прикрива някого?

В момента Мъри се чувстваше напълно объркан.

Жената пред него беше в края на седемдесетте. Възможно беше дори да е минала осемдесетте. Носеше панталони, които майка му би описала като „гащи“, и шарена блуза, чиито цветове определено бяха много по-весели от притежателката си. Косата й в син оттенък беше зализана за главата, а ноктите й бяха лакирани в светлорозово.

Възможно беше, разбира се, госпожа Брент-Тейлър да има любовник. Но предвид времето, което й беше необходимо, за да се качи по стълбите, и подпряния зад фотьойла й бастун, Мъри се съмняваше да ходи на Бийчи Хед, за да лудува с него.

— Хм, съпругът ви у дома ли си е?

— Аз съм вдовица.

— Съжалявам. Наскоро ли овдовяхте?

— Преди пет години. Мога ли да попитам за какво е всичко това?

Все по-ясно ставаше, че Мъри или е объркал къщата, или… Имаше само един начин да разбере.

— Госпожо Брент-Тейлър, имената Том и Каролин Джонсън говорят ли ви нещо?

Старицата се намръщи.

— Трябва ли?

— Том Джонсън почина на Бийчи Хед на осемнадесети май миналата година. Съпругата му Каролин намери смъртта си на същото място на двадесет и първи декември.

— Самоубийства? — Даян Брент-Тейлър прие мълчанието на Мъри за съгласие. — Колко неприятно.

— Смъртта на Том Джонсън е докладвана в полицията от свидетелка, която се представила с вашето име.

— Представила се е с моето име?

— Даян Брент-Тейлър.

— Е, не съм била аз. Искам да кажа, че съм ходила на Бийчи Хед, това е повече от ясно — през целия си живот съм живяла в района, но никога не съм виждала някой да скача. Благодаря на бога за това. — Последното изречение го измърмори под носа си.

Какви бяха шансовете да има две жени с името Даян Брент-Тейлър в региона на Ийстборн?

— Името ви е доста рядко.

— Не е правилно да запазя двете фамилии — отвърна отбранително госпожа Брент-Тейлър, сякаш така щеше да бъде оневинена. Съпругът ми обаче харесваше как звучат заедно. Смяташе, че е подходящо за голф игрището.

— Разбирам. — Мъри се взе в ръце. Вече му беше станало ясно, че днешната разходка си беше чиста загуба на време, но нямаше да си е свършил добре работата, ако не свържеше всички точки в тази картина. — Значи не сте се обаждали на 999 на осемнадесети май 2016 година, за да съобщите за мъж, който се е хвърлил от скалите на Бийчи Хед.

Госпожа Брент-Тейлър присви очи.

— Може да съм дърта, млади човече, но все още съм с всичкия си. Мъри едва успя да се възпре, преди да й благодари за неволния комплимент.

— Още нещо, за което искам предварително да се извиня, ако ви прозвучи малко нахално, но възможно ли е на осемнадесети май миналата година да сте били на Бийчи Хед с нечий друг съпруг?

Само след няколко секунди Мъри се озова от външната страна на „Бърлингтън Клоуз“ 24, а вратата на къщата беше затръшната в лицето му. Даян Брент-Тейлър се движеше доста пъргаво, когато поискаше.