Клеър Макинтош
Игра на лъжи (21)

Двадесет и едно

Мъри

— Предполагам, че съпругът не вярва в призраци — каза Сара. Седяха на черния кожен диван в семейната стая в „Хайфийлд“, където Мъри се присъедини към съпругата си за четиридесет и пет минути, точно колкото беше почивката му за вечеря.

— Той не й е съпруг, а партньор. Да, каза, че това са халюцинации, причинени от скръбта.

— Каспър^[1] ще бъде много разочарован.

Вратата на семейната стая се отвори и вътре влезе едно младо момиче. То беше толкова слабо, че главата му изглеждаше непропорционално голяма. Ръцете му бяха покрити от китките до раменете с плетеници от белези. То не поздрави Мъри и Сара, просто си взе списание от масичката за кафе и излезе.

— Според Марк Хемингс около шестдесет процента от скърбящите са виждали или чували любимите си хора след смъртта им или са усещали присъствието им по някакъв начин.

— Каква е разликата между подобно преживяване и призрак? — Сара преглеждаше бележника на Каролин Джонсън. Вечерята в „Хайфийлд“ се сервираше рано, затова тя седеше със скръстени крака на дивана и преглеждаше материалите по случая, а Мъри си похапваше сандвичи.

— Идея си нямам.

— Ще те преследвам, когато си отида.

— Недей.

— Защо не? Смятах, че ще се радваш да ме видиш.

— Нямах това предвид. Исках да кажа… О, няма значение. — По-добре да не говорим за смърт, това искаше да й каже. Мъри погледна през прозореца. Небето беше ясно и стоеше като напръскано със звезди. Спомни си как двамата със Сара лежаха в парка в началото на своята връзка, сочеха към съзвездията, чиито имена знаеха, и си измисляха такива за онези, чии го не знаеха.

— Това е Голямата мечка.

— А онова там е Таралежът.

— Идиот.

— Ти си идиотка.

Правиха любов на влажната трева, а празните им стомаси им напомниха, че не бяха хапвали нищичко от обяд насам.

— Искаш ли да се поразходим? — попита я сега Мъри. — Да направим една обиколка?

Изведнъж искрата в очите на Сара беше заменена от притеснение. Тя сви колене до гърдите си и ги прегърна здраво. Пръстите й стискаха здраво бележника на Каролин сякаш бяха залепнали за него.

Този страх да излезе навън беше нещо ново. Не ставаше въпрос за агорафобия — не и според лекаря й, — а за поредното малко парченце от тревожната мозайка, която представляваше красивата, забавна и изключително сложна съпруга на Мъри.

— Няма проблеми. — Той махна с ръка, за да се откаже от намеренията си, и с този жест изгуби надежда, че Сара е готова да се прибере у дома. Трябваше да се нравят малки стъпки, каза си наум. Днес беше петък. Коледа беше чак в понеделник. Имаше достатъчно време да я отведе вкъщи. — Нещо направи ли ти впечатление? — Мъри посочи бележника. След като заплахата от напускане на това място се беше уталожила, мускулите на Сара се отпуснаха. Тя отвори бележника и потърси точно определена дата.

— Дъщерята спомена ли ти нещо за възражение срещу строеж?

— Не си спомням.

Сара му показа страницата датата беше месец преди смъртта на Каролин — и на нея имаше референтен номер, под забележката възражение срещу строеж.

— Хората доста се разгневяват, ако не получат разрешение за строеж.

— Дотолкова, че да убият някого?

— Няма по-странно същество от човека.

Мъри отвори портала за строителни разрешения на Ийстборн на телефона си и въведе референтния номер от бележника.

— Това е заявление за издаване на разрешение за пристрояване. — Намери името на молителя. — Господин Робърт Дрейк. — Мъри си спомни списъка с роднини и приятели, които бяха утешавали Каролин Джонсън в деня на смъртта на съпруга й. — Живее в къщата до тази на Ана Джонсън. — Прочете становището. — Заявлението е било отхвърлено. Макар че съвсем наскоро е подадено ново.

— Ето го и твоя мотив, Поаро.

— Имало е тридесет и четири възражения. Трябва да проверя дали всички не са се хвърлили от скалата.

Сара повдигна вежда.

— Хайде, давай, подигравай се на теориите ми… На какво ще заложиш, детективе?

Мъри не беше хазартен тип. В живота имаше достатъчно променливи, за да търси още, а и картината около случая на Джонсън никак не беше ясна.

Самоубийство? Помисли пак.

— Самоубийството на Каролин Джонсън е било точно копие на това на съпруга й — заобяснява Мъри по-скоро на себе си, отколкото на Сара. — Сходствата са добавили допълнителна тежест към заключението на съдебния лекар, както и някои подробности около смъртта на Том Джонсън, които не са били разгласявани пред пресата.

„Газет“ бяха пуснали некролог след смъртта на Том. Семейството беше известно в града, бизнесът им се предаваше вече през три поколения. Те писаха за личните вещи, оставени на скалата, за изоставената на паркинга кола, но не и за пълната с камъни раница. Единствените, на които тази информация беше известна, бяха семейството и жената, която беше станала свидетелка на самоубийството на Том: Даян Брент-Тейлър.

Мъри се замисли за анонимната картичка, изпратена на Ана, и за заека, оставен на прага на вратата й. Замисли се също колко удобно беше човек да се самоубие при прилив — не оставаха никакви тела и тайните биваха скрити завинаги. Том и Каролин бяха проверили точните часове на приливите, но какво значение имаше дали телата им щяха да бъдат открити? Всичко му се струваше прекалено удобно. Прекалено… нагласено.

Сара забеляза вглъбеността на съпруга си.

— Какво има?

— Нямам доказателства…

— Първо ми кажи какво ти нашепват инстинктите, после ще говорим за доказателства. Това не са ли твои думи?

Мъри се засмя. Работеше на тази основа през по-голямата част от кариерата си и тя никога не го беше проваляла. Имаше да извърви още дълъг път, докато разбере как точно бяха намерили смъртта си Том и Каролин Джонсън, но всичките му инстинкти сочеха само в една посока.

— Смяташ, че е била убита, нали?

Мъри кимна бавно.

— Мисля, че и двамата са били убити.

Сара също се замисли, след което се върна обратно към бележника на Каролин и започна да преглежда безбройните брошури и визитки, натъпкани в задната му част. Извади една и я задържа пред погледа си.

— Нали каза, че Марк Хемингс не е познавал семейство Джонсън?

— Да. Вече са били мъртви, когато двамата с Ана са се запознали.

— Не и според това.

Мъри взе брошурата, която съпругата му държеше. Марк Хемингс, това пишеше на нея, заедно с всичките му титли и акредитации. Обърна и. От другата й страна се мъдреше бележка, написана с почерка на Каролин Джонсън, който познаваше добре от бележника й. 14:30 часа, сряда, 16 ноември.

Сара обърна на съответната страница в бележника, на която също беше отбелязан този ангажимент. Тя погледна Мъри.

— Той лъже.