Клеър Макинтош
Игра на лъжи (12)

Дванадесет

Ана

Непохватно се опитвам да изведа последните обаждания на телефона си и натискам върху номера на Марк, докато вървя на пръсти към стълбището с Ела в ръце. Моля се да не издаде никакъв звук.

Случват се три неща.

Хрущенето по чакъла се превръща в тежки стъпки по стъпалата.

Тихото звънене на телефона на Марк в ухото ми се превръща в по-звучна версия, която идва отвън.

Предната врата се отваря.

Марк влиза в къщата със звънящия си телефон в ръка и ме намира в коридора с ококорени очи и разтреперана от адреналина, който бушува в тялото ми.

— Звънели сте, милейди? — Ухилва ми се и прекратява разговора.

Бавно свалям мобилния от ухото си, но сърцето ми отказва да приеме, че опасността е преминала. Засмивам се неловко. От облекчение ми се завива свят, както от страха преди малко.

— Чух стъпки отвън. Помислих си, че някой се опитва да влезе. — Така е. Аз бях. — Марк идва да ме целуне и смачква Ела между нас. Целува дъщеря ни по челото и я взема от ръцете ми.

— Прокрадваше се. Защо не влезе направо? — Раздразнението ми е несправедливо, но то е страничен ефект от паниката, която бавно се разлива в кръвоносната ми система.

Марк килва глава на една страна и ме оглежда с по-голямо търпение, отколкото държанието ми заслужава.

— Изкарвах контейнерите за боклук навън. Утре ги събират. — Обръща се към Ела и запява: — Нали така? Да, така е!

Затварям за момент очи. Това е причината за шума от влачене, който ми се стори, че е от стълба. Затварянето на капаците на контейнерите. Тези звуци ми бяха до болка познати и трябваше веднага да ги разпозная. Марк отива в дневната, включва осветлението и оставя Ела във фотьойла барбарон.

— Къде е Лора?

— Изпратих я да си ходи.

— Тя каза, че ще остане! Щях да се върна по-рано, ако знаех…

— Нямам нужда от бавачка. Добре съм.

— Наистина ли? — Хваща ме за ръцете и ги разтваря. Отдръпвам се от тази инспекция.

— Да. Не. Не точно.

— Къде е тази картичка?

— В полицията. — Показвам му същите снимки, които видя и Лора. Той уголемява изображението. Прочита на глас:

— Самоубийство? Помисли пак.

— Виждаш ли? Майка ми е била убита.

— Не това пише тук.

— Но такъв е намекът, нали?

Марк ме поглежда замислен.

— Възможно е да е било злополука.

— Злополука? — Изумлението ми е повече от очевидно. — Защо не пише това тогава? Защо са изпратили подобно злокобно съобщение? И то в такава картичка?

Марк сяда и изпуска дълга въздишка. Смятам — надявам се, — че причината не съм аз, а прекараният в задушна класна стая ден.

— Вероятно някой се опитва да намери виновен. Неглижиране, а не предумишлено самоубийство. Кой е отговорен за обезопасяването на скалите?

Не казвам нищо и когато Марк продължава, гласът му е по-нежен:

— Разбираш какво имам предвид, темата е доста мъглява.

— Предполагам, че си прав. Само дето мама е оставила дамската си чанта и телефона на ръба на скалата, което няма как да стане, ако паднеш случайно…

— Освен ако не ги е оставила там, за да не ги изпусне. Гледала е над ръба на скалата или се е опитвала да спаси птичка и краят се е срутил…

Сядам тежко до Марк.

— Наистина ли смяташ, че е било злополука?

Той се извърта на една страна, за да застане с лице към мен. Гласът му е нежен, а очите му не се отделят от моите.

— Не, скъпа. Смятам, че майка ти е била изключително нещастна след смъртта на баща ти. Била е много по-зле, отколкото някой е предполагал. И — млъква за миг, за да се увери, че го слушам внимателно, — мисля, че сама е отнела живота си.

Марк не ми казва нищо ново. Въпреки това сърцето ми слиза в стомаха и осъзнавам колко много съм искала предположението му за злополуката да е било вярно. Бях готова да се хвана за сламка, която дори не съществува.

— Искам да кажа, че всичко е въпрос на интерпретация. Включително тази картичка. Марк оставя телефона ми обърнат на масичката за кафе. — Подателят просто е искал да си поиграе с психиката ти. Това са извратени хора. Искат да предизвикат някаква реакция. Не им се давай.

— Човекът в полицейския участък прибра картичката в плик за улики. Каза, че ще я проверят за отпечатъци. — Вземат я на сериозно, иска ми се да добавя.

— Разговаря ли с детектив?

— Не, само с мъжа на рецепцията. Бил е детектив през по-голямата част от службата си и когато се е пенсионирал, е заработил като цивилен.

— На това се казва отдаденост.

— Така е. Представи си, че обичаш работата си толкова много, че не ти се иска да напускаш дори след като се пенсионираш.

— Или си толкова свикнал с нея, че не можеш да си представиш да правиш нещо друго? — Марк се прозява и със забавяне поставя ръка върху устата си. Погледнати отпред, зъбите му са перленобели, но от този ъгъл виждам пломбите на горните му кътници.

— О, не бях се замисляла над това. — В главата ми изниква образът на Мъри Макензи с неговото внимателно отношение и проницателни коментари и независимо каква е причината за оставането му в редиците на полицията, много се радвам, че все още работи в нея. — Както и да е, човекът се държа много учтиво.

— Добре. Междувременно най-умното нещо, което можеш да направиш, е да си избиеш всичко това от главата. — Марк се свива в ъгъла на дивана, а краката му са изпънати напред. Вдига ръка, за да ме повика при себе си. Заемам обичайната за нас поза — шмугвам се под лявата му ръка, а брадичката му се притиска нежно в главата ми. Мирише на студен въздух и още нещо, което не мога да разпозная…

— Да не си пушил? — Просто съм любопитна, но дори аз усещам осъдителния тон, който се крие в думите ми.

— Дръпнах си няколко пъти, след като приключихме. Съжалявам, воня ли?

— Не, аз… просто не знаех, че пушиш. — Глупаво звучи да не знаеш, че партньорът ти пуши… Но никога не съм го виждала с цигара. Дори не съм го чувала да споменава нещо подобно.

— Отказах ги преди години. С хипнотерапия. В интерес на истината точно това ме подтикна към терапевтичната работа. Не съм ли ти разказвал цялата история? Както и да е, на няколко месеца паля по една цигара, дърпам си няколко пъти и я гася. Това ми напомня, че аз контролирам нещата. — Марк се ухилва. — Има логика в думите ми, не се съмнявай. Не искам да се тревожиш, никога не бих пушил край Ела.

Отново се отпускам върху него. Според мен е вълнуващо все още да откриваме разни неща един за друг — по какво си приличаме, по какво се различаваме, — но точно сега нямам нужда от мистерии в живота си. Ще ми се двамата с Марк да знаехме всичко един за друг. Да бяхме заедно още от деца. Да се познавахме преди смъртта на мама и татко. Тогава бях различна жена. Любопитна. Весела. Забавна. Марк не познава тази Ана. Той познава само опечалената Ана, бременната Ана, майката Ана. Понякога, когато Лора и Били са наоколо, се изгубвам във времето преди мама и татко да се самоубият, и отново се чувствам като старото си аз. За съжаление, тези моменти не са особено чести.

Сменям темата.

— Как мина курсът?

— Имаше доста ролеви игри. — Усещам разочарованието в гласа му. Марк ненавижда подобни неща.

— Забави се повече от очакваното.

— Отбих се до апартамента. Не ми харесва да стои празен.

Когато двамата с Марк се запознахме, той живееше в Пътни. Посрещаше клиентите си в стая в апартамент на седмия етаж и прекарваше по един ден всяка седмица в Брайтън, за да разширява бизнеса си и да привлича нови клиенти — част от това начинание беше разнасянето на брошури в Ийстборн в момента, в който най-много имах нужда от подобна помощ.

* * *

Казах на Лора за теста за бременност, преди да оповестя резултата на Марк.

— Какво ще правя?

— Предполагам, че ще имаш бебе. — Приятелката ми се ухили насреща ми. — Не стават ли така нещата?

Седяхме в едно кафене в Брайтън, точно срещу козметичния салон, в който преди време работеше Лора. Тя си беше намерила нова работа — да приема обаждания от клиентите на една компания за онлайн пазаруване, но забелязах как гледа към смеещите се жени в салона и се зачудих дали не й липсваше.

— Не мога да родя това бебе. — Не ми се струваше истинско. Не се чувствах бременна. Ако не бяха няколкото теста, които си направих, и липсата на цикъл, можех да се закълна, че всичко е просто кошмар.

— Има и други варианти. — Лора говореше тихо, макар да нямаше никого около нас.

Поклатих глава. Вече бяхме изгубили напразно два живота.

— В, в такъв случай… — Приятелката ми вдигна чашата си с кафе в импровизиран тост. — Поздравления, мамче.

Съобщих на Марк по време на вечерята същата вечер. Изчаках масите около нас да се напълнят, защото се чувствах защитена в тази компания от непознати.

— Съжалявам — казах, след като пуснах бомбата. На лицето му се изписа объркване.

— Съжаляваш ли? Та това е невероятно! Имам предвид… не е ли? — Марк ме изгледа внимателно. — Не мислиш ли така? Опита се да бъде сериозен, но на лицето му се появи лека усмивка. Той се огледа наоколо, сякаш очакваше аплодисменти от другите гости на ресторанта.

— Ами… не съм особено сигурна. — Въпреки това сложих ръка върху още плоския си корем и си помислих, че след трагедиите от изминалата година се беше случило нещо хубаво. Истинско чудо.

— Добре, може би се случи малко по-бързо от очакваното…

— Може би мъничко. — Не можех да преброя на пръстите на ръцете си седмиците, в които бяхме заедно.

— … но е точно онова, което искахме. — Марк потърси потвърждение на думите си и аз закимах енергично. Наистина беше така. Дори говорихме по темата и останахме изненадани от прямотата си. Когато се запознахме, Марк беше на тридесет и девет, наранен от дълга връзка, която очаквал да продължи до края на дните му, и смятал, че никога вече няма да създаде така желаното семейство. Аз бях само на двадесет и пет, но бях научила по трудния начин колко кратък е животът. Смъртта на родителите ми ни беше събрала заедно, а това бебе щеше да заздрави връзката ни.

Постепенно Марк заряза базирания си в Лондон бизнес и се съсредоточи повече в този в Брайтън, като се премести да живее при мен и даде апартамента в Пътни под наем. Това ни се струваше перфектното решение. Наемът покриваше ипотеката му и останаха малко пари настрана, а наемателите нямаха нищо против да поправят сами нещата, които се разваляха. Или поне така смятахме, докато не получихме обаждане от здравната инспекция — съседите се оплакали, че от апартамента се носела някаква миризма. Докато отидем, наемателите се бяха изпарили заедно с депозита и един наем, който ни дължаха. Бяха оставили мястото в доста окаяно състояние и нямаше как да го дадем под наем веднага. Марк оправяше нещата постепенно.

— Как върви?

— Не особено добре. Наех фирма, която да пребоядиса, но за съжаление, е заета до средата на януари, така че чак през февруари ще можем да получим депозит от нови наематели.

— Няма значение.

— Напротив, има.

Млъкваме, защото никой от двама ни не иска да спори. Нямаме нужда от парите от наема. Не и сега. Не ни липсва нищичко, както би казал дядо Джонсън.

Бих дала всичките си пари, ако можех да прекарам само още един ден с родителите си, но в крайна сметка смъртта им ми донесе сериозно богатство. Благодарение на дядо Джонсън къщата никога не е била ипотекирана, а спестяванията на родителите ми и застраховките им „Живот“ бяха напълнили банковата ми сметка с малко повече от един милион лири.

— Ще продам апартамента.

— Защо? Просто извадихме лош късмет, това е. Смени агенцията — намери такава, която си върши по-добре работата.

— Може би трябва да продадем двете си жилища.

За момент не разбирам какво предлага. Да продадем Оук Вю?

— Къщата е голяма, а градината изисква сериозна поддръжка. Никой от двама ни няма представа как да се справи с това.

— Ще наемем градинар.

— Сикамор беше пусната на пазара за осемстотин и петдесет хиляди, а има само четири спални.

Сериозен е.

— Не искам да се местя, Марк.

Можем да си купим нещо заедно. Дом, който ще бъде на двама ни.

— Оук Вю принадлежи на двама ни.

Марк не казва нищо, но съм наясно, че не е съгласен. Той се нанесе окончателно при мен в края на юни, когато бях в четвъртия месец и от седмици не беше спал в апартамента си.

— Чувствай се като у дома си — казах му шеговито тогава, но така само му напомних, че тази къща е моя. Минаха дни, преди да спре да ме пита дали може да си направи чай.

Ще ми се да обича къщата колкото мен. С изключение на трите ми години в университета, винаги съм живяла тук. Целият ми живот е минал между тези стени.

— Просто си помисли.

Марк смята, че тук има твърде много призраци. Мисли, че да спим в старата спалня на родителите ми е трудно за мен. Вероятно е трудно и за него.

— Може би ще помисля.

Нямам намерение да го правя. Не искам да се местя. Оук Вю е всичко, което ми остана от родителите ми.

* * *

Ела се събужда точно в шест. Някога този час беше изключително ранен, но след седмици на постоянно събуждане нощем и ставане в пет сутринта, спане до шест часа ми се струва като излежаване. Марк прави чай, а аз вземам дъщеря ни в леглото при нас. Разполагаме с час като семейство, преди любимият ми да си вземе душ, а двете с Ела да слезем за закуска.

Половин час по-късно Марк все още е в банята — чува се гъргоренето на тръбите и ритмичното почукване, които са характерният съпровод на нашия душ. Ела е облечена, но аз все още съм по пижама и танцувам из кухнята, за да я накарам да се засмее.

Хрущенето на чакъл отвън ме кара да се сетя за снощи. Сутрешната светлина си проправя път в кухнята и аз се чувствам засрамена, че така се изплаших. Радвам се, че телефонът на Робърт беше изключен, така само Марк стана свидетел на параноята ми. Следващия път, в който остана сама у дома, ще си пусна силна музика, ще включа всички лампи и ще бродя на воля из къщата. Няма да се свивам в една стая и да създавам излишни драми.

Металната пощенска кутия издрънчава, писмата падат на пода, последвани от леко почукване, което ми подсказва, че пощальонът е оставил нещо на верандата.

Когато Ела беше на пет седмици и постоянно я мъчеха колики, пощальонът достави един учебник, който Марк беше поръчал. Цял час се мъчих да я приспя и след като най-накрая успях, пощальонът заблъска с такава сила с чукалото на вратата, че лампите се разклатиха. Отворих рязко вратата, обезумяла от безсъние и изтощение, и излях гнева си върху бедния човечец, след което реших, че не му е достатъчно, и му се покарах още малко. Накрая, след като яростта ми беше прегоряла и писъците ми не можеха да се сравняват с тези на Ела, пощальонът предложи от сега нататък да оставя пакетите пред вратата, за да не ни безпокои. Оказа се, че ние не сме единствените, които предпочитаха този начин.

Изчаквам пощальонът да напусне двора ни, защото не искам да ме вижда по пижама, а и все още се срамувам да се изправя пред него след онзи изблик на ярост, и отивам в коридора да взема писмата. Брошури, сметки, някакво официално писмо в лъскав плик за Марк. Вземам ключа от кукичката под перваза на прозореца и отключвам предната врата. Малко заяжда, затова дърпам здраво, за да я отворя.

Но не силата, която прилагам, ме кара да отстъпя крачка назад, нито студът, който влиза в топлия коридор. Не е и пакетът, оставен върху купчината с дърва отстрани на верандата.

Причината е размазаната кръв на прага и вътрешностите на най-горното стъпало.