Клеър Макинтош
Игра на лъжи (75)

Специално за това издание

Бонус сцена от „Игра на лъжи“, в която участват Мъри и Сара

— Строй се… надясно…!

След излайването на тази команда погледите на шестдесет и четири мъже и седемнадесет жени се обърнаха надясно. Всеки от тях беше вдигнал ръка напред. Новоизлюпени полицаи, наредени в прави редици, разделени един от друг точно на една ръка разстояние, преди да застанат отново мирно.

Мъри не отлепяше очи от офицер Хендерсън. Като много от инструкторите им в полицейската академия и той беше бивш военен и точно сега сивият му мустак потреперваше преди следващата му команда.

— Наляво… — Хендерсън си пое въздух. Мъри се напрегна, макар че репетираха точно тези движения толкова много, че понякога се събуждаше в съня си и маршируваше под завивките. Ходом… МАРШ!

С високо вдигнати колене и глави, випуск юни 1982-ра замарширува по парадния двор под съпровода на духовия оркестър, който беше малко по-шумен и неприятен за онези, които бяха празнували малко по-сериозно миналата вечер. Никога повече няма да си причиня това, каза си Мъри наум, като си спомни ентусиазма, с който си наливаше двойни уискита в пластмасови чашки, откраднати от столовата. Тогава празнуването му се струваше доста добра идея. Тази сутрин, когато трябваше да си лъска ботушите и да си глади ризата, му се прииска да беше послушал сержанта и да си беше легнал рано.

— Парад… на МЯСТО!

Слънцето печеше в очите му. Опита се да не примигва, докато той и мнозинството от колегите му стояха мирно в средата на парадния двор. Малка делегация, набрана от каймака на този випуск, тръгна с маршова стъпка, за да предостави флага на ВИП гостите. Обещаха им да са от кралското семейство. Последваха много дискусии кой може да бъде, като Стив Бриджис приемаше облози за принцеса Даяна със залог десет към едно. Мъри беше заложил на кралицата майка. Зачуди се дали някой беше предположил Херцога на Йорк и кой щеше да прибере парите сега, ако никой не го беше сторил.

Принц Андрю беше изнесъл вдъхновяваща реч за Робърт Пийл^[1], „полицията на хората“ и тежестта на отговорността, която сега лежеше на раменете на новите попълнения. Мъри се изпълни с гордост. Дойдеше ли понеделник, щеше да обикаля улиците на Брайтън, да залавя престъпници и да използва в работата си всичко, което беше научил в класната стая.

На всеки нов полицай се полагаха по четири билета за членове на семейството. Мъри беше изпратил двата на родителите си, а другите два беше дал на Клеър Уудс, която имаше доста голямо семейство и много убедителен нрав. Погледна към претъпканите места в предната част на парадния двор и намери родителите си. Баща му, който се беше изтупал с взет под наем костюм и вратовръзката от сватбата си, се усмихна изпълнен от гордост, когато погледите им се срещнаха, и Мъри даде всичко от себе си, за да не му се ухили в отговор. Баща му беше полицай допреди пенсионирането си преди три години и макар да го беше оставил сам да избира пътя в живота си, Мъри изпитваше гордост да последва примера му. Погледна майка си, но тя зяпаше принц Андрю с поглед, който жените обикновено пазеха за бебета и кутрета.

— Парад… СВОБОДНО!

Осемдесет и един офицери изпънаха в унисон левите си крака под деветдесетградусов ъгъл, преди да ги стоварят тежко на земята, петнайсет сантиметра вляво от мястото, на което бяха. Вниманието на Мъри беше привлечено към пейките, където едно приличащо на праскова петно от искрящо розово и малко жълто се криеше насред морето от костюми и шапки.

— Парад… свободни сте!

Бяха свободни да се присъединят към семействата си и да се наредят пред фотографа, който щеше да увековечи този момент със снимка в хартиена рамка, която гордите родители и партньори да сложат на лавиците на камините си.

Мина още час, преди Мъри да види отново искрящия пуловер. Баща му говореше с един инспектор, когото познаваше от цяла вечност, а майка му разпитваше офицер Хендерсън за единичните квартири в комплекса, в който синът й щеше да се премести в неделя.

Момичето с розовия пуловер — който Мъри сега забеляза, че е изплетен от блестящ конец и имаше широки ръкави, — стоеше до бюфета. Така като я гледаше, беше на неговата възраст — може би деветнадесет, а защо не и двадесет и една — и приличаше на човек, който може да бъде издухан от някой по-силен полъх на вятъра. Светли тюркоазени сенки за очи се извиваха към всяка от веждите й и поне десетина гривни издрънчаха, когато посегна към хапките. Сложи две на чинията си, огледа се да види дали някой я гледа и извади скаридите на още три от тях и ги лапна. Мъри се ухили и когато момичето вдигна глава отново, погледите им се срещнаха. То съвсем не беше засрамено, а му се ухили в отговор, взе още една скарида и я лапна.

— Как е? — Джим Райдър потупа Мъри по гърба. — Голяма вечер беше, друже.

— Сега си плащам за нея — ухили се в отговор той.

— Клин клин избива, нали? Също като магьосник, който вади заек от цилиндър, в ръката на Джим се появи плоско шише. Той наля щедра порция водка в портокаловия сок на Мъри, а после и в своя.

— Имаш ли някаква представа коя е блондинката с розовия пуловер? — Кимна към бюфета, където момичето задигаше парче пушена сьомга от един метален ринг. В този момент отново го погледна с лукав поглед в очите. Мъри имаше чувството, че цялото това представление се изнася в негова чест.

— Беше с Ралфи и родителите му.

Момичето отнесе чинията си при Карл Ралф, който в този момент представяше родителите си на един от сержантите. Когато стигна до него, той я прегърна. Мъри се извърна.

— Ще ми налееш ли още малко от тази водка?

— Веднага след като родителите си тръгнат, смятам да отида в града и да отпразнувам подобаващо. Навит ли си?

— Само пробвай да ме спреш — отвърна Мъри и изгони разочарованието си, когато видя Карл Ралф да прегръща момичето в розовия пуловер. Пожелаваше им късмет. Не познаваше Ралфи много добре, но момчето беше приятно и двамата бяха хубава двойка. Мъри беше самотен през цялото обучение в академията, с изключение на кратката задявка с една от кандидат полицайките, за която и двамата се преструваха, че не се е случвала. Вероятно след като се нанесеше в квартирата си, щеше да се запознае с много нови момичета.

Ордьоврите бяха ометени от бюфета и бяха заменени със сладко руло и торта. Мъри тъкмо си слагаше парче от нея, когато една дрънчаща ръка се пресегна и отмъкна черешката от парчето му. Устата му се изкриви, но първо сложи парчето в чинията, след което се обърна. Надяваше се физиономията на лицето му да е напълно безизразна.

— Аз съм Сара. — Момичето лапна черешката и успя да изцапа устната си със сметана.

— Мъри Макензи. Имаш нещо… там. — Той докосна собственото си лице. Сара облиза устната си с език.

— Махнах ли го?

— Да.

— Готин парад. Тя започна да марширува на място и големите й сребърни обеци се разлюляха над раменете й. — Последния път, в който видях Карл толкова изтупан, беше на погребението на баба ни. — Усмивката й беше като светкавица. Мигнеш ли, ще я изпуснеш. Като се загледа, Мъри видя тъмни кръгове под очите й. Ръкавите на широкия пуловер бяха пуснати над ръцете й, но докато говореха, Сара ги дръпна още повече надолу. Мъри зърна млечната кожа и сребърния кръст на врата й.

Погребението на баба ни…

— Ралфи ти е… — Той остави въпроса да увисне във въздуха, а тя се забави достатъчно дълго с отговора, за да му покаже, че си играе с него.

— Брат, да.

Мъри се опита да не се радва привидно.

— О.

— О — повтори Сара и накриви уста, все едно издишаше цигарен дим. Двамата се засмяха, като всеки от тях предизвикваше другия да направи следващия ход.

— Имаш ли…

— Приятел? — Сара поклати глава.

— Аз също. Мъри се изчерви. Имам предвид, приятелка. Така де, не и двете. Нито едно от двете. — По дяволите, хич не го биваше с тези работи. Напъна си мозъка да измисли нещо, но успя да се сети единствено за „ти си същински ангел“, а Сара не му приличаше на момичетата, които си падаха по такива лиготии. В интерес на истината тя не приличаше на никое момиче, което Мъри познаваше.

Сара задържа погледа му, но не проговори известно време.

— Знаеш, че имам психични проблеми, нали? — Усмивката й беше широка, но очите й говореха нещо коренно различно; брадичката й беше вирната отбранително напред. — Карл казвал ли ти е?

Мъри сви рамене, което можеше да означава абсолютно всичко от разбира се, че знам до не ми пука. Въпреки непоколебимата и почти подигравателна усмивка на Сара, Мъри не се усмихна. Това не беше нещо, за което човек трябваше да се усмихва. Не помнеше Ралфи въобще да е споменавал, че има сестра, камо ли да обяснява спецификите на психичното й здраве.

— Гранично личностно разстройство. — На лицето й се появи още по-широка усмивка, последвана от завъртане на очите. — Звучи по-страшно, отколкото е в действителност.

— Какво означава? — попита Мъри и се почувства глупав, че не знае отговора.

— Можеш да отидеш да разговаряш с някой друг, ако желаеш. — Сара сви рамене. — Върви си хапни тортата. Намери си някой, който е с всичкия си. — Тонът й беше нормален, не беше отбранителен, но въпреки това докосна нещо вътре в Мъри. Почувства се абсурдно загрижен за това момиче, което току-що срещна и което очевидно можеше добре да се грижи за себе си.

— Не искам да отивам при някой… — Мъри млъкна. Едва не каза при някой с всичкия му. Очите на Сара проблеснаха. — Даже не ми се яде торта.

— Имаш ли нещо против аз да хапна малко? — Тя взе вилицата от ръката му и зачопли парчето, докато не намери черешка. Прободе я и чинийката се изкриви в ръката на Мъри. — Имам добри и лоши дни — заяви Сара и лапна черешката. — Възходи и падения.

— Не сме ли всички така?

Тя кимна, докато дъвчеше и обмисляше гледната му точка.

— Често се плаша. Ставам параноична. Погледна го и за първи път, откакто се бяха заговорили, искрата изчезна от очите й.

— Е — отвърна изключително сериозно Мъри, — знаеш каква е приказката: само защото си параноичен, не означава, че не те следят.

Сара избухна в смях.

— Къде ще бъдеш разпределен, полицай Макензи?

— Брайтън.

— Аз живея в Хоув.

— О.

— О. — Отново този блясък в очите. Същото криво „О“ на устните й. Мъри си пое дълбоко въздух.

— Искаш ли да вечеряш с мен някой път?

Сара повдигна вежда, сякаш предложението му беше изключително неочаквано. Тя го огледа внимателно и заудря вилицата в пръстите на свободната си ръка.

— Въпреки че съм малко луда?

Той също я огледа. Пуловер в искрящо розово, огромни обеци и тюркоазени очни сенки. Подскачаше на пръсти, сякаш всеки момент щеше да политне. Замисли се какво изпита, когато я видя за първи път на парадния двор и след това, докато отмъкваше скаридите с онзи лукав поглед в очите й.

Ухили й се.

— Точно защото си малко луда — отвърна той.