Клеър Макинтош
Игра на лъжи (69)

Шестдесет и девет

Мъри

Очите на Сара бяха затворени, а лицето й беше спокойно, сякаш спеше. Ръката й беше тежка и студена и Мъри нежно погали с палеца си подобната й на хартия кожа. Сълзите му закапаха върху бялото болнично одеяло и оставиха мокри следи след себе си.

В това отделение имаше четири легла, но останалите три бяха свободни. Една сестра кръжеше дискретно в коридора и му осигуряваше спокойствие в този най-личен момент. Когато го видя, че вдига поглед, дойде при него.

— Останете колкото желаете.

Мъри погали косата на Сара. Време. Това най-безценно богатство. Колко време бяха прекарали двамата с нея? Колко дни? Колко часове, минути?

Недостатъчно. Никога нямаше да бъдат достатъчно.

— Можете да й говорите. Ако желаете.

— Може ли да ме чуе? — Наблюдаваше лекото повдигане и снижаване на гърдите й.

— Все още няма единодушие по въпроса. — Сестрата беше в средата на четиридесетте, с нежни тъмни очи и изпълнен със състрадание глас.

Мъри проследи системите и кабелите, които се извиваха като змии от тялото на Сара и продължаваха към машините, които я поддържаха жива, и банката с морфин.

Щяха да увеличат дозата, бяха му обяснили. Когато времето настъпеше.

* * *

Линейката беше дошла само за няколко минути, но въпреки това се беше забавила прекалено много. През следващите няколко дни — в цялата лудница от сестри, лекари, машинарии и бумащина — Мъри преживяваше отново и отново тези минути, все едно беше там. Сякаш това се беше случило на него.

В кухнята имаше един преобърнат стол и счупена чаша, където Сара беше паднала до мивката. Телефонът беше до нея на плочките. Всеки от тези образи беше болезнен като бръснач върху кожата.

Ниш го умоляваше да престане. Тя дойде с нещо увито във фолио, все още топло от фурната. Успя да хване Мъри, преди да тръгне за болницата. Слушаше агонизиращия му разказ за случилото се, макар никой да не беше наясно какво точно се беше случило, след което сложи ръце върху неговите и плака с него.

— Защо се измъчваш?

— Защото не бях там — беше отвърнал Мъри.

Сълзите на Ниш оставиха следи по бузите й.

— Нямаше да успееш да предотвратиш това.

Церебрална аневризма, беше казал докторът.

Кома.

Надяваме се да се оправи. Но трябва да бъдем готови за най-лошото.

После: Съжалявам. Не можем да направим нищо повече.

Сара нямало да почувства нищо, бяха категорични. Това било правилното нещо. Това било единственото нещо.

* * *

Мъри отвори уста, но нищо не излезе от нея. Имаше болка в гърдите, а сърцето му направо се късаше. Погледна сестрата.

— Не знам какво да й кажа.

— Каквото и да е. Говорете за времето. Кажете й какво сте закусвали. Оплачете се от работата си. — Жената сложи ръка на рамото му и го стисна леко, след което я махна. — Разкажете й всичко, което е в главата ви.

Тя се отдръпна в най-далечния край на стаята, където започна да сгъва одеяла и да подрежда съдържанието на металния шкаф до празното легло.

Мъри погледна съпругата си. Прокара пръст по челото й — бръчките й се бяха изгладили в момента — и по носа й. Заобиколи пластмасовата маска, която придържаше тръбата в гърлото й и вместо бузата погали врата й. Проследи извивката на ухото й.

Разкажете и всичко, което е в главата ви.

Машините продължаваха да издават своите ритмични звуци зад него.

— Съжалявам, че не бях там… — започна той, но думите му излизаха под формата на хлипания, очите му се насълзиха и зрението му се замъгли. Колко време бяха прекарали заедно? Колко време щеше да им остане, ако не се беше случило това? Мъри си спомни Сара на сватбата им в нейната жълта рокля, която си беше избрала вместо бяла. Спомни си радостта й, когато си купиха къщата. Докато държеше отпуснатите пръсти на съпругата си, видя някогашната мръсотия йод ноктите й, а вместо бледото й лице върху болничната възглавница — зачервената й физиономия от сутрешната работа в градината.

Времето, което прекараха заедно, не беше достатъчно, но беше всичко за него.

Беше целият му свят.

Техният свят.

* * *

Мъри прочисти гърло. Погледна сестрата.

— Готов съм.

Последва кратко мълчание. Надяваше се да му каже още не е време, има час, но в същия миг знаеше, че няма да може да го понесе. Допълнителното време нямаше да му помогне, нямаше да направи нещата по-леки за него.

Сестрата кимна.

— Ще повикам доктор Кристи.

* * *

Бяха приключили с приказките. Махнаха нежно тръбата от гърлото на Сара и избутаха настрани машините, които поддържаха сърцето й. Обещаха да стоят в коридора, в случай че имаше нужда от тях. Обясниха му, че не трябва да се страхува и да се чувства самотен.

След това го оставиха.

Мъри положи глава на възглавницата до жената, която обичаше през половината си живот. Наблюдаваше как гърдите й се повдигат и снижават толкова леко, че едва ги забелязваше.

Докато не спряха да го правят.