Клеър Макинтош
Игра на лъжи (67)

Шестдесет и седем

Мъри

„Твърди нокти“.

Сара щеше да се сети много по-рано. Щеше да забележи името, което Мъри не беше видял. Щеше да се спре и да го прочете. Да поговори за него.

Какво ужасно име за салон за красота.

Представи си я как сочи с пръст към записката в бележника, където чинно се споменаваха имената на всички присъстващи, когато полицията беше съобщила на Каролин, че съпругът й се е самоубил.

Лора Барнс. Рецепционистка в „Твърди нокти“.

Не обичам, когато подобни бизнес начинания се опитват да са забавни… Мъри можеше да чуе толкова ясно гласа на съпругата си в главата си, сякаш седеше в колата до него. Със същия успех са можели да го кръстят „Без нокти“ само защото звучи готино и има „нокти“ в него. Но това също щеше да е нелепо име… Засмя се на глас.

Усети се и се спря. Ако да си говори сам беше първият знак, че полудява, то тогава къде се нареждаха въображаемите разговори?

Сара щеше да запомни името. И ако беше говорила с Мъри за него, той също щеше да го запомни. И тогава, когато беше отишъл в къщата на Даян Брент-Тейлър и се беше зачудил кой беше откраднал името й, брошурата на таблото щеше да му подскаже и веднага щеше да направи асоциацията между Лора Барнс и бившето й работно място.

Според Мъри беше изненадващо трудно да се създаде една фалшива самоличност. Едно време се смееше на зелените хлапета, които приличаха на зайци пред фаровете на автомобил, когато се опитваха да измислят нещо убедително. Опитите им винаги се въртяха около презимето им, името на някое хлапе в училище или името на улицата им.

Лора се беше паникьосала. Не се беше сетила, че не е било необходимо въобще да си казва името. Можела е просто да се обади, да съобщи за самоубийството и това щеше да е всичко.

— Как се казвате?

Мъри можеше да си представи оператора, приел обаждането слушалката на ухото му, танцуващите върху клавиатурата пръсти. Можеше да си представи и Лора — отишла на скалите, обрулена от вятъра, докато изрича думите. Не е можела да мисли трезво. Не Лора… тя не е била Лора. Била е…

Клиентка. Избрана наслуки.

Даян Брент-Тейлър.

Всичко е било почти перфектно.

* * *

Когато Мъри стигна до улицата си, часът беше единадесет и половина. Имаше достатъчно време да си намери пантофите, да отвори шампанското, да се отпусне на дивана със Сара и да гледа предаването на Джулс Холънд и даровитите му гости. В полунощ, докато посрещаха Нова година, щеше да съобщи на съпругата си, че няма да се върне на работа, че смята да се пенсионира завинаги този път. Помнеше един стар инспектор, който беше изработил тридесетте си години, а после беше поработил още десет. Женен за работата си, така казваха хората, макар че имаше съпруга у дома. Мъри беше ходил на партито му по случай пенсионирането — когато най-накрая направи такова, — и чу плановете му да пътува по целия свят, да научи език, да играе голф. След това почина. Просто ей така. Седмица след като се пенсионира.

Животът беше прекалено кратък. Мъри искаше да го изживее възможно най-пълноценно. Само преди две седмици се чувстваше като старец, а днес — дори в този късен час и след този тежък ден — се чувстваше жизнен, както в деня, в който постъпи на служба.

Някой на съседната улица пусна фойерверки и за секунда небето се освети в синьо, лилаво и розово. Мъри погледа как искрите се разпръскаха като цъфтящо цвете и избледняваха в черно. Улицата се разделяше надве и той намали, преди да завие наляво по своя път. Съседите му бяха възрастни и едва ли празнуваха Нова година с танци на улицата, но човек никога не знаеше.

Когато зави зад ъгъла, последваха още фойерверки и небето се освети в синьо…

Не. Това не бяха фойерверки.

Мъри усети тежест в стомаха си.

Нямаше фойерверки.

Тази светлина беше постоянна и осветяваше в топло синьо къщата, дърветата и хората, които стояха пред домовете си.

— Не, не, не, не… — Чу да говори някой, без да осъзнае, че е самият той. Беше прекалено погълнат от случващото се пред него: линейката, лекарите, отворената предна врата.

Неговата предна врата.