Клеър Макинтош
Игра на лъжи (61)

Шестдесет и едно

Ще ми се да беше тук. Иронично е, нали?

Ти щеше да знаеш какво да направиш.

Щеше да сложиш ръка върху моята и да я свалиш, докато пистолетът не се насочеше към земята. Щеше да го вземеш внимателно и макар че щях да ти крещя да ме оставиш на мира, както ти крещях, когато се опитваше да ми вземеш водката, както ти крещях, когато ми казваше, че съм пила достатъчно, щях да ти позволя да го сториш. Щях да ти позволя да вземеш оръжието ми. Не го искам в ръката си. Никога не съм го искала.

Той се появи с него. Шифти. Дойде за седмичния наем, след което го остави на масата и каза, че може да се нуждая от защита. Два бона.

Знаеше, че парите са кът. Знаеше, че чистенето на тоалетни — макар и в частно училище — не носеше такива пари и че всичко, което бях взела със себе си, щеше да му бъде дадено за наема.

Но също така знаеше, че съм изплашена. Предложи ми заем с лихви, от които гърдите ми се свиха, но какъв избор имах? Нуждаех се от защита.

Взех заема. Купих пистолета.

Чувствах се по-добре като знаех, че е там, макар да не смятах да го използвам. Постоянно си представях какво щеше да се случи, ако бъда открита, представях си как се хвърлям към чекмеджето с пистолета. Насочвам го. Стрелям.

Ръката ми трепери.

Тя ти е дъщеря. Това бебе е внучка ти!

Какво правя?

Чувам далечна сирена, която се надявам да идва насам, но тя бързо отшумява. Някой трябва да ме спре.

Ще ми се да беше тук.

Макар че ако все още беше тук, вероятно нямаше да имам нужда от теб сега.