Клеър Макинтош
Игра на лъжи (60)

Шестдесет

Ана

Тежестта на Ела ме изважда от равновесие. Клатушкам се, докато бягам, като пияница, опитващ се да хване последния автобус. Майка ми стене зад мен, докато се изправя. Наранена е.

Чувам обувките й — които са удобни и ниски и се вписват чудесно в старомодната личност на Анджела, която е приела, — върху земята, когато хуква след мен.

Целият паркинг е осеян със сиви бетонни колони. Флуоресцентните лампи примигват под пластмасовите си капаци и хвърлят сенките им наоколо. Дезориентират ме. Съсредоточавам се върху квадрата свобода точно пред мен, квадратът, който — дори докато го гледам — променя размерите си и се смалява все повече и повече.

Редовете с паркирани автомобили са разделени от високи прегради, които си мислех, че ще мога да прескоча. По-високи са, отколкото си ги спомням — както и по-широки. Успявам да преодолея с голямо усилие първата, одирам си коляното през дъвките и едва не изтървам Ела. Притискам я силно до гърдите си. Тя отваря уста и изпищява с пълно гърло — писъкът й се отразява в стените на паркинга и се връща обратно, усилен десетократно.

Поглеждам през рамо, но не виждам майка си. Липсата й ми позволява да вървя по-уверено. Дали се е отказала? Отляво се разнася звук и поглеждам натам. Заобиколила е. В това няма никакъв смисъл, докато не разбирам причината там няма стени и колони. Пътят й е по-дълъг от моя, но е чист. Ще ме хване, преди да стигна до вратата. Освен ако…

Побягвам по-бързо. Има две стени между мен и вратата, а нямам време да спирам и да ги прескачам. Премествам Ела под едната си ръка. Тя запищява още по-силно, но така освобождавам тялото си и ми е по-лесно да бягам. Първата стена се изправя пред мен. Кога прескочих нещо за последно? Преди десетилетие?

Три крачки.

Две.

Вдигам десния си крак и го протягам напред, след което се изтласквам с левия и го свивам под мен, за да преодолея стената. Кракът ми закача бетона, но вече съм от другата страна и бягам, бягам.

Механизмът на вратата стърже. Метал в метал. Долната част на вратата е на метър от земята. Нощният въздух като че ли се страхува да влезе в мрака на гаража, както аз се страхувам да остана в него.

Последната стена.

Три.

Две.

Едно.

Скачам прекалено рано.

Спъвам се и политам напред и наляво и в последния момент успявам да преместя Ела, преди да се ударя в капака на един мерцедес.

Въздухът напуска тялото ми.

— Не прави нещата толкова сложни, Ана.

Главата ми е замаяна, трудно ми е да си поема въздух и изпитвам болка в стомаха и гърдите. Вдигам глава — тялото ми още е върху капака — и я виждам там. Между мен и изхода.

Предавам се.

Гаражната врата продължава да се затваря. Долната й част е стигнала под кръста ми, но е по-високо от коленете ми. Светлините отвън ме призовават. Има време.

Но тя стои точно там.

Макар ръцете й да треперят и да се е заклела, че не знае как да го използва, няма как да пренебрегна лъскавата черна цев на пистолета й.